Р Е
Ш Е Н
И Е №4
гр.
Сливен, 18.01.2019г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в публично заседание на шестнадесети януари през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
при
секретаря Соня Василева, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №555 по описа за 2018год., за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е въззивно
и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба, против Решение №1238/25.10.2018г. по гр.д.№369/2018г. на Сливенски
районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от
„ЕКО РЕ“ ЕООД, гр. Нови Искър, общ.София срещу „Дрийм
агро“ ЕООД, гр.Сливен иск с правно основание чл.327,
ал.1 от ТЗ за заплащане на сумата от 19200лв. по фактура №1401/22.12.2017г.,
ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от завеждане на
исковата молба - 29.01.2018г. На ответното дружество са присъдени разноски в
размер на 1930лв.
Решението е обжалвано от ищеца в
първоинстанционното производство – „ЕКО РЕ“ ЕООД, гр. Нови Искър изцяло.
В жалбата си дружеството въззивник „ЕКО РЕ“ ЕООД, гр. Нови Искър чрез пълномощника адв. В.Ч. *** посочва, че посоченото първоинстанционно
решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено при нарушения на
процесуалните правила и в противоречие с материалния закон. Счита, че районният
съд е допуснал съществено процесуално нарушение като е възстановил за ответника
срока за отговор на исковата молба. Излага съображения относно
неоснователността на това искане и неправилността на действието на районния
съд. В резултат на това процесуално нарушение посочва, че са събрани
недопустими в процеса доказателства по молба на ответника. Поради това счита,
че не следва да бъдат кредитирани отговорите на вещото лице по назначената ССчЕ на въпросите на ответника, както и да се изключат
всички представени с отговора на исковата молба писмени доказателства и да не
се прилага санкцията по чл.161, вр. с чл.176 от ГПК
по въпросите на ответника спрямо управителя на ищцовото
дружество. Ако не бе зачетен подадения отговор, установената фактическа
обстановка и правните изводи на съда биха били различни. На следващо място
излага съображения за неправилността на изводите на съда относно представената
с исковата молба фактура №1401/22.12.2017г. Съдът неправилно приел, че начинът
на плащане, посочен във фактурата е нехарактерен, тъй като не е съобразил
разпоредбите на ЗОПБ и невъзможността начина на плащане да бъде различен от
този по банков път, с оглед размера на сумата. Несъстоятелен бил мотива, че щом
като ответника не е включил фактурата в дневника за покупки и не е ползвал
данъчен кредит, то липсвало договор между страните. Посочва и че липсата на
подпис за получател не е задължителен реквизит и от това не могат да се правят
никакви изводи в полза или във вреда на едната или другата страна. Счита, че
ако се изключат събраните по делото по искане на ответника доказателства, то
предявеният иск се явява основателен и доказан. Липсата на отговор го
освобождавало от доказателствената тежест да установи
изпълнение на задължението за предаване на стоката, тъй като при липса на отговор
този въпрос – получаването на стоката, не бил спорен. С оглед изложеното, въззивникът моли съда да отмени обжалваното решение и да
постанови ново, с което да уважи исковата претенция, ведно със законната лихва,
считано от подаване на исковата молба. Претендира присъждане на направените
пред двете инстанции разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е
подаден отговор на въззивната жалба, отговарящ на
изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК от другата страна - „Дрийм
агро“ ЕООД, гр.Сливен.
В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.
В отговора на въззивната
жалба, въззиваемото дружество „Дрийм
агро“ ЕООД, гр.Сливен чрез пълномощника адв. Г.М. *** посочва, че въззивната
жалба е неоснователна, а обжалваното решение – правилно и законосъобразно.
