РЕШЕНИЕ
№ 34
гр. гр. Своге, общ. Своге, обл. София, 26.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВОГЕ в публично заседание на шести февруари през
две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Лидия Ант. Георгиева
при участието на секретаря Ирена С. Стоянова
като разгледа докладваното от Лидия Ант. Георгиева Гражданско дело №
20241880100618 по описа за 2024 година
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от „.....я“ ЕАД срещу К. К. К.,
ЕГН **********, с която са предявени обективно, кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД, вр.
чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД за признаване на
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца
следните суми: сумата от 500, 00 лева- главница, дължима за периода от
09.12.2021 г. до 08.01.2022 г., по Договор за кредит № ....от 09.12.2021г.,
сключен между „...“ ЕООД /с настоящо наименование „...“ ЕООД/ и К. К. К.,
вземанията по който са прехвърлени на „....“ ЕАД с Приложение № 1 от
02.11.2023 г. към Договор за продажба и прехвърляне на вземаня /цесия/ от
02.11.2023 г.; сумата от 16, 85 лева – договорна лихва за периода от 09.12.2021
г. до 08.01.2022 г.; сумата от 477, 14 лева – обезщетение за забава върху
главницата за периода от 09.01.2022 г. до 31.07.2024 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда
– 01.08.2024 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед
№ 299/ 01.08.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 491/ 2024 г., по описа на Районен съд - Своге.
В исковата молба ищецът твърди, че между „....с“ ЕООД /с настоящо
наименование „....“ ЕООД/, в качеството на заемодател и ответникът, в
качеството на заемател, бил сключен Договор за кредит № .... от 09.12.2021г. По
силата на цитирания договор, ответникът усвоил сумата от 500 лв., която
следвало да бъде върната, ведно с договорената възнаградителна лихва в срок
от 30 дни- до 08.01.2022 г. Усвоената сума е била предоставена на ответника.
Длъжникът не е извършил плащания по договора, поради което и не е изпълнил
точно задълженията си по него. С Приложение № 1 от 02.11.2023 г. към
Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 02.11.2023 г.,
вземанията по процесния договор за кредит били прехвърли на ищеца.
Длъжникът бил уведомен за осъществената цесия. В случай че се приеме, че
1
длъжникът не е уведомен за прехвърлянето на вземането, моли се това да бъде
сторено в хода на исковия процес и което обстоятелство да бъде съобразено на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК при постановяване на акта по същество на спора.
Предвид изложеното, моли се така предявените искове да бъдат уважени.
Претендират се сторените разноски.
За посочените суми била издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
по ч. гр. д. № 491/2024 г. по описа на Районен съд Своге. Доколкото в
законоустановения месечен срок от връчване на заповедта, длъжникът е
предявил възражение по чл. 414 ГПК, в което е оспорил вземането по заповедта
за изпълнение, ищецът предявява установителни искове по чл. 422 ГПК
досежно незаплатени суми за главница, договорна лихва и обезщетение за
забава.
Препис от исковата молба и приложенията към нея са редовно връчени на
ответника, но в срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата
молба.
След срока за отговор е постъпило становище от ответната страна, вх. №
... от 18.12.2024 г., в което е посочено, че се признава обстоятелството, че
длъжникът е усвоил главницата по процесния договор за кредит в размер от
500 лева. Прави се възражение за нищожност на договора за кредит, доколкото
предвиденият в договора годишен процент на разходите не съответства на
действителния размер на разходите. Предвид изложените твърдения за
нищожност на договора, то се посочва, че ответникът дължи единствено
връщане на главницата по договора, като исковете, с които с претендират
останалите суми са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа
страна следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че
между „....“ ЕООД /с настоящо наименование „...“ ЕООД/ и К. К. К. е
възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за кредит № .... от
09.12.2021г., по силата на който на ответника е предоставена сума в размер от
500 лв. Отразеният в договора фиксиран лихвен процент е 41, 00%, годишният
процент на разходите е 49, 67 %, а задължението следва да се погаси за срок от
30 /тридесет/ дни.
Същевременно, в проекта на доклад по делото, ведно с допълненията
съобразно Разпореждане на съда от 04.01.2025 г., който е обявен за
окончателен в първото открито съдебно заседание от 06.02.2025 г., е отделено
като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че
ответникът е усвоил заетата сума по процесния договор за кредит № .... от
09.12.2021 г. Фактът, че сумата в размер от 500 лева е усвоена, предвид
реалния характер на договора за заем, е допълнителен аргумент в насока
сключването на процесния договор за заем.
