О П Р
Е Д Е Л Е Н
И Е № 31
Гр. Пловдив, 21.01.2020 г.
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, трети граждански състав в закрито заседание на двадесет и първи януари две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вера Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Величка Белева
Христо Симитчиев
като разгледа докладваното от съдията В. Иванова частно
въззивно гражданско дело № 20 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производство по реда на чл. 279 във вр. с чл. 274, ал.2
от ГПК.
Обжалвано е разпореждане № 2425/9.12.2019
г., постановено по в.гр.д. № 384/2019 г. на ОС-Пазарджик, с което е върната
касационна жалба с вх. № 10 260/13.11.2019 г., подадена от А.В.Ю. против
решение № 345/11.10.2019 г. по в.гр.д. № 384/2019 г. на ОС-Пазарджик.
Жалбоподателят А.В.Ю. моли разпореждането
да бъде отменено като незаконосъобразно, неправилно по съображения, изложени в
частната жалба с вх. № 11 940 от 31.12.2019 г.
Ответникът по частната жалба „О.
б.б.“АД-гр. С.не е взел становище по нея.
Пловдивският апелативен съд
провери законосъобразността на обжалвания акт във връзка с оплакванията и
исканията на жалбоподателя, прецени обстоятелствата по делото и намери за
установено следното:
На 11.10.2019
г. ОС-Пазарджик като въззивна инстанция по спора е постановил решение № 345 по
в.гр.д. № 384/2019 г., с което е потвърдил решение № 104/22.04.2019 г. по гр.д.
№ 613/2017 г. на РС-Велинград в обжалваната му част. С посоченото решение на
районния съд е признато за установено по отношение на „О. б. б.“АД-гр.С. като
правоприемник на „С.“ЕАД-гр. С.), че А.В.Ю. като поръчител, солидарно с
кредитополучателя Г. В. С., дължи следните суми: сумата 6 871,09,99 лв. – главница,
сбор от непогасени вноски по договор за потребителски кредит, обезпечен с
поръчителство, от 2.09.2009 г., сумата 1 181,99 лв. – дължима договорна
лихва за периода 2.02.2014 г. до 2.07.2015 г. и сумата 1 937,32 лв. –
обезщетение за забава за периода от 2.02.2014 г. до 10.11.2015 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 11.11.2016 г. до окончателното изпълнение
на задължението, за част от които суми е издадена заповед № 649/14.11.2016 г.
по ч.гр.д. 1199/2016 г. на РС-Велинград (като е отхвърлен искът за разликата от
6 871,09 лв. главница и 1937,32 лв.-обезщетение за забава до размера,
съответно, 6882,80 лв. за главница и 1979,28 лв. за лихви за забава, за които е
издадена ЗНИ), както и е осъден А.Ю. да заплати на банката разноски в
заповедното производство 778,92 лв. и в съдебното производство 976,75 лв.
Решението на районния съд е обжалвано от А.Ю. пред окръжния съд в частите му,
посочени по-горе (без частта относно частичното отхвърляне на иска), и е
потвърдено. В диспозитива на решението въззивният съд изрично е посочил, че то
не подлежи на обжалване.
На 11.11.2019 г. от жалбоподателя
А.Ю. чрез окръжния съд до ВКС е подадена с вх. № 10 260 касационна жалба
против решението. С писмо от 13.11.2019 г. окръжният съд изисква делото от
районния съд. Делото постъпва в окръжния съд на 27.11.2019 г.
На 9.12.2019 г. окръжният съд
постановява обжалваното разпореждане, с което приема, че касационната жалба е
подадена против решение, което не подлежи на обжалване. Окръжния съд преценява,
че е налице хипотезата на чл. 286,ал.1,т.3 от ГПК с оглед нормата на чл.
280,ал.3,т.1,пр.2 от ГПК, тъй като в случая спорът е за признаване за
установена дължимост на сума в общ размер 10 044,07 лв. по сключен договор
за потребителски кредит, обезпечен с поръчителство, който договор представлява
абсолютна търговска сделка по чл. 1,ал.1,т.7 от ТЗ, сключен е от банката във връзка
с упражняваното от нея занятие по смисъла на чл. 286,ал.1 от ТЗ.