Счита, че правилно и законосъобразно районният съд е възстановил срока за
отговор на исковата молба. Счита, че е преклудирано
оспорването на заключението на вещото лице, като ищцовото
дружество не се е възползвало от възможностите на чл.201 от ГПК. Посочва, че
ищецът не е доказал нито договарянето между страните, нито предаването на
стоката. Управителят на същото не се е явил в съдебно заседание, за да отговори
на поставените му въпроси. Счита, че районният съд правилно е установил
фактическата обстановка и е направил правилни и законосъобразни правни изводи.
Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира присъждане на направените
по делото разноски.
С въззивната
жалба и отговора не са направени доказателствени
искания за въззивната фаза на производството.
В с.з., дружеството въззивник
„ЕКО РЕ“ ЕООД, гр. Нови Искър, редовно призовано, не се представлява.
В с.з. въззиваемото
дружество „Дрийм агро“
ЕООД, гр.Сливен, редовно призовано, се представлява от представителя си по
закон – управителя П.З. и от процесуален представител по пълномощие адв. Г.М. ***, който оспорва въззивната
жалба като неоснователна. Поддържа подадения отговор. Моли съда да потвърди
първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на направените пред въззивната инстанция
разноски.
Въззивният
съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща
на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия
срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването,
чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен
съд.
При извършване на служебна проверка по
реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно
решение е валидно и допустимо.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в
рамките на въззивната жалба, настоящата инстанция,
след преценка на събраните по делото доказателства, намира, че обжалваното решение
е законосъобразно и правилно и като такова следва да бъде
потвърдено.
Този състав на въззивния
съд счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения
материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Въззивният
съд споделя напълно правните изводи на първоинстанционния
съд.
Искът, с който първоинстанционния
съд е бил сезиран е за заплащане на продажна цена на доставена 40 тона
органична тор в размер на 19200лв. по фактура №1401/22.12.2017г. С оглед
изложените в исковата молба обстоятелства, на които се основава исковата
претенция, въззивният съд квалифицира предявеният иск
като такъв по чл.318, вр. с чл.327, ал.1 от ТЗ, вр. с чл.286 от ТЗ.
Следва да се отбележи, че подлежащите на
установяване обстоятелства при така дадената от въззивния
съд правна квалификация са същите, като тези, указани от районния съд при
доклада му по чл.146 от ГПК, като съдът е дал възможност на страните за
ангажиране на доказателства, съобразно правилно разпределената им доказателствена тежест. Осигурил е на страните пълна и
равна възможност за защита в производството.
Съдът намира въззивната
жалба за неоснователна.
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в рамките на настоящия процес,
върху дружеството ищец тежи задължението, при условията на пълно и главно
доказване, да установи и докаже с допустимите в ГПК доказателствени
средства, както следва: наличието на договорна връзка между двете дружества,
страни по делото; доставката на въпросната тор, съгласно уговорките на съконтрахентите по договора, като обоснове и неизпълнено притезание на купувача по договора – да заплати дължимата
продажна цена след получаването на стоката. Доколкото купувача по сделката –
ответното дружество „Дрийм агро“
ЕООД, гр.Сливен чрез своя процесуален представител по делото пред първата
инстанция е възразил, че не е сключил конкретната сделка за доставка на 40т.
тор и не е получавал такава, описана в представената по делото фактура и не
дължи плащане на продажната цена, върху продавача – ищцовото
дружесто, тежи и процесуалното задължение да установи
с допустимите доказателствени способи положителния
факт – че е налице договореност за доставка на тези процесни
40 тона органична тор и че е доставил стоката, като купувача е получил същата и
дължи плащането й. Следва да се отбележи, че ответното дружество не оспорва
факта, че между него и ищцовото дружество са били
налице търговски взаимоотношения и са реализирали търговски сделки по доставка
на органична тор, като обаче оспорва сключването на процесната
такава. Поради това, както е указал правилно и районният съд в доказателствената тежест на ищеца е да установи посочените
по-гори факти, свързани със сключването и изпълнението на въпросната сделка по
доставка на 40 тона органична тор.
