№ 6
гр. Кюстендил , 15.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XI-ТИ СЪСТАВ в публично заседание
на двадесет и четвърти февруари, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Елисавета Г. Деянчева
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Гражданско дело №
20201520101638 по описа за 2020 година
Производството е по реда на Част втора – Общ исков процес от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по искова молба, депозирана от К. В. Т. и Л. А. Т. против „Профи
Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********
В исковата молба и доуточняващите я такива, се сочи, че ищците били
кредитополучатели по Договор за револвиращ кредит № ********** от 18.11.2011г.,
сключен с ответното дружество за сума в размер на 1700,00 лв.
Изплатената по кредитното правоотношение от ищците сума, ведно с лихвата,
възлизала на 3094,30 лв. Последното било установено с влязло в сила съдебно решение
по гр.д. № 1521 от описа на КРС за 2019г. Със същото съдебно решение процесният
договор бил прогласен за недействителен, а искът по чл. 422 от ГПК – отхвърлен.
Твърди се, че понастоящем процесният договор бил недействителен на осн. чл.
22 от ГПК като неотговарящ на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.11 и т.20 от ЗПК (не
съдържал погасителен план с информация за размера, броя и режима на вноските).
Така, длъжникът следвало да върне само главницата, но не и възнаградителната лихва.
Отделно от горното клаузата за договорна неустойка в Общите условия била
неравноправна и в нарушение на чл. 143, ал.5 от ЗЗП, което било видно и от
приложеното решение на ВКС относно нищожността на клаузите от Общите условия
при ответното дружество.
Ето защо се поддържа искане да бъде признато за установено в отношенията
между страните, че Договор за револвиращ заем № ********** от 22.11.2011 г.,
сключен между „ПРОФИКРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД като кредитодател и К. В. Т.,
ЕГН: ********** и Л. А. Т., ЕГН: **********, съответно като кредитополучател и
1
солидарен длъжник, е недействителен на осн. чл. 22 от Закона за потребителския
кредит като неотговарящ на изискванията на чл. 11, ал.1, т.11 и т.20 от с.з. И ДА БЪДЕ
ОСЪДЕНО „ПРОФИКРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД да заплати на К. В. Т., ЕГН:
********** и Л. А. Т., ЕГН: **********, на осн. чл. 55, ал.1 от Закона за задълженията
и договорите, сумата от 1394,30 лв. (хиляда триста деветдесет и четири лева и
тридесет стотинки), представляваща платена по процесния договор неустойка под
формата на възнаградителна лихва и получена като разлика между предоставената по
процесния договор сума и върнатата такава, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на последното плащане по кредита до датата на
окончателното изплащане на сумата.
Претендират се и сторените в производството разноски.
С така заявеното искане обаче, съдът намира, че ищецът отправя изцяло нов иск
по реда на чл. 129, вр. чл. 127 от ГПК, което процесуалният закон не допуска.
Съгласно разпоредбата на чл. 129, ал.2 във вр. с ал. 1 ГПК съдът приема за
редовна онази искова молба, която отговаря на изискванията на чл. 127, ал.1 ГПК и чл.
128 ГПК. В случай, че предявената такава страда от пороци на ищеца се следва
възможност за поправянето й. Поправката на исковата молба по реда на чл. 129 от ГПК
обаче, не съставлява изменение на исковата претенция. Това следва от изричната
разпоредба на чл. 129, ал.5 от ГПК, съгласно която поправената искова молба се смята
за редовна от деня на нейното подаване.
В случая с първоначалната искова молба установителен иск за прогласяване
нищожността на процесния договор не е бил предявен. Едва при предоставена
повторно възможност за прецизиране на искането, ищците са заявили и подобен
петитум поради това и съдът не приема да е валидно сезиран с такава претенция. Не
може да се приеме, че става дума за изменение на иск, т.к. се поддържа изцяло нов – с
ново основание, който не е бил заявен първоначално. Още повече, ще изменението не
може да се ползва като способ за въвеждане на ново спорно право, непредявено пред
съда с първоначалната искова молба (в т. см. – трайна и задължителна съдебна
практика, пост. по реда на чл. 290 от ГПК – Решение № 115/08.07.2011 г. по т.д. №
680/2010 г. на ВКС, ТК; Решение № 175 от 05.12.2011 г. по т.д. № 943/2010 г. ВКС, ТК
и др.) Хипотезата на чл. 210 ГПК също е неприложима, т.к. предметът на делото се
идентифицира със спорното материално право, което се определя от заявените с
исковата молба твърдения в подкрепа на това право. С първоначалната искова молба
установителен иск не е предявен за съвместно разглеждане, а чрез уточнение не е
допустимо да се формулират и добавят изцяло нови претенции.
