Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 25.06.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ А въззивен състав, в публичното заседание,
проведено на тридесети май през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЛЮБОМИР ЛУКАНОВА
Мл.с.СВЕТЛАНА
АТАНАСОВА
при секретаря Емилия
Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия
Атанасова в.гр. дело № 987 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 476501/24.08.2018г.,
постановено по гр.д. № 75918/2017г. по описа на Софийски районен съд, 71ви
състав, е допусната на основание чл.344, ал.1, т. 4 от КТ поправка на
основанието, вписано в трудовата книжка на П.А.С. от „СБАЛГР д-р М.“ ООД, като
вместо „чл. 326, т. 2 от КТ“ да се чете „чл.325, ал. 1, т. 1 от КТ“, а на
основание чл. 213,ал. 2 от КТ „СБАЛГР
д-р М.“ ООД е осъдено да заплати на П.А.С. сума в размер на 2600 лева,
представляваща обезщетение за недопускане до работа за периода от 01.06.2017г.
до 30.06.2017г., ведно със законната лихва, считано от 25.10.2017г. до
окончателното заплащане. Със същото решение, съдът е отхвърлил предявените от П.А.С.
срещу „СБАЛГР д-р М.“ ООД искове с правно основание чл. 224, ал.1 от КТ за
заплащане на сумата от 1700 лева, представляваща обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск за 14 работни дни и с правно основание чл. 262,ал. 1,т. 3
от КТ за заплащане на сумата от 750 лева, представляваща възнаграждение за
положен труд на официални празници – 3 март 2017г., 1 май 2017г., 6 май 2017г.
и 24 май 2017г.
Софийски районен
съд се е произнесъл и по претенциите на страните за присъждане на сторените по
делото разноски, като на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК е осъдил ответното
дружество да заплати на ищцата сумата от 250 лева, а на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК в полза на „СБАЛГР д-р М.“ ООД е присъдена сумата от 250 лева.
Ответникът „СБАЛГР д-р М.“ ООД е осъден да заплати и на основание чл. 78, ал.6
от ГПК по сметка на Софийски районен съд сумата от 134 лева.
В срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от ответника „С.б.з.а.л.п.г.и
а.р. – д-р М.” ООД е подадена въззивна жалба срещу първоинстанционното
решение в частта, с която е уважен предявения срещу дружеството иск с правно
основание чл.213, ал. 2 от КТ. В жалбата се поддържа, че на 10.04.2017г. ищцата
С. заедно с други медицински работници е подала заявление за прекратяване на
трудовото правоотношение, считано от 01.07.2017г. по взаимно съгласие. Предвид
това, от въззивника се сочи, че е бил длъжен да
предостави на ищцата възможност да използва полагащия и се по закон платен
годишен отпуск. Подчертава се, че съгласно чл. 178 от КТ изрично е забранено
компенсиране на платения годишен отпуск с парични обезщетения, освен при прекратяване
на трудовото правоотношение. От името на въззивника
се изтъква, че считано от 01.07.2017г. е следвало да се осигури в болницата
екип, който да осъществява дейностите по асистирана
репродукция от друг екип специалисти на мястото на подалите заявление за
напускане, а в клиниката нямало възможност поради липса на кабинети двата екипа
да работят едновременно. В жалбата се
извежда като довод за неправилност на първоинстанционното
решение в обжалваната част, че чл.213, ал. 2 от КТ визира случаите при
незаконно недопускане до работа, докато в разглежданата от съда хипотеза
съгласно заповед на работодателя ищцата е била в платен годишен отпуск, който не
изисква явяването и на работното и място. Подчертава се, че целта на издадената
заповед от 30.05.2017г. за ограничаване достъпа на въззиваемата
до работното и място е била да осуети стълкновения между стария и новия екип.
Посочва се, че целта на обезщетението по чл. 213, ал. 2 от КТ е да обезпечи
работника, който от една страна не е получавал доходи от друга работа, тъй като
трудовото му правоотношение не е било прекратено, а от друга същият е лишен от
трудовото си възнаграждение поради незаконно недопускане до работа, като се
подчертава, че разглежданият случай не е такъв, доколкото ищцата е била в законоустановен платен годишен отпуск, който е бил реално
ползван и е бил надлежно заплатен. С оглед изложеното се моли решението на
Софийски районен съд в обжалваната му част да бъде отменено, като вместо това
бъде постановено друго, с което предявеният от С. иск да бъде отхвърлен. Претендира
се и присъждането на сторените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от П.С., чрез адв. В., в който се
поддържа, че първоинстанционното решение в обжалваната
му част е правилно и се моли същото да бъде потвърдено, като в полза на ищеца
бъдат присъдени сторените разноски. От въззиваемата се
поддържа, че ответникът не е доказал, че в процесния
случай е налице хипотезата на чл.173, ал. 4 от ГПК. Изтъква се, че
представеният по делото присъствен протокол е бил подписан от 9 лица, като само
на шестима е бил ограничен достъпа до
работното място, а останалите са изпълнявали трудовите си задължения до
01.07.2017г. заедно с новопостъпилия екип. Като
неправилно е квалифицирано и становището на въззивника,
че не е налице незаконно недопускане до работа, тъй като ищцата е ползвала
платен годишен отпуск, през времето на който от нея не се очаква да се явява на
работа. В отговора на въззивната жалба се поддържа и
че изложените аргументи от въззивника за недопускането
до работа на ищцата поради опасност от възниване на
стълкновение с новия екип са неоснователни. Ето защо се подчертава, че в процесния случай не е налице престой повече от пет дни, а Сермеджиева не е подавала молба за използване на полагащия
и се платен годишен отпуск.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ, чл.213,ал. 2 от КТ, чл. 224,
ал.1 от КТ и чл. 262, ал.1от КТ.
Решението на
Софийски районен съд по отношение на предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 4
от КТ, чл. 224, ал.1 от КТ и чл. 262, ал.1от КТ не е било обжалвано от нито
една от страните, поради което същото е влязло в сила. Пред въззивната
инстанция е останал висящ единствено спора по предявения от П.С. срещу „С.б.з.а.л.п.г.и
а.р. – д-р М.” ООД („СБАЛГАР – д-р М.“ООД) иск с правно основание чл.213, ал. 2
от КТ.
За да уважи
предявения от С. иск по чл. 213, ал. 2 от КТ, първоинстанционният
съд е приел, че от представените доказателства е установено, че между страните
е съществувало трудово правоотношение в периода от 01.06.2017г. до
30.06.2017г., както и че през този период ищцата не е изпълнявала трудовите си
задължения, тъй като работодателят е разпоредил в посочения период ищцата да
ползва полагащия и се платен годишен отпуск – 14 дни, както и 8 дни като
компенсация за положен от нея труд през времето на официални празници. Софийски
районен съд е счел, че не е била налице
хипотезата на чл.173, ал. 4 от КТ, като от страна на ищцата било демонстрирана
готовност за престиране на труд. Ето защо решаващият
състав е стигнал до извода, че са налице предпоставките за ангажиране
отговорността на работодателя по реда на чл. 213, ал. 1 от КТ и на ищцата
следва да бъде присъдено обезщетение в размер на 2600 лева съобразно размера на
брутното и трудово възнаграждение за последния и пълен отработен месец.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта и по наличието на противоречие с
императивните правни норми – в обжалваната му част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира постановеното от СРС, 71ви състав, решение за валидно,
допустимо и правилно. Предвид доводите във въззивната
жалба съдът намира следното:
Страните в
настоящото производство не спорят, че между ищцата и ответника е съществувало
валидно трудово правоотношение, като ищецът е заемал длъжността „началник
отделение „Гинекология и АР“”. Същото се установява и от представения трудов
договор № 86/01.03.20121г., подписан от П.А.С. и „СБАЛГАР – д-р М.“ООД, и
приложеното към него допълнително споразумение № 03/05.01.2015г., видно от
което договореното основно месечно възнаграждение на ищцата е 2600 лева.
По делото е
представено заявление с вх.№ 06/10.04.2017г., подадено от П.С. до управителя на
„СБАЛГАР – д-р М.“ ООД, с което ищцата е изразила желанието си да бъде
освободена от заеманата от нея длъжност по взаимно съгласие считано от
01.07.2017г. Върху заявлението е направено отбелязване от страна на
работодателя – „ДА“, с което е заявено неговото съгласие, като пред въззивната инстанция не се спори, че трудовото
правоотношение между ищцата и ответното дружество е било прекратено именно по
взаимно съгласие считано от 01.07.2017г. Въз основа на постигнатото между
страните съгласие е издадена и заповед №66/03.07.2017г. за прекратяване на
трудовото правоотношение между тях, която има констативен характер.
Към исковата
молба е приложена и заповед № 028/29.05.2017г., издадена от работодателя, с която
е наредено д-р П.С. да ползва платен годишен отпуск за 2017г. считано от
01.06.2017г. до 30.06.2017г. – общо 22 дни, от които 8 дни за работа на
официални празници. Във връзка с издадената заповед от ищцата е депозирано
заявление до управителя на „СБАЛГАР – д-р М.“ ООД с вх.№ 14/30.05.2017г.,
прието по делото, в което същата е заявила, че според нея не е налице законово
основание работодателя да и предоставя за ползване платен годишен отпуск без
нейно съгласие, като е подчертала, че в графика си има записани пациенти до
10.06.2017г., които очакват да бъдат прегледани именно от нея. Със същото
заявление С. е посочила, че ако работодателят желае трудовото и правоотношение
да бъде прекратено считано от 01.06.2017г., може да направи това при условията
на чл. 220 от КТ.
В отговор на
подаденото от ищцата заявление, работодателят е издал заповед № 28/01.06.2017г.
за ограничаване на достъпа до работните места на определени служители, в това
число и на ищцата С., по отношение на които е издадена заповед за ползване на
платен годишен отпуски от 01.06.2017г. Със заповедта е разпоредено
пациентите на д-р С. да бъдат поети от д-р А.К., като е посочено, че в
болницата не се предлага услугата избор на екип и на пациентите ще се осигури
необходимия екип за консултация и лечение.
По делото са
представени и присъствени протоколи от 01.06.2017г., 02.06.2017г. и
05.06.2017г., в които е посочено, че ищцата заедно с няколко нейни колеги са се
явили на работното си място, като протоколите са подписани както от явилите се
служители, така и от свидетели. В един от протоколите изрично е отбелязано, че
д-р С. заедно с други петима медицински работници са отправили писмени молби до
управителя на „СБАЛГАР – д-р М.“ ООД с искане да бъдат допуснати до работа, но
понареждане на работодателя е било отказано молбите да бъдат входирани.
Приложени по
делото са и два броя платежни фишове съответно от месец май 2017г. и месец и
месец юни 2017г., съгласно които начисленото трудово възнаграждение на ищцата
за тези месеци е 2600 лева.
Пред Софийски
районен съд е било прието заключение по допусната съдебно-счетоводна
експертиза, съгласно което във фиша на ищцата за месец юни 2017г. са били отразени
22 дни редовен годишен отпуск, в който са включени 8 дни работа на официални
празници. Вещото лице е констатирало, че последният пълен отработен от С.
календарен месец е месец май 2017г., за който заплатеното и брутно трудово
възнаграждение е било в размер на 2600 лева.
В проведеното
пред първоинстанционния съд открито съдебно заседание
вещото лице, изготвило съдебно-счетоводната експертиза е разяснило, че е
извършило проверка в счетоводството на ответника и е констатирало, че е
извършено нареждане за изплащане на възнаграждение на служителите, като на ищцата
е било заплатено обезщетение за отпуск – платени 22 дни, от които 14 дни
отпуски 8 дни за работа на 4 официални празника в двоен размер.
Настоящият
състав кредитира заключението на вещото лице по реда на чл. 202 от ГПК, като
изготвено от експерт с необходимите професионални знания и квалификация, въз
основа на събраните по делото доказателства.
При така установеното от фактическа страна въззивният съд намира от правна страна следното:
Пред въззивната инстанция спорът между страните е концентриран
върху въпроса относно дължимостта на претендираното от ищцата обезщетение по чл. 213, ал. 2 от КТ.
Съгласно разпоредбата на чл. 213,
ал. 2 от КТ работодателят дължи обезщетение на работника или служителя, когато
незаконно не го е допуснал на работа през работно време, докато трае
изпълнението на трудовото правоотношение. В същата правна норма е изрично
посочено и че размерът на дължимото обезщетение се равнява на брутното трудово
възнаграждение за времето на незаконното недопускане до работа. Предвид това за
да бъде уважена искът по чл. 213, ал. 2 от КТ следва да бъде установено
наличието на следните елементи от фактическия състав на нормата, като това е
било в тежест именно на ищцата съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест предвидени в чл. 154 от ГПК, а
именно 1.наличие на валидно трудово правоотношение между страните, въз основа
на което работникът дължи полагане на труд, а работодателят е длъжен да осигури
на работника възможност за това и 2. незаконно недопускане на работника или
служителя на работа от страна на работодателя - в нарушение на основното му
задължение да осигурява работа по аргумент от чл. 127 от КТ, изразяващо се в
създаване на фактически пречки да изпълнява задълженията си, въпреки, че
служителят се е явил на работа при работодателя, за да полага труд, или е
изразил желанието си да полага труд, или е бил готов и е бил на разположение да
изпълнява служебните си задължения, но работодателят не го е допуснал. Съгласно
константната съдебна практика отговорността на работодателя възниква, когато
последният обективно и реално е възпрепятствал работника при упражняване на
правата му отказвайки да му предостави условия на труд, както и недопускане на
работника или служителя до работа в широк смисъл, след като той вече е започнал
да полага труд. При тази хипотеза на обезщетение волята на работодателя да не
позволи на работника или служителя да полага труд е изразена чрез конклудентни действия - създаване на фактически пречки да
изпълнява задълженията си, като за да е налице недопускане до работа е напълно
достатъчно работникът или служителят дори и един единствен път да е посетил
предприятието и да е изявил готовност да престира
труд по трудово правоотношение. От момента на явяването му на работа и
незаконното му недопускане от страна на работодателя, работникът или служителят
има право на съответното обезщетение. в този смисъл решение № 246/28.12.2018г.
по гр.д№ 4719/2017г., ІV г.о., решение № 191/04.05.2011г. по гр.д.№ 656/2010г.
на ВКС, ІV г.о., решение № 683/21.12.2010г. по гр.д.№ 1130/2009г. на ВКС, ІV
г.о., решение № 518/08.07.2010г. по гр.д.№ 374/2009г. на ВКС, ІV г.о
Същевременно именно в тежест на
ответника е да установи релевираните от него правоизключващи възражение относно възникване на неговата
отговорност - в конкретния случай, че за процесния
период ищцата е ползвала платен годишен отпуск.
С оглед всичко горепосочено, при
извършване на съвкупна преценка на събраните по делото доказателства настоящият
състав намира, че ищцата е установила при условията на пълни и главно доказване
наличието на валидно трудово правоотношение между нея и ответника – въззивник през исковия период, като това обстоятелство е
било безспорно между страните. По силата именно на сключения между страните
трудов договор за работодателят е възникнало задължение да осигури на ищцата
възможност за полагане на труд, а тя от друга страна е била задължена да престира труд.
Спорно пред Софийски градски съд
обаче е обстоятелството дали ищцата е била недопусната до работа от
работодателя и дали това недопускане е било незаконосъобразно. По делото от
ищцата са ангажирани доказателства, че същата е била готова да полага труд,
поради което се е явила на работното си място, а именно протоколи от
01.06.2017г., от 02.06.2017г. и от 05.06.2017г. Същите по своята правна същност
представляват частни свидетелстващи документи, които нямат обвързваща доказателствена стойност, но следва да се ценят с оглед
всички събрани по делото доказателства. (в този смисъл решение №
136/14.05.2015г. по гр.д.№ 6554/2014г. на ВКС, ІV г.о., решение №
49/05.03.2012г. по гр.д.№ 584/2011г. на ВКС, ІІІ г.о.) Предвид това не може да
не бъде съобразено, че направените в протоколите констатации, че ищцата С. се е
явила на посочените дати в болницата, не са оспорени от ответника, като
единствените му твърдения досежно посоченото в
протоколите, е че те са изготвени с цел пациентите да бъдат настроени срещу
новия екип. Нещо повече по делото е представена издадена от самия работодател
заповед № 28/30.05.2017г., неоспорена от него, с която изрично е ограничен
достъпа до работното място на служителката С. считано от 01.06.2017г. за целия
период, в който се намира в отпуск, а този период съгласно заповед №
28/29.05.2017г., издадена от работодателя, е от 01.06.2017г. до 30.06.2017г. Ценейки
приетите по делото заповед № 28/30.05.2017г. и присъствените протоколи, въззивната инстанция приема, че по делото е категорично
установено, че ищцата не е била допускана до работа, доколкото достъпът до
работното и място е бил изрично ограничен от работодателя със заповед, и то именно в исковия период 01.06.2017г. до
30.06.2017г.
От значение за изхода на спора обаче
е дали това недопускане до работа на ищцата е било законосъобразно. За да
обоснове законосъобразността на действията си работодателят-въззивник
в настоящия случай поддържа, че ищцата-въззиваема
през процесния период е ползвала разрешеният и платен
годишен отпуск, поради което не е следвало да бъде на работното си място, както
и че са налице целесъобразни причини за това, доколкото присъствието и на
работа можело да доведе до стълкновения с новия медицински екип, който следвало
да заема кабинетите на служителите, подали заявление за напускане, сред които е
и ищцата С..
Досежно твърдението, че ищцата през периода
от 01.06.2017г. до 30.06.2017г. е ползвала полагащия и се платен годишен
отпуск, въззивният състав намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 173, ал. 1 от КТ (в действащата към
2017г. редакция от ДВ, бр.
54 от 2015 г., в сила от 17.07.2015 г.) и разпоредбата на чл. 22, ал. 2 от Наредбата за работното време, почивките и
отпуските, платеният годишен отпуск се ползва по писмено искане от работника и
след разрешение на работодателя, т.е необходимо е кумулативното наличие и на
двете посочени условия – искане и разрешение. От страна на въззивника
не са ангажирани доказателства, че от въззиваемата е
било отправено писмено искане за ползване на полагащия и се платен годишен
отпуск. Напротив към исковата молба на ищцата е било приложено изрично
заявление с вх. № 14/30.05.2017г. с обективирана
ясната вола на служителя, че не желае да ползва платен годишен отпуск в периода
от 01.06.2017г. до 30.06.2017г., което с оглед поставения входящ номер е
достигнал до работодателя. Работодателят има право да предостави платен годишен
отпуск на работника и без негово съгласие само в хипотезата на чл. 173, ал. 4
от КТ, която в случая не е налице. Съгласно чл. 173, ал. 4 от КТ работодателят
има право да предостави платен годишен отпуск на работника или служителя и без
негово съгласие по време на престой повече от 5 работни дни, при ползване на
отпуска едновременно от всички работници или служители, както и в случаите,
когато работникът или служителят не е поискал отпуска си до края на календарната
година, за който се полага. В отговора на исковата молба ответникът е изложил
твърдения, че за него като работодател е финансово неоправдано шестима
служители, сред които и ищцата, да осъществяват фиктивна медицинска дейност в
клиниката през месец юни 2017г., тъй като нямало достатъчно записани брой
пациенти. Така наведените твърдения според настоящият състав могат да бъдат
квалифицирани като твърдения за наличие на престой. Доказателства обаче в тази
насока не са били ангажирани от страна на ответника. Напротив, именно съгласно
твърденията на работодателя в исковия период на мястото на служителите, сред
които е и ищцата, е назначен друг медицински екип, което според настоящият
състав представлява извън съдебно признание на неизгоден факт, ценен по реда на
чл. 175 от ГПК, за това че през този период не са били налице условията за
обявяване на престой. Ирелевантно за
законосъобразността на заповедта за разрешаване на платен годишен отпуск е
това, че между стария и новия медицински екипи можело да възникне стълкновение.
Подобни съображения на работодателя с оглед целесъобразността на провеждане на
работата не са предвидени от законодателя, като обстоятелства позволяващи на
същия да предоставя ползването на платен годишен отпуск без съгласието на
работника.
Неоснователно е и
твърдението на въззивника, че е бил длъжен да
предостави за ползване платения годишен отпуск на ищцата с оглед разпоредбата
на чл. 178 от КТ, съгласно която се забранява компенсиране на платения годишен
отпуск с парични обезщетения освен при прекратяване на трудовото
правоотношение. В разглежданата хипотеза отпускът е предоставен след като
същата е подала предизвестието си за прекратяване на трудовото правоотношение,
поради което за работодателя не е съществувала пречка да заплати обезщетение за
неизползвания годишен отпуск към датата на прекратяване на правоотношението.
Ето защо въззивният
съд приема, че липсва писмено искане от страна на ищцата, отправено до
ответника за ползване на платен годишен отпуск, а не са били налице и
изключенията предвидени в чл. 173, ал.4 от КТ, поради което издаването на
заповед № 28/29.05.2017г. от работодателя за разрешаване ползването на платен
годишен отпуск следва да се приеме за незаконосъобразно. Предвид това
неоснователен се явява доводът, че не е било налице незаконно недопускане до
работа по смисъла на чл. 213 от КТ, тъй като същата е ползвала отпуск. Това, че
ищцата не се е явявала на работа през процесния
период е не защото е била в отпуск, доколкото заповедта за предоставянето на
платен годишен отпуск е била незаконосъобразно, а защото не е била допусната до
работа. Напротив за незаконосъобразността на недопускането до работа от страна
на работодателя е без значение, че времето, през което не е допускал до работа
служителя е било оформено като отпуск незаконосъобразно. В този смисъл и
решение № 1974/14.12.2000г. на ВКС, ІІІ г.о.
С оглед всичко
изложено въззивната инстанция намира, че въззивникът не е доказал при условията на пълно и главно
доказване въведеното от него възражение, при доказани елементите от фактическия
състав на нормата на чл. 213, ал. 2 от КТ от страна на ищцата, поради което
предявеният от С. иск следва да се приеме за основателен.
Относно размерът
на дължимото обезщетение, законодателят ясно в чл. 213, ал. 2, изр. 2 от КТ е
посочил, че то се равнява на брутното трудово възнаграждение за периода на
недопускането. Страните по делото не спорят, а се установява и от приетото по
делото заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза, че размерът на
брутното трудово възнаграждение на ищцата е било 2600 лева, в какъвто размер
следва да е и присъденото обезщетение по чл. 213, ал. 2 от КТ предвид
обстоятелство, че периода на недопускането на работа на ищцата от ответника е
именно един месец.
Съобразявайки
всичко изложено, тъй като крайните изводи на въззивиня
и първоинстанционния състав по отношение
основателността на предявения иск по чл. 213, ал. 2 от КТ съвпадат, решението
на Софийски районен съд в обжалваната му част следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Предвид изхода
на спора право на разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 273 от ГПК в настоящото производство има ищцата.
Процесуалният и представител е релевирал своевременно
искането си за присъждане на сторените разноски в проведеното пред Софийски
градски съд открито съдебно заседание, като е представил и списък на разноските
по чл. 80 от ГПК. Съобразно разясненията дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълкувателно дело
№6/2012г. на ВКС, ОСГТК, за да може да бъдат присъдени в полза на страната
разноски, същата следва да представи доказателства за извършеното заплащане, в
това число и на възнаграждение за адвокат. Доказателство за заплащане на
адвокатско възнаграждение е представено от ищцата, а именно договор за правна
защита и съдействие с направено отбелязване за извършено плащане на адвокатки
хонорар в размер на 400 лева в брой, който има характер на разписка. Същевременно
от въззивника не е релевирано
възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, като в проведеното съдебно заседание пред въззивния съд от процесуалния му представител изрично е
заявено, че не оспорва размера на претендираните
разноски. С оглед на това „СБАЛГР д-р М.“ ООД следва да бъде осъдено да
заплати на П.А.С. сума в размер на 400 лева – адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
По аргумент от
чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК настоящият съдебен акт не подлежи на обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 476501/24.08.2018г.,
постановено по гр.д. № 75918/2017г. по описа на Софийски районен съд, 71ви
състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „С.б.з.а.л.п.г.и а.р. – д-р М.” ООД, с
ЕИК *******, с адрес на управление ***, да заплати на П.А.С., с ЕГН **********,
с постоянен адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр.
с чл. 273 от ГПК сума в размер на 400
лева, представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.