№ 533
гр. Плевен, 23.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Мариана К. Тодорова Досева
при участието на секретаря МАРИНА Г. ЦВЕТАНОВА
като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско дело
№ 20244430104301 по описа за 2024 година
Искове с правно основание чл.26, ал.1, предложение трето ЗЗД, вр.чл.10,
ал.1, чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, вр.чл.146 ЗЗП
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от С.
П. С., ЕГН **********, *** против *** ЕООД, **********, със седалище и
адрес на управление: ***, в която се твърди, че на 28.09.2023 г. ищцата е
сключила с "***" ЕООД договор за предоставяне на потребителски кредит
№***/ 28.09.2023г., по силата на който са й били предоставени в заем сума в
размер на 4000 лв., при фиксиран лихвен процент по заема 35 % и годишен
процент на разходите - 49,66 %. Договорно установеният срок за погасяване на
заема е 18 месеца. По силата на чл. 5 от договора, заемът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от *** в полза на кредитодателя, като
одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита.
Твърди, че на 28.09.2023 г. ищцата е сключила с посредничеството на
ответника "***" ЕООД, договор за гаранция /поръчителство/ с „***".
Твърди, че от така сключения договор за гаранция е видно, че
кредитополучателят дължи възнаграждение на дружеството - гарант чрез
заплащането на месечни вноски в общ размер на 3960,00 лв. за срока на
действие на кредитния договор. Уговорено е, че таксата за възнаграждението
на дружеството гарант се дължи в срок от 18 месеца. Твърди, че извършените
1
от ищеца плащания по договора, които не съставляват изпълнение на
задължението й да възстанови главния дълг, са лишени съгласно чл. 23 от ЗПК
и чл. 26 от ЗЗД от правно основание, тъй като договорът за кредит и договорът
за гаранция са нищожни, поради следните съображения: Счита, че Договорът
за потребителски кредит е недействителен ab initio поради нарушаване на
изискванията на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 2 и чл. 10 а, ал. 4
ЗПК. Твърди, че кредиторът е нарушил изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11,
ал. 1, т. 9 от ЗПК и не е записал действително приложимият в кредитното
правоотношение лихвен процент, тъй като уговореният процент от 35 % не
съответства на записаната лихва от 1400 лв. Твърди, че в процесния договор,
кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни
стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по
кредита / кои компоненти точно са включени в него и как се формира
посочения в договора ГПР от 49,66 %/. Във величината па ПГР като глобален
израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще
стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Твърди, че в
този смисъл е и задължителното тълкуване на СЕС, който с Решение от 20
септември 2018 г, по дело С-448Д7 е извел разрешението, че „на
непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация
като тази по главното производство, в която договорът съдържа само
математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да
предоставя необходимите за това изчисляване данни. Твърди, че в конкретния
случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно обстоятелствата по чл.
19, ал. 1 липсват. Посочен е лихвен процент по заема - 35 %, /който е
фиксиран/, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по
договора. Съгласно чл. 10, ал. 2 и чл. 10 а, ал. 4 ЗПК, видът, размерът и
действието, за което се събират такси и / или комисионни, трябва да бъдат
ясно и точно определени в договора и кредиторът не може да изисква и да
събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи, свързани с
договора, които не са предвидени в него. Освен възнаградителната лихва в
съдържанието на договора не са включени други разходи, поради което
ответникът не е имал право да формира размер на ГПР от 49,66 %. ГПР се
определя по точно определена методика, регламентирана в чл. 19, ал.1 и по
2
силата на ал. 2 от същия член по алгоритъма, уреден в Приложение №1 към
закона и само въз основа на такси и други разходи, изрично уговорени между
страните и включени в договорното съдържание /арг. от чл. 10, ал, 2 и чл. 10а,
ал. 4 ЗПК/. Законодателят задължава кредитодателите да включват в текста на
договорите за потребителски кредит размера на ГПР и данни за разходите,
които го формират, тъй като от него потребителите могат да получат
информация за стойността на всички плащания, които ще направят за срока на
действие на договора и така да вземат информирано решение дали кредитът
съответства на техните потребности и на финансовите им възможността да го
обслужват. Твърди, че в този смисъл е и съдебната практика, която приема, че
когато договор за кредит не съдържа компонентите, от които се състои ГПР
поставя потребителя неравностойно положение и го възпрепятства да разбере
икономическите последици на поетото от него задължение - така Решение №
16 от 26.05.2021г, по в.гр.д. № 57/21г, на ОС- Търговище, Решение №1- 272 от
15.01.2021 г. по в.гр.д. №2669/ 2020г, на ОС- Бургас, II- ро Гражданско
отделение, първи въззивен състав.