Така, следва да се приеме, че предмет на иска в случая е искане ДА БЪДЕ
ОСЪДЕНО ответното дружество „ПРОФИКРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД да заплати на
К. В. Т., ЕГН: ********** и Л. А. Т., ЕГН: **********, на осн. чл. 55, ал.1 от Закона за
задълженията и договорите, сумата от 1394,30 лв. (хиляда триста деветдесет и четири
лева и тридесет стотинки), представляваща платена по процесния недействителен
Договор за револвиращ заем № ********** от 22.11.2011 г., сключен между
„ПРОФИКРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД като кредитодател и К. В. Т., ЕГН: **********
и Л. А. Т., ЕГН: **********, съответно като кредитополучател и солидарен длъжник,
без основание, на осн. чл. 22 от Закона за потребителския кредит и неотговарящ на
изискванията на чл. 11, ал.1, т.11 и т.20 от с.з., неустойка под формата на
2
възнаградителна лихва и получена като разлика между предоставената по процесния
договор сума и върнатата такава, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на последното плащане по кредита до датата на окончателното изплащане на
сумата.
Иска се и присъждане на сторените в производството разноски.
Ответната страна в срока по чл. 131 от ГПК е депозирала писмен отговор.
Сочи, че сила на пресъдено нещо се формирала само досежно спорното материално
право, предмет на делото, т.е. само за недължимостта на сумата от 1814,40 лв., но не и
относно обстоятелството, че процесният договор бил недействителен.
Излага подробни съображения за неоснователност на твърдението на ищеца, че
договорът за кредит бил недействителен на осн. чл. 11, ал.1, т.11 и 20 ЗПК. Договор за
потребителски кредит № ********** имал необходимото, съгласно чл. 11, ал.1 и чл. 22
ЗПК, съдържание, поради което бил действителен и претендираните от ищцата по него
суми били дължими на валидно правно основание.
Неоснователно било и твърдението, че неустойката по процесния договор била
прекомерно голяма по подробно изложени съображения. Тя имала предимно
обезпечителен и възпитателен характер, като по никакъв начин не се засягали
интересите на потребителите, още по-малко на коректните такива.
Поддържа възражение за изтекла давност относно всички суми, които били
заплатени преди 15.09.2015г.
В случай, че предявеният иск бъде уважен, следвало да бъдат върнати
единствено сумите, които били разпределени за възнаградителна лихва съобразно
погасителния план по договора, а законната лихва следвало да бъде присъдена считано
от датата на депозиране на исковата молба.
Прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
процесуалния представител на ищцата.
Претендират се сторените в производството разноски, в т. ч. за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300,00 лв.
В хода на съдебното дирене депозираната искова молба се поддържа, а
ответникът оспорва същата по съображенията в отговора.
Съдът, след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено
от фактическа страна следното:
От представеното по делото заверено копие на Договор за револвиращ заем №
********** от 22.11.2011 г. се установява, че страните в настоящото били обвързани от
посочения източник на облигационни отношения с размер на отпуснатата в заем от
търговското дружество сума от 1700,00 лв. (при поискани 5400,00 лв.), платима от
длъжниците в условията на солидарност, при уговорен ГПР от 57,26 %, годишен
лихвен процент 46,94 % и общо дължима сума от 3816,05 лв., респ. общо дължимо по
револвинга – 2844,00 лв.
3
Видно от представеното по делото копие на Решение от 29.01.2020г.,
постановено в производството по гр.д. № 1521 от описа на КРС за 2019г. е, че са
отхвърлени предявените от ответното дружество срещу ищците в настоящото искове
по чл. 422 от ГПК за установяване съществуване на вземане в размер на 1814,40 лв., от
които 771,65 лв. - главница по Договор за потребителски кредит от 23.11.2011 г.,
сключен между страните и неустойка в размер на 1042,75 лв., ведно със законната
лихва, считано от датата на заявлението до окончателното изплащане, за което по
ч.гр.д. № 825/2019г. на КРС е издадена заповед по чл. 410 ГПК за изпълнение на
парично задължение.
Представено е и копие на Решение № 109/12.08.2019г., постановено по т.д. №
636/2019г на ВКС досежно осъждането на ответното дружество да преустанови
прилагането и да изключи от съдържанието на общите условия към договорите за
потребителски кредити на изрично посочени в решението договорни клаузи.
Други доказателства не се сочат.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема
от правна страна следното:
С оглед изложеното в проекта за доклад по делото, обективиран в Определение
№ 5 от 14.01.2021 г., обявен за окончателен, поради липса на възражения в съдебно
заседание от 24.02.2021г., съдът е приел, че е сезиран с искане ДА БЪДЕ ОСЪДЕНО
ответното дружество „ПРОФИКРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД да заплати на К. В. Т.,
ЕГН: ********** и Л. А. Т., ЕГН: **********, на осн. чл. 55, ал.1 от Закона за
задълженията и договорите, сумата от 1394,30 лв. (хиляда триста деветдесет и четири
лева и тридесет стотинки), представляваща платена по процесния недействителен
Договор за револвиращ заем № ********** от 22.11.2011 г., сключен между
„ПРОФИКРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД като кредитодател и К. В. Т., ЕГН: **********
и Л. А. Т., ЕГН: **********, съответно като кредитополучател и солидарен длъжник,
без основание, на осн. чл. 22 от Закона за потребителския кредит и неотговарящ на
изискванията на чл. 11, ал.1, т.11 и т.20 от с.з., неустойка под формата на
възнаградителна лихва и получена като разлика между предоставената по процесния
договор сума и върнатата такава, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на последното плащане по кредита до датата на окончателното изплащане на
сумата.
В посочения съдебен акт съдът е разпределил и доказателствената тежест в
процеса съгласно постановките на чл. 154 от ГПК.
По иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД в тежест на ищеца е да
докаже предаването на дължимата сума, в тежест на ответника е да докаже наличието
на основание, на което е получена сумата, и отново в тежест на ищеца е да докаже
твърдението си за нищожност на соченото от ответника правно основание. В този
изричен смисъл решение № 148 от 06.02.2017 г. по т. д. № 2637/2015 г. на ВКС, II т.о.,
решение № 746 от 05.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 727/2009 г., ВКС, IV г. о., решение
№ 189 от 04.02.2014 г. по търг. д. № 141/2012 г. на ВКС, решение № 29 от 28.03.2012
по гр.д . № 1144/2010 г., ІV г.о. на ВКС, решение № 739 от 15.11.2010 г. по гр. д. №
316/2010 г., IV г. о., ВКС.
В разглеждания случай не е било спорно между страните наличието на сключен
4
договор за кредит. Не е било оспорено и твърдението, че ищците за заплатили на
ответника сумата от общо 3684,70 лева, от които са платени 3094,30 лева. Не
съществува спор и че заплатената сума произтича от клаузите на договора, като от нея
1700 лева са чиста стойност на кредита и 1394,30 лева - други задължения по договора.
С оглед гореизложеното уважаването на предявения осъдителен иск зависи от
основателността на твърдението за нищожност на правното основание - договор за
потребителски кредит, наведено от ищеца.
Съгласно трайната практика на ВКС, за разлика от правомощията му по
предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан
от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на
договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание,
съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на
ненаведени от страните основания в следните хипотези:
1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г.
на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на
ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение №
247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от
10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – така изрично Решение
№ 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от
15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по
т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване
на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на
нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204
от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по
гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010
г., ВКС, I г. о.
Според настоящия състав нормата на чл. 143 ЗЗП (даваща дефиниция на
неравноправна клауза), за която горецитираната съдебна практика е категорична, че
съдът следи служебно и нормата на чл. 22 ЗПК вр. чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от същия закон преследват една и съща законова цел, а
именно внасяне на равновесие в облигационно отношение, в което едната страна има
господстващо положение и защита правата на по-слабата страна. По изложените
съображения задължението за служебно произнасяне на съда следва да бъде
разпростряно и върху основанията за нищожност по чл. 22 ЗПК. В този смисъл по
предявения иск с правно основание ч. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД съдът дължи служебна
проверка дали в договора за потребителски кредит се намират основания за
недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК.
Само за пълнота на изложението ще поясни, че Решение от 29.01.2020г.,
постановено в производството по гр.д. № 1521 от описа на КРС за 2019г. формира сила
на пресъдено нещо само досежно спорното материално право – в случая недължимост
на определени суми, претендирани за дължими на основание процесния заемен
договор. Мотивите на съда не са част от решението макар да са обективирани заедно с
5
него в един и същи документ.
В процесния договор липсва уточнение кои разходи включва посоченият
процент на ГПР, заради което следва да се приеме, че е нищожен на това
самостоятелно основание. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК договорът за
потребителски кредит е нищожен и защото в него е посочен лихвен процент, но
липсват каквито и да било условия за прилагането му.
Не е спазено и изискването договорът да се изготвя на ясен и разбираем език.
Той съдържа множество съкращения, които затрудняват прочита и разбирането му.
Препращанията, умаления шрифт, както и със сложността на изразите, целят поставяне
в невъзможност на потребителя да разбере смисъла на подписаното от него и като цяло
водят до поставянето му в неравностойно положение.
Съгласно чл. 23 ЗПК при недействителност на договора, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В
случая, чистата стойност на кредита е 1700 лева. Не било оспорено твърдението (спр.
отговора на исковата молба, в който изрично се поддържа, че плащането на сумата,
посочена на исковата молба не е спорно), че общо платената сума по кредита е 3094,30
лв. В този смисъл разликата от 1394,30 лева над 1700 до 3094,30 се явява недължимо
платена от потребителя. Доколкото заявеният осъдителен иск е с идентичен размер, то
следва да бъде изцяло уважен. Като законна последица от уважаване на иска на ищеца
следва да се присъди законната лихва от датата на завеждане на иска до окончателното
изплащане на дължимата сума.
Ответникът своевременно е заявил възражение, че правото но иск е погасено по
давност за всички суми, които са били заплатени преди 15.09.2015г. Доколкото съдът
възприе, че платеното е такова по нищожен договор следва да се прилага специалното
правило на чл.34 от ЗЗД - така Решение № 303 от 01.10.2015г. по гр.д. № 2081/2015г.
на ВКС. Съгласно т.7 от ППВС № 1/1979 г. при първия фактически състав на чл.55,
ал.1 ЗЗД основанието не е налице при самото извършване на престацията, поради
което и давностния срок тече от деня на получаването й. В този смисъл са и редица
решение, постановени по реда на чл.290 ГПК – решение № 303/01.10.2015 г.,
постановено по гр.д. № 2081/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение №607/2009 г., гр.д. №
402/2008 г. на ВКС, III г.о., решение №985/01.09.2010 г., постановено по гр.д. № 2924
по описа за 2008 г. на ВКС, IV г.о. и др. Затова от заплащане на всяка една от вноските
по кредита, с които се погасява и възнаградителната лихва, е започнала да тече
давността за връщането на даденото без основание. В случая изпълнението е
приключило (с изплащането на 38 погасителни вноски и непълна 39-та вноска, както е
твърдял самият ответник в исковата си молба по гр.д. 1521/2019 г., решението по което
е приложено). При 48 вноски по договор, то последно платени са вноските през м. март
2015 г. Поради което към датата на депозиране на исковата молба в съда – 15.09.2020 г.
(когато се прекъсва давността) погасителната давност за процесния период (с начало
15.09.2015г.) е изтекла, респ. правото на иск е било погасено.
При тези доводи претенцията се възприема за неоснователна и като такава ще
бъде оставена без уважение.
По отговорността за разноски: Искания за присъждане на съдебно - деловодни
разноски са направени от представителите на двете страни. При този изход на делото и
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК такива се следват единствено на ответното дружество.
6
Последното е представлявано от юрисконсулт, като размерът на дължимото му се в
този случай възнаграждение следва да се определи по указанията на чл.78, ал.8 от
ГПК, като сумата от 100 лв. съдът счита за справедлива с оглед правната и фактическа
сложност на делото.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ предявения от К. В. Т., ЕГН: **********, адрес:
гр. Кюстендил, ул. „Батак“ № 43 и Л. А. Т., ЕГН: **********, адрес: с. Гирчевци, ул.
„Д. Каляшки“ № 15 против „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“ №49, бл. 53Е, вх. В, иск
за присъждане сумата от 1394,30 лв. (хиляда триста деветдесет и четири лева и
тридесет стотинки), платена по процесния недействителен Договор за револвиращ
заем № ********** от 22.11.2011 г., сключен между „ПРОФИКРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД като кредитодател и К. В. Т., ЕГН: ********** и Л. А. Т., ЕГН: **********,
съответно като кредитополучател и солидарен длъжник, без основание, на осн. чл. 22
от Закона за потребителския кредит и неотговарящ на изискванията на чл. 11, ал.1, т.11
и т.20 от с.з., неустойка под формата на възнаградителна лихва и получена като
разлика между предоставената по процесния договор сума и върнатата такава, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на последното плащане по
кредита до датата на окончателното изплащане на сумата, КАТО ПОГАСЕН ПО
ДАВНОСТ.
ОСЪЖДА К. В. Т., ЕГН: **********, адрес: гр. Кюстендил, ул. „Батак“ № 43 и
Л. А. Т., ЕГН: **********, адрес: с. Гирчевци, ул. „Д. Каляшки“ № 15 ДА ЗАПЛАТЯТ
на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „България“ №49, бл. 53Е, вх. В сумата в размер на 100,00
лв. /сто лева/, представляващи сторени по делото разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Кюстендил в
двуседмичен срок от съобщаването му.
Препис от настоящия съдебен акт да се връчи на страните по делото, заедно със
съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
7