Р Е Ш Е Н И Е
№ 74
гр. Велико
Търново, 10.07.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Административен
съд – Велико Търново, втори касационен състав в открито съдебно заседание на
дванадесети юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА КОСТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ТОНЕВА
ЕВТИМ
БАНЕВ
при
участието на секретаря Д. С.и прокурора от Великотърновска окръжна прокуратура
Светлана Иванова разгледа докладваното от съдия Банев КАХД № 10026/ 2020 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 208 и
сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във вр. с чл. 285, ал. 1, изр.
второ от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.
Образувано е по две касационни жалби,
подадени от ст. *** Х.О., като пълномощник на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ и от С.Й.С. с ЕГН **********, понастоящем изтърпяващ наказание
„лишаване от свобода“ в затвора в гр. Ловеч, лично и чрез ***С.С. от ВТАК,
срещу Решение № 564/ 11.01.2019 г. по адм. дело № 640/ 2018 г. по описа на
Административен съд – Велико Търново. С обжалваното решение състав на АС –
Велико Търново е осъдил Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати
на С.Й.С., на основание чл. 1, ал. 1,
във вр. с чл. 4 от , сума в размер на
6 180,00 лв., ведно със законната лихва, считано от 14.07.2017 г. до
окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди при престоя в следствения арест в гр. Велико Търново и е
отхвърлил исковата молба на С.Й.С. за сумата 37 820,00 лева. Осъдил е
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати в полза на органа на
съдебната власт Административен съд - Велико Търново, разноски по делото в
размер на 10 лева.
С определение № 737/ 16.01.2020 г. по
адм. дело № 3925/ 2019 г. на Върховен административен съд, във връзка с
промяната на подсъдността на този вид дела /чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС, обн. ДВ
бр. 100 от 2019 г., в сила от 01.01.2020 г./, делото е изпратено за разглеждане
от Административен съд – Велико Търново.
Касаторът Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ – гр. София обжалва решението в частта, с която е уважен
предявеният иск за сума в размер на 6 180,00 лв., ведно със законната лихва, считано от
14.07.2017 г. до окончателното изплащане, както и в частта, в която е осъден да
заплати в полза на органа на съдебната власт Административен съд - Велико
Търново, разноски по делото в размер на 10,00 лева. Счита, че решението е
неправилно в тези му части, поради нарушение на материалния закон, допуснато
съществено нарушение на съдопроизводствните правила и необоснованост. Счита, че
първоинстанционният съд не е отчел правилно събраните по делото доказателства и
е направил изводи в противоречие с приетата фактическа обстановка. Изтъква, че
съдът не е взел предвид отсъствието на С. в продължение на общо 27 дни през
процесния период от следствения арест в гр. Велико Търново, през което време
ищецът в първоинстанционното производство е пребивавал в СБАЛЛС към Затвора в
гр. София и в ареста в гр. София. Отделно намира за необосновани и недоказани
изводите на съда, че С.С. е бил подложен на нечовешко и унизително отношение,
чрез поставянето му в неблагоприятни условия при задържането под стража, в
резултат на което при определяне размера на обезщетението му не е спазен
принципа на справедливост, посочен в чл. 52 от ЗЗД. Не излага конкретни доводи
относно незаконосъобразността на обжалваното съдебно решение, в частта относно
възлагане на разноските. С тези съображения касаторът ГД „ИН“ моли за отмяна на
решението в обжалваните му части и решаване на делото по същество, като се
отхвърли претенцията на С. като неоснователна и недоказана, алтернативно за
връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на АСВТ, с цел изясняване
на факти за които събирането на писмени доказателства не е достатъчно.
Претендира присъждане на ***ско възнаграждение.
В открито съдебно заседание ГД „ИН“, чрез пълномощника си по делото,
поддържа касационната жалба. Моли да същата да бъде уважена, по съображенията
изложени в нея и такива, развити в хода на устните състезания, като навежда
трето алтернативно искане за намаляване размера на присъденото обезщетение. В
писмен отговор на касационната жалба на С.С., заема становище за
неоснователност на същата.
