РЕШЕНИЕ
Номер ІІ- 80 01.10.2019 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори
въззивен граждански състав
На: седемнадесети
септември две хиляди
и деветнадесета година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА
КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 1273 по описа за 2019 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от И.В.Ц. ***, със съдебен адрес гр.Бургас,
ж.к.“Славейков“, бл.126, вх.А, ет.3, офис 6 и 7***, подадена чрез адв.Биляна Вавова,
против решение № 1719/04.07.2019 г., постановено по гр.д.№ 474/2019
г. по описа на РС-Бургас.
С
първоинстанционното решение е постановено следното:
- ПРИЗНАВА на
основание чл.344, ал.1, т.1 КТ уволнението за незаконно и ОТМЕНЯ Заповед № 40/17.10.2018 г. на „Юро
тракинг” ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.Бургас,
ул.“Васил Априлов” № 2, ет.2,
представлявано от Джоузеф Мария Сегерс – член на Съвета на директорите, с която
считано от 17.10.2018 г. е
прекратено трудовото правоотношение на И.В.Ц., длъжност
„специалист продажби” при ответника;
-
ПРЕКРАТЯВА производството по делото по предявения от И.В.Ц. срещу „Юро
тракинг” ЕАД иск за възстановяване на предишната работа, поради направен отказ
от иска;
- ОТХВЪРЛЯ предявения от И.В.Ц. срещу „Юро
тракинг” ЕАД осъдителен иск за заплащане на сума от 11 667.90 лв.,
представляваща обезщетение по чл.225, ал.1 КТ, като неоснователен;
- ОСЪЖДА „Юро тракинг” ЕАД да
заплати на И.В.Ц. сума в размер
на 1 268.24 лв.,
представляваща дължимо възнаграждение за м.10.2018 г., ведно със законната
лихва, считано от 21.01.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ
иска за горницата му над сумата от 1 268.24 лв. до пълния
размер на исковата претенция от 1 933.05 лв., като
неоснователен.
С решението „Юро тракинг” ЕАД е осъдено да заплати на И.В.Ц.
разноски по делото в размер на 800 лв., както и да заплати по сметка на БРС
сумата от 255.73 лв. за държавни такси върху уважените искове и деловодни
разноски.
С въззивната жалба на И.В.Ц. първоинстанционното решение се обжалва в частта за отхвърляне на иска по чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ за
заплащане на сумата от 11 667.90 лв., както и в частта за отхвърляне на иска
по чл.128, т.2 КТ за разликата над уважения размер от 1 268.24 лв. до пълния
претендиран размер от 1 933.05 лв.
трудово възнаграждение. Решението в обжалваните части се счита за постановено в
противоречие с приложимите процесуални и материални правни норми, както и с
установената по делото фактическа обстановка. На първо място се посочва, че с
оглед процесуалното поведение на ответника, ищецът е направил искане за
постановяване на неприсъствено решение по делото, като в съдебно заседание БРС
е приел, че са налице предпоставките по чл.238 ГПК и уважил отправеното в тази
насока искане. Независимо от това, съдебният акт кореспондирал с горепосоченото
единствено в частта, с която уволнението е признато за незаконно и заповедта на
работодателя е отменена, докато претенцията по чл.225, ал.1 КТ е отхвърлена
като недоказана, а претенцията по чл.128, т.2 КТ е уважена частично и в тези
части решението е обжалваемо. В тази връзка, въззивникът счита, че районният
съд не е следвало да пристъпва към постановяване на решение по общия ред по
отношение на отхвърлената претенция по чл.225, ал.1 КТ и по отношение на
претенцията по чл.128 КТ, тъй като ищецът е изчерпил доказателствата,
установяващи основателността на претенциите. Посочва се, че въззивникът е
представил писмени доказателства, установяващи оставането му без работа,
ангажирал е и експертиза за размера на вземанията, като остава неясно по какъв
начин съдът е счел, че оставането без работа следва да бъде установено от Ц..