За постановеното от окръжния съд
разпореждане жалбоподателят е уведомен на 18.12.2019 г. и в срок, на 27.12.2019
г. подава (изпраща по пощата) частната жалба, получена в съда с вх. № 11940/31.12.2019
г. С нея се твърди, че разпореждането е неправилно, тъй като не е налице
хипотеза на чл. 280,ал.3 от ГПК. Жалбоподателят се позовава на определение №
547/23.11.2016 г. по ч.гр.д. 4967/2016 г. на ВКС и на обстоятелството, че
жалбоподателят е поръчител по банков кредит, а цената на иска е в размер над
5 000 лв. Освен това се заявява разбиране, че контролът върху обжалваното
разпореждане е от компетентността на ВКС, като жалбоподателят се позовава на
определение № 91/21.02.2018 г. по ч.т.д. 275/2018 г. на ВКС.
Съгласно разпоредбата на чл.
274,ал.2,изр.1,предл.2 от ГПК, когато определение, постановено от окръжен съд
като въззивна инстанция, прегражда
по-нататъшното развитие на делото или е предвидена изрична възможността за
обжалване с частна жалба в случаи, изрично посочени в закона, това определение
подлежи на обжалване пред съответния апелативен съд. Нормата на чл.
286,ал.1,т.3 от ГПК предвижда, че касационна жалба се връща от въззивния съд,
когато въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по чл. 280,ал.3 от ГПК, а съгласно чл. 286,ал.2 от ГПК разпореждането за връщане може да се
обжалва с частна жалба. Тъй като разпореждането на въззивния съд по чл.
286,ал.1,т.3 от ГПК е акт от вида по чл. 279 във вр. с чл. 274,ал.1,т.2 от ГПК
– разпореждане на въззивен съд, срещу което може да бъде подадена частна жалба,
защото това е изрично посочено в чл. 286,ал.2 от ГПК, - то настоящият състав на
апелативния съд приема, че жалбоподателят неоснователно се позовава на
определение № 91/21.02.2018 г. по ч.т.д. 275/2018 г. на ВКС и че процесната
частна жалба следва да бъде разгледана съобразно чл. 274,ал.2,изр.1,предл.2 от ГПК именно от апелативния съд.
Съгласно
разпоредбата на чл. 280, ал.3 от ГПК не подлежат на касационно обжалване
решенията по въззивни дела с цена на иска до 20 000 лв. за търговски дела,
а за граждански дела – с цена на иска до 5 000 лв. В случая е безспорно,
че цената на предявения от банката против жалбоподателя Ю. пред районния съд установителен
иск е под 20 000 лв. и над
5 000 лв. (10 044,07 лв.). Искът е с правно основание чл. 422 от ГПК,
предявен от банката срещу ответника Ю. като поръчител по договор за потребителски
кредит за установяване дължимост на исковата сума, претендирана като дължима от
него съгласно сключения на 2.09.2009 г. договор за потребителски кредит,
обезпечен с поръчителство, съгласно който банката предоставя на Г.С.
потребителски кредит в размер на 10 000 лв. и А.Ю. е поръчител за
задължението. Спорът в случая е търговски, тъй като искът има за предмет право,
отнасящо се до изпълнението, респективно неизпълнението, на търговска сделка. Несъмнено
е, че предмет на делото са права, които произтичат от неизпълнение на търговска
сделка – договор за банков кредит, обезпечен с договор за поръчителство. Качеството
„търговец“ по занятие на банката-ищец, което определя сделката като търговска
по смисъла на чл. 286,ал.1 от ТЗ, както и търговският характер на сделката, от
която произтича исковата претенция - договор за банков кредит, който е
абсолютна търговска сделка по смисъла на чл. 286,ал.2 във вр. с чл. 1,ал.1, т.7
от ТЗ, - обуславят търговския характер
на делото. Правилно следователно окръжният съд е извършил преценката по чл.
