Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 19.12.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи
ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 8526 по
описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 08.06.2018г.,
постановено по гр.д. № 80829/2017г. на СРС, ГО, 55 състав, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено по отношение „Ч.Е.Б.“ АД,
че ответникът Г. Г.М. дължи следните суми: сумата от 587, 43 лева, представляваща
стойност на доставена електрическа енергия за имот – апартамент № 111, находящ
се в гр. София, жк “*******, за периода от 16.12.2016г. до 14.04.2017г., ведно
със законната лихва от 28.06.2017г. до окончателното изплащане и сумата от 14,
72 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за
периода от 17.02.2017г. до 21.06.2017г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 42716/2017г. по
описа на СРС, ГО, 55 състав.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Ч.Е.Б.“ ЕАД, в която са изложени оплаквания за
допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните изводи относно
недоказаност на правопораждащите факти на предявената претенция. Счита, че първоинстанционният
съд се е произнесъл извън предмета на спора, доколкото ответникът не е оспорил,
че е потребител на електрическа енергия в процесния
имот, нито е изразил становище по делото в преклузивния срок по чл. 131 от ГПК.
По тези съображения счита, че обстоятелствата, които СРС е приел за недоказани,
не са били своевременно оспорени в хода на съдебното производство от ответната
страна. Като е приел, че обстоятелството относно наличието на облигационни отношения
между страните по повод доставката на електрическа енергия в процесния имот е
валидно оспорено, независимо от липсата на отговор по чл. 131 от ГПК и на това
основание е отхвърлил предявените искове, първоинстанционният съд е допуснал
съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е повлияло върху
постановяването на неправилно решение. В жалбата се поддържа още, че предвид
приетите Общи условия на договорите за продажба на електрическа енергия на “Ч.Е.Б.”
АД следва да се приеме, че страните са в облигационно правоотношение, дори и да
не са сключили договор в писмена форма. Достатъчно било да се установи, че
имотът е електроснабден и че ответникът има открита партида, които две
обстоятелства били доказани в първоинстанционното
производство. В тази връзка се сочи, че с битови клиенти, които са присъединени
към разпределителната мрежа, не се сключват договори в хартиен вид, а само в
електронен с посочен абонатен номер. Предвид изложеното жалбоподателят счита за
неправилен изводът на СРС за липса на доказателства, установяващи
съществуването на договорно правоотношение между страните с предмет – доставка
на електрическа енергия в имота, собственост на ответницата. Ето защо се прави
искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което
предявените искове да се уважат в пълен размер.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна – Г.
Г.М., не е подала отговор на въззивната жалба.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
вр. с чл. 98а от ЗЕ за установяване съществуването на вземане в
полза на ищеца, представляваща стойност на доставена електрическа енергия за периода
от 16.12.2016г. до 14.04.2017г. в имот, находящ се в гр. София, жк „Красна
поляна“, бл. 10, вх. Б, ап. 111, ИТН 300070242842, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК до окончателното изплащане и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане за обезщетение за забава в размер
на законната лихва върху главницата за периода от 17.02.2017г. до 21.06.2017г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК по ч.гр.д. № 42716/2017г. по описа на СРС, ГО, 55 състав.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материално
правни норми. Първоинстанционното решение е и правилно, като на основание чл.
272 от ГПК настоящият съдебен състав препраща към мотивите на решението на СРС.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че
от представените по делото доказателства не може да се обоснове извод за
съществуването на договорно правоотношение между страните с предмет – доставка
на електрическа енергия в процесния имот. Посочено е, че въпреки надлежното
оспорване на качеството „потребител“, ищцовото дружество не е ангажирало
доказателства, че ответницата е титуляр на правото на собственост, респ. на
правото на ползване на имота. С оглед на изложеното
и при недоказване на посочените факти е
приел, че между страните не е налице договор за доставка на електрическа
енергия до процесния имот, поради което и ответницата не дължи плащане на
претендираната цена за предоставена услуга.
