Р Е
Ш Е Н
И Е № 203
02.06.2020 г.,
гр. Стара Загора
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
Административен
съд Стара Загора, седми състав, в открито съдебно заседание на първи юни през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРЕМЕНА
КОСТОВА-ГРОЗЕВА
при
секретаря Албена Ангелова
и в
присъствието на прокурора Петко Георгиев
изслуша
докладваното от съдията КОСТОВА-ГРОЗЕВА и. адм. д. №118 по описа на съда за 2020 г.
Производството е по реда на чл. 203 и сл.
от Административно-процесуалния
кодекс /АПК/ във връзка с чл.1, ал.1 от Закона за отговорността на държавата и
общините за вреди /ЗОДОВ/.
Образувано е по искова молба, подадена от Й.Т.
***, чрез адв. Я. против ОДМВР, гр. Сливен. Искът е с правно основание чл.1,
ал.1 от ЗОДОВ, като ищецът претендира сума в общ размер от 300.00 /триста/
лева, представляваща обезщетение за причинени й имуществени вреди - заплатено
адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство по АНД №1239/2019 г. на Районен съд – Сливен, по което
с решение било отменено наказателно постановление № 19-0804-001301/14.06.2019г.
на ОДМВР, гр. Сливен. Претендира се и присъждане на направените в настоящото
съдебно производство разноски.
Ищцата, редовно призована за с. з., не се явява и не се
представлява. В писмена молба, подадена от адв. Я. същата моли съда да уважи
изцяло предявения иск, който бил надлежно доказан.
Ответникът – ОДМВР, гр. Сливен, редовно призован, не изпраща
представител. В
представено по делото писмено становище на процесуален представител се изразява
такова за неоснователност на недоказаност на иска. Прави се довод, че
възнаграждението било прекомерно и несъразмерно, несправедливо и необосновано с
оглед обема и тежестта на конкретното дело и същинското участие на адвоката в
производството, както и това, че размерът на наложената глоба бил по-нисък от
размера на уговореното възнаграждение. Коментират се настъпили изменения в
наредба №1/2004г. относно предвидените минимални размери на адвокатски
възнаграждения при споровете по този вид дела, като се сочи, че възнаграждение
над тези размери се явявало несправедливо по см. на чл.36, ал.2 от Закона за
адвокатурата. Цитира се и съдебна практика на ВАС. В заключение се претендира намаляване
на размера на адвокатското възнаграждение за процесуалното представителство по
анд №1239/2019г. на РС Сливен. На осн. чл.78, ал.5 от ГПК се прави и възражение
за прекомерност на уговореното възнаграждение и по настоящото дело.
Представителят
на Окръжна прокуратура – Стара Загора счита исковата молба за основателна и
доказана и следвало да се уважи.
Съдът, след като взе предвид събраните по
делото доказателства и становищата на страните, приема за установено следното:
С наказателно постановление /НП/
№19-0804-001301 от 14.06.2019г., издадено от ОДМВР, гр. Сливен, за нарушение на чл. 140, ал.1, от ЗДвП и на осн.
чл.175, ал.1, т.1, предл. първо от ЗДвП на Й.Т.И., ЕГН- ********** *** била наложена административна санкция
„глоба“ в размер на 200.00 лв. и „лишаване от право да управлява МПС за срок от
4 месеца“. НП било обжалвано от наказаната
пред Районен съд, гр. Сливен, където било образувано АНД №1239/2019 г. /приложено по настоящото дело/, по което с решение №457 от 01.11.2019
г. съдът го отменил. Съдебният
акт влязъл в сила на 27.11.2019г., съгласно направеното отбелязване.
Видно от доказателствата, съдържащи
се в АНД №1239/2019 г. на
Районен съд, гр. Сливен в производството пред тази инстанция Й.И., упълномощила адвокат Н.Я.,*** да я представлява пред РС, гр. Сливен при
обжалване на НП №19-00804-001301 от 14.06.2019г. Видно от приложения в делото
на РС договор за правна защита и съдействие от 19.08.2019 г. /л.4/ между Й.Т.И.
