Р Е
Ш Е Н
И Е
№………./…………………2018 год.,
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският окръжен съд, гражданско отделение, в открито съдебно
заседание на двадесет и осми май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВЕЛИНА СЪБЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОНСТАНТИН ИВАНОВ
МАЯ НЕДКОВА
при участието на секретаря ГАБРИЕЛА ДИМИТРОВА, сложи за
разглеждане въззивно гр. дело № 824
по описа на съда за 2018 год.,
докладвано от съдията К. Иванов и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на Глава Двадесета от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Б.П.З. ***, подадена чрез процесуален
представител, срещу Решение № 194/18.01.2018 год., постановено по гр. дело №
4773/2017 год. по описа на РС-Варна, с което в производство по реда на чл. 415,
ал. 1, вр. чл. 422 ГПК е прието за установено в отношенията между страните, че
ответникът Б.П.З. ЕГН ********** *** дължи на ищеца М.К.Д.
*** сумата от 4500 лева по запис на заповед, издаден на 06.02.2014 год. в гр.
Варна от Б.П.З. в полза на М.К.Д., с падеж 25.02.2014 г., ведно със законната
лихва върху горната сума, считано от датата
на подаване на заявлението в съда –
05.01.2017 г., до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.
417 ГПК по ч. гр. дело № 121/2017 год. по описа на РС-Варна, и в полза на ищеца
М.К.Д. са присъдени и разноските за исковото и за заповедното
производство.
В жалбата са наведени оплаквания, че решението е недопустимо, тъй като
съдът се е произнесъл по непредявен иск – не са съобразени указанията по т. 17
от ТР № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС на РБ относно предмета на делото по
предявен по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК иск в хипотезата на издаден запис
на заповед. В евентуалност се твърди, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, постановено е в нарушение на материалния закон и при
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които обобщено се свеждат
до нарушения относно доклада на делото, нарушения по разпределение на
доказателствената тежест, по попълването на делото с доказателства, по оценката
и анализа на събраните такива, както и необсъждане на всички възражения и
доводи на ответника против предявения против него иск. Твърди се, че докладът е
непълен – не е отразено обстоятелството, че ищецът е собственик и управител на
„Миген“ ЕООД, в което дружество ответникът е работил по трудово правоотношение;
в нарушение на процесуалния закон не е разгледано своевременно заявеното от
ответника възражение за прихващане на исковата сума със сумата от 3400 евро; не
са съобразени служебно известните на районния съд доказателства в подкрепа на
заявената от ответника под формата на възражение за прихващане претенция за
сумата от 3400 евро, съдържащи се в гр. дело № 13633/2016 год. по описа на
РС-Варна.
Отправеното с жалбата искане е за отмяна на първоинстанционното решение
и за връщане на делото на РС-Варна за произнасяне по иска, с който действително
е сезиран, с указания към първоинстанционния съд за попълване на доклада на
делото и за произнасяне по всички възражения на ответника, вкл. и по
възражението му за прихващане; евентуално – в случай, че не са налице условия
за връщане на делото на първоинстанцинния съд – въззивникът настоява да бъде
разгледана заявената от него под формата на възражение за прихващане претенция
против ищеца М.К.Д..
Отговор на жалбата не е подаден.
В съдебно заседание въззивникът Б.П.З.
поддържа въззивната си жалба.
В
съдебно заседание въззиваемият М.К.Д., чрез процесуален представител, оспорва
жалбата, счита решението за допустимо, по същество за правилно и настоява да
бъде потвърдено. Претендира присъждане на разноски.
Съдът съобрази следното:
Производството пред РС-Варна е
образувано по предявен от М.К.Д. *** срещу Б.П.З. по реда на чл. 422, вр. чл.
415, ал. 1 ГПК установителен иск за приемане за установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 4500 лева по запис на заповед от 06.02.2014 год., издаден от Б.П.З.
