Р Е Ш
Е Н И Е № 260109
гр.
София, 14.04.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен
състав в открито съдебно заседание на 03.02.2021г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
И. Георгиев
Ваня Иванова
при секретаря Теодора
Вутева, разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 424
по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
С Решение № 38/10.02.2020г., постановено по гр.дело № 293 по описа РС- гр. Ихтиман за 2018 г.,
е отхвърлен искът на „В.“ АД против „Т.Ц.С.“ ЕООД за заплащане на сумата
от 9072 лв., представляваща обезщетение за вреди и разходи по наемане,
съхранение и опазване на остатъчни продукти от бойни изделия за периода от
месец октомври 2016 г. до месец декември 2017 г., ведно със законната лихва от
датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на задължението. Със
същото решение са отхвърлени и исковете на „В.“
АД против „Т.Ц.С.“ ЕООД за заплащане на същата сума като възнаграждение за
водене на чужда работа без пълномощие, респ. като сума, с която ответника се е
обогатил неоснователно, ведно със законната лихва от датата на предявяване на
иска до окончателното изплащане на задължението.
Настоящото производството е по реда на чл. 258 и сл. от
Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на „В.“ АД срещу горното решение.
Жалбоподателят счита
решението за неправилно и необосновано. Намира, че главният иск, респ.
евентуално съединените искове, са основателни до размер от 4671 лв. Обръща
внимание, че мотивите на обжалваното решение съдържат неотносими съображения,
свързани със ЗАНН и делбено производство. Споделя изводите на районния съд
относно сключения между страните договор за изработка, както и относно
настъпването на събитие с характер на непреодолима сила на 01.10.2014г., довело
до обективна невъзможност за „В.“ АД да
изпълни договора, поради което същият бил развален по право. Сочи, че, независимо от това, предадените за утилизация
на това дружество изделия от „Т.Ц.С.“ ЕООД продължават да се съхраняват от
жалбоподателя, като заемат 30% от площта на склад № 6, като разходите за
съхранението им през процесния период възлизат на 4671 лв. Ответникът бил
уведомен за горните обстоятелства, но не предприел действия да получи обратно
вещите си. Поддържа, че, въпреки горните обективно верни констатации, ИРС бил
достигнал до неправилния извод, че ответникът не бил кредитор на ищеца, поради
което не можел да изпадне в забава по чл. 95 от ЗЗД и не носел отговорност за
направените от ищеца разходи във връзка с процесните вещи. Излага съображения,
че развалянето на договора има обратно действие, т.е. всяка от страните трябва
да върне на другата всичко, което е получила по договора. По- конкретно,
дружеството - ищец „В.“ АД е било длъжно да върне получените, но необработени
до развалянето на договора части от бойни изделия; изразило е воля за това,
поканило е ответника да ги получи, но последният не бил оказал нужното
съдействие, без наличие на уважителни причини за това. Прави извод, че по този
начин ответникът е изпаднал в забава. Същевременно, ищецът бил направил разходи
за съхранение на тези вещи под формата на заплащане на наемна цена за ползване
на склад. Намира, че ИРС бил смесил институтите на забава на кредитора,
неизпълнение на договор и разпределение на риска при форсмажор. Поддържа, че,
след развалянето на договора, между страните са възникнали нови облигационни
отношения – предмет на делото. Подчертава, че спорът е за обезщетение за вреди
от забава на кредитора във връзка с тези отношения, като разграничава
правопораждащите факти и фактическия състав на исковете по чл. 96, ал. 2 от ЗЗД
от една страна и по чл. 79 от ЗЗД, вр. чл. 306 от ТЗ от друга страна. Изтъква,
че претендира обезщетение не в резултат от настъпилия форсмажор, а в резултат
от забавата на кредитора - ответник. Счита, че първоинстанционният съд не е
тълкувал правилно разваления договор между страните. Прави изводи относно
мястото на предаване на вещите. Изразява становище по отношение на предявените
евентуални искове. Оспорва извода на първоинстанционния съд за неоснователност
на иска по чл. 61, ал. 2 от ЗЗД поради това, че чуждата работа не била
извършена доброволно. Сочи, че ИРС не бил отговорил на въпроса, в чий интерес е
извършена тази работа и кой следва да понесе направените във връзка с нея
разходи. Излага съображения и във връзка с иска по чл. 59 от ЗЗД, като намира,
че, поради липса на валидно облигационно отношение между страните, отношенията
по повод процесните разходи следва да се уредят на плоскостта на
неоснователното обогатяване. Счита за доказано извършването на разноски в
