РЕШЕНИЕ
№ 1951
гр. Пловдив, 31.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Людмила Людм. Митрева
при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева
като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело №
20215330118117 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Oбразувано e по искова молба от Г. Н. Н. срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с
която са предявени осъдителни искове за присъждане на сумата в размер на 1562.40 лева,
недължимо платена сума по клауза неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение и сума в размер на 260.25 лева – недължимо платена сума по
клауза за възнаградителна лихва, предвидени в договор за паричен заем № ***, ведно със
законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
17.11.2021 г. до окончателното плащане.
В исковата молба и в молба от 16.12.2021 г. се твърди, че между страните е сключен
договор за паричен заем № ***, по който ответникът е заемател, а ищецът заемодател. В
договора била уговорена клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение, по която клауза ответникът заплатил сума в размер на 1562.40
лева, както и възнаградителна лихва в размер на 260.25 лева. Твърди се, че тези суми са
платени по недействителен договор, сключен в противоречие с клаузите на чл.11, ал.1, т.9 и
т.10, ЗПК. Също така се излагат доводи, че самата клауза за възнаградителна лихва и
неустойка са недействителни, поради противоречие с добрите нрави, поради заобикаляне на
закона – чл.19, ал.4 ЗПК и поради противоречие на закона – чл.71 ЗЗД и чл.33 ЗПК
Претендират се разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който се оспорва исковете
по същество с излагане на подробни съображения. Счита, че основанията, на които е
заплатена сума за неустойка и възнаградителна лихва са валидни – в това число целия
договор за заем и клаузите в него, уреждащи вземане за неустойка и лихва. Моли се за
отхвърляне на иска и присъждане на разноски.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
1
страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно
основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД
За да бъдат уважени така предявените искове ищецът следва да установи, че е платил
на ответника сума в размер на 1562.40 лева – по клауза за неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение и сума в размер на 260.25 лева – по клауза за
възнаградителна лихва по договор за паричен заем № ***, както и недействителност на
договора за кредит и клаузата за неустойка на посочените в исковата молба основания, както
и обстоятелства, водещи до спиране и прекъсване на давността, предвид възражението на
ответника за изтекла погасителна давност. В тежест на ответника е да докаже валидно
сключен договор за паричен заем и валидна клауза за неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение, основание за задържане на платените суми,
както и че в договора за кредит е предвидено съдържанието по чл.11, ал.1 т.9 и т. 10 от ЗПК.
С определение от 09.03.2022 г. като безспорно между страните е отделено, че са
сключили договор за паричен заем № *** с посоченото от ищеца съдържание, в който е
уговорена клауза за неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение, така както е посочена като съдържание в исковата молба, по която ищецът е
заплатил сума в размер на 1562.40 лева, както и че е заплатил по клаузата за
възнаградителна лихва сума в размер на 260.25 лева.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „Изи Асет
Мениджмънт“ АД представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ,
поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството
предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на
чл.9, ал.3 ЗПК.
Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност
е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
По доводите за недействителност на договора за заем
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да
отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и
ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.
В исковата молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на
процесния договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1, т.9,
т.10 и т.11 от ЗПК.
След изследване съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени
изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в
цитираните разпоредби.
Видно от договора за заем от ***/л.17/, в чл.2, т.6 е посочен фиксиран годишен
лихвен процент по заема от 40 %, представляващ реквизит по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и
доколкото е фиксиран за целия период от договора, не е необходимо да се посочват
условията за прилагането му, доколкото такива условия няма.
Действително в договора няма отделно записване на общия размер на договорната
лихва, но това не води до недействителност на договора. Такова самостоятелно изискване за
съдържанието на договора за потребителски кредит не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в
друга разпоредба, към която да препраща гл. „Шеста – Недействителност на договора за
потребителски кредит. Неравноправни клаузи“ от ЗПК. Освен това от договора става ясно
какъв е общият размер на дължимата договорна лихва за целия срок на договора, а именно
260.25 лева /разликата между предоставения кредит в размер на 3000 лева – чл.2 и общо
2
дължима сума по договора 3260.25 лева – чл.2, т.7, който размер е фиксиран за целия период
на договора.
В чл.2, т. 7 от договора е посочен общият размер на всички плащания по договора в
размер на 3260.25 лева. В чл.4, ал.2 и размера на дължимата неустойка при неизпълнение на
договорно задължение. В чл.2, т.8 е посочен и годишния процент на разходите на заема
48.32 % – реквизити по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Обстоятелството дали така посочения ГПР в
договора отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на
чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае действителността на
клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него, което не влече след себе си
недействителност на целия договор. Също така обстоятелството дали предвидената в
договора неустойка следва да бъде включена в ГПР е въпрос относим към действителността
на тази клауза, а не на договора за кредит като цяло, което е предвидено изрично в
разпоредбата на чл.19, ал.5 ЗПК, която е в смисъл, че вземанията, които следва да са
включени в ГПР, но не са включени и с тях ГПР ще е повече от 50 % са недействителни.