и адвокат Н.Я. било договорено възнаграждение за един адвокат в размер на 300.00
лева, която сума била заплатена в брой. От съдържанието на визирания договор за
правна помощ и съдействие се следва, че заплатената сума била за оказване на
правна защита и съдействие при обжалване на визираното НП, т.е. за процесуално
представителство по образуваното АНД. По делото на РС било проведено едно
открито с. з., на което присъствала лично адв. Я.. Настоящата искова молба била
подадена на 18.02.2020 г.
При
така установената фактическа обстановка, Съдът прави следните правни изводи:
Преди
да пристъпи към разглеждане на исковата претенция, Съдът дължи произнасяне по нейната допустимост. При
извършената такава проверка и преценка, настоящият съдебен състав намира следното:
Исковата
молба за обезщетяване на претърпени имуществени вреди от заплатеното
възнаграждение за един адвокат по представено пълномощно и договор за правна
защита и съдействие пред РС е допустима, защото
производството пред РС е приключено преди ЗИД на ЗОДОВ /обн.
в ДВ, бр. 94 от 2019 г./, с чийто § 9 от
ПЗР в чл. 63 от ЗАНН се създават ал.3, 4 и
5, предвиждащи ред за присъждане на разноски в производствата по ЗАНН, към
който момент на приключване на въззивното производство /09.10.2019г./ такъв ред
все още не съществува. Доколкото искът с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и с предмет
репариране на сумата от 300 лева, заплатено възнаграждение за един адвокат по анд № 1239/2019г. е иск за
обезщетение за вреди, настъпили вследствие незаконосъобразен електронен фиш,
действия или бездействия в рамките на административното наказване, то и
исканията за обезщетяване на направени разноски в производството по обжалване,
подлежат на разглеждане по същия ред, но само за производствата, при които
съдебното дирене и устните състезания са приключени до влизане в сила на новите
разпоредби, каквото именно е и положение по анд №1239/2019г. Ето защо, искането за обезщетяване на
направените
разноски в производството по обжалване на визираното НП пред РС Сливен, като направено преди цитираното изменение,
подлежи на разглеждане именно по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и поради това
искът е процесулно допустим. Освен това искът е допустим и с оглед разпоредбата
на чл.204, ал. 1 от АПК, според която за допустимостта на иска е необходимо
предхождаща отмяна на административния акт по съответния ред. Именно, защото към момента на
приключване на съдебното производство пред РС Сливен липсва предвиден друг правен способ за
репариране на направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение във
въззивното производство по ЗАНН, то по аналогия на противното от чл.8, ал.3 от ЗОДОВ точно по реда на чл.1, ал.1 от същия закон следва да се търси
репарирането на въпросните вреди.
Разгледана по същество исковата претенция,
Съдът я намира за изцяло основателна и доказана.
Според
разпоредбата на чл. 203, ал. 1 от АПК /ред. на ДВ, бр. 94/2019 г./, гражданите
и юридическите лица могат да предявяват искове за обезщетение за вреди,
причинени от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на
административни органи и длъжностни лица. Исковата защита е възможна при
условията на чл.1 от ЗОДОВ, като исковете се разглеждат по реда на чл. 203 и
сл. от АПК, към който препраща и изричният текст на чл. 1, ал. 2 от ЗОДОВ.
