Решение по дело №962/2024 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на глава дванадесета от Административно процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

Касаторът и ответник по касационната жалба -ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА, чрез юк. Ч. оспорва Решение № 1993 от 29.02.2024 г., постановено по АНД № 1619 по описа за 2023 г. на Административен съд - Пловдив, XXІХ н.с. ГДИН иска постановяване на съдебен акт, с който да се отмени решението на Административен съд – Пловдив, в частта в която ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнения на наказанията“ да заплати на И. С. И., [ЕГН], сумата от 6400 лева, като представляваща обезщетение за неимуществени вреди ведно със законната лихва върху тази сума. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Касаторът и ответник по касационната жалба - И. С. И., чрез адв. С. оспорва Решение № 1993 от 29.02.2024 г., постановено по АНД № 1619 по описа за 2023 г. на Административен съд - Пловдив, XXІХ н.с. и иска постановяване на съдебен акт, с който да се уважи изцяло исковата претенция, като цитира и съдебна практика на ЕСПЧ.

ОКРЪЖНА ПРОКУРАТУРА – Пловдив, чрез прокурор Илевски, счита и двете КЖ за неоснователни и иска да се потвърди решението на Административен съд – Пловдив като правилно и законосъобразно.

По допустимостта на двете КЖ, съдът счита че като подадени в предвидения за това преклузивен процесуален срок и при наличието на правен интерес, същите се явяват ДОПУСТИМИ.

От фактическа страна съдът установи, че Административен съд - Пловдив по ад. № 1619/2023г. е разгледал по реда на глава единадесета от АПК във връзка с чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС искова молба предявена от И. С. И., с която на основание чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС се иска осъждане на Главна дирекция „Изпълнения на наказанията“ да заплати сумата от 50 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди (обида, огорчение и внушаване на чувство за малоценност) при престоя в Затвора [населено място], за периода от 22.03.2021 г. до 26.06.2023 г., причинени от нарушение на чл. 3 ЗИНЗС, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането

В исковата молба се твърди за допуснати нарушения на чл. 3 ЗИНЗС, изразяващи се в следното: 1. Липса на достатъчно жилищна площ; 2. Липса на постоянен достъп до течаща топла и студена вода и санитарен възел; 3. наличието на дървеници, хлебарки и гризачи; 4. Лоша хигиена и състояние на килиите (наличие на мухъл, олющени стени, скъсан балатум); 5. Липса на достатъчно слънчева светлина и чист въздух; 6. Несъобразяване на температурата в килиите спрямо сезона. 7. Неосигуряване на предпазни маски при полагане на труд, което води до невъзможност за работа; 8. Лошо медицинско обслужване по повод заболяванията на ищеца; 9. Несвоевременно представяне на документи за издаване на решение на ТЕЛК.

В отговор на исковата молба от Главна дирекция „Изпълнения на наказанията“ се оспорват исковите претенции и е направено възражение за погасителна давност.

В хода на съдебното дирене по адм. дело № 1619/2023г. съдът е събрал множество доказателства от страна на ГД “Изпълнение на наказанията“, касаещи престоя на ищеца, за условията на пребиваване , като са разпитани и двама свидетели на ищеца – И. А. и К. Г., за условията в затвора в Пловдив.

Административният съд е намерил, че искът е процесуално допустим и частично основателен, а конкретният размер на следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди е определил при съблюдаване изискването на чл.52 от ЗЗД.

Съдебния състав е обсъдил нормата на чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС, че всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите - за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица, както и нормата на чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС , касаеща изискването за минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв. м.

Обсъдено е и според чл. 43, ал. 5 от ЗИНЗС, количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода. Посочено е и че минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с правилника за прилагане на закона, като в чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения.

Обсъждайки събраните по делото доказателства съдът е приел за установено , че е спазвана минималната жилищна площ за периода от 25.03.2023 г. до 26.06.2023 г. , като по отношение на периода от 19.12.2022 г. до 21.03.2023 г. ищецът се е намирал в лечебно заведение, поради което е неотносимо да се обсъжда оплакването за минимална жилищна площ.

Доказано е нарушение на чл. 3, вр. чл. 43, ал. 4 ЗИНЗС за общо 640 дни (72 дни - от 25.03.2021 г. до 01.06.2021 г.; 565 дни - от 02.06.2021 г. до 19.12.2022 г. и 3 дни – от 22.03.2023 г. до 24.03.2023 г.), като през тези периоди не е осигурена 4 кв. м. жилищна площ на ищеца, която да е свързана с осигуряване на възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди.

Изложени са мотиви за нарушение на чл. 3, вр. чл. 43, ал. 4 ЗИНЗС (неосигуряване на минимална жилищна площ), както и че са настъпили презюмираните неимуществени вреди (в случая обида, възмущение, стрес, притеснения и психологичен дискомфорт) и е налице причинно – следствена връзка между вредите и бездействието на ответника. Тези обстоятелства, свързани с неосигуряване на минимална жилищна площ, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително решение „Н. и други срещу България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС.

