Р Е Ш Е
Н И Е №
260412
гр.Пловдив,
19.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, Х-ти състав, в публично заседание на четвърти март две хиляди двадесет и първа година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЧАКАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: РУМЯНА АНДРЕЕВА
БРАНИМИР ВАСИЛЕВ
при секретаря Бояна Дамбулева, като разгледа докладваното от съдия Василев гр.дело № 367/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК във вр. с чл.17 от ЗЗДН.
Образувано е по въззивна жалба на С.С.А.
в лично качество и като законен представител на малолетния й син Д.А. ***, чрез
пълномощника им адв.М.С.
срещу решение № 260816/12.10.2020г. по гр.д. № 6823/2020г. по описа на РС Пловдив,
ІІІ гр.с., с което е отхвърлена подадената от С.С.А. в лично качество и като законен
представител на малолетния й син Д.А. молба за защита от домашно насилие срещу Е.С.К.
и А.К.Я. ***.
Решението се обжалва като неправилно и
незаконосъобразно. Сочи се, че е неправилен изводът на съда, че домашно насилие
е само акт, който представлява посегателство с известен интензитет, който да
оправдае намеса на държавата в междуличностните отношения. Сочи се, че в ЗЗДН и
в съдебната практика по този вид дела няма такава методика за изчисляване на
определен интензитет, който следва да бъде достигнат, за да се приеме наличие
на домашно насилие, като се сочи, че доказателства за такова деяние по делото
има, а наличието на имуществени спорове между страните не е оправдание за
подобно поведение на ответниците, а молбата и производството по ЗЗДН се явяват
единственият начин за бърза ефективна защита спрямо тях. Иска се
отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на молбата за защита от домашно
насилие и налагане на мярка по чл.3 от ЗЗДН, а именно въздържане от извършване
на домашно насилие. Претендират се разноските по делото.
В срок е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемите Е.К. и А.Я., с който същата се намира за
неоснователна. Иска се потвърждаване на обжалваното решение и се претендират
разноските пред настоящата инстанция.
Постъпила е и частна жалба от същите жалбоподатели срещу
определение от 04.12.2020 г. по същото дело, с което е изменено решението в
частта относно разноските, като е отменено решението в частта, с която С.А. е
осъдена да заплати на А.Я. сумата от 500 лв. - адвокатско възнаграждение и е
оставена без уважение молбата на С.А. за изменение на решението в частта
относно разноските, с което С.А. е осъдена да заплати на Е.К. сумата от 500 лв.
- адвокатско възнаграждение. Иска се неговата отмяна поради незаконосъобраност.
Пловдивският окръжен съд, Х-ти
граждански състав, след като прецени данните по делото въз основа на доводите
на страните и при дължимата служебна проверка, намира следното:
Въззивната жалба е допустима, същата е подадена в
законния срок от легитимирана страна, авансово държавната такса не се дължи по
нормата на чл.17 ал.2 от ЗЗДН и е изпълнена процедурата за отговор. Жалбата
отговаря на изискванията на закона по форма, съдържание и приложения.
Обжалваното решение не е
недопустимо или нищожно при постановяването му не е нарушена императивна
материалноправна норма.
РС Пловдив е установил следната фактическа
обстановка по казуса. По делото е доказано наличието на актове на насилие на дата 15-ти юни и 16 юни 2020 година. За първата
дата е доказано, че ответницата
А.К.Я.
нахлула в стаята при С.А. и малолетния й
сина Д. и поискала тя да освободи една стая, в която
да живее А. и да й
даде 5000 лв. уговорена като
компенсация за предходно дарение, като говорела агресивно
и заплашващо. Към спора се включила и Е.К.
баба на С., която повторила същото - да заплатят 5000
лв. на ответниците. На следващия ден 16 юни 2020 година спорът отново се
повторил, като А. причакала С. и отново поискала да освободи една стая и да и
плати 5000 лв. С. се заключила с детето Д. в стаята, а А. започнала да тропа по вратата. Отново Е. се намесила и
заплашвала, че ще разбие вратата и започнала да тропа. Молителката се обадила в
полицията, но когато патрулката дошла, ответниците напуснали къщата.