в полза на поемателя М.К.Д., ведно с обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху претендираната сума от 4500 лева, считано от подаването
на заявлението в съда (05.01.2017 год.) до окончателното й изплащане, за която
сума в полза на ищеца М.Д.К. е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК
против длъжника Б.П.З. по ч. гр. дело № 121/2017 год. по описа на
РС-Варна.
В исковата молба са наведени
следните твърдения: На 09.01.2014 год. ищецът с писмен договор предоставил на
ответника в заем сумата 4000 лева със срок за вращането й до 25.01.2015 год. На
06.02.2014г. с писмен договор ищецът предоставил на ответника в заем сумата от 500
лева със срок за връщането й на 25.02.2014 год. За обезпечение на изпълнението
на задълженията му за връщане на получените в заем суми ответникът Б.П.З. издал
в полза на ищеца (заемодател) М.К.Д. и запис на заповед от 06.02.2014 год. за
сумата от 4 500 лева с падеж на 25.02.2014 год. Ответникът Б.З. не
платил на падежа, поради което и дължи на ищеца сумата от 4500 лева по запис на
заповед
от 06.02.2014 год. с падеж на 25.02.2014 год. За удовлетворяване на вземането си в
размера, посочен по – горе, в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение въз
основа на документ по чл. 417, т. 9 ГПК (записа на заповед от 06.02.2014 год.) от
Районен съд Варна по ч.
гр. дело № 121/2017 год. по описа на ВнРС за сумата от 4500 лева, ведно с
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху горната сума, считано
от подаването на заявлението в съда до окончателното й изплащане.
В срока по чл. 414, ал. 1 от ГПК,
длъжникът и ответник в настоящото
производство е възразил писмено срещу издадената заповед за изпълнение, което
обуславя и правния интерес на ищеца от предявяване на иска за установяване на
вземането му.
В писмен отговор, подаден в срока по
чл. 131 ГПК, ответникът Б.З. оспорва иска. Твърди, че с ищеца се познават от 1982-83г. В
периода юли 2013 год. – юни 2014 год.
ответникът е работил за търговско дружество „Миген“ ЕООД – Варна, чийто
собственик и управител бил ищеца М.К.. През 2016 год. ответникът предявил иск
срещу „Миген” ЕООД за неплатени трудови възнаграждения, по който е налице
висящо производство. Сочи, че е налице и друг запис на заповед от дата 09.01.2014
год., който е издаден във връзка с посочения в исковата молба договор за заем
от същата дата, за съществуването на който запис на заповед е налице писмено
признание, изходящо от ищеца. Сочи, че посочения в договора за заем от
09.01.2014 год. падеж на задължението е на 25.01.2015 год., а падежът на задължението
за плащане на сумата по представения от ищеца запис на заповед от 06.02.2014 год.
е 25.02.2014 год., като на последната дата поемателят по ценната книга – ищецът
М. К. – не се е явил за да получи плащане на уговорения адрес. Поради
изложеното ответникът счита, че липсва повод за завеждане на делото. Твърди
също, че уговореното в договора за заем от 09.01.2014 год. разсрочено плащане на
сумата е било предвид трудовата му заетост при ищеца и последният с неплащането
на трудовите му възнаграждения сам е възпрепятствал изпълнението на
задължението за връщането на заема. Навежда още, че не е имал воля да се задължи
с процесния запис на заповед; оспорва автентичността на записа на заповед, както
и автентичността на договор за заем от 06.02.2014 г, като твърди, че тези
документи не са подписани от него.
Настоява за отхвърляне на иска.
В съдебно заседание ищецът поддържа
иска си и настоява да бъде уважен, ведно с присъждане на сторените разноски,
вкл. и за заповедното производство.