Волята на законодателя е била именно това, което се разбира и от чл.19, ал.6 ЗПК, съгласно
която при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5,
надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита.
Следва да се посочи, че задължението за неустойка не е разход по кредита, който
следва да се включи в ГПР, съгласно чл.19, ал.1, вр. с пар.1 от ДР на ЗПК, а по своята
същност е обезщетение за неизпълнение. Друг е въпросът дали не е предвидено това вземане
като неустойка с цел да се заобиколят ограниченията на чл.19, ал.4 ЗПК, което също се
преценява самостоятелно и за отделната клауза, а не във връзка с целия договор.
В договора не са посочени взетите предвид допускания на ГПР, доколкото, в случая
ГПР е неизменен, формиран е от фиксирано вземане – възнаградителна лихва, което не се
променя, при никакви условия, поради което не са посочени взети предвид допускания при
изчисление на ГПР, доколкото такива няма.
Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 48.32 %, ако в него е включена само
възнаградителната лихва, то това по никакъв начин не заблуждава потребителя за
параметрите на договора и задълженията му по него.
В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на
промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, каква неустойка, за
какво и в какъв размер, които формират и общо дължимата сума по кредита. Други вземания
по този договор няма. Тоест в договора няма никаква неяснота каква сума ще следва да
връща длъжника по него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР. Още повече, както
беше посочено по-горе дали посочения размер на ГПР е правилно посочен е относимо към
чл.19, ал.4 ЗПК и не води до недействителност на целия договор.
Наред с това клауза за ГПР, сама по себе си, не води до създаване на някакви
задължения на потребителя. Клаузата за размера на ГПР е обвързана с други клаузи от
договора, в които са предвидени вземания, които се включват ГПР, които именно клаузи
създават задължения и за които именно следва проверка, дали отговарят на изискванията на
чл.19, ал.4 ЗПК, а не клаузата за ГПР сама по себе си. Няма как разпоредбата, в която е
посочен процент на ГПР да заблуждава потребителя, доколкото в договора са посочени
всички параметри по него и какви са дължимите по него суми в общ размер и разбити по
вид и размер. Предмет на самостоятелна преценка е недействителността на клаузата за
неустойка.
Следва да се посочи, че в Закона за потребителския кредит лимитивно и
изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски
кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно и
разширително, а именно, че при неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е
недействителен като цяло, при положение, че има изрична разпоредба, която регламентира
това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК.
Предвид изложеното съдът намира, че е спазена и разпоредба по чл.11, ал.1, т.10 от
3
ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на
ГПР.
Видно от договора за кредит в него се съдържа погасителен план, посочен е размера
на вноските, техния брой, периодичност на плащане и падежна дата – чл.2, т.2, т.3, т.4 и т.5,
чл.4, ал.2 от договора. Тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия
му срок и за всички вземания по него, последното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК- за
посочване последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми в това число главница и лихви, е неприложимо. Съгласно самата разпоредба тази
информация следва да се съдържа в погасителния план единствено при наличието на
различни лихвени проценти, каквито не се установяват в случая.
Видно от договора за кредит към него няма отделни Общи условия, същите са
инкорпорирани в самия договор, като всяка една от страниците на договора е подписана от
кредитополучателя, който не е оспорил подписа си.
Наред с това процесният договорът за заем е сключен в писмена форма, на хартиен
носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт. Липсват нарушения на формата
/външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/, съгласно
специалния ЗПК. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите,
фиксираният годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички плащания по
договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата
стойност на кредита, денят на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата
погасителна вноска, представен е погасителен план към договора, инкорпориран в самия
договор, предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита /чл.7, ал.2 от
договора/, право да получи погасителен план за извършени и предстоящи плащания /чл.7,
ал.1 от договора/, право да се откаже от договора /чл.7, ал.3/. Посочен е и лихвен процент на
ден /чл.6.1/ Предоставянето, респ. получаването на предварителна информация е
удостоверено в договора, което обстоятелство е признато от ответника с поставянето на
подпис на договора за паричен заем. Всяка страница от договора е подписана от
кредитополучателя. Общите условия не съществуват като самостоятелен документ, а са
инкорпорирани в договора, който е подписан на всяка страница от ответника.
С оглед изложените съображения съдът намира, че не са налице не само посочените
от страна на ищеца основания за недействителност на договора за заем, а и не са налице
нарушение на която и да е разпоредба, визирана в чл.11 ЗПК, водеща до недействителност
на процесния договор, поради което и същият е валидно сключен.
Наред с това съдът не открива и неравноправен характер на клаузата за
възнаградителна лихва. Същата е уговорена в договора в общ размер на 260.25 лева при
лихвен процент от 40 % годишно, при необезпечен кредит.
Съдът е запознат с практиката на ВКС, която указва в кои случаи възнаградителната
лихва по договори за потребителски кредит е недействителна, а именно когато надхвърля
два пъти законната лихва при обезпечени кредити и три пъти – при необезпечени кредити.
Следва да се посочи, че тази практика е формирана преди изменението на чл.19, ал.4 ГПК /в
сила 23.07.2014 г./ и касае договори за кредит, сключени преди изменението.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./ годишният процент на разходите не
4
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.