Касаторът С.Й.С., лично и чрез служебния
си защитник ***С.С., обжалва решението относно определения размер на дължимото
му обезщетение за неимуществени вреди - 6 180,00 лв. законната лихва върху
тази сума, считано от 14.07.2017 г. до окончателното й изплащане, и в частта, с
която е отхвърлен като неоснователен предявеният иск до разликата на
претендираното обезщетение от 44 000,00 лв., и съответната на тази разлика
законна лихва. Счита, че решението противоречи на чл. 52 от ЗЗД и присъденото
обезщетение е в размер, който не може да възмезди понесените вреди и
унизителното отношение към С., както и влошеното му здравословно състояние
вследсвие на неадекватното лечение и условията на живот в следствения арест,
като този размер не е съобразен и с инфлационните процеси в страната. По тези
съображения касаторът моли за изменение на обжалваното решение, като му бъде
присъдено обезщетение претендирания с исковата молба размер.
В открито заседание касаторът С.С. се
явява лично в затвора гр. Ловеч, където изтърпява наказание „лишаване от
свобода“ и с него се осъществява видеоконферентна връзка. Поддържа касационната
жалба с направеното в нея искане. Служебният защитник ***С. се явява лично и
поддържа жалбата, оспорва касационната жалба на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“, с доводи за нейната неоснователност.
Участващият в делото прокурор от Окръжна
прокуратура – Велико Търново заема становище за неоснователност на двете
касационни жалби. По жалбата на ГД „ИН“ счита, че правните изводи на
първоинстанционния съд за доказаност на причинените вреди, са направени при
напълно изяснена фактическа обстановка и в съответствие закона, вкл. относно неспазване разпоредбата
на чл. 3 от ЕКПЧОС. Намира за правилно определен и размера на присъденото
обезщетение, който е съобразен с критерия за справедливост, така че от една
страна да компенсира размера на причинените вреди, а от друга, да не води до
обогатяване, като в тази насока е съобразена и практиката на Европейския съд по
правата на човека. По тези съображения счита за неоснователни оплакванията и на
двамата касатори, предлага обжалваното решение да бъде оставено в сила.
Административният съд – Велико Търново,
като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания,
съгласно чл. 218 от АПК, приема за установено следното:
Касационните жалби са подадени в срока
по чл.211, ал.1 от АПК, от лица с надлежна процесуална легитимация по чл. 210,
ал. 1 от АПК, като страни в първоинстанционното производство, за които
решението е неблагоприятно, в съответната обжалвана част. По форма и съдържание
касационните жалби отговарят на изискванията на чл. 212, ал. 1 от АПК, подадени
са против съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, и са процесуално
допустими за разглеждане по същество.
Съгласно чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС, след
изменението, обнародвано в Държавен вестник бр. 100/ 2019 г., в сила от
01.01.2020 г., касационният контрол върху първоинстанционните решения в този
вид производства, се осъществява от тричленен състав на същия съд. Нормата е
процесуална и има незабавно действие, приложима е и за висящите спорове, при
липса на преходни разпоредби в обратния смисъл, при което с посоченото по-горе
определение на ВАС, делото е изпратено за разглеждане от Административен съд –
Велико Търново.
Разгледани по същество и двете
касационни жалби са неоснователни.
Обратно на твърдяното от касатора ГД
„ИН“, въз основа на събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд
безпротиворечиво е установил фактическата обстановка.
Прието е било, че С.Й.С. е задържан на 19.01.2016 г. с постановление на окръжен прокурор, като
впоследствие от ВТОС му е наложена мярка „Задържане под стража“, а на
17.07.2017 г. е приведен в затвора в гр. Ловеч. При задържането си С. е
пребивавал в следствения арест в гр. Велико Търново, в килии № 3, 4 и 5, в
които е настаняван сам или заедно с един, двама и трима души. В периода от
19.09.2016 г. до 07.10.2016 г. С. е бил в СБАЛЛС към затвора в гр. София, а в
периода от 11.11.2016 г. до 17.11.2016 г. - в арест в гр. София.