В общите условия, приложими към процесния договор за кредит е
предвидена такса за бързо разглеждане на кредита. Посочено е, че таксата за
бързо разглеждане представлява такса за предоставяне на допълнителна
незадължителна услуга по искане на кредитополучателя, която гарантира
2
обработка на искането за кредит и отговор в рамките на 15 /петнадесет/
минути от подаването му по електронен път, по телефон или на хартиен
носител в офис на партньор, както и че таксата за бързо разглеждане може да
бъде заявена при подаване на искането за отпускане на кредит и/ или
допълнителна сума по кредит при срокове и условия, посочени в Общите
условия и съгласно тарифа на кредитора. В процесния договор за кредит, в
раздел „Условия по кредита“ е начислена такса за бързо разглеждане в размер
от 123, 15 лева. В Договора е отразено също, че изчисленият ГПР не включва
разходите, които кредитополучателят може да се наложи да заплати при
неизпълнение на договорните си задължения и таксите за допълнителни
незадължителни услуги, предоставени на кредитополучателя по негово
искане.
По силата на сключения договор за потребителски кредит, на длъжника
К. К. е предадено копие от общите условия, приложими към кредитното
правоотношение.
От приетите по делото Договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия / от 02.11.2023 г. приложението към него, както и потвърждението за
извършената цесия се установява, че ищецът „....“ ЕАД е придобил вземанията
по процесния договор за кредит.
По правните аспекти на спора:
По отношение на материалноправната легитимация на ищеца да
претендира процесните суми: съобразно представените по делото Договор за
продажба и прехвърляне на вземания / цесия / от 02.11.2023 г., приложението
към него и потвърждение за извършената цесия се установява, че именно
ищецът „....“ ЕАД е титуляр на процесните вземания. В тази насока е налице
явна връзка при прехвърлянето на вземанията по процесния договор за
кредит- първоначалният кредитор “....” ЕООД прехвърля вземанията с договор
за цесия и приложението към него на „....“ ЕАД. Същевременно, получаването
на уведомлението за цесията в рамките на исковото производство с връчване
на приложените към исковата молба доказателства, едно от които е
изходящото от цедента или неговия пълномощник съобщение по чл. 99, ал. 3 и
ал. 4 ЗЗД не може да бъде игнорирано. Тоест, не е налице пречка от
процесуално или материалноправно естество, длъжникът да бъде уведомен за
осъществената цесия с връчването на препис от исковата молба и
приложенията към нея ( част от които са документите свързани с
осъществената цесия ), особено предвид обстоятелството, че участва лично в
производството чрез упълномощения си представител ( в тази връзка-
Решение № 198 от 18.01.2019г. по т.д. № 193/ 2018 на I- во т.о. на ВКС;
Решение № 114 от 07.09.2016г. по т.д. № 362/ 2015г., на ВКС, Т.К., II- ро
отделение и др.). В процесния случай, към исковата молба освен договорът за
цесия и приложението към него, е представено и потвърждение за
осъществената цесия, поради което съдът счита, че длъжникът следва да се
счита редовно уведомен за прехвърлянето на вземането и това да се приеме на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК като правнорелевантен факт, настъпил в хода на
процеса.
3
По същество- договорът за цесия е каузален, предвид което длъжникът
може да релевира срещу цесионера всички лични и общи възражения във
връзка с договора за кредит, с които е разполагал и срещу първоначалния
кредитор. Освен по изрично възражение, съдът следи служебно за нищожност
на договора и когато: 1.) е нарушена норма предвидена в закона в обществен
интерес и не се изисква събиране на доказателства; 2.) е относимо до формата
/външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/;
3.) е налице противоречие с добрите нрави – в тази връзка решение № 229 от
21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС; т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС; 4.) е налице неравноправна клауза- в тази
връзка Решение на СЕС от 30.06.2022г. по дело С- 170/ 21 и Определение на
СЕС от 17.01.2023г. по дело С- 379/ 21.
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение,
че между „...“ ЕООД /с настоящо наименование „....“ ЕООД/, като заемодател
и К. К. К., като заемател, е възникнало правоотношение по повод
предоставянето на паричен заем в размер от 500 лв. Съобразно приетото за
безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелство, длъжникът е усвоил
предоставения му финансов ресурс по процесния договор за кредит.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от
ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не
са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
Съобразно нормата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът
за потребителски кредит е недействителен. Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
повелява, че договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език
и съдържа, годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин.
