Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 01.10.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на шести юли две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР
ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа
докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 165 по описа за 2020 година и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение №
249683 от 21.10.2019 г. по гр. д. № 43014/2018 г. по описа на СРС, 79 с-в, е
признато за установено, по предявените от „А.за с.на в.“ ЕАД срещу В.Г.М.
кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, че В.Г.М. дължи на „А.за с.на в.“ ЕАД, сумата от 875,54 лв.,
представляваща главница по договор за паричен заем № 1946089 от 04.11.2013 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
04.09.2017 г. до окончателното плащане; сумата от 849,26 лв., представляваща
договорна възнаградителна лихва за периода от 02.12.2013 г. до 01.09.2014 г.,
както и сумата от 326,31 лв., представляваща лихва за забава за периода от
03.12.2013 г. до 03.08.2017 г., за които суми по ч. гр. дело № 61157/2017 г. по
описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, като
е отхвърлил иска за договорна възнаградителна лихва за периода от 02.12.2013 г.
до 01.09.2014 г. за разликата над уважения размер от 849,26 лв. до пълния
предявен размер от 912,26 лв., или за размера от 63 лв.; иска за такса разходи
за извънсъдебно с.на вземането в размер на 27 лв., както и иска за лихва за
забава за периода от 03.12.2013 г. до 03.08.2017 г. за разликата над уважения
размер от 326,31 лв. до пълния предявен размер от 532,62 лв., или за размера от
206,31 лв.
Срещу
постановеното решение, в частта, с която са уважени исковете, е подадена
въззивна жалба от ответника В.Г.М., действащ чрез особения си представител адв.Н.В.,
с която са изложени доводи за неправилност, поради нарушение на материалния
закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа,
че така уговорените в чл. 3, т. 6 и т. 8 от Договора клаузи за възнаградителна
лихва са нищожни поради накърняване на добрите нрави, след като надвишават
многократно /над десет пъти/ законната лихва и са в размер равен на главницата
по договора. Трайно, според въззивника в практиката на съда е застъпено
становище, че противоречаща на добрите нрави е уговорка предвиждаща възнаградителна
лихва надвишаваща петкратния размер на законната лихва, както е и в процесния
случай. Същевременно посочването на един лихвен процент по договора, а реално
олихвяване по друг по висок процент представлява нелоялна търговска практика.
Така, потребителят на услугата – ответник в производството е бил лишен от
възможност информирано и осъзнато да реши дали да сключи този договор и
съответно дали ще има възможност коректно да го изпълнява. Сочените клаузи,
според жалбоподателя, нарушават и накърняват договорното равноправие между
страните, противоречат на добрите нрави, представляват уговорка в ущърб на
потребителя и са в разрез с принципа за добросъвестност, поради което са
нищожни. Отправя искане за отмяна на решението на СРС и отхвърляне на исковете
в цялост. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „А.за с.на в.“ ЕАД е подала писмен отговор, в който оспорва въззивната
жалба, като неоснователна. Заявява становище, че договорът е сключен в писмен
вид, по ясен и разбираем начин, като е посочена сумата, която следва да бъде
върната в погасителния план. Страните са уговорили възнаградителна лихва,
съобразно правилата на чл. 9 ЗЗД, като същата не следвало да се съпоставя с
размера на законната лихва. Отправя
искане за потвърждаване на постановеното от СРС решение в обжалваната част и
присъждане на разноски.
Софийски градски съд,
като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК,
намира за установено следното:
Въззивната жалба е
допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока
по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му –
в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по
тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При
извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно
решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради което
съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в
жалбата доводи и изискванията на приложимите в случая императивни
материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК
на ВКС.
За да
постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че между страните е налице валидно заемно правоотношение между „И.А.М.“ АД и ответника, чийто правопораждащ
юридически факт е процесният договор за паричен заем № 1946089 от 04.11.2013 г.
и общите условия към него, представени и приети в заверен препис по делото.
Кредиторът реално отпуснал в заем сумата от 900 лв. на ответника-потребител. СРС
е приел, че прехвърлянето на вземането по договора /договор за цесия/, по
силата на което ищецът се легитимира като активна страна в процеса е произвел
действие по отношение на ответника, след като е бил уведомен за същото. С оглед
това за ответника се е породило задължението да върне на цесионера непогасените
суми по процесния договор за потребителски заем № 1946089 от 04.11.2013 г. Въз
основа на констатациите на приетата пред първата инстанция ССчЕ съдът е уважил
част от претенциите за посочените суми-главница и възнаградителна лихва.
Чрез
събраните пред първата инстанция писмени доказателства е установено, че между
кредитора -цедент „И.А.М.“ АД и В.Г.М. е сключен договор за паричен заем №
1946089 от 04.11.2013 г., по силата на който на последния е предоставена в заем сумата 900 лева за срок от 43 седмици,
при годишен лихвен процент 139,71 %, с
лихвен процент на ден 0,60 % и годишен процент на разходите на заема 742,93 %,
като общата сума, която е следвало да бъде изплатена е в размер на 1 951,34 лв.