В съдебно заседание ответникът
поддържа отговора си на исковата молба, настоява за отхвърляне на иска.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид становищата и доводите на страните, прие за
установено следното от фактическа страна:
От договор за паричен заем от 09.01.25014 год., сключен
между М.К.Д., посочен в договора като заемодател, и Б.П.З. – заемател, е видно,
че страните са сключили договор за заем, според който ищецът М. Д. е предал на
ответника Б. З. сумата от 4000 лева, със задължение за връщането й. В договора
страните са предвидили, че връщането на предоставената в заем сума ще бъде извършено
по следния начин – на 10 вноски от по 200 евро всяка, в срок до 25.01.2015
год.
От договор за паричен заем от
06.02.2014 год., сключен между М.К.Д., посочен в договора като заемодател, и Б.П.З.
– заемател, е видно, че страните са сключили договор за заем, според който
ищецът М. Д. е предал на ответника Б. З. сумата от 500 лева, със задължение за
връщането й в срок до 25.02.2014 год.
На 06.02.2014 год. ответникът Б.П.З. е издал запис на заповед в
полза на М.К.Д. за сумата от 4 500 лева с падеж на 25.02.2014 год.
Видно от представения на л. 18 от
делото на РС-Варна документ, на 09.01.2014 год. ищецът М.К.Д. е удостоверил
писмено, че запис на заповед от 09.01.2014 год., издаден от Б.П.З. обезпечава
сключен помежду им договор за заем от 09.01.2014г. за сумата от 4000 лева.
От заключението на съдебно-почерковата експертиза от
07.12.2017 год. и от изявленията на вещото лице в съдебно заседание се
установява, че подписът, положен в графа „издател“ на запис на заповед от
06.02.2014 год. и подписът, положен за „заемател“ в договора за заем от
06.02.2014г. са изпълнени от Б.П.З.. Ръкописно изписаната сума в договор за заем от
06.02.2014г. е изписана от същото лице, изписало останалата част от ръкописния
текст в документа.
Съдът не
обсъжда останалите доказателства – справка от ТД на НАП
за лицето Б.П.З.; Заповеди с № 172/02.08.2013г. и № 201/31.08.2013г., изд. от „Миген“ ЕООД-Варна ;
удостоверение за семейно положение от 20.04.2017г. – тъй като фактите, установени от тях, нямат отношение
към повдигнатия спор.
С оглед
така установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна с правен интерес от
обжалване на решението, като неизгодно за нея и е процесуално допустима. Разгледана
по същество е неоснователна, като съображенията за това са следните:
Доводите
за недопустимост на първоинстанционното решение поради това, че съдът се е произнесъл по непредявен иск – не били
съобразени указанията по т. 17 от ТР № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС на РБ
относно предмета на делото по предявен по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК иск
в хипотезата на издаден запис на заповед – са неоснователни.
Искът по чл. 415, ал. 1, вр. чл. 422 ГПК има за предмет установяване на
вземането на кредитора по издадената заповед за изпълнение, срещу която заповед
е подадено възражение от длъжника. В случая обстоятелството, че в исковата си
молба ищецът е навел и твърдения относно наличието на каузални правоотношения
между страните, изпълнението на задълженията по които издаденият запис на
заповед обезпечава, не обосновава извод, че съдът се е произнесъл по непредявен
иск. Възможността ищецът в производство по чл. 415, вр. чл. 422 ГПК за
установяване на вземането си по издадена заповед за изпълнение въз основа на
запис на заповед да наведе и твърдения относно наличието на каузални отношения
между страните, изпълнението на задълженията по които правоотношения записът на
заповед обезпечава, е изрично предвидена и в т. 17 от ТР на 4/2013 год. на
ОСГТК на ВКС на РБ. В случая районният съд се е произнесъл по иска с който е
сезиран – установяване на вземането на ищеца (кредитор) по издадения в негова
полза запис на заповед от 06.02.2014 год. за сумата от 4500 лева с издател –
ответникът Б.З..