Предвид задължението на съда да следи служебно за нищожност на
договора и във връзка с направеното в този смисъл възражение на ответника
следва да се посочи, че изразяването на годишния процент на разходите
единствено числово не може да покрие изискуемата от закона определеност на
този задължителен реквизит от договора за потребителски кредит. По силата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа
годишния процент на разходите по кредита, а съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
4
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената
величина /като глобален израз на всичко дължимо по кредита/ следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В настоящия случай кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР
от 49, 67%, като в чл. 7 „Изчисление на ГПР“ от Общите условия към
договора, единствено е възпроизведена легалната дефиниция за ГПР,
посочена в чл. 19, ал. 1 ЗПК. Липсва обаче ясно разписана методика на
формиране на годишния процент на разходите по кредита, съответно не може
да се направи категоричен извод за това кои точно компоненти са включени в
него /как се формира този процент/. Според § 1, т. 1 ДР на ЗПК "Общ разход
по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Яснота досежно посочените елементи в
процесния договор за кредит липсва.
Същевременно в раздел „Условия по кредита“ от процесния договор за
кредит е начислена такса за бързо разглеждане в размер от 123, 15 лева, която
всъщност представлява възнаграждение за присъщи услуги на заемодателя.
Същият предоставя кредитно финансиране по занятие, като тази му дейност е
неразривно свързана с разглеждането на документите (заявката), подадена от
всеки потенциален клиент. Съобразно изричната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид изложеното
и след като ответникът е подал заявление за предоставяне на паричен ресурс,
което се явява задължителна и необходима стъпка за усвояването на паричната
сума, то заемодателят не следва да изисква заплащане на такса за
разглеждането на документите ( без оглед на това в какъв срок се разглежда
заявката за кредитиране ). Дейността по одобряване на кредитната заявка (
което включва в себе си разглеждането на документите, подадени от
потребителя ) и оценката на кредитния риск са действия, свързани с основната
търговска дейност на дружеството и именно предвид това чл. 10а, ал. 2 ЗПК
установява императивна забрана кредиторът да изисква заплащане за тях. В
тази връзка, възлагането в тежест на потребителя да заплаща задължения,
които следва да изпълнява кредитора, са в изключителен интерес само на
търговеца и във вреда на кредитополучателя като икономически по- слабата
страна по правоотношението. На практика, цитираната клауза от договора
5
единствено води до допълнително увеличаване на задълженията на
потребителя ( увеличава относителната финансова тежест на договора ), като
дава възможност на кредитора да капитализира допълнителен приход от
присъща му дейност. Това се явява и в директно противоречие с чл. 8, § 1 от
Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС
(четвърти състав) от 27.03.2014г. по дело C‑565/12 с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance
d’Orléans (Франция).
В настоящия случай кредиторът не е включил т.нар. от него „такса за
бързо разглеждане” в годишния процент на разходите по кредита. Този извод
се подкрепя от факта, че в Договора за кредит и приложимите към него Общи
условия изрично е посочено, че в ГПР не се включват разходите за
допълнителни незадължителни услуги, а цитираната такса е отразена в
Договора именно като „допълнителна незадължителна услуга“. В светлината
на гореизложеното, че вземането за такса за бързо разглеждане представлява
на практика допълнителен приход за кредитора, то съдът счита, че то е
следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем,
невключването на вземането за такса бързо разглеждане към разходите по
договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй
като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по
отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го
подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Този недобросъвестен подход
на кредитора се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от
Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер
на ГПР, който не съответства и на действителния такъв, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта
на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във
връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай е налице
разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на
разходите. Непосочването в договора на действителния ГПР представлява
използване на заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 1 и
ал. 4, вр. чл. 68д ЗЗП, а съгласно чл. 68в ЗЗП нелоялните търговски практики
са забранени, т. е. договорът е сключен в противоречие и с тази законова
забрана. Освен това използването на заблуждаваща търговска практика
накърнява и добрите нрави, тъй като не съответства на принципа на
добросъвестността, а потребителят бива подведен относно спазването на
забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и това не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. / в този смисъл
6
Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о.,
ГК, докладчик съдията Драгомир Драгнев, Решение № 347 от 24.10.2024 г. на
ОС - София по в. гр. д. № 404/2024 г. и Решение № 365 от 30.10.2024 г. на ОС
- София по в. гр. д. № 372/2024 г./.
С оглед приетите по-горе постановки съдът счита, че Договор за кредит
№ ... от 09.12.2021 г. на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е
недействителен.
Съобразно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Следва да се посочи, че
цитираният текст не съставлява самостоятелен иск, който следва да бъде
предявен в отделно производство, а по- скоро е предвидена последица от
прогласяването на недействителността на правоотношението, по която съдът
следва да се произнесе в същото производство. В тази връзка, след като
недействителността на договора за кредит се установи в производството по чл.
422 ГПК, съдът следва да се произнесе с решението си относно дължимата
сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в нормата на чл. 23
ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума
по кредита като израз на забраната за неоснователно обогатяване ( изрично в
тази връзка- Решение № 50174/ 26.10.2022г. по гр.д. № 3855/ 2021г. по описа
на ВКС, IV- то г.о. ). С нормата на чл. 23 ЗПК законодателят е предвидил, че
длъжникът следва да върне само чистата стойност на получения финансов
ресурс. (в тази насока е и практиката на Софийски окръжен съд - Решение
№ 347 от 24.10.2024 г. на ОС - София по в. гр. д. № 404/2024 г. и др. ).