Основателно е възражението на жалбоподателката
С.А.,
че домашно
насилие не е само акт, който представлява посегателство с известен интензитет,
който да оправдае намеса на държавата в междуличностните отношения. Доколкото
законът обективиран в чл.2 от ЗЗДН ясно дефинира домашното насилие като всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или
икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното
ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо
определен кръг лица. То виждането за изискване на закона за
установяване на определен интензитет на домашното насилие, за да може то да се
приеме за такова противоречи на закона. В чл.2 от ЗЗДН ясно е посочено че всеки акт на насилие изпълва
дефиницията на това понятие без да се изисква доказване на определен негов
интензитет или степен на обществена опасност, ако се ползваме от терминологията
на наказателното право, както е сторила това първата инстанция по делото. Като
за разлика от наказателното право /чл.9
ал.2 от НК/, то ЗЗДН не предвижда възможност акт на домашно насилие да не се
третира като такова на база на определени критерии, например малозначителност
или ниска степен на обществена опасност. При това положение интензитета или
степента на тежест на домашното насилие ще се отрази само на вида и размера на
мерките за защита от домашно насилие. Ето защо спрямо майката и малолетния й
син е извършено домашно насилие по хипотезите на чл.2 ал.1 и ал.2 /насилието не
е извършено спрямо малолетното лице, но е извършено в негово присъствие/ от
ЗЗДН. С оглед характера на извършеното насилие, неговия интензитет и искането
на пострадалите то на ответниците следва да се наложи само първата мярка за
защита от домашно насилие по чл.5 ал.1 т.1 от ЗЗДН, а именно да се задължат извършителите
да се въздържат от извършване на домашно насилие. Следва да се наложи и
задължителната в казуса глоба по чл.5 ал.4 от ЗЗДН в минимален размер от 200
лева. Ето защо обжалваното
решение следва да се отмени изцяло и да се уважи молбата за защита от домашно
насилие на ищците. Като при това положение частната жалба по определението по
чл.248 от ГПК е безсмислено да се разглежда.
Предвид изхода на делото
право на разноски се поражда в полза на страната взела участие в него,
съразмерно на уважената, респективно отхвърлената част от предявената
претенция. В полза на жалбоподателката С.А. следва да се присъдят разноски на
основание чл.78 ал.1
от ГПК.
Такива по делото се доказват реално направени в размер на 300 лв. за адвокатски
хонорар пред РС Пловдив /л.63/. По силата на чл.36 ал.1 от ЗА във вр. с чл.38ал.2 от ЗА при предоставена безплатна
адвокатска защита /л.40/ разноските се определят в рамките на предвидения в
Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно по
чл.22от НМРАВ – 400 лева. Въззиваемите дължат по силата на чл.11 ал.2 от ЗЗДН
държавна такса в размер на 25 лв. по сметка на РС Пловдив и 12,50 лева за
държавна такса по сметка на ОС Пловдив.
Мотивиран така съдът
Р Е Ш И
:
ОТМЕНЯ ИЗЦЯЛО решение № 260816/12.10.2020г. по
гр.д. № 6823/2020г. по описа на РС Пловдив, ІІІ гр.с., като вместо това
ЗАДЪЛЖАВА Е.С.К. с ЕГН ********** *** и А.К.Я. с ЕГН **********
*** да се въздържат от извършване на домашно насилие спрямо С.С.А. с ЕГН **********
*** и малолетното дете Д.Д.А. ЕГН ********** ***.
ОСЪЖДА Е.С.К. с ЕГН ********** ***
и А.К.Я. с ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТЯТ по 200 лева всяка една от тях
за глоба по чл.5 ал.4 от ЗЗДН в полза на бюджета на съдебната власт по сметка
на ОС Пловдив.
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за защита.
ОСЪЖДА Е.С.К. с ЕГН ********** *** и А.К.Я. с ЕГН **********
*** да заплатят на С.С.А. с ЕГН ********** *** сумата от 700 лева за разноски
пред двете съдебни инстанции.
ОСЪЖДА Е.С.К. с ЕГН **********
*** и А.К.Я. с ЕГН ********** *** да заплатят 12,50 лева за държавна такса в
полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ОС Пловдив и 25 лева за държавна
такса в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на РС Пловдив.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.