В правилно приложение на правилата за разпределение на
доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК е прието, че основателността
на предявения иск се предпоставя от установяването на следните факти: 1/. валидно
възникнало облигационно правоотношение за доставка на електрическа енергия в
процесния имот срещу заплащане на определена цена; 2/. реално предоставяне на
услугите в количеството и на стойност, равняваща се на претендираното вземане;
3/. ползване на предоставените от ответника услуги.
Настоящият съдебен състав счита оплакванията във
въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение на нормата на чл. 153 от ГПК от първоинстанционния съд при определяне на предмета на спора за
неоснователни. Безпротиворечива е съдебната практика /която се споделя от
въззивния съд/, че липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок на
исковата молба прави иска основателен или че освобождава ищеца от
доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК. По тези съображения последиците
от разпределението на тежестта на доказване и отнасянето във вреда на носещия
тежестта на доказване неустановяването на посочения правопораждащ
претендираното право факт, не превръща безспорно между страните обстоятелство в
спорно /в какъвто смисъл са доводите във въззивната жалба/. В конкретния случай
ответницата не е подала отговор на исковата молба в срока по чл. 131 от ГПК, но
е оспорила съществуването на вземането в подаденото възражение по чл. 414 от ГПК срещу заповедта за изпълнение. Това процесуално поведение не освобождава
ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК да установи по реда
на пълното и главно доказване всички правопораждащи претенцията му юридически
факти. Неподаването на отговор от ответника, респ. подаването на такъв след
срока, не освобождава ищеца от процесуалното му задължение съобразно правилото
на чл. 154, ал. 1 ГПК да докаже, и то при условията на пълно и главно
доказване, правопораждащите вземането му факти, след като няма признание на
иска, респ. отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване факти с доклада
по делото. Липсата на изразено становище по предявения иск от
ответника не е равнозначна на признаване на иска, респ. на определени
факти от значение за спорното право. В този смисъл е и трайната практика на ВКС
/решение № 27 от 16.04.2014г. по т.д. № 1893/2013г., ІІ
ТО, решение № 67 от 06.07.2010г. по т.д. № 898/2009г., І ТО и
др./ - неподаването на писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК не лишава ответника от възможност
да оспори исковете, нито освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК и от задължението да установи
правнорелевантните факти, на които основава исковата си претенция. Поради това
правилно с атакуваното решение СРС е приел, че наличието на договорни отношения
между страните не е безспорен факт и подлежи на установяване от ищцовото
дружество в условията на пълно и главно доказване.
По тези съображения се налага извод, че макар в случая
ответницата да не е депозирала отговор на исковата молба, това не отменя
задължението на ищеца да проведе доказване на предпоставките за възникване на
паричното му вземане, вкл. твърдението за наличие на договорно правоотношение
между страните по договор за доставка на електрическа енергия. Тежестта да
докаже този факт изрично му е указана от въззивния съд с определението за
насрочване на делото /при надлежно въведени оплаквания във въззивната жалба за
непълен доклад/, но въззивникът не е предприел никакви процесуални действия във
връзка с дадените указания.
Между страните по делото на етапа на въззивното
производство е спорен въпросът относно съществуването на твърдяното
облигационно правоотношение между страните през исковия период. Настоящият
съдебен състав приема следното:
Спорното правоотношение по доставка на електрическа
енергия на краен клиент намира
правната си уредба в Закона за енергетиката, който регламентира правоотношението
за продажба на електрическа енергия за битови нужди като произтичащо от
договор, при държавно регулирани цени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) и публично известни общи условия. Според действащата разпоредба на чл. 98а. /Нов - ДВ, бр.
74 от 2006 г., в сила от 01.07.2007г.) крайният снабдител продава електрическа енергия при публично известни
общи условия, предложени от крайния снабдител и одобрени от ДКЕР
/писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват
най-малко в един централен и в един местен всекидневник и влизат в сила за клиентите на крайния снабдител, без изрично писмено
приемане /чл. 98а, ал. 4 от ЗЕ/.