Твърди на следващо място, че съгласно императивните изисквания на
горепосочените норми, кредиторът е следвало да включи в уговорения ГПР
таксата за осигуряване на поръчителство от Ferratum Bank в полза на
кредитодателя. Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е
реално прилагания в отношенията между страните представлява
„заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от
Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-
453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики
представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от
ЗЗП. Счита, че уговорената такса „гарант" - възнаграждение за осигуряване на
дружество поръчител е разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за общото
оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от
дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя ,
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
3
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси. Получаването на
кредита е било обусловено от сключването на договор за гаранция от страна
на кредотополучателя, за което той дължи такса, а гарантът се е задължил
спрямо кредитора да отговаря за изпълнението на задълженията по договора
за кредит - обстоятелство, което е било известно на „***" ЕООД, който с чл. 5
от договора е задължил кредитополучателя да учреди поръчителско
правоотношение с „***" ЕАД и е предоставил на потребителя обединен
погасителен план, с включено в него възнаграждение на дружеството- гарант.
Сочи, че според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България /
основен лихвен процент, който понастоящем е 0.0 %, плюс 10 %/, което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от
взетата сума. Съгласно чл. 21 ЗПК, нищожни са клаузи в договор за
потребителски кредит, имащи за цел или за резултат заобикаляне на
нормативните правила на ЗПК. Кредиторът е нарушил императивното
правило на чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. чл. 19, ал.1 ЗПК да разпише
действителния размер на прилагания в кредитното правоотношение ГПР, тъй
като незаконосъобразно не е включил таксата - възнаграждение на
дружеството - гарант в записания в договор размер на ГПР от 49,66 %, което
обуславя нищожността на уговорената в процесния договор ктауза на чл. 4 от
същия относно приложимия ГПIP. Счита, че поради това, че тази такса не е
включена в обявения на потребителя ГПР следва да се приеме, че търговецът е
заблудил потребителя относно размера на ГПР прилаган в отношенията
между страните, което е създало неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП
на уговорката на чл. 4 от процесния договор. По арг. на чл. 11, ал.1, т. 10 във
вр. с чл. 22 ЗПК ГПР е съществен елемент от съдържанието на договора за
кредит. Твърди, че нищожността на клаузата на чл. 4 от спорния договор за
кредит има, съгласно чл. 22 ЗПК, за правна последица изначална
4
недействителност на цялата кредитна сделка. Моли, ако бъде прието, че този
довод е неоснователен, то моли да се приложат правните последици на чл. 19,
ал. 5 ЗПК. Счита, че наред с това следва да се има предвид и че макар, че в
съдържанието на договора да е включена клауза относно наличието или
липсата на право на отказ на потребителя от договора, за срока, в който това
право може да бъде упражнено и е предоставена информация за задължението
на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал.4„
в него не са разписани другите условия по неговото упражняване, по-
конкретно не е налице информация за размера на лихвения процент на ден и
че при упражняване на правото на отказ, кредиторът няма право да изисква и
да събира от потребителя обезщетение , каквото е изискването по чл. 11, ал.1,
т.20 от ЗПК. Твърди, че тази информация е от съществено значение за
потребителя, тъй като той следва да има нужните данни каква лихва на ден
следва да заплати, за да упражни правото си на отказ. При липса на тази
информация, той е изправен пред опасността да не изпълни точно
задълженията си при направен отказ от договора, което да има за него тежки
негативни последици - да загуби поради неизпълнение това си право.
