РЕШЕНИЕ
гр. София, 09.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на деветнадесети април две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 13235 по описа за 2018 г.,
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 456937 от 24.07.2018 г., постановено
по гр. дело № 54729/2017 г. по описа на СРС, ІI ГО, 126 състав, частично са
уважени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Ю.Б.Т., искове с
правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл.
86, ал.1 ЗЗД, за установяване съществуване на вземане за сумата 73,86 лева, представляваща 1/2
от цена на доставена топлинна енергия в периода май 2014 г. - април 2016 г. в
имот с аб. № 301428 и задължение за доплащане на цена на топлинна енергия,
доставена в периода май 2013 г. - април 2014 г., съгласно обща фактура №
**********/31.7.2014 г. и за сумата 14,04
лева, представляваща 1/2 от възнаграждение за предоставяне на
услуга дялово разпределение за периода май 2014 г. - април 2016 г., заедно със законната лихва от 05.5.2017 г.
до погасяване на задълженията, като са отхвърлени исковете за
стойност на потребена топлинна енергия за разликата до пълния предявен размер
от 214,70 лева, иска за заплащане на възнаграждение за предоставяне на услугата
дялово разпределение за разликата до пълния предявен размер от 30,11 лева и за
периода май 2013 г. - април 2014 г., както и исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 36,70 лева, представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху задължението за доставена топлинна енергия за
периода 15.9.2014 г. - 12.4.2017 г. и за сумата 5,39 лева, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за
предоставяне на услуга дялово разпределение за посочения период. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 205,04 лв., представляващи сбора на разноските
в заповедното и исковото производство.
Решението в частта, с която предявените
искове са били частично уважени не е обжалвано от ответника и е влязло в
законна сила.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която предявените искове са били частично отхвърлени, е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД,
чрез пълномощника си – юриск. Т.Ж., с надлежно учредена представителна власт по
делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост.
Изтъква, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че част от дължими суми
са погасени по давност, сочейки че съобразно разпоредбата на чл. 33, ал. 2, вр.
ал. 4 ОУ от 2014 г., според която след
отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителни
сметки, продавачът издава за отчетния период кредитни известия и една обща
фактура, като до този момент клиентите не изпадат в забава, а едва след това се
начислявало обезщетение за забава. Поддържа, че в конкретния случай такава
фактура е издадена на 31.07.2014 г., а вземанията по нея ставали изискуеми на
15.09.2014 г. Тъй като заявленията било подадено на 05.05.2017 г., никое от
претендираните вземания не било погасено с кратката 3/три/ годишна давност. По изложените
съображения моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи изцяло
предявените искове като присъди и направените по делото разноски.
Въззиваемият - Ю.Б.Т., чрез полномощника си – адв. В.Т.,
с надлежно учредена представителна власт по делото, в законоустановения срок е
подал отговор на въззивната жалба, с която оспорва същата по подрбобно
изложените съображения. Претендира и разноски.
Въззиваемият - „Т.с.“ ЕООД - третото
лице помагач на ищеца – не е подал отговор на въззивната жалба, и не изразява
становище по релевираните доводи във въззивната жалба.
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно
споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по
силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по оплакванията във въззивната
жалба, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира
следното:
Съгласно
задължителните за органите на съдебната власт /атгл. 130, ал. 2 ЗСВ/ тълкувателни
разяснения дадени в ТР № 3/2011 г. от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, „понятието „периодично плащане” по смисъла на
чл. 111, б. „в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за
предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт,
чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Вземанията на топлофикационни,
електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни
услуги също съдържат изброените признаци на понятиет, поради което процесното
вземане на ищеца за цената на доставена топлинна енергия е периодично плащане
по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД и за него се прилага тригодишна давност. В
конкретният случай давността е била прекъсната с подаването на заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 05.5.2017 г., от която дата
установителният иск се счита предявен - арг. чл. 422, ал. 1 ГПК и чл. 116, б.
"б" ЗЗД. Ето защо е обоснован и законосъобразен извода на СРС, че
вземанията на ищеца, станали изискуеми преди 05.5.2014 г., са погасени по давност. По отношение
на периода, който обхващат предявените вземания, са приложими отменените Общи
условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР /за
задълженията, възникнали преди 12.03.2014 г./, както и новоприетите Общи
условия, одобрени с Решение № ОУ- 02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от
12.03.2014 г. /за задълженията, възникнали след тази дата/.
Съгласно клаузата
на чл. 33, ал. 1 и ал. 6 от отменените ОУ на топлофикационното дружество,
задължението на потребителя на топлинна енергия да заплати месечните дължими
суми следва да бъде изпълнено в 30-дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят. Следователно, задълженията за периода от май 2013 г. до
февруари 2014 г. включително /по отношение на които се прилагат отменените ОУ/
са погасени по давност - за последния месец от посочения период задължението е
станало изискуемо на 31.03.2014 г., като тригодишната погасителната давност за
него е изтекла преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК.
Що се отнася до
предявените вземания за периода от март 2014 г. до м.04.2016 г. приложение
намират новоприетите ОУ одобрени с
Решение № ОУ- 02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г., като
съгласно чл. 33, ал. 1 от тях клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими
суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на топлопреносното предприятие. По своята правна същност
ежемесечното публикуване на дължимите суми на общодостъпно място в интернет представлява покана от кредитора до
длъжника, в която е конкретизиран размерът на дължимата сума за изтеклия
отчетен период, т.е. в случая изискуемостта на задължението е обвързана с
изпращането на покана от продавача на топлинна енергия, поради което е законосъобразен
извода, че давността за тези задължения започва да тече от датата на възникването
им - арг. чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Следователно, задълженията за периода от месец
март 2014 г. до април 2014 г. включително /по отношение на които се прилагат
новоприетите ОУ от 2014 г./ също са погасени по давност. За последния месец от
посочения период задължението е станало изискуемо на 02.5.2014 г., като
тригодишната погасителната давност за него е изтекла преди подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК.