Според съда справедливо обезщетение следва да е 10 лева за всеки ден, през който не е осигурявана минимална жилищна площ. Тук е мястото да се отбележи, че според съда средното обезщетение е 7 лева на ден, но същото е завишено с 3 лева за ден, тъй като настанените лица средно (не през цялото време, но преобладаващо) са били двойно повече от минималното допустимите обитатели в помещението. Това е така, тъй като повечето хора в помещението води до по – малка жилищна площ, което означава, че интензитетът на неприятните емоции е по – голям. В тази връзка следва да се определи 10 лева обезщетение за всеки ден, т. е. за 640 дни дължимото обезщетение за неосигуряване на минимална жилищна площ е в размер на 6400 лева.

Изложени са мотиви , относно твърдението за липса на адекватно лечение и полагане на труд в запрашена обстановка.

Изложени са мотиви , че отговорността на държавата за причинените вреди по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. В конкретния случай ищецът твърди определени обстоятелства, свързани с лошите условия, при които е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ и посредством ангажирани от негова страна доказателства, тези твърдения следва да се приемат за доказани, доколкото нито са оспорени от ответника, нито са ангажирани доказателства, които да ги оборят. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително пилотното решение „Н. и други срещу България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС.

Изложени са мотиви относно понятието „справедливост“ , както и че размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди, се определя при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериални блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице. С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периодите, през които е търпял неприемливите условия при изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив и при отчитане икономическия стандарт на страната (за тези периоди), съдът е приел обезщетение най-справедливо в този случай в размер на по 10 лева на ден , съобразявайки актуалната практика и насоките на ЕСПЧ.

В крайна сметка съдът е приел , че е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ само по отношение на конкретно установените факти по делото, относно пренаселеността на помещенията в затвора [населено място] за сочения по-горе период.

От правна страна касац. състав излага следното:

Съгласно чл. 52 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД), приложим по препращане от § 1 ЗР на ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се присъжда от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност, размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди, се определя при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериални блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице. С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периодите, през които е търпял неприемливите условия при изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив при отчитане икономическия стандарт на страната за 2022 г. и 2023 г.

По отношение на въведените в обстоятелствената част на касационните жалби и възражения, съдът е изложил подробни и задълбочени мотиви. Фактите по делото са обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност. Съобразени са в пълнота доказателства по делото. Фактическите констатации се подкрепят от събраните доказателства. Въз основа на правилно установената фактическа обстановка, съдът е направил обосновани изводи относно приложението както на материалния, така и на процесуалния закон.

Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, а съгласно тази на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС - нарушения на забраната осъдените да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение включително и по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, а именно забрана за поставянето им в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Според чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС в случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.

Правилен е извода на административния съд, изведен от установената по делото фактическа обстановка, че в случая са налице законовите предпоставки, обуславящи частична основателност на предявения иск за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от неблагоприятни условия при изтърпяване на наказание лишаване от свобода от ищеца в част от периодите- предмет на исковата молба.

Първоинстанционният съд е дал ясен и конкретен отговор кои факти, релевантни за спора приема за установени въз основа на събраните по делото доказателства. В решението е изведен правилният извод, че частично са доказани изложените в исковата молба обстоятелства, които обуславят присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по приложимия закон. Съдът в изпълнение на изискванията на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС е издирил информация, от значение за правилното установяване на фактите по делото, като съобразно съдържанието и обосновано е формирал правните си изводи.

Конкретният размер на следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди е определен при съблюдаване изискването на чл. 52 от ЗЗД, с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице.

Неоснователни са възраженията на ГД "Изпълнение на наказанията", че по делото не са били доказани реално претърпените вреди, които да са били в резултат на бездействията на администрацията в затвора, поради което по делото не следва да се счита установено настъпването на неимуществени вреди. Съобразно практиката на ЕСПЧ не е необходимо да се установява настъпването на някакви конкретни вредни последици върху психиката или здравето на лишения от свобода, а е достатъчно да се установи самия факт на нечовешко и унизително отношение, от което автоматично следва, че ищецът е претърпял неимуществени вреди.

Неоснователни са доводите в касационната жалба на И. за неправилност на обжалваното решение в частта му, с която е определен размерът на дължимото обезщетение. При преценката си съдът е преценил естеството и характерът на причинената вреда не само от гледна точка на увредения, но и съобразно конкретните факти, от които е произтекла вредата и общите принципи за справедливост. В случая правилно са преценени конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, относими към увреждането, от което се претендират вреди, както и реалното им отражение върху състоянието на ищеца.

Изложеното до тук налага да се приеме, че в обжалваната част решението на първоинстанционния съд като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Това от своя страна обосновава извод за неоснователност и на двете КЖ.

Относно претендираното юк. възнаграждение в полза на ответната администрация, при отхвърляне на КЖ настоящата инстанция счита че такова не се дължи , тъй като производството по делото се води по специалния ред по чл. 286 от ЗИНЗС, и в ал. 2 от с.з. не е предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение.

Водим от горното Административен съд Пловдив, ХІХ състав ,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1993 от 29.02.2024 г., постановено по АНД № 1619 по описа за 2023 г. на Административен съд - Пловдив, XXІХ състав.

Решението е окончателно.