размер на 4671 лв. Моли съда да отмени обжалваното решение до размер 4671 лв. При
условията на евентуалност, моли съда да разгледа и уважи исковете по чл. 61 и
59 от ЗЗД. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1
от ГПК е подаден отговор, с който въззиваемият
оспорва жалбата. Изтъква, че, още преди настъпване на форсмажорното обстоятелство,
„В.“ АД е било в забава, която е
продължила една година и шест месеца. Цитира клаузата на чл. 12 от договора,
съгласно която, ако неизправната страна е била в забава към момента на
настъпване на форсмажора, тя не може да се позовава на него. Счита, че щом
ищецът е бил в забава, той дължи обезщетение за неизпълнението си, дори ако то
е станало невъзможно по причини, за които преди това не би отговарял. Прави
извод, че ищецът не може да се позова на форсмажора като основание за
неизпълнение на задълженията си, и поради тази причина ответникът нямал
качеството на кредитор. Счита, че дори в хипотезата, че ответникът е кредитор и
е в забава, той се освобождава от нейните последици, с оглед забавата на
длъжника. Сочи, че не е бил длъжен да прибере, извозва и съхранява за своя
сметка изделията, тъй като, съгласно договора, транспортирането им е за сметка
на изпълнителя – ищец. Навежда довод, че ищецът умишлено не е изпълнил
договора. Оттук прави извод, че, по аргумент на чл. 7, ал. 1 от същия, е длъжен
да изпълни възложеното му с грижата на добър търговец, т.е. да организира
съхранението и утилизацията на изделията и да предаде остатъчните продукти на
възложителя, както и да понесе всички негативи от неизпълнението на договора.
Счита, че никой не може да черпи права от собственото си виновно поведение.
Намира, че ако договорът е развален, отпадат качествата длъжник и кредитор,
поради което ответникът не може да изпадне в забава и да му се търси
отговорност по чл. 95 от ЗЗД. Изразява становище, че ищецът не е активно
процесуално легитимиран да предявява процесните искове. Оспорва правното
значение на представеното с въззивната жалба писмено доказателство. Моли съда
да остави жалбата без уважение.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят се представлява от адв. Б., която
поддържа жалбата и моли
съда да постанови решение, с което я уважава. При условията на евентуалност,
ако главният иск бъде отхвърлен като неоснователен, моли да се разгледат
предявените при евентуалност искове. Претендира разноски. Представя списък по
чл. 80 от ГПК. Позовава се на приетото във въззивното производство писмено
доказателство и на писмената защита от 12.11.2020 г. В нея систематизира
обстоятелствата по делото, които счита за доказани, и ги анализира. Подчертава
последиците от разваляне на договора по право на основание чл. 89 от ГПК. Прави
извод, че насрещната страна е изпаднала в забава. Позовава се на заключението
по ССЕ, изготвено от в.л. Поибренски. Излага съображения във връзка с исковете
по чл. 61 и чл. 59 от ЗЗД. Моли съда да уважи въззивната жалба. Претендира
разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемият се представлява
от адв. С., която моли съда да потвърди решението на районния съд като правилно
и законосъобразно, както и да отхвърли въззивната жалба, по възраженията,
посочени в отговора. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Депозира писмена защита, с която възпроизвежда изложените в отговора доводи.
Анализира представените от жалбоподателя доказателства, като сочи, че съдебните
производства по чл. 97, ал. 1 от ЗЗД са охранителни, поради което постановените
в тях съдебни актове нямат сила на присъдено нещо и не подлежат на принудително
изпълнение. Прави извод, че това решение няма задължителен характер за него. По
отношение на Решение № 258/30.04.2020г. по гр. д. № 2019г. на ВтОС сочи, че
казусът е подобен, но не и идентичен, а решението не е влязло в сила. Оспорва и
исковете по чл. 61 и чл. 59 от ЗЗД. Моли съда да потвърди обжалваното решение.
Претендира разноски.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е описана
в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда подробно.
Същата може да бъде резюмирана хронологично, както следва.
По делото е безспорно установено
сключването на договор № 812/30.10.2012г. между „В.“ АД и „Т.Ц.С.“ ЕООД с
предмет – последваща обработка на остатъчни продукти от изделия, както и предаването
на такива изделия с приемо- предавателни протоколи № 704/19.11.2012г., №
705/19.11.2012г., № 14/21.09.2013г., № 19/28.01.2013г., № 21/28.01.2013г., №
36/12.02.2013г. и № 37/12.02.2013г. Това обстоятелство е било обявено за
безспорно с доклада на делото.
За безспорно е обявено също така изпълнението на договора по отношение на
продукти, описани в четири от горните протоколи, и неизпълнение – по отношение
на продуктите, описани в останалите протоколи, както и че тези продукти се
съхраняват в складове на територията на завод „М.“ и че ответникът не желае да
ги получи, тъй като според него вината за неизпълнение на договора е на ищеца.
Страните не спорят и по настъпването на 01.10.2014г. на взрив в завод „М.“,
стопанисван от „В.“ АД, в резултат от което е разрушена производствената база
на ищеца и той е преустановил дейността си.
Видно от Протокол № 5/17.10.2014г., издаден е акт от Главна инспекция по
труда за спиране на дейността на завод „М.“.
Представени са нотариален акт от 10.09.2016г. за прехвърляне на право на
собственост върху недвижим имот вместо изпълнение на паричен дълг, както и
нотариален акт 24.04.2017г. покупко- продажба на същия имот – промишлен терен с
построените в него сгради (вкл. складове) – от „В.“ АД на „Н.“ ЕООД, и от „Н.“
ЕООД на „М. м. к.“ ЕООД.
На л. 54 – 70 от първоинстанционното дело се откриват договори за наем и
анекси към тях, по силата на които „В.“ АД наема складови площи от „Н.“ ЕООД и
„М. м. к.“ ЕООД, както и доказателства за заплатен наем (л. 71 – 83 от
първоинстанционното дело).
Съгласно заключението на в.л.
Поибренски, разходите на ищеца по наемане, съхранение и опазване на процесните
вещи за процесния период е 4671 лв.
Установява се също така изпращането и получаването на писмо изх. №
66/06.07.2017г., с което „В.“ АД моли „Т.Ц.С.“ ЕООД, във връзка с настъпили
форсмажорни обстоятелства на 01.10.2014г., да организира обратното получаване
на част от тези изделия.
Изпратено и получено е писмо изх. № 90/29.09.2017г., с което „В.“ АД
уведомява „Т.Ц.С.“ ЕООД, че продължава да съхранява посочените изделия в
складове – собственост на трето лице, за което заплаща наем, и предупреждава
получателя, че ще му префактурира такъв.
С ново писмо изх. № 106/14.12.2017г. „В.“ АД уведомява „Т.“ ЕАД за
получени от „Т. И.“ ЕООД и „Т.Ц.С.“ ЕООД изделия, които е следвало да бъдат
обработени от „В.“ АД, но, поради преустановяване дейността, е налице обективна
невъзможност за изпълнение на поетия ангажимент, а изделията се намират на
съхранение в завод „М.“, с. Г. Л.. Изразява становище, че договорите са
развалени по право от 01.10.2014г. Сочи, че многократно е поканил „Т. И.“ ЕООД
и „Т.Ц.С.“ ЕООД да извозят обратно стоката от завод „М.“, но те не са се
отзовали на поканите. Отправя такава покана до „Т.“ ЕАД и определя срок за
извозването до 31.12.2017г.
Писмо с идентично съдържание е изпратено и до „Т.Ц.С.“ ЕООД на
18.03.2018г.
В производството пред въззивната
инстанция като писмени доказателства са приети представените с въззивната жалба
документи: Решение № 154/16.12.2019г. на РС- Белоградчик, Уведомление от „В.“
АД за предаване на вещите и Писмо изх. № ПНД-01-324/10.03.2020г. на „Т. х.“
ЕАД.
С влязлото в сила решение на РС- Белоградчик е
постановено, че „В.“ АД следва да предаде за пазене изчерпателно посочени
изделия, съхранявани в завод „М.“, с. Г. Л., общ. Ч., обл. В., като определя
място за предаването им обект на „Т.Ц.С.“ ЕООД, находящ се в гр. К., ул. „Х.И.“
№ 1, като разходите по предаване на изделията да бъдат за сметка на „Т.Ц.С.“
ЕООД.
С уведомлението „В.“ АД се позовава на това решение
и кани „Т.Ц.С.“ ЕООД да извози доброволно тези изделия, като заявява, че в
противен случай ще извърши предаване на изделията на определеното от съда място
и се освобождава от отговорност за тяхното съхранение.
Писмо изх. № ПНД-01-324/10.03.2020г. на „Т. х.“ ЕАД е
в отговор на горното уведомление и по същество представлява отказ за съдействие
и за приемане на изделията.