Противно на
поддържаното във въззивната жалба издаването на общата фактура за периода май
2013 г. - април 2014 г. не променя падежа на общото задължение и същото не се
дължи от датата на издаване на общата фактура /31.07.2014 г./, респ. от
изтичане на 30-дневен срок от публикуването й /чл. 33, ал. 2 от ОУ/. Това е
така, защото съгласно чл. 32, ал. 2 от Общите условия от 2014 г. тази обща
фактура обективира месечните задължения за целия отчетен период, след отчитане
на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки,
т.е. при съобразяване на резултата от изравнителните сметки и добавяне на
сумите за доплащане от потребителя, респ. изваждане на сумите за възстановяване
на потребителя. От изложеното следва, че падежът на месечните задължения за
стойност на потребена топлинна енергия остава същият, посочен в нормата на чл.
33, ал. 1 ОУ /в 30-дневен срок от датата на публикуването им/, като въз основа
на общата фактура, отчитаща резултата от изравнителната сметка, единствено би
могло да възникне ново вземане за ищеца само за сумата, надхвърляща общия сбор
на фактурираните през целия период задължения, в случай, че се стигне до доплащане
от потребителя, или ново вземане за потребителя за сумата, подлежаща на
връщане, в случай че фактурираното количество топлинна енергия през целия
отчетен период надхвърля реално потребеното, установено след отчет на уредите
за дялово разпределение.
В настоящия
случай, извън погасителната давност е само задължението за доплащане по общата
фактура от 31.7.2014 г., което е в размер на 12,03 лева, защото то надхвърля общия сбор на фактурираните през целия
период задължения и е възникнало след изтичане на отчетния период /май 2013 г.
до април 2014 г./., въз основа на резултат от изравняване. В останалата част
сумата по общата фактура от 31.7.2014 г. отразява фактурираните ежемесечно
задължения през този период, чиито падежи са настъпвали в 30-дневен срок след
изтичането на всеки месец, респ. в 30-дневен срок след покана от кредитора чрез
публикуването им на интернет страницата на продавача. Ето защо е обоснован
извода, че тригодишният давностен срок за тези задължения, е изтекъл преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, а искът
правилно е уважен само за сумата от 12,03 лв., представляваща сума за доплащане
по общата фактура от 31.07.2014 г. за периода май 2013 г. - април 2014 г. , тъй
като вземането е възникнало на посочената дата, от която е и изискуемо и от
която тече тригодишният давностен срок, който към момента на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК не е изтекъл.
По отношение на
оплакването във въззивната жалба, касаещо акцесорните искове за заплащане на
лихва за забава следва да се отбележи, че съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение
на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва
от деня на забавата. Нормата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД предвижда, че когато денят за
изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след
изтичането му. В рамките на процесния период са действали общите условия на ищцовото
дружество, приети с Решение по т. 1 от Протокол 53/ 28.03.2013 г. на Съвета на
директорите на „Т.С.” ЕАД, одобрени е Решение ОУ-02/ 03.02.2014 г. на ДКЕВР на
основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ. В чл. 33, ал. 4 от тях е посочено, че продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само върху
задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок, а именно само
върху общодължимата сума за съответния отчетен период на база на изравнителната сметка. Следователно по аргумент за
противното от чл. 33, ал. 4 ОУ се явява обоснован извода на СРС, че клиентите
на топлинна енергия не дължат обезщетение за забава върху месечните прогнозни
сметки за топлинна енергия, а само за сумите, начислени след извършването на
изравняването на топлинната енергия. Съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия
от 2014 г. последните суми следва да бъдат заплатени в тридесетдневен срок от датата на публикуването на сметките за
тях на интернет-сайта на дружеството, така както и ищецът е твърдял в исковата
молба. Нещо повече, в доклада по делото обективиран в Определение от 22.02.2018
г., съдът в съответствие с разпоредбата на чл. 146, ал.2 ГПК е указал на ищеца,
че не сочи доказателства за този факт. От страна на ищеца не са ангажирани
доказателства за датата, на която сметките на ответника са били публикувани на
интернет-страницата му, поради което и с оглед доказателствената тежест по чл.
154, ал. 1 ГПК е законосъобразен изводът на районния съд, че ищецът не е
установил при условията на пълно и главно доказване , че ответникът е поставен
в забава за изпълнението на процесиите задължения за заплащане стойността на
ползваната в имота топлинна енергия. Следователно в съответствие с материалния
закон първоинстанционният съд обосновано е приел, че ответникът не дължи мораторна
лихва върху тези задължения и правилно акцесорните искове са били отхвърлени.
Тъй като СРС е достигнал до същите фактически и правни
изводи обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
В полза на пълномощника
на въззиваемия на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, вр.
чл. 273 ГПК следва да се присъди адвокатско възнаграждение за процесуалното
представителството в производството пред СГС
в размер на 300,00 лв.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи
на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69,
ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 456937 от 24.07.2018 г.,
постановено по гр. дело № 54729/2017 г. по описа на СРС, ІI ГО, 126 състав в
обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД с ЕИК*********, със седалище и адрес на
управление:*** Б да заплати на адв. В.В.Т.,
на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 300,00 лв.,
представляващи възнаграждение за извършено процесуалното представителството в
производството пред СГС.
разноски за адвокатско
възнаграждение в производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО в
необжалваната част е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Т.с.“
ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: