Р Е Ш Е Н И Е №
Град Добрич, 19.04.2019година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ДОБРИЧКИ РАЙОНЕН СЪД, ШЕСТИ СЪСТАВ, на двадесет и осми март, две хиляди и деветнадесета година в публично съдебно заседание в следния състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: СОНЯ ДЖЕНКОВА
секретар КАЛИНКА МИХАЙЛОВА
разгледа докладваното от районния съдия гр. дело № 3906 по описа за 2018г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Постъпила е искова молба от “***, със седалище и адрес на управление гр***, чрез юрисконсулт, с която срещу К.И.М. с ЕГН ********** ***, е предявен иск за постановяване на решение, по силата на което да се признае по отношение на ответника, че дължи на ищцовото дружество следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д№615/2018г. по описа на РС Добрич:
- сумата от 642,25 лв. – неиздължена главница по договор за паричен заем №2722219 от 09.01.2017г., сключен между длъжника и „***вземането по който е прехвърлено на заявителя с Приложение №1 от 01.12.2017г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 30.01.2017г., ведно със законната лихва върху същата, считано от датата на подаване на заявлението в съда /06.02.2018г./ до окончателното плащане;
- сумата от 107,45 лв. – договорна лихва за периода от 09.02.2017г. до 05.01.2018г.;
- сумата от 559,70 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно задължение;
- сумата от 27 лв. – разходи за извънсъдебно събиране на задължението;
- сумата от 23,31 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 06.01.2018г. до 31.01.2018г.;
С исковата молба се претендират и сторените в установителното производство съдебни разноски и юрисконсултско възнаграждение в общ размер на 350лв.
Твърдения
на ищеца: В исковата молба се навеждат твърдения, че с договор за паричен
заем №2722219 от 09.01.2017г., сключен между ответника и „***К.М. се задължил
върне получената в заем сума от 750лв., ведно с договорната възнаградителна лихва. Общото
задължение на кредитополучателя било в размер на 899,64лв., платимо на
12месечни вноски от по 74,97лв.
По този договор ответникът
изплатил сумата от 281,20лв.
Страните се договорили, че
ако в тридневен срок кредитополучателят не предостави уговорените обезпечение,
дължи неустойка.
В договора било уговорено, че при забава в плащането на вноската повече от 30 дни, кредитополучателя дължи такса за събиране на вземането по 9лв. за всеки 30 дневен период, но не повече от 45лв.
Крайния срок на договора настъпил на 05.01.2018г. От 06.01.2018г. до 31.01.2018г. поради забава в плащането ответникът дължал и обезщетение за забава в търсения размер.
Според обстоятелствената част на исковата
молба, на 30.01.2017г. е
сключен Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цессия/ и
Приложение №1 към него от 01.12.2017г. между „*** и ищцовото
дружество, по силата на който вземането от К.М. е прехвърлено в полза на «***
изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности.
По реда на заповедното производство ищецът се снабдил със заповед за изпълнение за исковите суми по ч.гр.д№615/2018г. по описа на РС Добрич.
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл.47 ал.5 от ГПК.
При изложеното «*** претендира съда да установи в отношенията на страните, че ответника дължи на ищеца исковите суми по издадената заповед за изпълнение.
В законоустановения едномесечен срок от получаването на съобщението ответникът не е депозирал отговор на исковата молба.
В уточнителна молба, изпратена на електронната поща на РС Добрич на 26.03.2019г. ищецът уточнява, че претендираната неустойка е начислена на осн.чл.4 ал.2 договора за паричен заем, поради поетото в ал.1 от заемополучателя задължение да осигури обезпечение по договора в тридневен срок от сключването му. В ал.2 от договора страните са уговорили неустойката да се разсрочи за плащане в анюитетните вноски, като към техния размер се прибави суата от 56,08лв. Размерът на неустойка бил уговорен като фиксирана сума. Самия заемополучател преценил при сключването на договора допълнителна тежест на неустойката и въпреки това се съгласил с договора. Неустойката била индивидуално уговорена с ответника.