В случая се касае за сключен ненаименован, двустранен, неформален, консесуален
и възмезден договор, който е търговска сделка по смисъла на чл.286, ал.1 от ТЗ.
Съгласно разпоредбата на чл.293, ал.1 от ТЗ за действителността на търговската сделка е необходима писмена или друга
форма само в случаите, предвидени в закон. По принцип търговските сделки са
неформални, с изключение на изрично предвидените такива в закон /напр. банкови
сделки/. В случая сключените между страните сделки, в т.ч. и процесната, са неформални. Като такива те могат да се
установяват с всички предвидени и допустими доказателствени
средства.
Твърденията за наличието на сключен
договор за търговска продажба между страните по настоящото дело, се основават
единствено на представената с исковата молба фактура №1401/22.12.2017г.
Фактурата, издадена съгласно
изискванията на чл.6 от ЗСч., е един частен свидетелстващ документ, който ако е
подписан от страните удостоверява изявленията материализирани в нея, носи
информация за основните параметри на договор за продажба, за които договарящите
страни са се споразумели – вида, количеството и качеството на доставената
стока, както и цената която следва да бъде заплатена от купувача за нея.
Основанието за заплащане на дължимата цена е не издаването на фактура, а
извършването на доставката на стоката от продавача на купувача. Макар договора
за продажба да се счита за сключен от момента на постигането на съгласие на съконтрахентите за основните клаузи на договора с оглед на
конкретните му параметри – количеството и качеството на стоката, мястото и
времето на доставянето и, заплащането на дължимата цена, то задължението на купувача
да изпълни основното си задължение – да заплати дължимата продажна цена,
настъпва едва тогава когато стоката е доставена от продавача и получена от
купувача по сделката.
В случая, доказателства за
сключването на сделката и изпълнението на задължението за доставка на
въпросното количество тор, ищецът не е ангажирал, извън представената фактура.
Тя обаче, тъй като не е подписана от получател, не е отразена, осчетоводена в
счетоводството на ответното дружество, не е включена в дневниците му за покупки
и в справката декларация по ЗДДС, респ. то не е ползвало данъчен кредит по нея,
не може да се направи по никакъв начин извод за наличие на договорни отношения
във връзка с доставката на стоката по фактурата. Фактът на издаване на фактури
с определено съдържание, би следвало да е последица от възникването на
правоотношенията, а не е юридически факт, който ги поражда. Фактурата би могла
да има доказателствена стойност за сключването на
двустранен консесуален договор, ако бе подписана от
страните /в частност – от получателя/, но в случая сме изправени пред
неподписана фактура, неосчетоводена от ответника. При липсата на подпис на
получателя върху фактурите, в тежест на ищеца бе да докаже с други доказателствени средства възникването на търговската
сделка, чието изпълнение иска.
В редица решения на ВКС на РБ е
възприета тезата, че именно подписа на издадената фактура от представител на
дружеството купувач, може да послужи за основание да се приеме за доказано, че
е извършена доставка на описаната във фактурата стока и най – вече – че тя е
получена от купувача и от този момент за него е възникнало задължението да
заплати дължимата продажна цена, ако изрично между страните не е уговорено
друго. Неподписаната и неосчетоводена в счетоводството на ответното дружество
фактура по никакъв начин не подкрепя твърденията на ищеца в исковата молба за
сключен договор за доставка на въпросното количество тор и за доставянето на
същото. Като не е установено доставянето на стоката /въпросните 40 тона тор/,
съдът не може да приеме, че е възникнало задължение за ответното дружество да
заплати продажната цена. Именно в процесуална тежест на дружеството продавач е
да докаже, че стоката предмет на договора за продажба е била доставена, в
следствие на което да се приеме че за дружеството купувач е възникнало
задължението за заплащане на продажната цена.