Според чл. 4 от ЗОДОВ, Държавата в лицето на своите органи дължи обезщетение за
всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от
длъжностното лице. Поради това отговорността се характеризира като обективна,
безвиновна, а възникването на правото на обезщетение предполага установяване на
незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия. Във фактическия състав на
отговорността на Държавата се включват следните елементи: незаконосъобразен
акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или
общината, при или по повод изпълнение на административна дейност, отменени по
съответния ред; вреда от такъв административен акт, действие или бездействие;
причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или
бездействие и настъпилия вредоносен резултат. При липсата на който и да е от
елементите на посочения фактически състав, не може да се реализира
отговорността на държавата или общината по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
Съобразно Тълкувателно постановление № 2
от 19 май 2015 г. по тълкувателно дело №2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото
събрание на Гражданска колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, дейността
по административно наказване по естеството си е правораздавателна дейност на
администрацията, насочена е към разрешаване на правен спор, възникнал по повод
на конкретно сезиране, при спазване на състезателно производство в условията на
независимост и самостоятелност на решаването. Тя е свързана със защитата на
реда в областта на държавното управление по аргумент от чл. 6 от Закона за
административните нарушения и наказания и представлява санкционираща управленска
дейност. Наред с другите правни форми на изпълнителна дейност - правотворческа,
правоприлагаща и договорно-правна, класифицирани според предметно им съдържание
и цел, тя представлява форма на административна /изпълнителна/ дейност,
извършва се по административен ред чрез властнически метод, въз основа на
законово предоставена административно-наказателна компетентност. Наказателното
постановление, като резултат от упражнената дейност по административно
наказване, също представлява по естеството си правораздавателен акт, той не се
издава по реда на АПК и не носи белезите на индивидуален административен акт по
смисъла на чл. 21 от АПК. Въпреки това,
основният вид на дейността по налагане на административно наказание и на
извършените действия или бездействия във връзка с административното наказване
не дава основание разпоредбата на чл. 1, ал. 1
от ЗОДОВ
да се тълкува ограничително като приложното й поле да се ограничи до
административните актове, издавани по реда на АПК, а незаконосъобразните
наказателни постановления, с оглед на правораздавателния им характер, да бъдат
изключени от предметния обхват на закона. За квалифициране на иска като такъв
по чл. 1, ал. 1
от ЗОДОВ
определяща е не правната природа на отменения акт, а основният характер на
дейността на органа, негов издател. Независимо, че наказателното постановление
не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, определящо за
квалификацията на иска за вреди по чл. 1, ал. 1
от ЗОДОВ
е обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява
властнически акт и въпреки че поражда наказателно-правни последици, е правен
резултат от санкционираща административна дейност. Неговото издаване е
последица от изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена
административно-наказателна компетентност, законово предоставена на органите в
рамките на административната им правосубектност, което по своето съдържание
представлява изпълнение на административна дейност. В този смисъл влезлият в законна
сила съдебен акт, с който е постановена окончателно отмяната на визираното в
АНД наказателно постановление, издадено от ОДМВР Сливен, следва да се приеме като безспорно
доказателство за наличието на незаконосъобразна дейност на административния
орган.
В
случая от доказателствата по делото се установява наличието на всички
предпоставки за ангажиране отговорността на ответната страна – ОДМВР, гр. Сливен
по допустимата искова претенция. Налице е незаконосъобразен акт – наказателно
постановление, издадено от ОДМВР Сливен, което е отменено с влязло в законна сила решение на съд.
Съдебният акт е в законна сила на 27.111.2019 г. По отношение доказването на
елементите от фактическия състав на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, според настоящия
съдебен състав, от събраните в хода на производството доказателства следва да
се приеме, че безспорно в случая е налице незаконосъобразна дейност на
административен орган, претърпени от ищеца имуществени вреди и наличие на
причинно-следствена връзка между незаконосъобразната административна дейност и
настъпилия вредоносен резултат. Влезлият в законна сила съдебен акт, с който се
постановява отмяната на визираното НП,
издадено от ОДМВР, гр.
Сливен,
следва да се приема като безспорно доказателство за наличието на
незаконосъобразна дейност на административния орган.
По отношение на претендираното обезщетение
за имуществени вреди в размер на 300.00 лева, като съставляващи заплатените от
ищцата суми за правна защита и съдействие и за процесуално представителство по АНД №1239/2019 г. на
Районен съд, гр. Сливен
в полза на упълномощения адвокат, Съдът намира, че от събраните пред него доказателства,
действително се установява заплащането на тази сума. Налице е не оспорено
писмено доказателство в тази насока, а именно: договор за правна защита и
съдействие, сключен между ищцата и адвокат Я., в който намират отражение фактът
на договаряне и заплащане в брой на сумата от 300.00 лева. От съдържанието на визирания договор за правна помощ и
съдействие се следва, че въпросната сума се заплаща за процесуално
представителство пред РС, гр. Сливен по повод
обжалване на НП №19-0804-001301/14.06.2019г. От данните по АНД №1239/2019 г. на
Районен съд, гр. Сливен
се удостоверява /вж. протокола от открито с.з. от 09.10.2019г./ по несъмнен
начин, че от страна на упълномощения адвокат действително има реализирана
дейност в насока осъществяване на процесуално представителство в полза на
настоящата ищца.