Отделно от това, в уточнителната молба ищецът сочи, че в чл.16 ал.2 от Договора, заемателят заявил, че е запознат и съгласен с Тарифата на „***която се намирала на видно място в офиса и на интернет страницата www.easycredit.bg. Въз основа на тази тарифа и поради допусната от длъжника забава били начислени и търсените разходи. С начисляването били спазени разпоредбите на чл.10 а ЗПК. С оглед на това, че заемателят се съгласил с тарифата, следвало да се приеме, че разходите били индивидуално уговорени с ответника.
Районният
съд, след преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните,
намира за установено от фактическа
страна следното:
От доказателствата по делото се установява следната фактическа обстановка:
Със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 615/2018г. по описа на ДРС, е разпоредено ответникът да заплати на кредитора – ищец по делото следните суми:
- сумата от 642,25 лв. – неиздължена главница по договор за паричен заем №2722219 от 09.01.2017г., сключен между длъжника и „***вземането по който е прехвърлено на заявителя с Приложение №1 от 01.12.2017г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 30.01.2017г., ведно със законната лихва върху същата, считано от датата на подаване на заявлението в съда /06.02.2018г./ до окончателното плащане;
-сумата от 107,45 лв. – договорна лихва за периода от 09.02.2017г. до 05.01.2018г.;
-сумата от 559,70 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно задължение;
-сумата от 27лв. – разходи за извънсъдебно събиране на задължението;
- сумата от 23,31 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 06.01.2018г. до 31.01.2018г.;
Съдът е уведомил длъжника за издадената заповед за изпълнение по реда на чл.47 ал.5 от ГПК, като е дал указания на заявителя да предяви установителен иск за съдебно установяване вземането, за което е издадена заповед за изпълнение. В законовия едномесечен срок заявителя предявява иска, предмет на настоящото производство.
Не е спорно,
че на с договор за паричен заем №2722219 от 09.01.2017г., сключен между
ответника и „***К.М. се задължил върне получената в заем сума от 750лв., ведно с договорната
възнаградителна лихва в размер на 35% и ГПР 41,60%. Общото задължение на
кредитополучателя било в размер на 899,64лв., платимо на 12месечни вноски от по
74,97лв./така чл.2 от Договора/.
В чл. 4 ал.1 от договора за кредит е включено задължение на заемателя да представи обезпечение по договора за заем- или двама поръчители с доход над 1000лв., добра кредитна история, бесрочен трудов договор, да няма неплатени осигуровки през послените две години или банкова гаранция с бенефициер заемодателя. В чл.4 ал.2 от Договора е уговорено, при неизпълнение на задължението по ал.1, заемателят заплаща неустойка в размер на 672,96лева, която се разсрочва и заплаща заедно с погасителните вноски в размер от по още 56,08лева месечно.
Срокът на договора е изтекъл на 05.01.2018г., когато е уговорена последната погасителна вноска.
Ищцовата страна признава, че
по този договор ответникът изплатил сумата от 281,20лв.
По делото е
представен сключен на 30.01.2017г. Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения /цессия/ и Приложение №1 към него от 01.12.2017г. между „*** и «***, по силата на който вземането от К.М. е
прехвърлено в полза на «***, както следва: главница 642,25лв., договорна лихва 107,45лв.,
586,70лв. –неустойка, 16,94лв. лихва за забава към 01.12.2017г.
Упълномощаване за уведомяване на длъжниците е направено в нарочно пълномощно „*** да уведоми вместо „**” длъжниците по цедираните вземания.
По делото е представено уведомление, изходящо от ищцовото дружество, в качесвото му на пълномощника на „***” , адресирано до ответника, с което му се съобщава за извършената цесия. Това уведомление е връчвано до ответната страна от съда, заедно с книжата към исковата молба на К.М. на 15.01.2019г.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до
следните правни изводи:
Исковете черпят правно основание от разпоредбите на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД чл. 99 и сл. от ЗЗД. Предявени са като установителни в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, след надлежно връчени указания до заявителя. Това е специалният иск уреден от закона, който се предявява когато вземането по заповедта е оспорено от длъжника или когато заповедта за изпълнение не може да му се връчи
На общо основание са приложими разпоредбите на Закона за потребителските
кредити, в сила от 12.05.2010г.
Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане.
