Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260176
гр.
Пловдив, 04.02.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Наказателна колегия, в открито
съдебно заседание на 26.01.2021 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЖИДАР КЪРПАЧЕВ
при
участието на секретаря Станка Деведжиева, като разгледа докладваното от съдията
АНД № 7662/2020 г. по описа на ПРС, I наказателен състав, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и сл. ЗАНН.
Обжалвано е Наказателно
постановление № 20-1030-011632, издадено от началник Началник група към ОДМВР-
ПЛОВДИВ, Сектор пътна полиция, с което
на Е.Д.М. е
наложено наказание глоба в размер на 2000лв.
и лишаване от право да управлява МПС за срок от 24 месеца за нарушение на чл.
174, ал.3 ЗДвП.
С
жалбата, в допълнителните мотиви към нея и в съдебно заседание се навеждат
конкретни съображения за отмяна на НП и по конкретно:
-липса на компетентност на актосъставителя и на наказващия орган, доколкото
нарушението не било установено на път, отворен за обществено ползване;
-неправилно установена фактическа обстановка, доколкото жалбоподателят
нямал качеството водач на МПС;
- в АУАН и НП липсвало описание на съставомерни елементи на нарушението;
- неправилно отразяване в АУАН и НП на времето на извършване на
нарушението.
Въззиваемата страна взема писмено становище за неоснователност на жалбата.
В условията на евентуалност прави възражение
за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар.
Жалбата
е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, против
акт подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради което се явява процесуално
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съдът като се запозна с
приложените по делото доказателства, обсъди доводите изложени в жалбата и
служебно провери правилността на атакуваното наказателно постановление, намери,
че са налице основания за неговото отменяне по
следните съображения:
ПО ФАКТИТЕ И ДОКАЗАТЕЛСТВАТА
От събраните по делото
доказателства се установява следната фактическа обстановка:
На 04.10.2020 г. към 02:00 часа
жалбоподателят и свидетелите П.Г. и А.Р.отишли на дискотека в клуб „Сикретс“,
до хотел „Санкт Петербург“, с МПС собственост на жалбоподателя- БМВ 528 И X
ДРАЙВ с рег.№ ******. Паркирали на платения паркинг на хотел „Санкт Петербург“,
който бил снабден с бариера на входа/изхода.
В дискотеката употребявали алкохол.
В неустановен с точност по делото
момент между 05.00 и 06.00 часа решили
да си тръгнат. Жалбоподателят Е.М. отново седнал на шофьорското място на
собствения му автомобил и се готвел да напусне паркинга.
Междувременно неустановени по
делото лица също направили опит да излезнат от паркинга с колата си, но без да са
заплатили такса престой. Поради това бариерата не се отворила и те започнали да
я чупят, за да могат да излезнат от паркинга. Действията им били забелязани от
охранителите на дискотеката, които мигновено излезли на паркинга, но
неустановените по делото лица успели да преминат през бариерата с управляваното от тях МПС.
Охранителите, сред които и св. С.Ч.
останали с впечатление, че групичката на жалбоподателя е съпричастна към
чупенето на бариерата, затова решили да потърсят възстановяване на стойността й
от тях.
Охранителите застанали пред
автомобила, управляван от жалбоподателя, който тъкмо бил потеглил и правел опит
да излезне от паркинга през счупената бариера, и му заявили, че няма да го
пуснат, докато не възстанови вредите.
Е.М. форсирал автомобила, но
охранителите не се отдръпнали от местата си, поради което той го преместил
назад.
Възникнал спор между
жалбоподателя и охранителите във връзка с повредената бариера, което станало
повод охранителите да повикат за съдействие органите на МВР, като на сигнала се
отзовали полицейските служители Ж.Ж. и Р.С..
Към момента на пристигането на полицейските служители, процесният автомобил БМВ 528 И
X ДРАЙВ с рег.№ ****** продължавал да бъде на паркинга на хотел „Санкт Петербург“,
а жалбоподателят
бил извън него.
Охранителите посочили именно
жалбоподателя като водач на МПС. Полицейските служители поискали от него да се легитимира,
поради което той отчетливо произнесъл имената си –Е.М.. Имената на
жалбоподателя били ясно възприети от св.
Ч..
Около 06.30 часа полицейските
служители поканили жалбоподателя да се тества с техническо средство алкотест
дрегер. Е.М., обаче отрекъл да има качеството водач на МПС и отказал. В последствие му бил издаден талон за
изследване бл.№ А 025958.
Гореизложената фактическа
обстановка съдът възприе въз основа на събраните по делото доказателства:
-показания на свидетелите Ж.Ж., Р.С.,
С.Ч., П.Г., А.Р.;
-приложените по делото писмени
доказателства сред които: талон за изследване бл.№ А 025958, справка за
регистрация на МПС и др.
Сред горецитираните доказателства
е налице едно съществено противоречие, а
именно кой е имал качеството водач на процесното МПС преди пристигането на
полицейските служители:
-според свидетелите П.Г. и А.Р.–това
бил свидетелят П.Г.;
-според полицейските
служители-това бил именно жалбоподателят.
Съдът кредитира показанията на полицейските служители, доколкото изцяло съотвествсват на изложеното от третото незаинтересовано лице -С.Ч..
В тази връзка следва да се
отбележи, че св. Ч. изрично е изложил пред съда непосредствените си впечатления от управлението на жалбоподателя,
като подробно и последователно е описал и предприетите от него действия с МПС –
опит да се премине през затворената бариера, форсиране на автомобила и
преместването му на заден ход след като охранителите застанали пред него и не
позволили излизането му от паркинга.
Нещо повече св. Ч. потвърди, че
след като полицаите са дошли са помолили жалбоподателя да се легитимира и той
високо е произнесъл имената си, като името Е.М. е било ясно възприето от него,
поради което и за свидетеля не възниква абсолютно никакво съмнение за личността
на водача на МПС.