От материалите по делото и предвид дадените по- горе разяснения се
установява, че чистата стойност на усвоения от длъжника финансов ресурс
възлиза на 500 лв. По делото не се събраха доказателства длъжникът да е
заплатил на кредитора суми във връзка с погашение на задълженията по
процесния договор за кредит. Както вече бе коментирано, след като договорът
за потребителски кредит е недействителен, то ответникът не дължи
претендираните суми за възнаградителна и мораторна лихва. Поради
изложеното, то ответникът дължи на ищеца единствено сумата от 500 лв. -
главница по Договор за кредит № ..... от 09.12.2021 г.
Съобразно гореизложеното, предявеният установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД се явява основателен за
сумата от 500 лв., дължима за периода от 09.12.2021 г. до 08.01.2022 г. и като
такъв следва да бъде уважен. Следва да бъдат отхвърлени като неоснователни
претенциите с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, с които се претендира да бъде признато за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 16, 85
лв. – договорна лихва за периода от 09.12.2021 г. до 08.01.2022г. и сумата от
477, 14 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода от 09.01.2022
г. до 31.07.2024 г.
Върху вземането за главница се дължи законна лихва, считано от датата
7
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда / 01.08.2024г. / до
окончателното й погашение.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се
поражда право на разноски в полза на ищеца. Ищцовото дружество се
представлява от юрисконсулт, поради което на основание чл. 78, ал. 8 ГПК има
право на присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение,
определено от съда. Съгласно посочената разпоредба размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер на
съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от Закона за правната помощ.
Съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ за
защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 лв.
до 360 лв. Съдът счита, че с оглед фактическата и правна сложност на делото,
следва да се определи възнаграждение в размер на 100 лв. Съобразно
уважената част от исковите претенции, за исковото производство на ищеца се
дължи сума в размер от 113, 18 лв., а за заповедното производство в размер от
62, 88 лв. Предвид изложеното, ответникът следва да заплати на ищеца
разноски в общ размер от 176, 06 лева.
Съобразно отхвърлената част от исковите претенции, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК се дължат разноски и на ответника. В рамките на настоящото
производство, на ответника са предоставени правни услуги от Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“, като съобразно Договор за правна защита и
съдействие, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2
Закон за адвокатурата. По отношение на размера на хонорара, който следва да
се определи в полза на адвокатското дружество, съдът счита за нужно да
акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в
Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16
(постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен
съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в
Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от
предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до
икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на
Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките
на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените
постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с
предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от
Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1
ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният
съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във
8
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид
липсата на фактическа и правна сложност на делото и обстоятелството, че по
настоящото производство е проведено едно открито съдебно заседание, съдът
счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ следва да се определи
възнаграждение в размер от 360 лв. с вкл. ДДС, което да бъде заплатено от
ищеца.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че К.
К. К., ЕГН: **********, дължи на „....“ ЕАД, ЕИК ... на основание чл. 422,
ал.1 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата от 500
лева - главница, дължима за периода от 09.12.2021 г. до 08.01.2022 г. по
Договор за кредит № .... от 09.12.2021г, сключен между „...“ ЕООД /с
настоящо наименование „....“ ЕООД/ и К. К. К., вземанията по който са
прехвърлени на „....“ ЕАД с Приложение № 1 от 02.11.2023 г. към Договор за
продажба и прехвърляне на вземаня /цесия/ от 02.11.2023 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК в съда (01.08.2024г.) до окончателното й
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата от 16, 85 лева – договорна лихва за периода от
09.12.2021 г. до 08.01.2022 г. и иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 477, 14 лева – обезщетение за забава върху
главницата за периода от 09.01.2022 г. до 31.07.2024 г., за които суми е
издадена Заповед № .../... г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК по ч.гр.д. № 491/ 2024 г., по описа на Районен съд - Своге.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК К. К. К., ЕГН: ********** да
заплати на „....“ ЕАД, ЕИК .... сума в размер от 176, 06 лева, представляваща
сторени разноски в исковото производство и в рамките на заповедното
производство по ч.гр.д. № 491/ 2024 г., по описа на Районен съд Своге, I- ви с-
в.
ОСЪЖДА „....“ ЕАД, ЕИК .... да заплати на Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ ...., сума в размер от 360 лева с вкл. ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на К. К. К., ЕГН
********** безплатно процесуално представителство в настоящото
9
производство за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2
Закон за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски окръжен съд в
двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Своге: _______________________
10