С оглед доказаността на постановената
отмяна по съдебен ред на въпросното НП, претърпените от ищцата имуществени
вреди, съставляващи заплатеното адвокатско възнаграждение в размера на 300 лева,
съставляват пряка и непосредствена последица от издаденото незаконосъобразно НП,
като в този смисъл е Тълкувателно решение №1 от 15.03.2017г. на ВАС по тълк. дело
№2/2016 г., ОСС, I и II колегия, с което се постановява, че при предявяване
пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, за имуществени
вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски
възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват
пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон.
Ето защо, Съдът приема, че е налице и
третата кумулативно изискуема предпоставка от фактическия състав на чл.1, ал.1
от ЗОДОВ, а именно наличие на причинна връзка между постановения незаконосъобразен
акт и настъпилия вредоносен резултат.
По отношение
направеното възражение за прекомерност на уговореното пред РС Сливен възнаграждение за един адвокат, вкл. и с оглед настъпили законодателни промени
от 15.05.2020г., следва да се отбележи, че същото се
явява неоснователно. Макар и да липсва нормативно установено задължение за
процесуално представителство по такъв
род дела, то адвокатската защита е нормален и присъщ
разход за обезпечаване на успешния изход на спора, поради което и вредите се
явяват пряка и непосредствена последица от издадения незаконосъобразен акт – в
случая НП.
Това е така, тъй като намаляването на имуществото на ищеца, в следствие
заплатената сума за адвокатско възнаграждение, се предизвиква от издаването на НП, с който се налагат санкции, които ищцата е считала за незаконосъобразни. В този
смисъл обстоятелството, че адвокатската защита по делата за обжалване на
наказателни постановления не е задължителна, не влече по необходимост и извода,
че страната няма право да ангажира свой процесуален представител, нито че
ангажирането на такъв не се намира в причинна връзка с издаденото наказателно
постановление. В съдебната практика се приема, че причинна връзка има не само,
когато деянието причинява непосредствено вредата, а и когато създава условия за
реална възможност от увреждане и когато тази реална възможност се трансформира
в действителност. Ангажирането на адвокатска защита е израз на нормалната грижа
на лицето за охраняване на неговите права и интереси. Решаващият състав дължи
съобразяване на това възражение с Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на ВАС, в мотивите на което се отбелязва, че Съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността,
следва да присъди само и единствено такъв размер на
обезщетение, който да отговаря на
критериите на чл.
36, ал. 2 от Закона за адвокатурата – да е "обоснован и
справедлив", тоест да е съразмерен на
извършената правна защита и съдействие, и да обезщети страната за действително
понесените от нея вреди от причиненото от държавния орган непозволено
увреждане, без да накърнява или да облагодетелства интересите на която и да е от страните в
производството.
В чл.
18, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /ред. до ДВ бр.45/2020г./ се сочи, че
за процесуално представителство, защита и съдействие по дела срещу наказателни
постановления, в които административното наказание е под формата на глоба, имуществена санкция и/или е
наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по правилата на чл.
7, ал. 2 от същата наредба върху стойността на
санкцията, съответно обезщетението, но не по-малко от 300 лв. В
настоящия случай е договорен и заплатен размер на възнагражеднието
в минималния
такъв, както и се доказва проявлението на активно
процесуално поведение от страна на пълномощника в производството пред РС Сливен. Ето защо, възражението за прекомерност на заплатеното от ищцата адвокатско
възнаграждение в производството по АНД №1239/2019 г., се явява неоснователно, вкл. и с оглед настъпилата след 15.05.2020г. законодателна
промяна, която има действие за напред.
Този извод не се променя и с оглед
обстоятелството, че конкретният административно-наказателен спор, по който е било
образувано делото пред РС Сливен не разкрива фактическа и правна сложност. Фактът,
че има реално изпълнение на договореното между страните от страна на
пълномощника, в достатъчна степен обосновава извод за справедливост на
уговореното възнаграждение по см. на чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата,
дори и при наличие на обстоятелството, че няма паритет на договорената сума на
възнаграждението на адвоката
пред РС с размера на определената от органа санкция „глоба“. Следва обаче да се
посочи, че в конкретният случай освен санкция „глоба“ има и кумулативно
наложено наказание „ лишаване от правото на управление на МПС“, което
допълнително се явява обуславящ фактор,
че договореното възнаграждение от 300 лв. /минимално по размер/ е
адекватно на породения административно-наказателен спор и поведението на ангажирания
процесуален представител. Ето защо, настоящият състав намира, че конкретно
договорения и заплатен размер на адвокатското възнаграждение от 300 лева по анд
№1239/2019г. не се явява прекомерен /завишен/ и е
съответен на критериите на чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата като "справедлив и обоснован".