От друга страна досежно св. Г.и Р.съдът
намира, че са налице основания за тяхната заинтересованост и пристрастност,
поради познанството им с жалбоподателя,
като това възприема като допълнително основание за дискредитиране на
показанията им в частта, в която се оборват от останалите събрани по делото
доказателства.
Досежно останалите
приети за установени обстоятелства в събраните писмени и гласни доказателствени
средства не са налице съществени противоречия, поради което и по аргумент от
чл. 305, ал.3 НПК съдът ги кредитира, без да се дължи по-нататъшен коментар.
ЗА КОМПЕТЕНТНОСТТА НА АКТОСЪСТАВИТЕЛЯ
И НАКАЗВАЩИЯ ОРГАН
От
приложената по делото Заповед №8121з-515/14.05.2018г. на Министъра на вътрешните
работи се установява компетентността
на актосъставителя и на административно наказващия орган.
Действително съгласно
цитираната от жалбоподателя в допълнителните мотиви норма на чл. 2, ал.3 ЗДвП
компетентността на органите за контрол по ЗДвП не се разпростира върху
пътищата, които не са отворени за обществено ползване.
Съгласно легалната
дефиниция, дадена в т.1 на параграф 6 от ДР на ЗДвП, обаче „път“ е
всяка земна площ или съоръжение, предназначени или обикновено използвани за движение на пътни
превозни средства или на пешеходци. Към пътищата се приравняват и улиците.
От изложената
дефиниция следва, че процесният паркинг представлява път по смисъла на закона, доколкото
той не само е предназначен, но и реално е използван за движение и за паркиране
на МПС по него.
На следващо място,
съгласно чл. 2, ал.1 ЗДвП: „Отворен за обществено ползване“ е всеки път, условията за използване на който са
еднакви за всички участници в движението. Лицата, стопанисващи пътища,
които не са отворени за обществено ползване, са длъжни да ги обозначат.
По делото не са изложени
твърдения, не са и представени доказателства, процесния паркинг да е бил обозначен, като път
„неотворен за обществено ползване“.
Точно обратното,
ноторно известно е, а и се установява от показанията на разпитаните по делото
свидетели, че паркинга е можел да се
ползва срещу заплащане от всеки посетител на хотела и дискотеката, като
на него са важали общите правила за движение по пътищата.
Действително от
представените от жалбоподателя писмени доказателства (включително и договор за приватизация)
се установява, че самият паркинг е
частна собственост. Това обстоятелство, обаче е неотносимо
към преценката дали е отворен за
обществено ползване, доколкото съгласно дадената изрична законова
дефиниция, от значение е единствено
дали всички лица могат да го ползват при равни условия, но не и чия
собственост е.
Горния извод не се
променя и от обстоятелството, че на входа/изхода на паркинга е имало бариера,
на която лицето е следвало да се таксува за престоя си. Това е така, доколкото
условията са били еднакви за всички водачи на МПС- всеки един от тях е
разполагал с равни възможности срещу заплащане на съответната такса да ползва
паркинга.
В този смисъл е и
трайната практика на административните съдилища от цялата страна, според които представляват пътища, отворени за
обществено ползване –платени или подземни паркинги към търговски центрове,
хипермаркети или други обществени сгради, включително и когато на входа изхода
има бариера.
Така Решение № 2552
от 10.12.2019 г. по к. адм. н. д. № 3036 / 2019 г. на XXIV състав на
Административен съд – Пловдив, Решение № 724 от 29.03.2018 г. по к. адм. н. д.
№ 478 / 2018 г. на XXII състав на Административен съд – Пловдив, Решение № 2023
от 27.10.2015 г. по н. д. № 1836/2015 г. на Административен съд – Пловдив,
Решение № 1427 от 07.10.2020 г. по к. адм. н. д. № 1779 / 2020 г. на II състав
на Административен съд – Варна, Решение № 11 от 28.01.2020 г. по к. адм. н. д.
№ 757 / 2019 г. на Административен съд – Добрич, Решение № 1676 от 13.11.2020
г. по к. адм. н. д. № 2162 / 2020 г. на XXI състав на Административен съд –
Варна, Решение от 05.11.2019 г. по к. адм. н. д. № 10279 / 2019 г. на
Административен съд - Велико Търново.
Съвсем друго би било
положението, ако ставаше въпрос за паркинг в двора на частно лице или подземен паркинг на затворен жилищен
комплекс. И тук обаче аргументът, за да не представляват тези паркинги
път, отворен за обществено ползване, не е собствеността върху терена, а обстоятелството, че достъпът до тях не е
при равни условия за всички участници в движението, а е ограничен само до
собствениците на жилищните имоти, които обслужва този паркинг.
ПО ПРОЦЕСУАЛНИТЕ ПРОПУСКИ ПРИ ИЗГОТВЯНЕ НА
АУАН И НП.
В АУАН и НП
нарушението е описано по следния начин: на 04.10.2020 г. около 06:30 часа в гр.Пловдив, на бул.България № 97, паркинга на хотел Санкт Петербург, Е.М. управлява лек автомобил БМВ 528 И X ДРАЙВ с рег.№ ******
лична собственост като:
1.
отказва да
бъде изпробван с техническо средство алкотест дрегер 7510 cep. № ARDM-0248. Силно мирише на
алкохол. Издаден талон за изследване № 088537.
Този начин
на описание на нарушението в сезиращите съда документи, не отговаря на
стандартите, изисквани от ЗАНН.
Съгласно чл. 42 и 57 ЗАНН сред
задължителните реквизити на АУАН и НП са
1. описание на фактическите признаци на нарушението;
2. посочване на нарушените правни
норми, а конкретно за НП (като властнически санкционен акт) и на санкционната
норма, въз основа на която се налага наказанието.