По силата на законовата уредба, продавач на
доставената електрическа енергия е крайният снабдител /субектът по чл. 94а,
респ. по чл. 95 ЗЕ/, а купувач – крайният клиент /чл. 91-92, вр. чл. 97-98а от
ЗЕ/. След измененията на ЗЕ /ДВ, бр. 54/2012г./, в сила от 17.07.2012г., битов
клиент по смисъла на §1, т. 2 а от ДР на ЗЕ е клиент, който купува електрическа
енергия за собствени нужди, а съгласно § 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ в сила от
17.07.2012г., изм. ДВ, бр. 35/2015г., потребител на енергийни услуги е: а/ краен
клиент, който купува енергия и/или б/. ползвател на преносна и/или
разпределителна мрежа за снабдяването му с енергия. Легалната дефиниция на
понятието “битов клиент” е в
§ 1, т. 2а от Допълнителните разпоредби на ЗЕ, а преди - § 1, т. 42 ДР (отм.)
на ЗЕ и се отнася и за правоотношението по
договора по чл. 97, ал. 1, т. 4 от ЗЕ. Чрез нея ЗЕ свързва качеството на
длъжник с качеството на собственик или на носител на ограниченото вещно право
на ползване върху електроснабдения имот, доколкото доставяната енергия е за
“собствени битови нужди” и друго не е уговорено с крайния снабдител. Договорната свобода, предвидена в чл. 9 ЗЗД, допуска и при това правоотношение клиент на доставената електроенергия за
битови нужди да е друг правен субект – онзи, който ползва електроснабдения имот
със съгласието на собственика, респ. с титуляра на вещното право на ползване и
същевременно е сключил договор за продажба на електрическа енергия за същия
имот. /в този смисъл решение № 205 от
28.02.2019г. по гр.д. № 439/2018г. по описа на ВКС, III ГО/. Този извод следва
и от клаузите на Общите условия на договорите за продажба на електрическа
енергия на “Ч.Е.Б.” АД. В чл. 4, ал. 2 от ОУ е дадено определение на понятието
“потребител на електрическа енергия за битови нужди”, а именно – физическо
лице, което е собственик или ползвател на имот, присъединен към
електроразпределителната мрежа съгласно действащото законодателство, което
ползва електрическа енергия за домакинството си. Според чл. 4, ал. 3 от ОУ,
правата и задълженията на потребител на електрическа енергия за битови нужди
може да упражнява и друго лице при условие, че собственикът или титулярът на
вещното право на ползване на имота е предоставил изрично писмено съгласие,
дадено пред продавача или пред нотариус с нотариална заверка на подписа, това лице
да бъде потребител на електрическа енергия за определен срок, като в този
случай собственикът, респективно лицето с учредено вещно право на ползване по
отношение на електроснабдения имот, носи солидарна отговорност пред продавача
за консумираната в имота електроенергия.
В разглеждания случай ищцовото дружество, чиято е
доказателствената тежест в процеса съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК, не е ангажирало доказателства за твърдяното облигационно правоотношение
между страните по делото. Не са представени доказателства нито за титулярството
в правото на собственост, респективно на ограниченото вещно право на ползване
върху процесния имот, нито доказателства за сключването на изричен писмен
договор между страните. Следователно и при приложение на неблагоприятните
последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, въззивният съд
приема, че ищецът не се легитимира като кредитор на претендираните главници. С
оглед изложеното неоснователна се явява и претенцията за акцесорното вземане за
обезщетение за забава. Релевираните претенции се явяват неоснователни и
подлежат на отхвърляне, както законосъобразно е приел и първоинстанционният
съд.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора право
на разноски има въззиваемата страна, но предвид липсата на изрично искане,
такива не следва да се присъждат.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на
всеки един от обективно кумулативно съединените искове настоящото решение не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
II-55-425703/08.06.2018г., постановено
по гр.д. № 80829/2017г. по описа на СРС, ГО, 55 състав.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.