Поради изложеното искът е допустим, съответно и първоинстанционното
решение е процесуално допустимо. По същество решението е правилно по следните
съображения:
Предявеният иск с правно
основание чл. 415 от ГПК има за предмет да се установи със сила
на присъдено нещо съществуването на вземането, за което е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК, а именно: съществуване на вземането,
основано на записа на заповед, респ. съществуването на редовен от външна страна
запис на заповед, подлежащ на изпълнение – в този смисъл е т. 17 от ТР № 4/2013
год. на ОСГТК на ВКС на РБ. Предвид характера на иска и наведените
от ищеца в исковата му молба, с която е предявен иска по чл. 415, ал. 1, вр.
чл. 422 ГПК, твърдения, в негова тежест е да докаже и при условията на пълно и
главно доказване наличието на редовен от външна страна запис
на заповед, съдържащ всички установени в закона реквизити, както и наличността
на валидно възникнали каузални правоотношения – два договора за заем, съответно
– от 09.01.2014 год. за сумата от 4000 лева и от 06.02.2014 год. за сумата от
500 лева, чието изпълнение записът на заповед обезпечава, предвид твърденията
на ищеца, че записът на заповед има гаранционно обезпечителна функция – обезпечава
реализирането на вземанията му по двата договора за заем.
В тежест на ответника е да установи наведените
в исковото производство твърдения: 1) че записът на заповед от 06.02.2014 год.
за сумата от 4500 лева е неавтентичен документ, не е издаден от него (подписът
за издател не е положен от него); 2) че записът на заповед не обезпечава
изпълнението (реализирането) на вземанията на ищеца по двата договора за заем,
съответно – за 4000 лева, скл. на 09.01.2014 год. и за 500 лева – скл. на
06.02.2014 год., а е издаден във връзка с други каузални правоотношения между
страните.
Представеният по делото запис на заповед е издаден за
сумата от 4500 лева от ответника Б.З. в полза на поемателя (ищец) М.Д..
Менителничният ефект съдържа предвидените в чл. 535 ТЗ реквизити, т. е.,
спазена е особената форма, установена от закона за този вид ценни книги.
Падежът на задължението, материализирано в процесния запис на заповед е на дата
25.02.2014 год., т. е., същият е определен по един от предвидените от закона
начини, а именно - на определен ден, съгласно чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ, приложим
в случая, съобразно препращането на чл. 537 ТЗ.
Установено е по делото, че подписът за
„издател“ в обсъждания запис на заповед е изпълнен от ответника Б.З., т. е., записът
на заповед е автентичен документ.
Изложеното обуславя извод, че записа на заповед, в качеството му на
строго формален правен акт, е действителен от гледище на формалните изисквания на
закона.
Съгласно чл. 538, ал. 1 ТЗ издателят на запис на заповед е задължен по
същия начин, както и платецът по менителницата, т. е., издателят отговаря
менителнично спрямо всички лица, придобили права върху издадения от него запис
на заповед. Задължението за плащане на определена парична сума е поето от
издателя на записа на заповед още с подписването на документа, както спрямо
поемателя, така и срещу всеки друг кредитор по ценната книга. Неизпълнението на
това задължение на падежа ангажира безусловно отговорността на издателя в
качеството му на главен длъжник по менителничния ефект за сумата, за която се е
задължил.
По горните съображения съдът
намира, че процесният запис на заповед в качеството му на строго формален правен акт е
редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане в
размер на сумата, за която е издаден – 4500
лева, срещу неговия издател – Б.П.З. ***.
Установено е също, че с два договора за паричен заем, сключени в писмена
форма, ищецът М.Д. (поемател по записа на заповед, обсъден по – горе) е
предоставил на ответника сумата от 4 500 лева (4 000 лева по договора за заем
от 09.01.2014 год. и 500 лева – по договора за заем от 06.02.2014 год. ) със
задължение за връщането им от страна на ответника. Установено е също, че
договорите за заем са автентични. Липсват доказателства ответникът да е
изпълнил задълженията си за връщане на предадените в заем суми по цитираните
два договора, няма и наведени твърдения в тази насока, нито оспорвания в този
смисъл.