В същото време е безспорно, както
в теорията, така и в съдебната практика,
че АУАН е акта в административно-наказателното производство, аналогичен на
обвинителния акт в наказателния процес, който определя предмета на доказване по делото. АУАН очертава нарушението, с неговите съставомерни фактически
признаци от обективна и субективна страна, връзката между
инкриминираното деяние и лицето, сочено като нарушител и надлежната правна квалификация. Срещу тези факти и право нарушителят следва
да се брани, като гарантирането в максимална степен на правото му на защита
изисква той да бъде запознат с тях още
от началото на административно-наказателен процес, т.е. от момента на
съставяне и предявяване на АУАН (по аргумент от чл. 42, т.4 и т.5 ЗАНН, вр. чл.
40, ал.1 ЗАНН, вр. чл. 43, ал.1).
В този смисъл са и задължителните
указания на имащото базисно значение за наказателния процес Тълкувателно
решение № 2 от 07.10.2002 г. по н. д. № 2/2002 г., ОСНК на ВКС, в което е
прието, че сред задължителното
съдържание на обвинителния акт е пълното, точно и ясно посочване на всички
съставомерни фактически обстоятелства и на правната квалификация.
Пороците при словесната или юридическа формулировка, водещи до неяснота в описанието на фактическите и/или правните рамки на повдигнатото обвинение
са винаги съществени и
непоправимо накърняват правото на защита на наказаното лице.
Доколкото с АУАН реално се повдига и предявява
административното обвинение, гореизложените стандарти от практиката на ОСНК на ВКС,
следва на основание 84 ЗАНН да бъдат
съотнесени и към неговото съдържание.
Наказателното постановление от
своя страна е властническия
правораздавателен акт, издаден от компетентен орган, с който дееца бива
санкциониран за извършеното административно нарушение. То се явява аналога в административно
наказателния процес на ПРИСЪДАТА
от общото наказателно производство. От тази му същност следва, че към неговата
форма и съдържание следва да се поставят същите завишени изисквания, както към
АУАН.
В този изричен смисъл са и
задължителните разрешения на основополагащото ППВС 1/1953, съгласно което всеки правораздавателен акт, с който се ангажира отговорността
на даден правен субект следва задължително да съдържа пълно, точно и ясно изложение на всички съставомерни фактически
положения, които се приемат за установени, както и приложимите към тях правни норми. Този минимум от правнорелевантна за наказания субект информация
следва да се съдържа в самия
правораздавателен акт, а не да се извлича от доказателствата по
делото.
От всичко гореизложено
следва, че АУАН и НП ще отговарят на изискванията за съдържание по смисъла на
чл. 42, т.4 и 57, т.5 ЗАНН ако в тях са надлежно
описани по един небудещ никакво съмнение, както за дееца, така и за съда начин съставомерните фактически признаци
на вмененото нарушение (време, място на извършване, конкретни фактически
действия, с които е причинен противоправния резултат,
ведно с всички необходими факти за преценка съставомерността на деянието.).
В
тази връзка в теорията и съдебната практика е изведен следния практически
критерий: АУАН и НП ще съответстват на
императивните изисквания за съдържание, ако фактите, така както са
описани в тях, в случай, че се приемат за доказани, сами по
себе си сочат на съставомерно деяние по възведената правна
квалификация.
В обратния случай:
- ако в АУАН и НП не са описани всички
съставомерни фактически признаци от субективна и обективна страна на
вменения административен състав или
- ако за извършване
преценка дали деянието е съставомерно на съда се налага да установява допълнителни
фактически положения, които не са надлежно предявени на дееца,
- или ако едва от
акта на съда деецът може да разбере, за
кои от неясно описаните в АУАН и НП фактически положения реално му се повдига
административно обвинение и бива наказан
НП следва безусловно
да се отмени, доколкото съществено е накърнено правото на защита на наказания
субект.
Точно такъв е и процесния случай:
От текста на
сочената, като нарушена норма на чл. 174, ал.3 ЗДвП следва, че изпълнителното деяние на това нарушение може
да се осъществи в няколко алтернативни форми, като реализирането на
която и да било от тях е достатъчна за съставомерност на деянието, като същевременно е напълно възможно в условията на кумулативност да
бъдат извършени и няколко от формите на изпълнителното деяние, като те биват:
-
отказ да
бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употребата на
алкохол в кръвта;
-
отказ да
бъде извършена проверка с тест за установяване употребата на
наркотични вещества или техни аналози;
-
неизпълнение
на предписание за изследване с
доказателствен анализатор;
-
неизпълнение
на предписание за медицинско изследване
и вземане на биологични проби за химическо лабораторно изследване за
установяване на концентрацията на алкохол в кръвта;
-
неизпълнение
на предписание за даване на биологични проби за установяване на употребата на
наркотични вещества или техни аналози.
Така Решение № 1935
от 29.10.2020 г. по к. адм. н. д. № 1812 / 2020 г. на XIX състав на
Административен съд – Пловдив, Решение № 1870 от 23.10.2020 г. по к. адм. н. д.
№ 2130 / 2020 г. на XXIII състав на Административен съд – Пловдив, Решение №
1705 от 12.10.2020 г. по к. адм. н. д. № 1520 / 2020 г. на XXI състав на
Административен съд – Пловдив, Решение № 871 от 20.04.2018 г. по к. адм. н. д. №
383 / 2018 г. на XXIV състав на Административен съд – Пловдив, Решение № 2228 от 23.11.2016 г. по н. д. №
1755 / 2016 г. на XIX състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 2408
от 19.12.2016 г. по н. д. № 2462 / 2016 г. на XIX състав на Административен съд
- Пловдив, Решение № 2251 от 15.12.2017 г. по к. адм. н. д. № 2580 / 2017 г. на
XXVI състав на Административен съд – Пловдив.