286, ал.1, т.3 от ГПК с оглед именно на претенцията, предявена от банката с
установителния иск за разглеждане от съда. Видът на образуваното дело пред
районния, съответно окръжния съд са ирелевантни за квалификацията на спора при
преценката за приложението на разпоредбата на чл. 280, ал.3, т.1 от ГПК. Касае
се за търговски спор по смисъла на чл. 365,ал.1,т.1 от ГПК, но с оглед цената
на иска той се разглежда като първа инстанция от районния съд и по гражданско
като вид дело. Процесуалният ред за разглеждане на търговски спорове по Глава
32 от ГПК не е критерий за преценката дали едно дело е гражданско или
търговско, защото законодателят е ограничил приложението на този процесуален
ред до посочените в нормата на чл. 365 от ГПК търговски спорове, подсъдни на
окръжен съд като първа инстанция, който процесуален ред затова не е приложим за
спорове от същия вид (с оглед техния предмет и/или страни, т.е. търговски),
когато цената на иска им е под 25 000 лв., а те са подсъдни на районен съд
съгласно нормата на чл. 104,т.4 от ГПК, което обаче не променя вида на спора
като търговски, а само определя реда, по който да бъде разгледан – общия исков
ред. В случая делото е образувано и разгледано по общия исков ред като
гражданско от районен съд като първа инстанция и от окръжен съд като въззивна
инстанция именно с оглед нормата на чл. 104,т.4 от ГПК, но това не е основание
да се отрече неговият търговски характер. При тези обстоятелства правилно
окръжният съд е приел, че е подадена касационна жалба против решение по дело по
търговски спор, т.е. по търговско дело, с цена на иска до 20 000 лв. Когато
поръчител се е задължил да отговаря за изпълнението на задължение по търговска
сделка, предмет на спора е право, породено от търговска сделка, и делото е
търговско (в тази насока – определение № 479/22.11.2018 г. на ВКС по ч.т.д. №
2364/2018 г., ТК, 1 ТО, в което изрично е застъпено становището, че посоченото
от жалбоподателя в настоящата частна жалба определение № 547/23.11.2016 г. по
ч.гр.д. 4967/2016 г. на ВКС няма задължителен характер).
Законодателят
изрично е предвидил недопустимост на касационното обжалване на въззивните
решения без оглед на други обстоятелства освен обстоятелството какъв е видът на
спора, респективно на делото, и каква е цената на иска. По начало принципът на
ефективна съдебна защита открива за частноправния субект право на достъп до
съд, а не до няколко съдебни инстанции (в тази насока – т. 69 от решението на
СЕС от 28.07.2011 г. по дело С-69/10), като според правото на Съюза този
принцип цели право на достъп не и до двуинстанционен съдебен контрол, а единствено
до един съд. В случая жалбоподателят несъмнено е имал достъп до двуинстанционен
контрол, като предвидената с нормата на чл. 280, ал.3, т.1 от ГПК
необжалваемост на въззивното решение е само за пред касационната инстанция.
Със ЗИДГПК, обнародван в
бр.100/20.12.2019 г. на ДВ, е създадено ново изречение второ в чл. 113 от ГПК,
съгласно която разпоредба (изречение 1) исковете на и срещу потребители се
предявяват пред съда, в чийто район се намира настоящият адрес на потребителя,
а при липса на настоящ адрес – по постоянния, като (изречение 2) образуваните
дела се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес. При
създаването на новата норма на чл. 113,изр.2 от ГПК промяна в нормата на чл.
280,ал.3,т.1 от ГПК не е извършена. Тъй като в законодателната уредба на
обжалването нормите са императивни, то няма основание да се приеме, че с оглед
нормата на чл. 113,изр.2 от ГПК следва да бъде променена преценката, посочена
по-горе по гореизложените съображения. Следва още да се посочи, че в случая в
производството пред районния съд и пред окръжния съд не са заявявани от
ответника и не са разглеждани от съда твърдения и обстоятелства с оглед
осигуряване на защита по реда на чл. 143 от ЗЗП.
Установява се следователно, че
частната жалба е неоснователна, поради което следва да бъде отхвърлена, а
обжалваното разпореждане – потвърдено.
С оглед на гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА
разпореждане № 2425/9.12.2019 г., постановено по в.гр.д. № 384/2019 г. на
ОС-Пазарджик.
Определението
може да се обжалва с касационна частна жалба от жалбоподателя А.Ю. при
условията на чл. 274, ал.3, т.1 от ГПК в едноседмичен срок от връчване на
съобщението за постановяването му заедно с препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: (1)
(2)