С определение, постановено в открито съдебно заседание
на 03.02.2021г., е прието заверено копие от Решение № 258/30.04.2018г.,
постановено по гр.д. № 679/2019г. на ВтОС, с което е потвърдено Решение №
515/09.04.2019г. по гр.д. № 702/2018г. на ВтРС. С това решение „Т. И.“ ЕООД е
било осъдено да заплати на „В.“ АД сумата 21168лв. на основание чл. 96, ал. 2
от ЗЗД, представляваща общия сбор на направените необходими разноски за периода
от м. октомври 2016г. до м. декември 2017г.за съхранение и опазване на бойни
части от изделия, предадени по развален договор за изработка № 811/30.20.2012г.,
ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното й
изплащане. Няма данни, дали решението е влязло в сила.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по допустимостта
- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
І. По валидност
Обжалваното в настоящото производство съдебно решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и
разбираемо формулирана.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на
иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявените такива, въпреки че по същество те не се
различават по основание, страни и петитум, а само представляват различна
интерпретация на едни и същи факти, водеща до различна правна квалификация.
ІІІ. По същество
Настоящият съдебен състав не споделя изводите за разваляне на процесния
договор по право от 01.10.2014г. на основание чл. 89 от ЗЗД, които
жалбоподателят и въззиваемият правят от безспорно установения по делото факт на
настъпило форсмажорно обстоятелство на 01.10.2014г.
На първо място, следва да се отбележи, че страните по договора са
търговци (чл. 1, ал. 2, т. 1 от ТЗ), поради което и с оглед предметите на
тяхната дейност (л. 9 - 10 от първоинстанционното дело) той има качеството на
търговска сделка (арг. от чл. 286 от ТЗ), т.е. към него са приложими нормите на
търговското право. Правните последици от обективна невъзможност за изпълнение
на договорно задължение поради форсмажор, обаче, са уредени по различен начин в
търговското право и в гражданското право. За разлика от разпоредбата на чл. 89
от ЗЗД, предвиждаща, че договорът се разваля по право, ако при двустранните
договори задължението на едната страна се погаси поради някаква невъзможност за
изпълнение (вкл. форсмажор), разпоредбата на чл. 306 от ТЗ регламентира, че,
ако длъжникът не може да изпълни задължението си поради непреодолима сила, той
уведомява в подходящ срок писмено другата страна, като изпълнението на всички задължения
се спира докато трае непреодолимата сила, а ако някоя от страните вече няма
интерес от изпълнението, тя има право да прекрати договора. В такъв смисъл са
съдебната практика (Решение № 95 от 16.01.2014 г. на СГС по т. д. № 9143/2012
г. и Решение № 95 от 16.01.2014 г. на СГС по т. д. № 9143/2012 г.) и правната
теория (Калайджиев А „Облигационно право. Обща част.“, седмо издание, изд.
Сиби, 2016г., стр. 354). Поради това настоящият съдебен състав намира, че
безспорно установеното форсмажорно събитие на 01.10.2014г., довело до спиране
на дейността на завод „М.“, само по себе си не е било в състояние да доведе
автоматично до разваляне на договора от тази дата (противно на поддържаното от
жалбоподателя). Същият извод се налага и от клаузата на чл. 10 от процесния
договор, според която, ако форсмажорът продължи повече от 90 дни и страните
вече нямат интерес от изпълнение на договора, той може да бъде прекратен.
Следователно, в настоящия казус, за разкъсване на облигационната връзка е било
необходимо не само настъпване на форсмажорно събитие, но освен това и изрично
изявление в този смисъл, отправено от едната страна по договора до другата.
Такова изявление се открива за първи път в писмото на „В.“ АД до „Т.Ц.С.“ ЕООД от
18.03.2018г. Предходните му писма изх. № 66/06.07.2017г. и изх. №
90/29.09.2017г. единствено уведомяват насрещната страна по договора за
настъпилия форсмажор и свързаните с него последици (чл. 306, ал. 3 и 4 от ТЗ), а
писмото му изх. № 106/14.12.2017г. е адресирано до трето лице („Т.“ ЕАД),
поради което не може да има ефект на изявление по чл. 306, ал. 5 от ТЗ.
На второ място, не може да бъде
споделено виждането на страните относно ефекта на изявлението на „В.“ АД от
18.03.2018г. Разпоредбата на чл. 306, ал. 5 от ТЗ има предвид прекратяване,
а не разваляне на договора. Правните последици от тези два правни
института са различни, като, съгласно съдебната практика (напр. Решение № 1694 от 11.11.2002 г. на ВКС по гр.
д. № 1265/2002 г., V г. о. и Определение № 647 от 20.03.2013 г. на САС по в.