Ищецът е
доказал по делото заявените в обстоятелствената част на исковата молба
обстоятелства, а именно: сключен договор
за кредит за паричен заем №2722219 от 09.01.2017г., между ответника и „***К.М..
По този договор М. се задължил върне получената в заем сума от 750лв., ведно с договорната
възнаградителна лихва, платими на 12месечни вноски от по 74,97лв.
Относно правото на ищеца като купувач на вземането на „*** от К.М. също са представени убедителни доказателства. Договорът за цесия е нормативно уреден в чл.99-100 от Закона за задълженията и договорите. Цесията е договор, с който кредиторът на едно вземане го прехвърля на трето лице. По силата на договора за цесия прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, освен ако не е уговорено противното. По силата на договора за цесия, от момента на постигане на съгласие между страните по него, старият кредитор прехвърля вземането си на новия кредитор, а от датата на получаване на съобщението от длъжника, цесията разпростира действието си и по отношение на него (чл. 99, ал. 4 от ЗЗД). Според чл. 99, ал. 3 от ЗЗД задължение на предишния кредитор е да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне. Задължението за съобщаване на цесията лежи върху стария кредитор /цедента/, но то не е от рода на задълженията intuito personae, поради което е допустимо цедентът да упълномощи цесионера да извърши уведомяването, какъвто е конкретния случай. Освен това, както вече се посочи, уведомяването на длъжника няма отношение към валидността на договора за цесия, а има значение за момента, от който новият кредитор може да поиска изпълнение на вземането си като насочи претенцията си към вече уведомения длъжник. Тъй като законът не предвижда конкретна форма за съобщаването на договора за цесия, то следва, че същата е достатъчно да бъде писмена и да може да се удостовери получаването на това волеизявление от длъжника. В настоящия случай към исковата молба е приложено такова уведомление до ответника. При липса на данни да е връчено по-рано, следва да се приеме, че е стигнало до знанието на длъжника с получаването на исковата молба и приложенията към нея на 15.01.2019г. Получаването на уведомлението е факт, настъпил в хода на процеса, който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде съобразен при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.235 от ГПК. Доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебното производство по предявен иск за прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано, като в този смисъл и задължителната за съдилищата практика на ВКС на РБ по чл.290 от ГПК - Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК.
С оглед горните правни доводи, следва да се приеме, че ищецът “***, който безспорно е правоприемник на “***, се явява купувач на вземането по процесния договор за паричен заем, респективно легитимиран да търси изпълнение по него.
Основно задължение на заемополучателя при договора за паричен заем е, след изтичане на падежа да върне заетата главница. Така, искът за заплащане на главница е доказан по основание. Относно размера му следва да се извърши преценка след съобразяване на извършените плащания.
Относно договорната лихва: Принципно, подобно вземане с характер на възнаграждение се уговаря за това, че са ползвани паричните средства през времето от предоставянето им до настъпване на забавата за тяхното връщане. Договорната възнаградителна лихва по чл.240, ал.2 ЗЗД и чл.430, ал.2 ТЗ като граждански плод, се начислява даже при точно изпълнение на главния дълг. Дължи се само дотолкова, доколкото е налице действащ договор. След този момент, кредитополучателят изпада в забава за плащане и дължи на основание чл.86, ал.1 ЗЗД обезщетение за вредите от забавата в размер на законната лихва, а не договорната такава. Размерът на претендираната договорна лихва не противоречи на императивната разпоредба на чл.19 ал.4 от Закона за потребителските кредити. Доколкото претендираната договорна лихва не се оспорва по размер и в договора е установено основанието и за заплащане, следва да се приеме, че задължението в търсения размер е изискуемо и искът за него се явява основателен изцяло.
Относно търсената неустойка: С
определението си по чл.140 от ГПК съдът е повдигнал въпроса относно
действителността на клаузата, уреждаща дължимостта на неустойката.
На първо място, не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено
в случаите на договор при общи условия. Когато заемодателят твърди, че
определено условие от договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказване
пада върху него, като само обстоятелството, че договорът е подписан, е
ирелевантно за дължимата от съда защита на потребителя. В настоящото
производство не се представиха от ищеца доказателства за индивидуално уговаряне
клаузата за неустойка. Напротив, служебно известен факт на съда е наличието на
такава клауза с подобно съдържание в договорите по закупените вземания от
ищцовото дружество.