В конкретния случай,
както правилно изтъква защитникът, нито
в текста на АУАН, нито в текста на НП не е изрично посочено за какво точно е
отказал да се тества дееца с техническото средство- за употреба на
алкохол или за употреба на наркотични вещества. Безспорно този пропуск
представлява процесуално нарушение, доколкото не е изрично посочено коя точно от алтернативно предвидените форми
на изпълнителното деяние се вменява във вина.
Този процесуален
пропуск, обаче сам по себе си не е съществен, доколкото в АУАН и НП
изрично е посочен вида на
техническото средство, с което е отказал да се тества водача, а именно алкотест дрегер 7510, сер. №
ARDM -0248. В същото време е ноторно известно, че този вид техническо средство се използва само за проверка за
употребата на алкохол, но не и за наркотични вещества. В този смисъл са
и показанията на всички разпитани по делото свидетели, включително и тези
доведени от жалбоподателя, поради което не може да се приеме, че очертаният
пропуск на наказващия орган е накърнил сам по себе си правото на защита на
жалбоподателя да разбере фактическите и правни рамки на повдигнатото обвинение.
Не така стоят, обаче нещата досежно времето на извършване на
нарушението.
В АУАН и НП надлежно
е индивидуализирано времето на отказа- около 06.30 часа, като посоченият час кореспондира
и с доказателствата по делото.
От текста на нормата
на чл. 174, ал.3 ЗДвП е видно, че за да е съставомерен отказа и за да бъде
лицето годен субект на нарушението, същото
следва да притежава качеството водач МПС.
Съгласно легалната дефиниция,
дадена в т.25 от параграф 6 на ДР на
ЗДвП: "Водач" е лице, което
управлява пътно превозно средство или води организирана група
пешеходци, което води или кара впрегатни, товарни или ездитни животни или стада
по пътищата.
В процесния случай
приложимата хипотеза е именно управлението на МПС, като в тази ситуация са
възможни два варианта:
В първия вариант, който
е много по-често срещан в практиката- както управлението на МПС, така отказа
за тестване с техническо средство са констатирани непосредствено от органите на реда при една и съща проверка, като между времето
на управлението и времето на отказа преминава относително малък интервал от
време, физически необходимо за спиране на автомобила, осъществяване на контакт
с водача, подканването му да се тества и документално оформяне на отказа.
В тези случаи, както
е подробно разяснено и в решение на настоящия състав по АНД 6150/2020г. нарушението
се явява единно, но състоящо се от два от два взаимно свързани помежду си акта, извършени
под контрола на съзнанието, при единство на времето, мястото и
обстановката и в резултат на едно
подновяващо се решение. Тези два взаимно свързани акта са:
-управление на МПС, което придава
на лицето качеството „водач на МПС“
-отказ лицето да се тества по надлежния
ред, като само при
кумулативната им даденост в действителността деянието е съставомерно по
чл. 174, ал.3 ЗДвП.
Същевременно,
доколкото се касае за едно единно
нарушение, непосредствено установено от органите на реда, е напълно достатъчно да бъде посочен единен час на извършване на деянието. По същия начин например при
грабежа (като типично съставно престъпление) не е необходимо да се
посочва поотделно времето на извършване
на принудата (първия акт) и на противозаконното отнемане на вещта (втория акт),
а в обвинителния акт е достатъчно да се конкретизира един единен час на извършване на цялото престъпление, състоящо се от два
взаимно свързани акта.
Съвсем по
различен начин стоят обаче нещата при втория вариант, обхващащ случаи като
процесния. По делото се установи по несъмнен начин, както от разпитаните
полицейски служители, така и от свидетелите, доведени от жалбоподателя, че към момента на извършване на полицейската
проверка жалбоподателят не е имал качеството водач, доколкото под
никаква форма не е извършвал действия
на управление с притежаваното от него МПС по това време. Точно
обратното, към момента на пристигане на полицейските органи, автомобилът е бил паркиран, а жалбоподателят
е бил извън него и се е „разправял“ с охранителите от дискотеката.
Изрично
следва да се подчертае, че законът не забранява и не изключва качеството
„водач“ да се придобие въз основа на управление на МПС, което не е
констатирано непосредствено от контролните органи, но се установява от
останалите събрани по делото доказателства.
Законосъобразното
процедиране от страна контролните органи в този случай, обаче изисква в АУАН и НП да бъдат надлежно очертани във времево отношение и двата акта,
които обуславят съставомерността на деянието по чл. 174, ал.3 ЗДвП. Това е
така, доколкото с изминалия интервал от време и с промяната в обстановката (
идването на полицейските служители, които са очевидци на един от двата акта, но
не и на другия) тяхното вътрешно единство от обективна и субективна страна се
разкъсва и всеки от двата акта подлежи
на отделна индивидуализация.
Тоест в
процесния случай, както в АУАН, така и в НП е следвало да бъдат надлежно
описани, както времето и мястото на отказа, така и времето и мястото на извършеното
управление, което придава качеството водач на жалбоподателя.
В
този изричен смисъл по напълно
идентични казуси е и трайната практика на административните съдилища от
страната, в която се приема, че в случаите, когато проверката за употреба на
наркотични вещества се извършва на място и/или по време, различно от това,
където е констатирано управлението на МПС, както е в процесния случай, е необходимо в съдържанието на
съставения АУАН и в издаденото въз основа на него НП да бъдат надлежно
описани, както мястото и времето, където и когато деецът е управлявал МПС и това му е придало
качеството водач, така и мястото и времето
когато и където е надлежно поканен да изпълни задължението си
да бъде тестван за употреба на наркотици/алкохол и той е
обективирал своя отказ.