Арестът в гр. Велико Търново се намира
на третия етаж в сградата на ОД „Полиция” Велико Търново. В експлоатация е от
1982 г. и според изискванията към този момент килиите са без външни прозорци.
Над вратата на всяка килия има прозорец. Самите врати са масивни и дублирани с
решетка, което което позволява да бъде отваряна масивната врата при заключена
решетка. Светлина се осигурява от луминисцентни лампи и чрез отваряне на
плътните врати на килиите към коридора. Помещенията се проветряват чрез прозорци
над вратите и през самите врати към коридора. Всяка от килиите е с площ от 8
кв. м. и е оборудвана с 4 бр. легла на два етажа, маса, два стола и шкаф.
Налице е един общ санитарен възел с течаща вода, ежедневно хигиенизиран и
дезинфекциран. Извеждането до санитарния възел се извършва по сигнал на
задържаните лица покилийно с цел запазване сигурността в ареста. Задържаните се
извеждат до санитарен възел при заявено тяхно желание по всяко време на
денонощието. Мястото на престой на свеж въздух се намира на четвъртия етаж в
ареста и представлява помещение с два прозореца с решетки за проветрение и
достъп до естествена светлина, където задържаните се раздвижват и разхождат по
график в рамките на работния ден. При престоя си в ареста С.С. е осъществявал
телефонни разговори с близки и със защитниците си в наказателното производство.
Телефонните разговори се осъществяват в мястото за
престой на свеж въздух, като телефонния апарат е монтиран до вратата. За
провеждане на разговор постовият набира номера и подава слушалката през
решетката на задържаното лице. Постовият стои точно на площадката пред
телефона. При
престоя си в ареста С.С. е осъществявал свиждания с близки и срещи със
защитниците си в наказателното производство. Мястото
за срещи и свиждания се намира на първия етаж на сградата под стълбищното
пространство. Обособено е като заградено с решетка /кабинка/, където е
задържания и площадка пред нея извън кабинката, където се намира посетителя. В
кабинката има надупчено стъкло на равнището на главата на изправен човек.
Служителят се оттегля на не повече от два метра от мястото за свиждане, което е
максимално възможното. При
лечението в Специализираната болница към Затвора гр. София през 2016 г. е
диагностициран проблем с прешлените на С., който е третиран единствено с
медикаменти. При извършена през месец юли 2017 г. медицинска експертиза от
експерти към ВТОС – е установено наличието на дискова херния и намалена
мускулна сила, като е препоръчано оперативно лечение в спешен порядък. На
30.06.2017 г. в ареста в гр. Велико Търново, при оплаквания за ускорен пулс и и
възникване на заболяване – дискова херни на С.С. е назначено лечение с ½
таблетка медикамент Бизогамма 5 мг, за което липсва предписание на лекар.
При
така установеното от фактическа страна, съдът е приел за доказано, че в периода
от 19.01.2016 г. до 14.07.2017 г., с изключение на 27 дни, когато е бил в гр.
София, С.С. е бил поставен в ареста в гр. Велико Търново в нечовешки и
унизителни условия, изразяващи се в липса на естествена светлина, чист въздух,
достъп до санитарен възел, лошо здравеопазване, липса на престой на открито,
нарушена тайна на разговорите между адвокат и задържан, провеждане на срещи с
адвокати и близки в неподходящи условия, представляващи нарушение на чл. 3, ал.
1 от ЗИНЗС и чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека. Съдът е приел,
че по делото няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на
длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни
условия, до унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на
осъдения и до емоционални и физически страдания, но липсата на подобна цел не
може категорично да изключи нарушението на чл. 3 от ЕКЗПЧОС (решение от
09.06.2005 г. Иванов срещу България, решение от 15.07.2002 г. Калашников срещу
Русия). Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти неминуемо
водят до потискане, унижаване, и неблагоприятно засягане на личността. При
отчитане на кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на конкретните
условия, при които е поставен С.С. в следствения арест през заявения период,
съдът е приел, че те действително са причинили у него негативни преживявания,
емоционално и морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на
изпълнението на мярката за неотклонение „задържане под стража“.
Съобразно това и предвид оборимата
презумпция, въведена с чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, решаващият състав е приел, че са
налице основанията за ангажиране на отговорността на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ по реда на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, във вр. с чл.
203 от АПК и е осъдил Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати на
С.Й.С., на основание чл. 1, ал. 1,
вр. с чл. 4 от сума в размер на 6 180,00 лв.,
ведно със законната лихва, считано от 14.07.2017 г. до окончателното изплащане
на сумата, представляваща обезщетение за
причинени неимуществени вреди при продължилия 515 дни престй в следствения
арест в гр. Велико Търново. Отхвърлил е искова молба
на С.Й.С.
за сумата от 37 820,00 лв. и е осъдил е Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ да заплати в полза на органа на съдебната власт Административен
съд - Велико Търново, разноски по делото в размер на 10,00 лева.
Така постановеното решение е валидно и
допустимо.
По касационната жалба на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“, насочена срещу осъдителната част на съдебното
решение.
Обратно на поддържаното от този касатор,
решението на първостепенния съд в осъдителната му част е постановено при
напълно изяснена фактическа обстановка. Фактическите констатации на съда са
основани на годни доказателства, събрани и обсъдени по приложимия процесуален
ред и обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност. При правилно установена
фактическа обстановка съдът обосновано е приел, че условията, при които е
пребивавал касаторът С. са такива, които обуславят неблагоприятно въздействие
върху него до степен на понасяне на неимуществени вреди, подлежащи на
обезщетяване по реда на ЗИНЗС и ЗОДОВ.
Съобразно установените от първата
инстанция факти, безспорно е че в периода 19.01.2016 г. - 17.07.2017
г., с изключение на периодите 19.09.2016 г. - 07.10.2016 г. и 11.11.2016 г. -
17.11.2016 г., С.С. е
поставен в описаните в обжалваното решение условия, изразяващи се в липса на
естествена светлина, чист въздух, достъп до санитарен възел, лошо
здравеопазване, липса на престой на открито, нарушена тайна на разговорите
между адвокат и задържан и провеждане на срещи с адвокати и близки в
неподходящи условия. Неоснователни са доводите на касатора ГД „ИН“, че от съда
не е било установено по конкретно посочени периоди, кога ищецът е бил настанен
с повече задържани лица в едно арестно помещение в арест Велико Търново. От
самата администрация на ареста е посочено и в производството пред решаващия съд
не е било спорно, че всички помещения, в които С. е пребивавал при престоя си ищецът са с площ от 8 кв.м. и са предназначени за 4 човека. От представения
отговор на исковата молба е видно, че в по-голямата част от това време С.С. и
пребивавал в едно помещение поне с още двама, а нерядко и с трима души.
Съобразно това основани на установените по делото факти са изводите на съда, че
площта, която същият е обитавал е била по-малка от нормативно установения
минимално допустим размер /чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС, в редакцията до 07.02.2017
г., чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС, в сила от 07.02.2017 година/. При наличието на
коментираните по-горе, предоставени от ГД „ИН“ и безспорни данни, липсата на
тяхно дословно възпроизвеждане от съда, не опорочава постановения от него акт.
Неоснователни са и възраженията, че по делото не са доказани неадекватни
медицински грижи по време на престоя в ареста. Наличните бланка за
вторични медицински прегледи и бланка за раздадени медикаменти на С.Й.С. /л.
113 и л. 118 от първоинстанционното дело/, установяват констатираното от съда
извършване на медикаментозно лечение за
което липсва предписание на лекар. Неправилни са изводите на съда относно
липсата на данни кое е лицето, назначило лечението, доколкото в самите бланки е
се съдържа такова отбелязване /става въпрос за фелдшер/, но това не променя
правилността на цитирания по-горе правен извод. Неоснователни са и
възраженията, че заболяването дискова херния на С. се е проявило преди
постъпването му в ареста в гр. Велико Търново. Това безспорно е така и се установява
от наличната в делото медицинска документация, както се доказват и извършваните
периодични медицински прегледи и предписване на медикаментозно лечение. Също
така безспорно е обаче, че в периода на престоя състоянието на С.С. се е усложнило,
което е наложило предписването на второ оперативно лечение, като следва да се
отбележи, че изводите на съда не са за липса на медицински грижи, а за
полагането на неадекватни такива. Всички останали възражения на ГД „ИН“ пред
касационната инстанция, са били наведени пред решаващия съд и са обсъдени от
него, изводите по всяко от тях са подробно мотивирани, споделят се от настоящия
състав и е излишно да бъдат преповтаряни. Обстоятелството, че въпросните изводи
не съвпадат с тезите на касатора, не представлява нарушение на
съдопроизводствените правила.
Неоснователно се поддържа и оплакване за
нарушение на материалния закон.
Правилно положението в което е бил
поставен С.С. при престоя си в ареста в гр. Велико Търново, е квалифицирано от
съда като нарушение на забраната за нечовешко и унизително отношение спрямо
задържаното лице, визирана в чл. 3, ал. 2 от ЗИНДС и чл. 3 от КЗПЧОС. Правилен
е извода на съда, че липсата на естествена светлина, на чист въздух, достъп до
санитарен възел, лошо здравеопазване, липса на престой на открито и останалите
установени в първоинстанционното производство обстоятелства, са въздействали
върху психиката на задържания и е причинило у него негативни преживявания,
емоционално и морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на
изпълнението на мярката за неотклонение „задържане под стража“. Изводът на съда
е съобразен с приложението на чл. 284 от ЗИНЗС, като следва да се отбележи, че
чл. 284, ал. 5, вр. с ал. 2 от ЗИНЗС презюмира, че щом са доказани нарушенията
на забраната за нечовешко и унизително отношение /както в случая/, то
неимуществените вреди са настъпили и са в причинна връзка с нарушението по чл.
3 от ЗИНЗС. В тази връзка оплакването, че не е доказано нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС и настъпването на увреда е неоснователно. Както е отбелязано и в
обжалваното решение, ирелевантно за основателността на исковата претенция е
обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на
арестантските помещения в съответствия с изискванията и европейските стандарти
за условията в арестите.
Въпросът е разгледан в пилотното Решение на ЕСПЧ
от 27.01.2015 г. по делото „Нешков и други срещу България“, като е прието, че
липсата на ресурси или други структурни проблеми не са обстоятелства, които
изключват или намаляват отговорността на държавата, тъй като задължение на
държавата е да организира своята пенитенциарна система по начин, който не води
до поставянето на лишените от свобода и задържаните под стража лица в унижаващи
човешкото им достойнство условия, независимо от финансовите или логистични
затруднения.
Вън от това обосновано е позоваването от решаващия състав и на националното
законодателство, въвеждащо изискването всеки арест
трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за поддържане
на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на
задържаните лица
/чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС/. В тази връзка
правилно от съда е прието за доказано поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на мярката „задържане под стража“, имащо
за своя закономерна последица негативни преживявания на лицето, физически
дискомфорт, емоционални и морални страдания. Съобразно
това доказани пред първата инстанция са както нарушение на закона и чл. 3 от Конвенцията за
защита на правата на човека и основните
свободи от страна на администрацията,
така и претърпени от задържания неимуществени вреди.
Неоснователно
е и оплакването на касатора Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, за
необоснованост на съдебния акт. Необосноваността като касационно
основание по чл. 209, т. 3, предл.
последно от АПК се проявява в погрешно формиране на вътрешното убеждение да
съда относно спорните или релевантните за спора факти, поради което се е
достигнало до погрешни изводи по съществото на спора, каквото в случая не е
налице.