При това се счита, че ако по делото не са били налице предпоставките за
постановяване на неприсъствено решение, то районният съд е следвало да
постанови определение по чл.239, ал.3 ГПК и да продължи разглеждането на делото
по общия ред, както и да укаже на страните за кои факти и обстоятелства не са
ангажирали доказателства, което обаче не било сторено от БРС, а напротив – в
проведеното съдебно заседание искането на ищеца е било изрично уважено. В тази
връзка въззивникът се позовава на съдебна практика на ВКС. Моли въззивния съд
да отмени решението в обжалваните му части и да постанови решение, с което да
уважи исковите претенции в пълния им претендиран размер. Не са направени
доказателствени искания. Претендира се присъждане на сторените в настоящото
производство разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна „Юро тракинг“ ЕАД, не се взема становище по жалбата.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл.259 ГПК и от лице, което има
правен интерес от обжалването, поради което е допустима.
С оглед изложените във въззивната жалба доводи и като
прецени събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският
окръжен съд приема за установено следното:
Първоинстанционното производство е образувано по исковата молба на И.В.Ц. против „Юро тракинг“ ЕАД, с която са предявени кумулативно съединени
искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3, вр. чл.225, ал.1 КТ и чл.128, т.2 КТ – за
признаване за незаконо и отмяна на уволнението на
ищеца, извършено със заповед № 40/17.10.2018 г. на основание чл.238, ал.1, т.2
– поради съкращаване на щата; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „специалист
продажби“; за осъждане на
работодателя да заплати на ищеца сума от 11 598.30 лв.,
представляваща обезщетение по чл.225, ал.1 КТ за оставането му без работа
поради незаконното уволнение, за период от шест месеца, считано от 22.10.2018
г. до 22.04.2019 г., както и за осъждане на работодателя да му заплати сумата от 1933.05 лв.,
представляваща дължимо трудово възнаграждение за м.октомври 2018 г., ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане.
При условията
на евентуалност, ако се приеме, че уволнението е законно, са предявени искове за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 1 933.05 лв. – обезщетение по чл.220,
ал.1 КТ, сумата от 1 933.05 лв. – обезщетение по чл.222,
ал.1 КТ и сумата от 2
899,57 лв. –
обезщетение по чл.224, ал.1 КТ за неползван платен
годишен отпуск за 2017 г. и 2018 г.
В срока по
чл.131 ГПК ответното дружество не е депозирало писмен отговор, негов
представител не се е явил в съдебното заседание и не е поискано разглеждане на
делото в негово отсъствие.
В проведеното пред първата инстанция единствено открито
съдебно заседание на 01.07.2019 г. процесуалният представител на ищеца е направил
отказ от иска по чл.344, ал.1, т.2 КТ – за възстановяване на заеманата преди
уволнението длъжност, както и искане по чл.238, ал.1 ГПК за постановяване на
неприсъствено решение по делото. Районният съд е констатирал, че в случая
предвидените процесуални предпоставки за постановяване на неприсъствено решение
са налице и в същото съдебно заседание се е произнесъл с нарочно определение, с
което е уважил искането на ищеца по реда на чл.238 ГПК за постановяване на
неприсъствено решение, след което е приключил събирането на доказателствата,
дал е ход на съдебните прения и е обявил делото за решаване.
С постановеното решение, БРС се е произнесъл с
неприсъствено решение по чл.239, ал.2 ГПК само по отношение на иска по чл.344,
ал.1, т.1 КТ, като е признал за незаконосъобразно уволнението на ищеца и е
отменил заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение. По отношение
на иска по чл.344, ал.1, т.2 КТ производството по делото е прекратено, поради
направения отказ от този иск. А по отношение на исковете по чл.344, ал.1, т.3,
вр. чл.225, ал.1 КТ и чл.128, т.2 КТ съдът се е произнесъл с решение по общия
ред – отхвърлил е като неоснователен иска за заплащане на обезщетение по
чл.225, ал.1 КТ в размер на 11 667.90 лв., а иска по чл.128, т.2 КТ е
уважил частично за сумата от 1 268.24 лв. и е отхвърлил тази претенцията
за разликата до пълния предявен размер от 1 933.05 лв.