Неуведомяването на потребителя за правата му съгласно условията на ал, 6 на
чл. 29 ЗПК също уврежда интересите му, като създава предпоставки
кредиторът да претендира от него недължими обезщетения.
Счита, че кредитният контракт е изначално недействителен и на
основание нарушаване на изискването на чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК кредиторът да
включи в договорното съдържание условията за прилагането на лихвения
процент. Сочи, че действително ЗПК не въвежда легална дефиниция какво се
разбира под условията за прилагане" на лихвения процент по кредита. От
граматическото и логическо тълкуване на този израз както в контекста на
правната разпоредба на чл.11 от ЗПК, така и в контекста на нормите,
съдържащи изисквания по чл.10 ал.1, чл.11, ал.1 т.7 -12 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.9,
които, ако не са спазени договорът за потребителски кредит е недействителен,
се налага изводът, че под "условия за прилагане" трябва да се има предвид
предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в
договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да
става ясно как се начислява този, казано с други обяснителни думи - процент
за възнаградителна лихва: дали върху пялата сума по кредита, дали върху
остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от
5
длъжника в определен срок или по някакъв друг свободно избран от страните
начин, дали годишният лихвен процент от 35 % съставлява фиксирана цена на
кредита или е референтен процент. Налице е неяснота върху каква стойност се
изчисляват тези 35 %, което е необходимо, за да може както потребителят да
извърши самостоятелна преценка за правилността на този указан размер. Тази
информация е от съществено значение за защита интересите на потребителя,
тъй като от нея зависи каква ще бъде реалната цена, която той ще заплати за
предоставения му заем. Чл. 5 от ЗПК и ЗЗП, регулиращ потребителската
защита издигат като основно право на потребителя правото на информация за
характеристиките и цената на услугите /чл.1, ал. 2, т. 1 и 3 от ЗЗП/, респ. като
задължение на добросъвестния търговец да даде на потребителя
информацията, позволяваща му да направи своя информиран избор /чл.4,1 и т.
4 ЗЗП/. Счита, че непредоставянето на релевантната за потребителя
информация относно основен елемент - стойността на финансовата услуга
преди сключване на договора и невключването й в условията на контракта е
увреждащо за потребителя, поради което законодателят е предвидил тежката
правна последица по чл. 22 ЗПК - нищожност на договора за потребителски
кредит на основание неизпълнение на изискването по чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Моли да бъде прогласена спрямо „***" ЕООД нищожността на договор
за предоставяне на потребителски кредит №***/ 28.09.2023г, като
противоречащ на императивни изисквания на Закона за защита на
потребителите и Закона за потребителския кредит.
Претендира направените деловодни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК не е постъпил писмен отговор от ответника.
След насрочване на делото, с писмени изявления оспорва иска.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено
следното:
Не се спори между страните и се установява от Договор №
***/29.09.2023г. и Преддоговорна информация/ Стандартен европейски
формуляр, че между ищцата като кредитополучател и "***" ЕООД е сключен
Договор № ***/29.09.2023г. за предоставяне на потребителски кредит.
Съгласно договора за кредит на ищцата е предоставен паричен заем в размер
от 4000 лв., със срок на заема 18 месеца, при фиксиран лихвен процент по
6
заема 23,33 %, и посочен ГПР от 49,66 % и обща дължима сума – 5400,00 лв.,
от които 4000 лв. главница и 1400 лв. лихва. Съгласно чл. 5 от Договора,
заемът се обезпечава с поръчителство от "***" в полза на ответното
дружество.