Пред този съд се доказва по несъмнен
начин, че договорените и заплатени разноски за един адвокат в размер на 300 лева
за процесуално представителство пред РС Сливен са извършени и това е преди
влизане в сила на изменението и
допълнението на чл.63 от ЗАНН, ето защо така предявена исковата претенция за
обезщетяване на вреди, съставляващи направени от ищцата разноски за един
адвокат в хода на съдебното оспорване на цитираното НП, издадено от ответника,
се явява допустима и изцяло основателна. Ищецът претендира и присъждане на законната лихва върху сумата от
300,00 лева, считано от датата на предявяване на исковата молба, което като
акцесорно на основната претенция и предвид основателността на последната, също
се явява основателно.
Ищцовата страна претендира още с исковата
молба и разноските по това дело, като представя доказателства за заплатени разноски от 10 лв.
за ДТ и 300 лв. договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат. В
писменото становище на представителя на ответника се прави обаче възражение за
прекомерност на така уговореното пред тази инстанция възнаграждение, което
настоящият съд също намира за неоснователно, но по следните съображения: видно
от приложеното на л.4 от това дело доказателство, ищцата и адв. Я. сключват
договор с предмет: „завеждане на иск по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ срещу ОДМВР Сливен /т.е.
изготвяне на искова молба/ и процесуално представителство“, като за така
договорените две дейности страните се споразумяват клиентът /ищцата/ да заплати
на адвоката възнаграждение в размер на 300 лв. и това е към дата 11.02.2020г.
Несъмнено, към тази дата е в сила редакцията на чл.8 преди изменението му с ДВ
бр.45/2020г., като според чл.8, ал.1, т.1 от наредбата „За
процесуално представителство,
защита и съдействие по административни дела с определен материален интерес възнаграждението е: при
интерес до 1000 лв. – 300 лв.“,
както и чл.9, ал.1 от наредбата. Доколкото от страна на адв. Я. не се реализира
процесуалното представителство пред този съд, предвид нейното не явяване в
откритото с.з., настоящият съдебен състав приема, че за тази дейност същата не
оправдава възнаграждение в размер на 300 лева. Независимо от това обаче и като
се съобрази новелата на чр.9, ал1 от Наредба №1/2004г., Съдът все пак намира,
че така договореното възнаграждение от 300 лева е адекватно на договорената и
реализирана от адв. Я. дейност, тъй като се удостоверява, че исковата молба е
изготвена от нея. Ето защо, ищцовата
страна основателно претендира заплащане на разноски в това дело в размер на 300,00
лева и 10 лв. ДТ, които й се следват.
Гореизложеното мотивира Съдът да приеме,
че се установяват и доказват кумулативните предпоставки за реализиране
отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ на исковата
претенция на Й.Т. *** за присъждане на обезщетение в размер на 300 лева, явяващи се заплатеното от нея
възнаграждение за един адвокат по анд №1239/2019г. по описа на РС Сливен и
същата е изцяло основателна, ведно с искането за присъждане на законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба. Основателна е
и претенцията за разноските, направени в това дело, като ответникът следва да
се осъди за такива в размер на 310 лева.
Водим
от изложеното и на основание чл. 203 и сл. от АПК, Съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Областна Дирекция
на МВР – Сливен да заплати на Й.Т. ***, ЕГН- ********** сума в размер на 300.00 лева, представляваща обезщетение
за претърпени имуществени вреди от незаконосъобразно наказателно постановление № 19- 0804-001301/14.06.2019г. издадено
от ОДМВР Сливен,
за заплатено адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално
представителство в размер на 300.00 лева по АНД №1239/2019 г. на Районен съд – Сливен, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата
молба.
ОСЪЖДА
Областна
Дирекция на МВР – Сливен да заплати на Й.Т. ***, ЕГН- **********, разноски по
делото в размер на 310,00 /триста и десет лева/.
Решението
в тази му част подлежи на касационно обжалване пред Върховен административен
съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.