По отношение на евентуалните искове съдът не се е
произнесъл, поради ненастъпване на процесуалните условия за тяхното
разглеждане.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При
тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за
валиден съдебен акт.
Въззивния съд
намира, обаче, че първоинстанционното решение е недопустимо в обжалваната му
част, с която БРС се е произнесъл по реда на общото исково производство по
исковете по чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ и чл.128, т.2 КТ, което
налага неговото обезсилване в посочената част. Съображенията на съда са
следните:
Районният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, като със съдебния си акт се е произнесъл с неприсъствено решение по реда на чл.239, ал.1
и ал.2 ГПК за едни от претенциите и едновременно с това – с решение по общия
исков ред за останалите искове, което обуславя неговата недопустимост в
обжалваната част.
Своевременното упражняване от ищеца на процесуалното му
право да иска приложение на института на неприсъственото решение препятства
произнасянето на първоинстанционния съд с решение по реда на общото исково
производство, без преди това да е постановил определение по чл.239, ал.3 ГПК,
че не са налице визираните в закона предпоставки. При направено от ищеца искане
по чл.238, ал.1 ГПК съдът следва да констатира дали искът
е вероятно основателен, въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства
и приложените доказателства, съответно вероятно неоснователен с оглед на
направените възражения и подкрепящите ги доказателства, като за тази преценка съдът се произнася с нарочно
определение за приемане или не на искането по чл.238 ГПК, което не подлежи на инстанционен контрол.
Когато съдът е приел искането на ищеца
за основателно, той следва да постанови неприсъствено решение
срещу ответника и да уважи иска,
като това решение не се мотивира по същество и е
окончателно, а защитата
срещу него може да се осъществи само по пътя на отмяната по чл.240, ал.1 ГПК
или с иск по чл.240, ал.2 ГПК. Когато прецени, че представените доказателства не обосновават вероятна основателност на
иска, съдът следва да отхвърли искането на
ищеца с определение по
чл.239, ал.3 ГПК и да премине към разглеждане на
делото по общия ред, да изготви доклад по
делото съобразно чл.146 ГПК
и укаже на страните как се разпределя доказателствената тежест между тях и за
кои обстоятелства не сочат доказателства,
и тогава постановява решение, в което
обсъжда всички твърдения, доводи и възражения на страните, преценява събраните
доказателства, гради фактически и правни изводи, въз основа на които се
произнася по материалноправния спор. След като веднъж е приел искането по
чл.238 ГПК за основателно, съдът не може в
неприсъственото решение да прави нова преценка за вероятната основателност на
иска и да приеме, че той е неоснователен, защото така се нарушава правото на защита на
страната, поискала неприсъственото решение като се постанови необжалваем
съдебен акт, с който се формира сила на пресъдено нещо, при отсъствие на
предпоставките на чл.238 и чл.239 ГПК. Необжалваемостта на неприсъственото решение по искане на
ищеца се основава на правилото, че в първото заседание, а не в самото решение,
съдът преценява вероятната основателност на иска, като гаранция, че искът ще
бъде уважен без да е необходимо ищецът да провежда пълно доказване по реда на чл.154 ГПК. Следователно,
определението,
с което съдът се произнася по искането по чл.238 ГПК е оттегляемо и ако след уважаването му съдът прецени, че
искът е вероятно неоснователен, той е длъжен да отмени това определение, да отхвърли искането с нарочно определение по чл.239,
ал.3 ГПК и тогава да
премине към решаване на делото по общия ред.
Само след отхвърляне на искането по чл.238 ГПК, поради
отсъствие на предпоставки за неприсъствено решение, съдебното производство може
да продължи по общия ред и да приключи с обикновено решение. В противен случай,
присъственото решение (по общия ред) е недопустимо като постановено по невъведено искане, поради което подлежи на обезсилване. В горния смисъл е и практиката на ВКС,
изразена в Решение № 157/29.11.2010г. по т.д.№ 262/2010г. на ВКС, І т.о., Решение № 705/17.01.2011 г. по
гр.д.№ 1388/2009 г. на ВКС,
IV г.о., Определение № 184/20.04.2015 г. по
гр.д.№ 306/2015 г. на ВКС, І г.о. и др., която напълно се споделя от настоящият
съд и с която първоинстанционният съд не се е съобразил.
В конкретния случай, ищецът своевременно е направил
искане по чл.238, ал.1 ГПК за постановяване на неприсъствено решение по делото.
Районният съд е констатирал, че са налице предвидените процесуални предпоставки
за постановяване на неприсъствено решение и в същото съдебно заседание се е
произнесъл с нарочно определение, с което е уважил искането на ищеца по реда на
чл.238 ГПК за постановяване на неприсъствено решение, след което е приключил
събирането на доказателствата, дал е ход на съдебните прения и е обявил делото
за решаване, но въпреки това в постановения от него съдебен е направил нова
преценка за нероятната основателност на исковете по чл.344, ал.1, т.3, вр.
чл.225, ал.1 КТ и чл.128, т.2 КТ и е приел, че същите са неоснователни, респ.
частично основателни. Като е постановил
съдебен акт по съществото на спора, преценявайки приложените към исковата молба
писмени доказателства и тяхното
съдържание, без да е налице оспорване на релевантните факти от страна на
ответника и след като преди това е приел
искането на ищеца по чл.238 ГПК за основателно,
съдът вместо
да се произнесе по направеното искане от ищеца като постанови неприсъствено решение и по тези искове (по чл.225, ал.1
и чл.128, т.2 КТ) е постановил недопустим съдебен
акт, тъй като не е приложил процесуалните норми на самостоятелния институт на
неприсъственото решение, при надлежно упражнено за това процесуално право от страна на
ищеца по реда на чл.238 ГПК.
В случая, районният съд не е следвало да
преценява процесуалното поведение на ищеца, тъй като подобни аргументи са
относими единствено към защитата на страната в обикновеното исково
производство, за каквато хипотеза, предвид данните по делото, липсват
предвидените от закона предпоставки. Производството е следвало да се подчинява
или на процесуалните правила, свързани с неприсъственото решение, или на тези, определящи
реда по същинското исково производство, но
не и да се смесват правилата на двете производства.
С оглед изложеното и предвид разрешенията, дадени с
цитираната по горе съдебна практика, въззивният съд намира, че на основание
чл.270, ал.3, изр.второ ГПК, първоинстанционното решение следва да се обезсили в обжалваната отхвърлителна
част и делото
се върне на друг състав от БРС за постановяване на ново решение по своевременно направеното от ищеца и уважено искане
за постановяване на неприсъствено решение.
Решението в останалата част, с която са уважени исковете по чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ и чл.128, т.2 КТ, като необжалвано е влязло в сила.
При този изход на делото и направеното от въззивника искане за разноски, въззиваемата страна следва да му заплати на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 450 лв. за направените по настоящото дело разноски за платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от
горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 1719/04.07.2019 г., постановено
по гр.д.№ 474/2019 г. по описа на РС-Бургас, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен иска
на И.В.Ц., ЕГН ********** против „Юро
тракинг” ЕАД, ЕИК *********, с правно основание чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225,
ал.1 КТ за заплащане на сумата от 11 667.90 лв.,
представляваща обезщетение по чл.225, ал.1 КТ, както и В ЧАСТТА, с
която е отхвърлен иска на И.В.Ц., ЕГН ********** против „Юро тракинг” ЕАД, ЕИК
*********, с правно основание чл.128, т.2 КТ за заплащане на трудово възнаграждение
за м.октомври 2018 г. за разликата над присъдената сума от 1 268.24 лв. до пълния
размер на исковата претенция от 1 933.05 лв.
ВРЪЩА делото
на Районен съд-Бургас за
разглеждане от друг съдебен състав
и произнасяне с неприсъствено решение, съобразно мотивите на настоящото решение.
ОСЪЖДА „Юро тракинг” ЕАД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление гр.Бургас, ул.“Васил Априлов” № 2, ет.2,
представлявано от Джоузеф Мария Сегерс – член на Съвета на директорите, да заплати на И.В.Ц. ***, ЕГН **********, сумата от 450.00 лв. (четиристотин
и петдесет лева) за направените разноски във въззивното производство пред БОС.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.