Няма спор по
делото за това, че между страните е сключен процесният договор за
потребителски кредит, което обстоятелство се установява както от
твърденията на страните, така и от събраните писмени доказателства. В договора
са посочени конкретните условия и параметри на заема, а от представеното от
ищеца извлечение се установяват извършените от кредитополучателя плащания,
както и начисляваните суми за лихви и разходи. С оглед обаче
на въведените възражения за недействителност на този договор като неотговарящ
на изискванията по ЗЗП, както и за нищожността на клаузите за договорната възнаградителна лихва,
е необходимо да се изследват така поставените въпроси, за да се прецени
основателността на предявената претенция.
В
разпоредбата на чл. 11 от ЗПК е посочено съдържанието на договора за кредит и
са предвидени задължителни реквизити, които той следва да включва като условия
за усвояване на кредита, начин на формиране на лихвен %, условия за
издължаване, съдържание на погасителния план, информация за дължимите плащания
и т.н. В процесния договор обаче единствените данни за тази информация се
съдържат в раздел VI- "Параметри на договора", от съдържанието на
който обаче потребителят не може да прецени икономическите последици от
договора, а на същия като по- слабата страна в това правоотношение
законодателят е предоставил съответни стандарти за защита. На първо място,
изисква се информацията да е ясна, разбираема и недвусмислена, а от посочените
числа в раздел VI не се разбира какво точно се включва в размера на месечната
вноска като части от главницата и лихвата и оттук потребителят е поставен в
неблагоприятна позиция по отношение на информираността си за конкретните
условия по кредита. На следващо място, потребителят трябва да е изразил и
съгласие да са му предоставени задължителните реквизити на договор за кредит, с
които той да се е запознал преди сключването му. Макар и ищецът да е получил
стандартния европейски формуляр, съдържащ преддоговорна информация, няма
никакви данни той да е бил запознат и подписал погасителния план с конкретното
разпределение на лихви и главници по вноски. Още повече, че в случая не може да
става въпрос за индивидуално уговорени клаузи, предвид обстоятелството, че ОУ
са едностранно и отнапред изготвени от кредитодателя правила, върху които
потребителя в качеството си на кандидатстващ за одобрение за кредит съвсем не
може да влияе.
Следва да се
отбележи, че за договорът намира приложение ЗЗП/ изм., бр. 30 от 26.03.2013 г.,
в сила от 26.03.2013 г./. Съгласно чл. 24 ЗПК
за договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143 - 148 от
Закона за защита на потребителите. Като такъв, по смисъла на чл. 23 от ЗПК,
потребителят по този договор е длъжен да върне само чистата стойност на
кредита, без да дължи лихва, а платеното над главницата като възнаградителна
лихва следва да се счита за получено от ответника без основание, с оглед
установената недействителност.
На следващо място, дори
и да се приеме, че в случая е било налице информирано съгласие на потребителя
по отношение на размера и параметрите на възнаградителната лихва,
то съдът намира, че размерът на тази лихва противоречи на
добрите нрави, поради което същата се явява нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предложение трето от ЗЗД.
Няма спор по това, че
страните по един договор по смисъла на чл. 9 от ЗЗД могат
свободно да определят неговите условия, но свободната им воля е ограничена
както от повелителните разпоредби на закона, така и от добрите нрави.
За
неравноправния характер на клаузите в потребителския договор
съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали
страните са навели такива възражения или не (в този смисъл Решение №
23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о., което се възприема от
настоящия състав). Доколкото в случая се касае за приложение на императивни
материалноправни норми, за които съдът следи служебно по
аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013
г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния
договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от
съда без от страните да е наведен такъв довод.
Пред първата
инстанция е приета ССчЕ, която настоящия състав възприема изцяло по реда на
чл.202 ГПК при разрешаване на спора. Изложени са констатации, че в чл. 3 от
договора за заем е посочено, че месечната погасителна вноска е в размер на
45,38 лв., като в същото време в т. 6 от същия член е посочено, че лихвения
процент е фиксиран в размер на 139,71%, като вещото лице отбелязва, че подобна
вноска се дължи при лихвен процент в размер на 217%, а не както е договорена.
Следва да се
отбележи, че добрите нрави са неписани правила и норми, но в определени случаи
законодателят може да включи същите в действащото законодателство. Това е
възможно и в случаите, когато с действията си определени субекти накърняват
добрите нрави. Няма съмнение също така, а и по аргумент от чл. 9 от ЗЗД, като
накърняване на добрите нрави може да се разглежда и тази сделка, която
накърнява изискванията за еквивалентност на престациите. Като критерий, въз
основа на който съдът оценява кога престациите са нееквивалентни до степен,
предизвикваща нищожност на сделката, в съдебната практика е възприета
изключително голямата разлика в тях (така решение № 615 от 15.10.2010 г. по гр.
д. № 1208/2009 г. на ІІІ Г. О. на ВКС, решение 119 от 22.03.2011 г. по гр. д. №
485 /2010 г. на І Г. О. на ВКС, в което е подчертана необходимостта от
значителна липса на еквивалентност в насрещните престации, решение № 24 от
09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г., на ІІІ Г. О. на ВКС, и др.). В
настоящия случай вземането на ответника значително превишава неговата собствена
престация, доколкото срещу сумата от 900 лв. е уговорено той да получи обратно
сумата 1 951,334 лв., формирана главно от размера на възнаградителната лихва от
217 % годишно, респективно, ищецът е следвало да заплати на ответника
възнаграждение в размер, над два пъти по-висок от получената от него в заем
сума.
Също така
следва да се отбележи, че съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. В случая се установява, че
е налице нарушение на чл. 11, т. 9 ЗПК след като лихвения процент и размерът
на вноските не отговорят на постигната
договорка между страните, като същевременно при определяне на дължимата вноска
е определен значително завишен лихвен процент в сравнение с „изрично посочения
като договорен“. В чл. 11, ал. 1 от ЗПК с императивни норми е уреден минимумът
от необходима информация на потребителя, за да може той да вземе информирано
решение дали да се задължи към финансовата институцията, а за нарушението на
тези закрилни норми в чл. 22 от ЗПК законът е предвидил като своеобразна
санкционна последица недействителност на договора. Тази недействителност е
специална и съгласно чл. 23 от ЗПК влече пълна, а не частична недействителност
на договора за кредит, в това число и досежно начислената възнаградителна лихва
за срока на договора.
Съгласно разпоредбата
на чл. 23 ЗПК,
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. В настоящото производство, обаче, тази сума,
респективно разликата между нея и размера на извършените плащания от длъжника
съгласно данните от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което
въззивният съд кредитира като компетентно и обективно изготвено, не може да
бъде призната за дължима. Ищецът в производството е посочил в исковата молба
като основание на своите претенции договорно неизпълнение задължения на
ответника на договора за кредит за текущо потребление т. е. предмет на делото са в., произтичащи от
договорно неизпълнение. Разпоредбата на чл. 23 ЗПК урежда
различно основание – тази разпоредба е аналогична на чл. 34 ЗЗД и
се базира на принципа за недопустимост на неоснователно обогатяване. В същата е
предвидено, че при установяване недействителност на договора, т. е. в случаите,
когато договорно правоотношение не съществува, потребителят трябва да върне
само заетата сума. В обобщение, доколкото ищецът претендира сумата на договорно
основание, осъждането на ответника да я плати на извъндоговорно такова,
предвидено в чл. 23 ЗПК, би
представлявало произнасяне от съда по нещо различно от поисканото и би
обусловило недопустимост на съдебния акт (решение № 428 от 19.10.2012 г. на ВКС
по гр. д. № 358/2011 г., IV г. о., ГК).
С оглед на
изложеното неправилно районният съд е уважил исковете в една част, която е
предмет на въззивно обжалване. Поради несъвпадане изводите на двете инстанции решението
на СРС следва да бъде отменено в обжалваната част, с която са уважени част от
предявените по реда на чл.415 вр. чл.422 ГПК искове, като същите бъдат
отхвърлени като неоснователни.
По
разноските:
С оглед
изхода на спора в полза на ищеца не следва да бъдат присъждани разноски.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 249683 от
21.10.2019 г. по гр. д. № 43014/2018 г. по описа на СРС, 79 с-в, в частта, с
която е признато за установено, по предявените от „А.за с.на в.“ ЕАД, ЕИК ******срещу
В.Г.М., ЕГН **********, кумулативно обективно съединени установителни искове с
правно основаниечл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, че В.Г.М. дължи
на „А.за с.на в.“ ЕАД, сумата от 875,54
лв., представляваща главница по договор за паричен заем № 1946089 от 04.11.2013
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 04.09.2017 г. до окончателното плащане; сумата от 849,26 лв.,
представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 02.12.2013 г. до
01.09.2014 г., както и сумата от 326,31 лв., представляваща лихва за забава за
периода от 03.12.2013 г. до 03.08.2017 г., за които суми по ч. гр. дело №
61157/2017 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК и в частта, с която В.Г.М. е осъден да заплати на „А.за с.на в.“
ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 84,71 лв., представляваща
разноски в производството по ч. гр. дело № 61157/2017 г. по описа на СРС, 79
състав, както и сумата от 665,17 лв., представляваща разноски в исковото
производство, като вместо това
постановява:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от „А.за с.на в.“ ЕАД, ЕИК ******срещу В.Г.М.,
ЕГН ********** кумулативно обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, че В.Г.М. дължи
на „А.за с.на в.“ ЕАД, сумата от 875,54
лв., представляваща главница по договор за паричен заем № 1946089 от 04.11.2013
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 04.09.2017 г. до окончателното плащане; сумата от 849,26 лв.,
представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 02.12.2013 г. до
01.09.2014 г., както и сумата от 326,31 лв., представляваща лихва за забава за
периода от 03.12.2013 г. до 03.08.2017 г., за които суми по ч. гр. дело №
61157/2017 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.