Безспорно елемент от ГПР е възнаградителната лихва, която единствено в случая
формира ГПР. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК е допустимо възнаградителната лихва дори да е 5
пъти по-голяма от законната лихва, ако е единственият разход по кредита. В процесния
договор възнаградителната лихва е уговорено, съобразно законовия максимум – чл.19, ал.4
ЗПК.
Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от
законната лихва. В случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не
противоречи на добрите нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните
данни по производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на
възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който носи
кредитора, липсата на предоставено обезпечение, както и автономията на волята. Размерът
на договорната лихва за целия период на договора е в размер на 260.25 лева, размерът на
отпуснатия кредит е 3000 лева, кредитът е отпуснат за срок от 21 седмици – не малък период
от време, не е обезпечен, поради което съдът приема, че размерът на лихвата е съответен на
насрещната престация на кредитора и на риска, който поема същият като небанкова
институция, която се самоиздържа от собствената си печалба, която в случая не
противоречи на принципа за справедливост и добросъвестност. Няма нарушение и на чл.19,
ал.4 ЗПК, доколкото ГПР /в който е включен само възнаградителната лихва/ е в размер на
допустимия от закона.
Предвид всичко изложено съдът намира, че договорът за кредит е сключен валидно,
както валидно е постигната и клаузата за възнаградителна лихва, поради което искът за
присъждане на възнаградителна лихва в размер на 260.25 лева, до който размер искът е
увеличен с Протоколно определение от 04.05.2022 г., по искане на ищеца, ще се отхвърли
като неоснователен
По доводите за недействителност на клаузата за неустойка
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост
от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението. В този смисъл решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г.,
II т. о./.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури
5
надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като
обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени в договора условия /чл.4, ал.1 от
договора/, като при неизпълнение са предвидели неустойка във фиксиран размер от 1562.40
лева. Така предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно задължение
за представяне на обезпечение противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с
оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката
води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя,
която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената
неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си
част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е
пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал.2 от договора.
Ответникът признава, че по договора за кредит е заплатена сума в размер на 1562.40
лева по обсъжданата клауза неустойка, до който размер искът е увеличен с Протоколно
определение от 04.05.2022 г. по искане на ищеца, поради което искът се явява доказан по
основание и размер и ще се уважи до тази сума.
Като законна последица от уважаване на тази претенция, върху нея следва да се
присъди и законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 17.11.2021 г. до
окончателното плащане, каквото искане изрично е направено в исковата молба.
По отговорността за разноските:
Искане за присъждане на разноски е направено и от двете страни и при този изход
на спора право на разноски се пораждат и за двете страни.
6
Ищецът доказа разноски в размер на 112.50 лева – платена държавна такса /л.21/, от
които на основание чл.78, ал.1 ГПК, съразмерно с уважената част от исковете, ще се
присъди сума в размер на 62.50 лева.
По делото е представен договор за правна помощ и съдействие /л.4 /, съгласно
който на ищеца е предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗА. Съгласно
чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя размер не по-малък от предвидения в Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание чл.7, ал.2, т.2, вр. с пар.2а от ДР от Наредбата, съдът определя
адвокатско възнаграждение за Адвокатско дружество „***“ в размер на 407.24 лева с ДДС
лева /с оглед уважения интерес/.
Ответникът се е представлявал в производството от юрисконсулт, като се
претендира юрисконсултско възнаграждение за исковото производство, което съдът
определя на основание чл.78, ал.8 ГПК, във вр. с чл.37 ЗПП, във вр. с чл.25, ал.1, вр. с ал.2
ЗПП на 100 лева, като взе предвид конкретната фактическа и правна сложност, проведените
съдебни заседания и извършените процесуални действия, от която сума на основание чл.78,
ал.3 ГПК ще се присъди сума в размер на 14.28 лева, с оглед отхвърлената част от исковете.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: *** срещу „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от С. К. – и.
д., иск за присъждане на сумата в размер на 260.25 лева, недължимо платена по клауза
възнаградителна лихва по договор за потребителски заем № ***, като неоснователен.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46,
представлявано от С. К. – и. д. ДА ЗАПЛАТИ НА Г. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: ***,
сумата в размер на 1562.40 лева, недължимо платена по клауза за неустойка по чл.4, ал.2 от
договор за потребителски заем № ***, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда – 17.11.2021 г. до окончателното плащане на вземането,
както и сумата в размер на 62.50 лева – разноски в производството, на основание чл.78, ал.1
ГПК, съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46,
представлявано от С.К.– и. д. ДА ЗАПЛАТИ НА Адвокатско дружество „***“, БУЛСТАТ
*** на основание чл.38 ЗА, сумата в размер на 407.24 лева - адвокатско възнаграждение,
съразмерно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА Г. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ НА „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от С. К. – и.
д. сумата в размер на 14.28 лева – юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с
отхвърлената част от иска.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Пловдивския окръжен съд
Препис от решението да се връчи на страните.
7
Съдия при Районен съд – Пловдив: ______/п/_________________
8