Установено
е също, че към датата на издаването на записа на заповед (06.02.2014 год.)
общият размер на задълженията на ответника към ищеца по двата договора за заем
е в размер на сумата от 4 500 лева, т. е., в размер на сбора от сумите по предоставените
от ищеца на ответника два парични заема.
При
това положение настоящият състав счита, че искът е основателен – процесният
запис на заповед е редовен от външна страна акт и удостоверява подлежащо на
изпълнение вземане в размер на сумата, за която е издаден (4 500 лева) срещу неговия издател – Б.П.З. ***. Установени са и каузалните правотоношения
между страните, изпълнението на задълженията по които записът на заповед
обезпечава (респ. по повод на които е издаден), а именно: посочените по – горе
два договора за заем общо за сумата от 4500 лева.
Доводите на ответника, че процесният
запис на заповед е издаден във връзка с други каузални отношения между
страните, а не като обезпечение на вземанията на ищеца по двата договора за
заем са неоснователни. На първо място ответникът не е уточнил, нито е
конкретизирал какви са тези каузални отношения, нито е ангажирал доказателства,
от които да се установи, че записът на заповед от 06.02.2014 год. обезпечава
вземания на ищеца по други отношения между страните, а не по обсъжданите два
заемни договора.
Писменото признание на ищеца от дата
09.01.2014 год., че запис на заповед от 09.01.2014 год., издаден от Б.П.З. е
обвързан с договор за паричен заем между страните от 09.01.2014 год. за сумата
от 4000 лева, само по себе си не е в опровержение на горния извод. На първо
място това изявление не може да се окачестви като признание на неизгоден за
ищеца факт по смисъла на чл. 175 ГПК. На следващо място дори и да се окачестви
като признание на неизгоден за страната факт, то според чл. 175 ГПК същото се
преценява с оглед на всички обстоятелства по делото. В случая към дата
09.01.2014 год. (когато е направено това изявление) договорът за заем от
06.02.2014 год. все още не е бил сключен (не е съществувал), а процесният запис
на заповед е издаден именно на 06.02.2014 год. за сумата от 4500 лева, към
която дата задълженията на ответника по двата договора за заем (от 09.01.2014
год. и от 06.02.2014 год.) са в същия размер. Горните обстоятелства, обсъдени и
във връзка с обстоятелството, че издаването на процесния запис на заповед
(06.02.2014 год.) следва по време направеното от ищеца на дата 09.01.2014 год.
изявление, сочат на извода, че страните са преуредили отношенията си и че
именно записът на заповед от 06.02.2014 год. обезпечава вземанията на ищеца по
договорите за заем от 09.01.2014 год. и от 06.02.2014 год. Освен това с оглед хронологичния
ред, в който са се осъществили обсъдените по – горе факти, само по себе си
писменото изявление на ищеца от 09.01.2014 год. по никакъв начин не създава
сигурност, че записът на заповед от 09.01.2014 год. се намира в негово държане,
т. е., хипотезата на чл. 191 ГПК не е налице, поради което и липсва основание
за приложение на чл. 161 ГПК.
В обобщение обжалваното решение е
правилно и следва да бъде потвърдено.
Съобразно изхода от делото,
отправеното искане и представените доказателства, в полза на въззиваемия следва
да се присъдат разноски за настоящата инстанция в размер на 300 лева,
съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 194/18.01.2018 год., постановено по гр. дело № 4773/2017 год. по описа на
РС-Варна;
ОСЪЖДА Б.П.З. ЕГН **********
*** да заплати на М.К.Д. ЕГН ********** ***, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, сумата от 300 лева (триста лева) разноски за настоящото
производство, съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат.
Решението е окончателно.
Председател:
Членове:1.
2.