Р Е Ш Е Н И Е
№ 957/08.04.2020г.
град Бургас, 27.03.2020г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският районен съд,
XLIX – ти граждански състав
на двадесет и седми февруари две хиляди и двадесета година
в публично заседание, в състав
Съдия: Пламен Дойков
при
секретаря Кина Киркова, като разгледа докладваното от съдията Дойков гражданско
дело № 7004 по описа за 2019година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е образувано по искова молба на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК
*********, гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В чрез юриск. Р.И. против Д.Х.П., ЕГН **********,***.
В исковата молба се сочи, че между ищеца и ответника бил сключен ДПК №
**********/ 03.06.2014г., с който дружеството дало в заем на П. сумата от
2000.00лева за срок от 36месеца. Между страните бил уговорен годишен лихвен
процент в размер на 115.62% и ГПР в размер на 201.57%. Договорът бил подписан
при общи условия. В изпълнение на задълженията си, на 03.06.2014г. дружеството
предало сумата от 2000.00лева на П., по банкова сметка ***. От своя страна
ответникът бил поел задължение да погасява предоставения заем на месечни
вноски, всяка в размер на 199.99лева, до 5- то число на всеки месец за
посочения период от 36месеца. Според ищеца П. не изпълнил задължението си като
направил две пълни вноски и една частична. Падежът на вземането бил на
05.06.2017г., след който била настъпила и изискуемостта на вземането. Ищецът
сочи, че ответникът е направил плащания по заема в размер на 590.00лева, които
към заема били отнесени както следва: 587.16лева по главницата и 2.84лева за
погасяване на лихвата за забава. Твърди се и се претендира, че ответникът дължи
сумата от 6612.48лева по сключения ДПК.
За реализиране на вземането си ищецът е инициирал ч.гр.д. № 3118/ 2019г.
в РС гр. Бургас и се е снабдил със Заповед по чл. 410 от ГПК за изпълнение на
парично задължение № 1652/ 17.04.2019г. , връчена на ответника чл. 47, ал. 5 от ГПК. Ищецът претендира да се постанови решение , с което да се приеме за
установено, че ответникът му дължи сумата в общ размер на 6612.48лева ,
представляваща неизплатено задължение по
ДПК № **********/ 03.06.2014г., за която е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл 410 от ГПК по ч.гр.д. № 3118/ 2019г. на
РС Бургас, ведно със законната лихва считано от датата на депозиране на
искането пред съда. Претендират се разноски за двете производства.
Представени са писмени доказателства.
Д.Х.П.,*** редовно призован, не депозира писмен отговор в срока по чл.
131 от ГПК, не прави доказателствени искания , не представя доказателства.
Предявените
искове са с материалноправно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 , т. 2
вр. чл. 47, ал.5 от ГПК във вр. чл. 240,
ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
В
съдебно заседание процесуалния представител на ищцовото дружество не се явява,
но с изрична молба се поддържа исковата молба. Претендира се постановяване на
неприсъствено решение по реда на чл. 238 и чл. 239 от ГПК. Поддържат се
исканията за присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът,
редовно призован при работодател, не се явява в съдебно заседание, не се
представлява и не взема становище по предявените искове. Не са направени
доказателствени искания и не са представени доказателства.
С протоколно определение от 27.02.2020г. съдът
е отхвърлил искането на ищеца за постановяване на неприсъствено решение по реда
на чл. 238 и чл. 239 от ГПК.
От представените
по делото писмени доказателства съдът приема за безспорно установено, че Д.Х.П., ЕГН **********,*** се е намирала в
облигационни правоотношения с „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК *********, гр.
София, като е сключил с дружеството Договор за потребителски кредит № **********. Като страна по договора П. е получил сумата от
2000.00лева, която е следвало да върне чрез погасителни вноски до 05.06.2017г.,
при ГЛП 115.62% и ГПР 201.57%. Ответникът
е следвало да заплати на ищеца общо сумата от 7199.64лева за срок от 36месеца
при вноска от 199.99лева на месец. Между страните е било уговорено сумата да се
получи от ответника по банкова сметка, ***.06.2014г. сумата от 2000.00лева е
била преведена в полза на П. по сметка в „Алианц Банк България” АД. П. е
извършил плащания по заема си , като от страна на ищеца се признава , че
ответникът е направил две пълни вноски и една непълна вноска, или общо 590.00лева.
След тези внесени суми, ответникът не е извършвал други плащания по ДПК и на 05.06.2017г.
е настъпил падежа на задължението, което е останало неизпълнено към ищеца и е
настъпила изскуемостта на заемната сума.
По делото
е приложено ч.гр. д. № 3118/ 2019г. на РС гр. Бургас, от което е видно, че след
подадено заявление по чл. 410 от ГПК в полза на ищецът е била издадена заповед
№ 1652/17.04.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за
сумите 6612.48лева - главница, 26.27лева неустойка, 9.68лева лихва за забава за
периода от 06.08.2014г. до 02.12.2014г. и законна лихва от подаване на
заявлението – 16.04.2019г. до окончателното изплащане на дължимата сума.
Присъдени са и сумите от 132.97лева
внесена държавна такса и сумата от 50.00лева
юрисконсултско възнаграждение. Самата заповед не е била връчена лично на
ответника, след като П. е търсен на постоянен, настоящ адрес, при работодател,
но не е извършено редовно връчване на заповедта и е указано да се предяви иск.
Предвид
така изложеното, могат да се направят следните изводи.
Безспорно между страните е било създадено облигационно правоотношение
по повод сключения ДПК № **********/ 03.06.2014г.
с така описаните параметри. От представените писмени доказателства се установи,
че заемната сума от 2000.00лева е предоставена на длъжника, като П. е върнал
само част от сумата – 590.00лева. На 05.06.2017г. е настъпил падежа вземането
по договора – според погасителния план, последната дължима вноска е следвало да
бъде направена от страна на посочената дата. Настъпването на падежа на
вземането е станало и преди образуване на ч.гр.д. № 3118/ 2019г. на РС гр. Бургас.
Т.е. в настоящия случай вземането на кредитора е станало изискуемо преди
предявяване на заявлението по чл. 410 от ГПК пред съда.
Видно от писмените доказателства, сключения между страните договор има
характеристиките на договор за потребителски кредит описани в чл. 9 и сл. от ЗПК. От съглашението между страните става ясно, че ищецът е предоставил на
ответника сумата от 2000.00лева, които са били преведени по банкова сметка *** Д.П..
По силата на сключения договор, П. е следвало да върне на заемодателя сумата от
7199.64лева за срок от 36месеца. По делото не е спорно, а и се установява от самия
ДПК, че ответникът има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на
ЗЗП, според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива
стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност. В случая на ответника като физическо лице е
предоставена "финансова услуга" по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на
ЗЗП. Съдът е длъжен служебно да
констатира всяко нарушение на императивни материалноправни разпоредби,
регулиращи правния спор. Нормите, които
уреждат действителността на правните сделки, са такива с императивен характер,
възможността за възражения в тази насока не се преклудира с отговора на
исковата молба и такива могат да бъдат направени дори във въззивното
производство. Съдът следи служебно, дори при липсата на възражение за нищожност, и следва да зачете последиците на тази нищожност,
когато е нарушена норма, предвидена в закона в обществен интерес и не се
изисква събиране на доказателства, когато е налице противоречие с добрите нрави
и когато е налице неравноправна клауза, както и при някои особени хипотези, при
които охраняването на блага от специфичен обществен порядък преодолява поради
изключителната си значимост диспозитивното начало в гражданския процес. В
подобен смисъл са ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 198/10.08.2015
г. на ВКС по гр. д. № 5252/2014 г. на IV г. о., Решение № 229/21.01.2013 г. на
ВКС по т. д. № 1050/2011 г. на II т. о. и др. В чл. 143 на ЗЗП е дадено определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор с потребител. Там изрично е посочено, че за такава се счита всяка уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, а различните хипотези на неравноправни уговорки са
изброени в двадесет точки на разпоредбата
на ал. 2. Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия.
Такова разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е
транспонирана в българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП.
Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи,
които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за
добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност
между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директива
93/13/ЕИО не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена
предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на
нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от
Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора
сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че
клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е
доказателствената тежест да установи този факт. Видно от представения договор между страните, както и приложенията към
него, същият е сключен при общи условия, без да е бил предмет на предварително
договаряне между страните и с клаузи предварително зададени от ищеца. Договорът
е бланков, параметрите в него не са били предмет на предварително договаряне
между страните. Същият е формуляр, който, видно от изложените параметри, е бил
подписан от ответника при предварително посочени от кредитора условия. От приложения
по делото стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредит „Profi made” е
видно, че П. не е бил запозната с начина на формиране на ГПР и ГЛП като разходи
по кредита. Прави впечатление, че е подписана само втора страница на формуляра,
а на първата няма подпис на ответника. На следващо място са представени общите
условия, които съшо не са подписани от П.. Същите са версия 12.11.2013г., явно
приложими към сключения през 2014г. договор. От чл. 4 на ОУ не става ясен
метода на изчисляване на ГЛП относимо към договора, а не става ясен и метода за
изчисляване на ГПР. Отделно от това следва да се отбележи, че в договора са
посочени „сума по кредита” и след нея „2000” без да е уточнена валутата; след
това „срок на кредита” и „36” без да е ясно какъв е срока – дни, седмици,
месеци; третата стойност „размер на вноската” е „199.99лева”, без да е посочена
валутата, което важи и за „общото задължение” от „7199.64”. Ясни са стойностите
на ГПР и ГЛП, лихвения процент на ден и датата на погасяване. Изложеното води
до заключението, че са нарушени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 9, т.
10 и т. 11 от ЗПК. Посоченото не дава
основание да се приеме, че П. е бил наясно с начина на формиране на дължимото
към кредитора възнаграждение. Представеният погасителен план също не дава
яснота в тази насока. Ответникът не е
имал възможност да влияе върху съдържанието на
договора, параметрите на одобрения
кредит не са били индивидуално
уговорени и това може да се заключи от
приложените по делото договор, общи условия и стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредит „Profi made”. Не се установи с ответника да е бил съгласуван и индивидуално уговорен размерът на
възнаградителната лихва, поради което съдът приема за установено, че е бил
подписан страндартизиран бланков формуляр, чието съдържание е предварително
изготвено от самия ищец. Последното не се
оборва и от това, че стойностите са изписани ръкописно. От всичко изложено следва, че ответникът не е
бил информиран предварително за размерите на ГЛП и ГПР, каквото е изискването на
чл. 11 от ЗПК, доколкото няма данни в
останалите писмени доказателства. Настоящият състав намира, че въпросните клаузи
са неравноправни и създават своеобразна презумпция за сключен договор при липса
на изразено от потребителя информирано съгласие, респ. отправено от негова
страна предложение, по отношение ГПР и ГЛП, от чиито параметри се определя
възнаградителната лихва. При сключването на същия не са спазени и изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, касаещ ГПР. Това е така, доколкото в договора
ГЛП, ГПР и лихвеният процент на ден са посочени единствено като абсолютни
стойности, без да е посочена методика относно начина на формиране на ГПР - кои
компоненти са включени в него и как точно се формира същия. Доколкото ГПР би
трябвало да сочи общите разходи за потребителя, по ясен и разбираем за
последния начин тези разходи следва да са посочени, но в случая това изискване
не е спазено. Следва да се посочи и това,
че на
ответника е предоставена сумата от 2000.00 лева, което ставя
ясно не толкова от договора, а от другите писмени доказателства, при уговорен ГПР
в размер от 201.57% и ГЛП в размер
от 115.62%. Липсва конкретна обосновка за определянето на такъв висок размер
на ГЛП и ГПР, дори при условие, че ГПР не е
бил определен като максимална стойност – разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е
в сила от 23.07.2014г. Може да се приеме, че се касае за
хипотеза на злоупотреба с право от страна на кредитора, в резултат на която е
допуснато неравноправно третиране на по- слабата икономически страна. Няма мотив за определяне на подобен лихвен процент и
ГПР, като дори да се приеме, че заемът не е бил гарантиран посредством лично
или реално обезпечение, както и размера на сумата – 2000.00лева, не могат да
мотивират подобни размери по договора. Върховният
касационен съд в своята практика последователно приема, че при формиране
размера на възнаградителната лихва обективен критерий може да бъде размера на
законната лихва. Налице е практика на ВКС, обективирана Решение №
378/18.5.2006г. по гр.д. № 315/2005г., Решение № 906/30.12.2004г. по гр. д. №
1106/2003 г. и Решение № 1270/9.1.2009 г. по гр. д. № 5093/2007г. - всички на
II г. о., според която уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща два или
три пъти размера на законната лихва, противоречи на добрите нрави. В настоящия
случай и ГЛП и ГПР надминава няколко пъти този критерий. Предвид на това,
клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, тъй като не отговаря на
изискването за добросъвестност и противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1 ЗЗД. В случая при договорен
заем от 2000.00лева е вписано, че ответникът следва да върне сумата от
7199.64лева, което е над три пъти размера на главницата.
Предвид изложеното по- горе, съдът приема, че
уговорката за заплащане на
възнаградителна лихва и ГПР се явяват нищожни и не са породили целените правни последици. Поради това и на основание
чл. 23 от ЗПК ответникът дължи само чистата стойност на предоставения финансов
ресурс. От представеното извлечение по сметка се
установява, че Д.П. е погасила сумата от 590.00лева, а същото се признава и с исковата молба от ищеца, която
сума следва да се отнесе в погашение на предоставената
главница, като съдът приема, че се дължи разликата до предоставената сума от 2000.00лева, т. е. 1410.00лева. В останалата част претенцията на ищеца следва да се
отхвърли.
Следва,
съобразно решението и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, с което искът е частично
отхвърлен , разноските по воденото производство и тези сторени в заповедното
такова да бъдат уважени съразмерно на това. По делото ищецът е сторил разноски
за доплащане на държавната такса в размер на 132,25лева и следва на основание чл.78,
ал. 8 от ГПК вр. с чл.37 от ЗПр.П и чл.25, ал.1 от Наредба за заплащане на
правната помощ да му бъде определено и юрисконсултско възнаграждение в
минималния размер от 100лева, поради факта, че делото не се отличава с правна и
фактическа сложност, а процесуалния представител на ищеца не се яви лично в
съдебно заседание. Съобразно уважената част на иска , следва да се присъди в
полза на ищеца и сумата от 49.52лева. Следва да се присъдят и разноските от
заповедното производство – внесена е сумата от 132.97лева за държавна такса и е
присъдена сумата от 50.00лева юрисконсултско възнаграждение, като съобразно
уважената част на иска следва да се присъди в полза на ищеца сумата от 39.02лева.
Общо за двете производства следва да се присъди сумата от 88.54лева разноски за
водене на производството.
Воден от
изложеното и на основание чл. 236 вр. чл. 235 от ГПК, Бургаският районен съд
Р ЕШ И:
ПРИЕМА
за установено, на основание чл. 422, ал.
1 вр. чл. 415, ал. 1 , т. 2 вр. чл. 47, ал.5
от ГПК във вр. чл. 240, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че Д.Х.П., ЕГН **********,*** дължи на „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК
*********, гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53 Е, вх. В сумата от 1410.00лева
/хиляда четиристотин и десет лева/ главница по ДПК № ********** сключен на 03.06.2014г.,
ведно със законна лихва от подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК в съда по ч. гр. д. № 3118/ 2019г. на РС гр. Бургас
– 16.04.2019г. до окончателното изплащане на дължимата сума, за което вземане е
издадена заповед № 1652/17.04.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК по ч.гр.д. № 3118/ 2019г. на РС гр. Бургас, като отхвърля иска до
пълния му претендиран размер от 6612.48лева/ шест хиляди шестстотин и дванадесет
лева и четиридесет и осем стотинки/, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА
Д.Х.П., ЕГН **********,*** заплати на на „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК
*********, гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53 Е, вх. В сумата от 49.52лева/четиридесет
и девет лева и петдесет и две стотинки/ разноски по настоящото производство и
сумата от 39.02лева/ тридесет и и девет лева и две стотинки/ разноски по
ч.гр.д. № 3118/ 2019г. на РС гр. Бургас или всичко в размер на 88.54лева/ осемдесет
и осем лева и петдесет и четири стотинки/ разноски по двете производства.
Решението
подлежи на обжалване пред Бургаския окръжен съд, в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия:
п/ не се чете/
Вярно с оригинала! МД