Установява се от Договор за гаранция/поръчителство/, сключен между
ищцата и "***", че същия е сключен за обезпечаване на вземането по Договор
за заем №***/28.09.2023г., а таксата за предоставяне на
гаранция/поръчителство/ е в размер на 4040,00 лева, която се заплаща на
вноски съгласно погасителния план към него на 18 месечни вноски.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна:
Относно сключения между страните договор за потребителски кредит
съдът намира да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В
чл. 9, ал. 1 ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на плащане. Съгласно чл. 22 от ЗПК освен при неспазване на
изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в настоящия случай, доколкото
процесния кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/. Съдът е
длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на
закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за вземане, основано на
неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, по което
длъжникът има качеството на "потребител", от което следва, че съдът е
задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК.
Защитата на правата на потребителите е въздигната в конституционен
принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на РБ и е една от
основните защити в политиките на Европейския съюз. В това отношение
Законът за защита на потребителите Клаузите на общите условия са
неравноправни, ако предвиждат обективна отговорност и санкциониране на
потребителя без вина. За да бъде нищожна една клауза, когато не е уговорена
индивидуално, е необходимо същата да бъде неравноправна. Общите
уговорки, клаузите в Общите условия не са неравноправни сами по себе си,
7
извън основанията по чл. 143 ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП
включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде нищожна
съответната договорна клауза, е необходимо наличието на две предпоставки:
клаузата да бъде неравноправна; същата да не е уговорена индивидуално. В
разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия,
чрез които може да се установи неравноправният характер на съответните
договорни клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т. е. клауза,
чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза, която не
съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/
клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 143 от т. 1 до т. 19 ЗЗП са
посочени 19 примера на неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща
неравноправните клаузи в потребителските договори, предвижда, че такава е
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на
доставчика и потребителя, като поставя изпълнението на задълженията на
доставчика в зависимост от условия, чието изпълнение зависи единствено от
неговата воля /т. 3/ и налага на потребителя да изпълни свое задължение дори
ако търговецът или доставчикът не изпълни своите задължения /т. 14/.
Съдът намира, че от обсъдените доказателства се установи възникнало
между ищеца и ответника *** ЕООД правоотношение по силата на сключен
между тях договор за паричен заем от разстояние по реда на ЗПФУР, където е
предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние.
Според чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР за доказване на електронни изявления,
отправени съгласно този закон, се прилага Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). Комуникацията между
страните е осъществена посредством електронната страница на кредитора, на
която кредитополучателя е подал искане за получаване на кредит,
предоставена е необходимата информация и лицето се е съгласило да получи
заем. Доколкото се касае за вид заем, който по своята характеристика е реален
договор, за да е действително съглашението, трябва реално да е предадена
съответната сума на заемателя. Фактът на реално предаване на заемната сума
от 4000 лв. в случая не се и оспорва от ищеца. Съобразно изрично
8
уговореното в чл. 5 от Договора за кредит се посочва, че заемът се обезпечава
с поръчителство от "***" в полза на кредитора. Предвид това съдът намира, че
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство
представлява разход по кредита, който неправилно не е бил включен, като
такъв при изчисляването на ГПР по договора за потребителски кредит и
общата дължима сума по същия. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход
по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на
договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита.
Действително, при кандидатстването за кредит при "***" ЕООД потребителят
може да избере освен обезпечение под формата на поръчителство и личен
гарант, но при невъзможност да осигури такъв, алтернативата за него е или да
не получи искания заем или да избере да сключи договор за гаранция с "***".
"***"е посочен за възможен поръчител от самия кредитор "***" ЕООД,
поради което ответното дружество е наясно с условията за предоставяне на
поръчителство от "***" и в частност с възмездния характер на договора за
гаранция. Т. е. насочвайки потребителя към въпросното дружество-поръчител,
кредиторът изначално е запознат с разходите, които потребителят ще се
задължи да направи във връзка с договора за кредит, поради което тези
разходи освен, че са пряко свързани с договора за кредит, но също така са и
известни на кредитора още при сключването му. По изложените съображения
съдът приема, че разходите по обезпечението е трябвало да се вземат предвид
при формирането на ГПР по кредита и да се включат в общата дължима сума.
Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно действителния
размер на крайната сума, която следва да плати по договора - тя не е в размер
на 5400,00 лв., защото същата се завишава с възнаграждението за
поръчителство в размер на 4040,00 лв., и реалните разходи по кредита, които
ще направи – при главница от 4000 лв., дължима за срок от 18 месеца,
длъжникът е следвало да плати сума от общо 9440,00 лв., в която се включва
освен чистата стойност на кредита, но още и договорна лихва от 1400,00лв. и
възнаграждение на гаранта от 4040,00 лв. В тази връзка и без ползването на
специални познания е видно, че посочения в договора годишен процента на
разходите от 49,66 % не съответства на действително приложимия между
9
страните. Последното мотивира извода за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, което води до недействителност на самия договор за заем по силата на
чл. 22 ЗПК. С оглед на горното искът се намират за основателен и като такъв
ще се уважи. С оглед извода за основателност на главния иск, съдът не дължи
произнасяне по предявените евентуални искове.
В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се определи
възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ минималния
размер по Наредба №1/2004, а именно 480 лв. при съобразяване, че
адвокатското дружество е регистрирано по ЗЗДС. Съдът намира, че нормата
на чл. 7, ал. 2 НМРАВ /в редакцията към датата на сключване на договора за
правна защита и съдействие/ определя правила за изчисление на минималните
размери на адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е.
като сбор от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената
на отделните претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение
№ 60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по
11Този файл е копие на електронно подписан документ, в което, макар и
постановено по друг спорен въпрос, съдът е приел, че възнаграждението на
адвоката е единно, като база за определянето му е единствено материалния
интерес по правния спор, а не броя на предявените искове и броя на
ответниците. Отделно от гореизложеното при определяне на размера на
адвокатското възнаграждение съдът намира, че не е обвързан от определените
с Наредба № 1 МРАВ размери на минималните адвокатски възнаграждения. За
да достигне до това становище съдът съобразява практиката, обективирана в
Решение от 05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС.
Съгласно горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият
адвокатски съвет – на правомощия да определя минималните адвокатски
възнаграждения представлява нарушение на правилата за свободната
конкуренция, закрепени в чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава
правото на ЕС, тъй като очевидно не съответства на критериите, изведени във
въпросното решение, а именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има
възможност, отчитаики правната и фактическа сложност на делото,
инстанцията, пред която се явява процесуалният представител, и
продължителността на процеса, да се отклони от минимално определения
размер на адвокатските възнаграждения тогава, когато тои се явява
несъразмерно висок с оглед реално положения труд и направени разходи от
10
процесуалния представител, респ. представляваната в процеса страна. Това
разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата не засягат само
потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в съдебното
производството доколкото, ако загуби делото, то в неина тежест ще бъде
възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС – орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния
съд да гарантира пълното деиствие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./. Като се вземе изхода на спора определеното адвокатско
възнаграждение следва да бъде присъдено съобразно уважената част на
претенцията от 480 лв.
На основание чл. 78 ал. 6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да
11
заплати по сметка на Плевенския районен съд държавна такса върху иска,
който е оценяем /5400 лв./, в размер на 216,00 лв.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал.1, предложение
трето ЗЗД, вр.чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.9 ЗПК по иска, предявен от С. П. С.,
ЕГН **********, *** против *** ЕООД, **********, със седалище и адрес на
управление: *** Договор за предоставяне на потребителски кредит №
***/28.09.2023г. поради противоречие с нормите на ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК ***
ЕООД, **********, със седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на
***, вписано в регистър БУЛСТАТ под № **********, като процесуален
представител на С. П. С., сумата от 480,00 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за оказаната по производството безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 ГПК *** ЕООД, **********, със
седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ по сметка на РС-Плевен
сумата от 216,00 лв. за държавна такса, както и 5 лева в случай на служебно
издаване на изпълнителен лист.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
12