Във връзка с възраженията за процесуални
нарушения, допуснати от районния съд във връзка с възстановяване срока за
отговор на исковата молба и събраните
доказателства по искане на ответника, следва да се отбележи следното: Дори и да
се приеме, че неоснователно е възстановен срока за отговор на исковата молба,
това на първо място не променя обстоятелствата, подлежащи на установяване в
производството и разпределението на доказателствената
тежест за тяхното установяване. Указанията, дадени на ищеца с доклада на съда,
са правилни и не зависят от подадения отговор. Както по-горе въззивният съд посочи, обстоятелствата, свързани с
установяване на сключения договор за доставка на 40 тона органична тор,
условията на същия и изпълнението на задължението на доставчика – ищец за
доставка на стоката, се носи от ищцовото дружество и
то следва да ги установи по пътя на пълното главно доказване. По-горе съдът
обсъди основното доказателство, ангажирано от него в тази насока –
неподписаната и неосчетоводена от ответника фактура и няма да се спира отново
на този въпрос. Следва само отново да се посочи, че дори и да не се приеме
подаването на отговор в срок, то тази фактура сама по себе си не е достатъчна и
не установява по безспорен начин наличието на договорно отношение между
страните и изпълнението на задължението от страна на ищеца.
По отношение на събраните от районния
съд доказателства, следва да се посочи, че преклузията
за сочене на доказателства настъпва не с изтичането на срока по чл.131 от ГПК,
а едва след доклада на съда по чл.146 от ГПК и даване отново възможност на
страните да предприемат съответните процесуални действия, във връзка с дадените
от съда с доклада указания /чл.146, ал.3 от ГПК/. Поради това, като направени
преди проведеното открито съдебно заседание, в което е приет окончателния
доклад, дадени са указанията на съда по чл.146, ал.2 от ГПК и е предоставена
възможността по чл.146, ал.3 от ГПК, то доказателствените
искания на ответника не са били преклудирани и съдът
не е допуснал процесуално нарушение като е уважил същите.
По въпроса за експертизата следва да се
отбележи, че независимо от въпросите на ответника, факта, че процесната фактура не е отразена и осчетоводена в
счетоводството на ответника и той не я е отразил в дневниците за продажба и не
е ползвал данъчен кредит по нея, се установяват от отговорите на вещото лице по
въпросите на ищцовото дружество.
Във връзка с поставените по реда на
чл.176 от ГПК въпроси на управителя на ищцовото
дружество, който безспорно не се е явил лично пред съда да отговори /писмената
молба с отговори не е изпълнение на процедурата по чл.176 от ГПК/, следва да се
отбележи, че съдът не се е позовал на разпоредбата на чл.161 от ГПК при
формиране на правните си изводи. До същите е достигнал само на база
представените по делото доказателства, без да приложи въпросната разпоредба.
С оглед изложеното, съдът намира, че ищцовото дружество – въззивник не
е провело успешно пълно главно доказване на изгодните за него факти, поради
което иска му следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Щом правните изводи
на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се
явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като
правилен и законосъобразен.
Правилно и законосъобразно районният съд
е възложил отговорността за разноски в първоинстанционното
производство на ищцовото дружество, съгласно
разпоредбата на чл.78, ал.3 от ГПК и в тази част решението следва да бъде
потвърдено.
Отговорността за разноски във въззивното производство, с оглед изхода на процеса и
неоснователността на въззивната жалба, следва да се
възложи на дружеството въззивник, като то следва да
понесе своите така, както са направени и да заплати на въззиваемото
дружество направените от него разноски за адвокатско възнаграждение пред
настоящата инстанция в доказания размер от 700лв.
Ръководен от изложеното, съдът
Р
Е
Ш
И
:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло първоинстанционно Решение №1238/25.10.2018г.,
постановено по гр.д.№369/2018г. по описа на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА
„ЕКО РЕ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: ***************
да заплати на „ДРИЙМ АГРО“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: ************* сумата от 700лв., представляваща
направени във въззивното производство разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване, с оглед нормата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.