Липсата
на такава конкретизация от една страна представлява съществено процесуално
нарушение и има за последица необоснованост на отправеното административно
обвинение. От друга страна съществено се
накърняват правата на наказаното лице, доколкото се внася прекалена неопределеност в предмета на доказване,
което е несъвместимо с правото му на защита.
Така
изрично Решение № 529 от 24.02.2014 г. по н. д. № 55 / 2014 г. на XXIII състав
на Административен съд – Пловдив, Решение от 07.11.2019 г. по к. адм. н. д. №
282 / 2019 г. на II състав на Административен съд - Стара Загора, Решение от
29.11.2017 г. по к. адм. н. д. № 412 / 2017 г. на I състав на Административен
съд - Стара Загора, Решение от 29.11.2017 г. по к. адм. н. д. № 405 / 2017 г.
на I състав на Административен съд - Стара Загора.
Надлежното
индивидуализиране в АУАН и НП, както на времето на управлението на МПС, така и
времето, когато е извършен отказа е съществено и на още едно самостоятелно
основание. Вече се изясни, че законът допуска качеството водач да се обуслови
от управление на МПС, което предшества проверката и непосредствените възприятия
на контролните органи. Това състояние обаче не може да трае неограничено и неопределено
по продължителност време, доколкото с изтичане на разумен времеви
интервал от констатираното управление на
МПС, лицето губи качеството водач и отказа да се тества за алкохол
престава да бъде нарушение по смисъла на чл. 174, ал.3 ЗДвП.
Така
изрично Решение № 496 от 10.04.2020 г. по к. адм. н. д. № 326 / 2020 г. на XV
състав на Административен съд – Бургас.
В този
смисъл в случаите, когато управлението на МПС не е констатирано непосредствено
от контролните органи, посочването на
времето, както на управлението, така и на отказа се явява същностно за
преценката за съставомерността на деянието.
Липсата на отразяване
на гореизброените съставомерни обстоятелства в АУАН и НП поставя:
-дееца в положение да
гадае кои са фактическите положения, въз основа на които вече е наказан и които следва да опровергае, за да отпадне отговорността
му;
-съдът пред
необходимостта, за да провери съставомерността на деянието едва на етап съдебно
следствие да извлича от доказателствата по делото факти, които до този
момент не са въведени по надлежния ред в обхвата на административното
обвинение.
Че допуснатия
процесуален порок е особено съществен по конкретното дело е видно всъщност и от
събраната по делото доказателствена съвкупност. Вече се посочи, че по делото са
обособени две групи гласни доказателствени средства досежно обстоятелството кой
е управлявал процесния автомобил. Съдът вече обоснова защо кредитира
показанията на полицейските служители и приема, че жалбоподателят е притежавал качеството водач тази нощ.
Напълно реална е обаче възможността показанията на двете групи свидетели да
касаят различен времеви период, като към
даден момент, както жалбоподателя, така и св. Г.да са управлявали МПС. Тук
именно личи най-ясно безкрайната
неопределеност в предмета на доказване, до която се достига в резултат
от процесуалния порок, допуснат от контролния орган- както дееца , така и съда са в неведение към кой конкретно минал момент следва да установяват качеството
„водач“ на жалбоподателя, при положение, че към момента на полицейската проверка управление на МПС не е било
налице.
В случая констатираните пороци
при описания на нарушението в АУАН и НП няма
как да бъдат санирани на етап съдебно следствие, доколкото се касае не за доказателствен дефицит, а
за ненадлежно предявено обвинение,
което накърнява правото на защита на наказания субект, като този порок не е от
естество да бъде отстранен чрез събиране на допълнителни доказателства.
Следва да се отбележи също така и
че съгласно задължителната тълкувателна практика на стария върховен съд и на
ВКС, всяко установяване за първи път
на етап съдебно следствие на
съставомерен факт, който до
този момент не е предявен на дееца по надлежния процесуален ред, по
своята правна същност представлява съществено
изменение на обстоятелствената част на повдигнатото обвинение.
Така изрично Тълкувателно решение
№ 57 от 4.XII.1984 г. по н. д. № 13/84 г., ОСНК на ВС, Тълкувателно решение №
61 от 13.XII.1977 г. по н. д. № 60/77 г., ОСНК на ВС.
В същото време съгласно изричния
текст на разпоредбата на чл. 287 НПК отговорността на дееца може да се ангажира
в условията на съществено изменение на обстоятелствената част, само ако
е предприето надлежно изменение на обвинението по смисъла на този член.
Съгласно трайната съдебна
практика обаче, изменение на обвинението е недопустимо пред въззивната и
касационната инстанция, а доколкото производството по реда на чл. 63 от ЗАНН
има характер на въззивно такова, то института
на изменение на обвинението не може да намери приложение при оспорване на
наказателни постановления пред съда, тоест съдът не може за първи път да установи нови съставомерни фактически
положения и да реализира отговорността на дееца въз основа на тях, щом те
не са предявени до този момент на нарушителя по надлежния процесуален ред.
Така изрично Решение
№ 250 от 23.06.2015 г. по н. д. № 657 / 2015 г. на Върховен касационен съд,
Решение № 405 от 16.02.2015 г. по нак. д. № 1299/2014 г. на Върховен касационен
съд,
От всичко гореизложено следва, че
за съда не съществува възможност да потвърди НП
въз основа на нови съставомерни фактически положения, които са разкрити или доуточнени за първи път на етап съдебно следствие и
които не са надлежно предявени на дееца с АУАН и НП. Изискванията за реквизити на АУАН и НП са
императивни и те не могат да бъдат извличани по тълкувателен или дедуктивен път
от доказателствата по делото.
В този изричен смисъл е и
трайната и най-актуална практика на Административен съд Пловдив- Решение № 2167
от 27.11.2020 г. по к. адм. н. д. № 2029 / 2020 г. на XIX състав на
Административен съд – Пловдив, Решение № 1812 от 16.10.2020 г. по к. адм. н. д.
№ 1485 / 2020 г. на XXIV състав на Административен съд – Пловдив, Решение №
1926 от 29.10.2020 г. по к. адм. н. д. № 1871 / 2020 г. на XIX състав на
Административен съд - Пловдив, Решение № 1924 от 29.10.2020 г. по к. адм. н. д.
№ 1607 / 2020 г. на XIX състав на Административен съд – Пловдив, Решение № 1938
от 29.10.2020 г. по к. адм. н. д. № 1963 / 2020 г. на XXI състав на
Административен съд - Пловдив, Решение № 1911 от 28.10.2020 г. по к. адм. н. д.
№ 2020 / 2020 г. на XXI състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 1828
от 21.10.2020 г. по к. адм. н. д. № 1796 / 2020 г. на XXIII състав на
Административен съд – Пловдив, Решение № 616 от 10.03.2020 г. по к. адм. н. д.
№ 237 / 2020 г. на XXIII състав на Административен съд – Пловдив, Решение №
2349 от 19.11.2019 г. по к. адм. н. д. № 2262 / 2019 г. на XXVI състав на
Административен съд – Пловдив.
Посочените решения са
постановени по казуси с различна правна квалификация, но съдържат принципни съображения, които са изцяло приложими и в
настоящия случай.
Да се процедира по обратен начин
означава деецът да бъде поставен в положение да разбере кои са
съставомерните фактически положения, за които се наказва, едва от акта на въззивната
инстанция, след като наказанието вече реално му е наложено, което е
изцяло несъвместимо с правото му на защита.
Не на последно място следва да се
посочи, че ако съдът служебно
установи и накаже дееца за релевантните фактически обстоятелства, без
те да са надлежно индивидуализирани в АУАН и
НП, то същият би влезнал в непреодолимо противоречие с контролно-
отменителните си правомощия в производството по чл. 63 ЗАНН и напрактика
недопустимо би иззел и встъпил в правомощията на наказващия орган.
В
тази връзка следва да се отбележи, че чл. 53, ал.2 ЗАНН допуска издаване на НП
и ако при съставяне на АУАН са допуснати нарушения на процесуалните правила,
които обаче не са ограничили съществено процесуалните права на наказваното
лице. В случая обаче констатираните пороци в съдържанието се отнасят както до
АУАН, така и до НП, поради което и чл. 53, ал.2 ЗАНН е неприложим.
Не
на последно място, ако се допусне тълкуване, според което съдът може сам, за първи път със своя акт да установява съставомерните фактически положения
и правни норми, които до този момент не са надлежно предявени на дееца, то
напрактика би се достигнало до заобикаляне и елиминиране на цялата уредена в
ЗАНН процедура по повдигане, предявяване и защита по административното
обвинение.
ПО НАРУШЕНИЯТА СВЪРЗАНИ С РЕДА
НА НАРЕДБА 1/ 19.07.2017.
Съгласно
цитираната вече трайна съдебна практика, нарушението по чл. 174, ал.3 ЗДвП е на формално извършване и със
самия факт на обективиране на отказа и възпрепятстване на проверката, то се
явява довършено.
Посоченото, обаче не означа, че във всеки случай
на отказ, деецът следва да понесе отговорност по чл. 174, ал.3 ЗДвП.
Това е
така доколкото в чл. 3а от Наредба № 1 от 19 юли 2017 е предвидено основание
за отпадане отговорността на дееца, базирано на последващо
добросъвестно поведение на нарушителя, а именно ако след обективирания
в АУАН отказ за извършване на проверка, лицето доброволно се подложи
на изследване с доказателствен анализатор или на медицинско изследване и вземане на биологични проби за химическо
лабораторно изследване за установяване на концентрацията на алкохол в кръвта му,
доколкото в този случай целта на закона би била постигната, наличието или
отсъствието на концентрация на алкохол в кръвта би било установено и обществената опасност на
извършения отказ -отпаднала.
В този
изричен смисъл е и най-актуалната практика на Административен съд Пловдив - Решение № 1918 от 11.10.2019 г. по к. адм. н.
д. № 1961 / 2019 г. на XXII състав на Административен съд – Пловдив, Решение №
2306 от 14.11.2019 г. по к. адм. н. д. № 2113 / 2019 г. на XXI състав на
Административен съд Пловдив, Решение № 1089 от 16.05.2019 г. по к. адм. н. д. №
632 / 2019 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив, Решение № 783 от
08.04.2019 г. по к. адм. н. д. № 359 / 2019 г. на XXI състав на Административен
съд – Пловдив, Решение № 1993 от 17.10.2019 г. по к. адм. н. д. № 2692 / 2019
г. на XXII състав на Административен съд – Пловдив, Решение № 1988 от
17.10.2019 г. по к. адм. н. д. № 2236 / 2019 г. на XXII състав на
Административен съд, Решение № 1906 от 11.10.2019 г. по к. адм. н. д. № 2038 /
2019 г. на XXII състав на Административен съд, Решение № 1579 от 19.07.2019 г.
по к. адм. н. д. № 1361 / 2019 г. на XXII състав на Административен съд -
Пловдив ,Решение № 1450 от 27.06.2019 г. по к. адм. н. д. № 1248 / 2019 г. на
XXII състав на Административен съд – Пловдив, Решение № 1329 от 18.06.2019 г.
по к. адм. н. д. № 1018 / 2019 г. на XXI състав на Административен съд.
Редът за реализиране на това последващо
обстоятелство, водещо до отпадане на отговорността на дееца е предвиден в чл. 6
от Наредба 1/19.07.2017г. и включва следните елементи от фактическия състав:
-издаване на талон за изследване;
-предоставяне на нарушителя на възможност да избере дали желае да се
подложи на медицинско изследване чрез даване на кръв или чрез доказателствен
анализатор;
-надлежно удостоверяване на направения
избор или съответно отказ да се направи избор в талона за изследване;
-в зависимост
от направения избор от водача- определяне от контролния орган на мястото, където
следва да се яви водача за провеждане на изследването, което съгласно чл. 8 и
чл. 11 от Наредбата е различно в зависимост от това дали е избран способът чрез
доказателствен анализатор или чрез медицинско изследване;
-определяне и
вписване в талона на срок за явяване;
-връчване на
талона на водача и предоставяне на възможност да изпълни предписанията му.
От
гореизложения фактически състав е видно, че при отказ да се тества с техническо
средство, изцяло от усмотрението на водача зависи избора му дали и с кой от алтернативно
посочените в чл. 3а от Наредбата способи ще пожелае да бъде установена
концентрацията на алкохол в кръвта му, като изборът на всеки един от тях е равностоен и води до отпадане на
отговорността му по чл. 174, ал.3 ЗДвП.
В процесния случай, от текста
на приложения като доказателство по делото талон е видно, че в същия не е направена отметка за избрания от
водача метод за установяване концентрацията на алкохол в кръвта му при
отказ да се тества с техническо средство. Тези данни от талона съответстват и с
показанията на полицейските служители, които в нито един момент не са
засвидетелствали да са разяснили правото
на лицето да направи избор дали желае да се подложи на медицинско изследване
или ли на изследване с доказателствен анализатор или пък да са му предоставили реална възможност да упражни този свой избор.
Налага се извод, че е допуснато
нарушение на чл. 6, вр. чл. 3а от Наредбата, доколкото водачът реално е бил лишен от правото да избере по свое собствено
усмотрение един от алтернативно предвидените в Наредбата и равностойни способи
за установяване концентрацията на алкохол в кръвта му, като по този начин му е
отнета възможността да отпадне
наказуемостта на извършения от него отказ да се тества с техническо средство.
ПО
СПРАВЕДЛИВОСТТА НА ПРОЦЕСА В СВЕТЛИНАТА НА ЧЛ. 6 ЕКЗПЧОС.
Видно от чл. 12 ЗАНН санкциите налагани по реда на ЗАНН
целят както санкциониране на
нарушителя, така и индивидуална и
генерална превенция, т.е преследват същите цели като наказанието в
наказателния процес /чл. 36 НК/.
В същото време практиката на Европейския съд
по правата на човека е категорична, че национални
процедури, които преследват цели сходни с целите на наказателния процес имат
наказателен характер по смисъла на ЕКЗПЧОС и за тях следва да намери
пълно проявление принципа за справедливост на процеса по смисъла на чл. 6
ЕКЗПЧОС
В този смисъл и практиката на
ВКС- Решение№ 143/ 07.10.2016 г., второ наказателно отделение, дело № 518/2016
г. по описа на ВКС.
Пак според трайната практика на
Европейския съд, във всички случаи,
когато се констатират нарушения в процедурата, съдилищата са длъжни да извършат преценка дали
те ценени съвкупно с всички обстоятелства по делото, са довели до нарушаване на общата
справедливост на процеса по смисъла на чл. 6 ЕКЗПЧОС.
В този смисъл, като отчете вида и
естеството на допуснатите процесуални пороци, намерили израз в:
-липса на надлежно описание в АУАН и НП на времето на извършеното
управление на МПС, което придава качеството водач на жалбоподателя и
обуславя съставомерността на деянието извършеното от него;
-липса на надлежно и изрично
описание в АУАН и НП на формата на изпълнителното деяние, която
се вменява на нарушителя;
- допуснато нарушение на реда на
чл. 6, вр. чл. 3а от Наредба 1/19.07.2017г. което ефективно е попречило на дееца да упражни регламентираното в закона
негово право да избере дали и по какъв начин да се установи
концентрацията на алкохол в кръвта му и по този начин да се достигне до
отпадане наказуемостта на отказа;
-приемане в АУАН и НП на
фактическа обстановка, която се различава във времево измерение от установеното
от доказателствата по делото;
и като ги съпостави с всички обстоятелства
относими към допуснатото нарушение и по-конкретно:
-обстоятелството, че управлението
на МПС не е констатирано непосредствено от контролните органи и
-тежестта на наложената санкция
съдът намира, че общата
справедливост на процеса е нарушена, санкция за което е отмяната на
наказателното постановление.
ПО НЕОБХОДИМОСТТА ОТ ПОДОБРЯВАНЕ ПРАКТИКАТА НА
КОНТРОЛНИТЕ ОРГАНИ.
Изцяло с дидактическа цел, за да
се избегне за в бъдеще отмяната на НП за
административни нарушения с толкова висока степен на обществена опасност,
следва да се укаже на административния орган, че в случаите като процесния, при
които времето и/или мястото на отказа се различават от времето и/или
мястото на констатиране на управлението-
както в АУАН, така и в НП следва надлежно да се индивидуализират както времето
и мястото, където е констатирано управлението на МПС, така и точното време и
място на извършения отказ, каквато е практиката на контролните органи в
останалите административни райони.
ПО РАЗНОСКИТЕ
При този изход на
спора, на основание чл. 63, ал.3 ЗАНН право на разноски има жалбоподателят.
Същият е доказал реалното заплащане на 900
лева адвокатски хонорар за процесуално представителство в
производството, доколкото съгласно т.1 от ТР 6/2012 ОСГТК на ВКС, договорът за
правна защита и съдействие има характер на разписка за изплатената в брой сума.