гр. д. № 826/2013 г.) „прекратяването на договорите не е уредено като
развалянето, но в разпоредбите, където е предвидено прекратяване на договорите,
се има предвид преустановяване на договорната връзка за в бъдеще, а не с
обратно действие“. В същия смисъл е и правната теория (Калайджиев А „Облигационно право. Обща
част.“, седмо издание, изд. Сиби, 2016г., стр. 409), съгласно която, при
прекратяване на договора по чл. 306, ал. 5 от ТЗ, „…чл. 87 и 88 ЗЗД не се прилагат и за разваляне не може да се говори“.
С оглед гореизложеното, съдът намира за
неоснователни всички съображения на страните, основаващи се на неправилно претендирано
от тях разваляне на договора, считано от 01.10.2014г., вкл. касаещи последиците
по чл. 88, ал. 1 от ЗЗД. В действителност, договорът е прекратен с получаване
на писмото от 18.03.2018г., а прекратяването има действие само занапред.
Следователно, през целия процесен период от м. октомври 2016г. до м. декември
2017г. договорът е бил действащ и е уреждал отношенията между страните. Отнесено
към настоящия правен спор, това означава следното:
-
През
този период не е съществувало претендираното от ищеца право на „Т.Ц.С.“ ЕООД да
получи собствените си вещи обратно по реда на чл. 88 от ЗЗД. Съответно,
неупражняването на това – несъществуващо – право и неоказване на съдействие за
реализирането му, не може да го постави в забава по реда на чл. 95 от ЗЗД.
-
Систематичното
тълкуване на чл. 4, 6, и 7 от договора налага извод, че, след предаване на
изделията за обработка, възложителят няма ангажимент за тяхното транспортиране,
съхраняване и охраняване, т.е. тези дейности следва да се организират и извършват
за сметка на изпълнителя до пълното изпълнение на договорното му задължение за
обработка на предадените изделия. Поради това, заплащането на наемна цена за
ползване на складове и охрана на трети лица правомерно и в съответствие с
договора е било извършено от „В.“ АД, което дружество е изпълнявало по този
начин собствени задължения, а това изключва хипотезите на чл. 61 и чл. 59 от ЗЗД.
Наистина, с последващото прекратяване на
договора е отпаднало основанието, процесните вещи да се намират в държане на „В.“
АД, поради което съхраняването и охраняването им от дружеството (респ.
извършване на разходи във връзка с това) след този момент би могло да бъде част
от предпоставките за уважаване на някой от предявените искове. В настоящото
производство, обаче, се претендират направени от „В.“ АД разходи преди
прекратяването на договора, през който период тези разходи са били в негова
тежест. Поради това предявените искове са неоснователни и правилно са били
отхвърлени от първоинстанционния съд, макар и не по изложените от него
съображения.
Не обосновават обратен извод приетите
във въззивното производство писмени доказателства, доколкото те хронологически
следват както процесния исков период, така и момента на развалянето на
договора. Поради това те касаят последващ етап от облигационната връзка между
страните, и са неотносими към настоящия правен спор.
Допълнителни основания за необсъждане на завереното
копие от Решение № 258/30.04.2018г., постановено по гр.д. № 679/2019г. на ВтОС,
и на потвърденото с него Решение № 515/09.04.2019г. по гр.д. № 702/2018г. на
ВтРС, са, че няма данни, това решение да е влязло в сила, а дори да е влязло в
сила, субективните предели на силата му на присъдено нещо се разпростират
единствено върху „Т. И.“ ЕООД и „В.“ АД, но не и върху въззиваемия „Т.Ц.С.“
ЕООД.
За пълнота на изложението, съдът
отбелязва, че голяма част от процесуалните усилия на страните и изложените от
тях съображения касаят забавата на длъжника за изпълнение на основното му
договорно задължение, както и (не)възможността му да се позовава на
непреодолима сила (чл. 12 от договора), които биха имали значение напр. във
връзка с иск за обезщетение поради неизпълнение или иск за обезщетение за
забавено изпълнение на това задължение. Тъй като, обаче, предмет на настоящото
производство са различни претенции, горните съображения са неотносими към
предмета на спора и не следва да се обсъждат.
По така изложените съображения, съдът
намира, че въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение следва да
бъде потвърдено.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, жалбоподателят
следва да заплати на въззиваемия направените от последния разноски във
въззивното производство, каквито се установяват в размер на 700 лв. –
адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 38/10.02.2020г., постановено по гр.дело №
293 по описа РС- гр. Ихтиман за 2018 г.
ОСЪЖДА „В.“ АД с ЕИК ***да заплати на „Т.Ц.С.“ ЕООД с ЕИК ***сумата
700 лв. – разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.