Критериите дали е налице нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010
г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Доколкото в случая размерът на неустойката от 672,96лева е повече от 2/3 от заетата сума от 750лева и около пет пъти по-висок от уговорената договорна лихва, то неустойката се явява прекомерна и противоречи на обезщетителната и функция. Тази неустойка по своя характер е санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият в договора размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 41.60%, нараства допълнително с размера на неустойката по чл.4.2 от договора. Включена по този начин в погасителните вноски, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Следва да се отбележи, че изискване на обезпечение на задължение за всяка закъсняла вноска с поемане на банкова гаранция или осигуряване на две физически лица –поръчители за изпълнението на договора, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката по чл.4.2 от договора. Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му, би следвало да са включени в посочения в договора ГЛП. Именно възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата на чл.4.2 от договора въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. Тази разпоредба противоречи и на заложените в договора проценти на ГПР и посоченият общ размер на плащанията. Съгласно чл.19 ЗПКр, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена в анюитетните вноски предварително и е почти съизмерима с предоставената сума по кредита. Клаузата на чл.4.2 от договора противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики като представлява пряка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл.143, т.5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е и нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. С оглед частичната недействителност на сключения договор по отношение на претенцията на неустойка за непредставяне на обезпечение, искът за установяването на дължимостта и подлежи на отхвърляне.
Относно задължението за разходи и такси: Ищецът обосновава правото си на тези раходи с договорната клауза на чл.16. ал.2 от Договора, с която заемателят твърди, че е запознат и съгласен с Тарифата на „***която се намирала на видно място в офиса и на интернет страницата ***. Тази тарифа е представена по делото. В нея е предвиден разход от 9лв., начисляван при всяка при забава в плащането над 30дни, но не повече от 45 дни. Тези разходи са предвидени за изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, телефонни разговори, посещения на адрес. Преди всичко начинът на уговаряне на тези вземания като фиксирани суми, без връзка с и независимо от реалните разходи, които разумно би могло да се очаква да бъдат направени за дейностите по изпращане и връчване на писма, покани и др., говори, че тези суми не представляват разходи или такси, а отнапред уговорени задължения на потребителя към заемодателя при забавено изпълнение. По начина, по който е уговорен клаузата предвижда всъщност неустойки за забавеното изпълнение на договорните задължения, като суми които безусловно се дължат при настъпването на предвидените в клаузите обстоятелства.
В императивната норма на чл.10а, ал.2 от ЗПК изрично е установено, че събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с управлението на кредита не е допустимо да се изисква. Следователно тези суми не попадат в хипотезата на чл. 10а, ал.1 от ЗПК. Механизмът на тяхното формиране навежда извода на съда, че се касае до заобикаляне на закона- чл. 33 от ЗКП и на основание чл. 21,ал.1 от ЗПК не следва да се зачете действието на договора и в тази му част. Искът за сумата от 27 лв. – разходи за извънсъдебно събиране на задължението подлежи на отхвърляне.
При
горните доводи, следва да се ивърши преценка кое от задълженията си ответникът
е заплатил с извършеното и признато от ищеца плащане на сумата от 281,20лв.,
като се вземе предвид, че клаузата за неустойка не е породила действие поради
своята недействителност.
При наличието на задължение, произтичащо от главница, и договорни лихви, на падежа длъжникът следва да плати главницата и съответната лихва. Ако страните не са уговорили поредност при плащането им, а изпълнението не е достатъчно, то погасяването настъпва по силата на закона: първо лихвите и след това главницата. В този случай, приложение намира правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. С плащането на сумата от 281,20лв. ответникът е погасил възнаградителната лихва в размер на сумата от 107,45 лв. – договорна лихва за периода от 09.02.2017г. до 05.01.2018г. и сумата от 173,75лв.- главница, като е останала дължима главница в размер от 468,50лв./642,25лв.—173,75лв./. Не се твърди, нито се установява при извършване на плащането на сумата от 281,20лв. ответникът да е посочил кое задължение по договора погасява.
Ищецът
претендира сумата от 23,31 лв. –
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода
от изтичане на договора 06.01.2018г. до 31.01.2018г. В случая става дума за
забава след прекратяване на договора за кредит поради изтичане на срока му. С
извършеното плащане не може да се погаси задължението за тези лихви, тъй като
то е санало изискуемо едва след изтичане срока на договора, не става дума за
забава в плащането на анюитетните вноски по време на договора. Начисляваната законна лихва от датата на
предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата
представлява последица от уважаването на съдебно предявеното вземане. Изчислена с лихвен калкулатор на НАП върху
база- установеното по-горе главно задължение от 468,50лв, дължимата мораторна
лихва за въведения от ищеца период възлиза на 3,38лв. За този размер иска
подлежи на уважаване, включително до окончателното плащане на главното
задължение, а за горницата, до претендираната сума от 23,31лв. –следва да се
отхвърли.
ОТНОСНО ТАКСИ И РАЗНОСКИ:
Ищецът претендира сторените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение в размер на 350лв. Съгласно чл.78, ал.1 ГПК във вр. с чл.37, ал.1 ЗПП, вр. с чл.25, ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ, ответникът следва да заплати на ищеца сторените разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение съразмерно с уважената част от претенцията. Ищецът е внесъл в установителното производство държавна ткса 125лв. Съгласно чл.78, ал.9 ГПК съдът определи юрисконсултското възнаграждение на 200лв, като в случая не намира приложение разпоредбата на чл.13, т.2 от Наредба за заплащането на правната помощ.
При отчитане уважения размер от установителната претенция, ответникът следва да заплати на ищцовото дружество 219,04лв.
С решението по установителния иск съдът се
произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство.Предвид
изхода от спора и частичното уважаване на установителните претенции, съдът
намира, че следва да редуцира разноските
в заповедното производство, а именно 16,85лв. държавна такса и 33,72лв.
юрисконсултско възнаграждение, които разноски следва да заплати длъжника.
Водим от изложеното, Добричкият районен съд
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 415, ал. 1 вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК, че К.И.М. с ЕГН ********** ***, дължи на “***, със седалище и адрес на управление гр*** следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д№615/2018г. по описа на РС Добрич:
- сумата от 468,50лв. – неиздължена главница по договор за паричен заем №2722219 от 09.01.2017г., сключен между длъжника и „***вземането по който е прехвърлено на заявителя с Приложение №1 от 01.12.2017г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 30.01.2017г., ведно със законната лихва върху същата, считано от датата на подаване на заявлението в съда /06.02.2018г./ до окончателното плащане;
- сумата от 107,45 лв. – договорна лихва за периода от 09.02.2017г. до 05.01.2018г.;
- сумата от 3,38 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главното задължение за периода от 06.01.2018г. до 31.01.2018г.;
ОТХВЪРЛЯ предявеният от “***, със седалище и адрес на управление гр***, срещу К.И.М. с ЕГН ********** *** иск за установяване дължимост на горницата над 468,50лв. до претендираната в размер на 642,25лв. главница, както и за сумата от 559,70 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно задължение, за сумата от 27 лв. – разходи за извънсъдебно събиране на задължението, както и за горницата над присъденото обезщетение за забава в размер на 3,38лв. до претендирания размер от 23,31лв. за периода от 06.01.2018г. до 31.01.2018г.;
ОСЪЖДА К.И.М. с ЕГН ********** ***, да заплати
на “***, със седалище и адрес на управление гр***, разноски в заповедното
производство по ч.гр.д.№ 615/2018г. по описа на ДРС, в размер на 16,85лв. държавна такса и 33,72
юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА К.И.М. с ЕГН ********** ***, да заплати на “***, със седалище и адрес на управление гр***, разноски в установителното производство в размер на 219,04лв.
РЕШЕНИЕТО ПОДЛЕЖИ НА ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ ПРЕД ДОБРИЧКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД В
ДВУСЕДМИЧЕН СРОК ОТ ВРЪЧВАНЕТО МУ НА СТРАНИТЕ.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :.....................