Въззиваемата страна е
направила с писменото становище по делото изрично възражение за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар.
Видно от договора за
правна защита и съдействие, хонорарът е
договорен както следва:
-
400 лева на основание чл. 7, ал.2, т.1 от Наредбата за
минималните възнаграждения на адвокатските възнаграждения за наказанието глоба
-
500 лева на основание чл. 8, ал.3 от Наредбата за наказанието лишаване от права.
Съдът като съобрази:
- материалния интерес
от водене на делото- 2000 лева;
- обстоятелството, че
освен парична санкция на дееца е наложено и наказание лишаване от права в размер на 24 месеца;
- вида на
осъществената адвокатска защита и съдействие, а именно не само изготвяне на
жалбата, но и депозиране на подробно писмено изложение и реално
представителство в открито заседание,
протекло със събиране на писмени доказателства и разпит на свидетели
намира, че уговореният
и заплатен на основание чл. 7, ал.2 от наредбата адвокатски хонорар в размер на
400 лева се явява справедлив и
обоснован по смисъла на чл. 36 от Закона за адвокатурата и именно този
хонорар следва да бъде присъден.
Липсват правни и
фактически основание за присъждане на допълнително уговорения на основание чл.
8, ал.3 от Наредбата хонорар от 500 лева.
На първо място, разпоредбата на чл. 8, ал.3 от Наредбата
намира приложение по административни дела (обжалване на административни актове)
без конкретен материален интерес. Процесното дело изобщо не попада във
визираната хипотеза, доколкото:
-се касае за дело от
административно-наказателен, а не от административен характер;
-обжалван е не административен
акт, а наказателно постановление;
-в наредбата има
нарочна разпоредба, уреждаща разноските
по дела от административно наказателен характер, а именно чл. 18, поради което и и разпоредбите за разноски
по дела от административен характер не намират приложение.
Освен това, по аргумент
от чл. 13, ал.3 от Наредбата адвокатския
хонорар се договаря и заплаща за защита по дадено нарушение/престъпление,
а не за защита по дадена наложена
санкция. Предвидената санкция
за всяко извършено административно нарушение или престъпление е единна, поради което няма как за отделните компоненти от
санкцията да бъде уговаряно и заплащано отделно възнаграждение.
В
смисъл, че налаганата за дадено нарушение/престъпление санкция е единна, е и трайната практика на Върховен касационен
съд- така Решение № 21 от 29.07.1986 г., по н.д. № 18/86 г., ОСНК на ВС, Решение
№186/13.11.2019 по дело №741/2019 на ВКС, Решение № 79 от 14.II.1986 г. по н.
д. № 82/86 г., ВК на ВС.
В
конкретния случай за нарушението по чл. 174, ал.3 ЗДвП е предвидена комплексна и единна санкция -2000 лева и
24 месеца лишаване от правоуправление, която има имуществен измерител и
затова към нея приложение намира чл.
18, ал.2, вр. чл. 7, ал.2 от Наредбата. Наличието и на кумулативно
предвидена санкция лишаване от
правоуправление към санкцията глоба, следва да се отчете при определяне на
справедливия и обоснован размер на адвокатското възнаграждение, а не като се присъжда отделно
възнаграждение за тази санкция.
Пълната
неприложимост на нормата на чл. 8, ал.3 от Наредбата към процесния казус
произтича и от изричната Норма на чл. 18, ал.3 от Наредбата, в която е
предвидено, че при дела от административно
наказателен характер, които нямат
имуществен интерес (тоест наложено е само наказание лишаване от права,
но не и глоба или имуществена санкция) минималният
размер е 300 лева, а не 500 лева, както се домогва да обоснове жалбоподателя.
Допълнителен
аргумент, че справедливият и обоснован размер, който следва да се присъди в
случая, е именно този уговорен по реда
на чл. 7, ал.2 от Наредбата, към който препраща чл. 18, ал.2 от същата, а именно 400 лева е и
обстоятелството, че по силата на ч. 13, ал.1, т.1 от Наредбата именно този
размер е предвиден при наказателни
дела за престъпления (
при които правната сфера на дееца се засяга в чувствително по-голяма степен
отколкото при издадено наказателно постановление), наказуеми с глоба или
пробация.
По изложените
съображения претенцията за разноски следва да се уважи до размер от 400 лева, а
за горницата над 400 лева до пълния претендиран размер от 900 лева следва да се
отхвърли.
Съгласно т.6 от ДР на АПК
"Поемане на разноски“ от административен орган" означава поемане на разноските от юридическото лице, в
структурата на което е административният орган. В случая въззиваемата
страна Сектор пътна полиция не е самостоятелно юридическо лице, което
означава, че разноските следва да бъдат възложени върху ЮЛ, от което е част наказващия орган, а именно
ОДМВР-Пловдив.
Мотивиран
от горното Пловдивският районен съд, І н. с.
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Наказателно постановление №
20-1030-011632, издадено от началник Началник група към ОДМВР- ПЛОВДИВ, Сектор
пътна полиция, с което на Е.Д.М. е наложено наказание глоба в размер на 2000лв. и лишаване от право
да управлява МПС за срок от 24 месеца за нарушение на чл. 174, ал.3 ЗДвП..
ОСЪЖДА ОДМВР- ПЛОВДИВ да заплати в
полза на Е.Д.М., ЕГН ********** сумата 400
лева, представляваща съдебни разноски пред Районен съд-Пловдив, като ОТХВЪРЛЯ претенцията за разноски за разликата над 400 лева до пълно
претендирания размер от 900 лева.
Решението подлежи на обжалване
пред Пловдивски Административен съд в 14-дневен срок от получаване на
съобщението до страните за постановяването му.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
Вярно с оригинала.
С.Д.