Касационната жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“,
срещу решението в частта относно присъдените разноски по делото в размер
на 10,00 лв. също е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС когато искът се уважи изцяло или частично, съдът осъжда ответника да
заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената
държавна такса. Тази норма е специална и изключва приложението на ГПК и
разпределението тежестта за поемане на разноските, съобразно уважената, респ.
отхвърлената част на иска.
По
касационната жалба на С.Й.С.. Единственото възражение, с което този касатор
обжалва съдебното решение, касае размера на присъденото обезщетение, като
посочва, че същото противоречи на чл. 52 от ЗЗД, символично е и не може да
възмезди понесените от него вреди. Това възражение настоящият състав също
намира за неснователно.
Обезщетението за
претърпените неимуществени вреди /претендирано от касатора С.С. в размер на
44 000,00 лв./, подлежи на определяне от съда по справедливост на
основание чл. 52 от ЗЗД, съгласно препращащата разпоредба на § 1 от ЗР на ЗОДОВ и чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС.
Понятието „справедливост“ е морално - етична категория и включва съотношението
между деянието и възмездието. Установената съдебна практика непротиворечиво
приема, че „справедливост“ не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката
на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, за да се
намери паричният еквивалент на необходимото и дължимо обезщетение. Такива са
характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено,
последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения,
обществено и социално положение. Като база за определяне паричния еквивалент на
неимуществените вреди следва да служат още икономическият растеж, стандартът на
живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните
възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че
осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Същевременно размерът
на обезщетението не следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия,
като от значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към
аналогични случаи. Отправна точка в това изследване е обстоятелството, че
„справедливостта“ до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява
обществената оценка на засегнатите нематериални блага. Поради това недопустимо
е и обезщетението за претърпените от конкретно лице вреди, да бъде разглеждано
като някакъв вид санкция върху администрацията или способ за стимулирането й
към избягване на бъдещи нарушения от същия вид. За постигането на посочените
цели са налице редица нормативно установени механизми, но обезвредата на
основание чл. 45 от ЗЗД не е измежду тях и не това е нейният разум. В
конкретния случай правилно съдът е приел, че при определяне размера на
обезщетението следва да бъде взета предвид и практиката на ЕСПЧ. Този съд при
спазване на същите принципи за справедливост многократно е определял
обезщетения на осъдени лица за лошите условия в затворите в Република България,
които обратно на твърдяното от касатора С., към момента на постановяване на
решенията, до голяма степен са съвпадали с условията в ареста в гр. Велико
Търново. Ето защо правилно първоинстанционният съд се е позовал на решението
„Нешков и други срещу България“ по отношение размера на присъденото
обезщетение, като е ползвал съотношението на времето на неблагоприятно
въздействие, което е понесъл касатора и интензитетът на това въздействие, с
преценка на характера и обема на вредите, които същото е причинило. Правилно
при съобразяване с периода на пребиваване от 515 дни и посочените по-горе обстоятелства,
решаващият съд е приел размер на дължимото на касатора справедливо обезщетение
от 12 лева. Изложените в тази част от решението мотиви на решаващия състав са
подробни, обосновани и правилни, поради което напълно се споделят от настоящата
инстанция.
По изложените съображения настоящият
състав намира за правилно определен размера на дължимото на касатора
обезщетение, с оглед на което решението не е постановено в нарушение на
материалния закон.
Като краен извод съдът намира, че
обжалваното решение не страда от визираните в касационните жалби пороци, поради
което следва да бъде оставено в сила.
Предвид изхода на спора пред настоящата
инстанция, искането на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за
присъждане на разноски, е неоснователно.
Водим от горното и на чл. 221, ал. 2,
предл. първо от АПК, във вр. с чл. 285, ал. 1, изр. второ от ЗИНЗС,
Административния съд – Велико Търново, тричленен състав
Р Е
Ш И :
Оставя в сила Решение № 564/ 11.01.2019
г. по адм. дело № 640/ 2018 г. по описа на Административния съд – Велико
Търново.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.