Р Е Ш Е Н И Е № 294
В ИМЕТО НА НАРОДА
град Шумен, 23.12.2019г.
Шуменски
окръжен съд в открито заседание на двадесет и шести ноември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мирослав Маринов
ЧЛЕНОВЕ: 1. Ралица Хаджииванова
2. мл. с. Соня Стефанова
Като разгледа докладваното от
младши съдия Стефанова в. гр. дело № 397 по описа за 2019 год. на Шуменски
окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 216/ 02.07.2019 год. по гр. д. № 1360/2018 год. по описа на
РС – Нови пазар, изменено в частта за разноските с определение №746/30.08.2019г.
на НПРС, съдът е признал за нищожни като неравноправни клаузите в раздел VІ
„Параметри“, които касаят задължение за заплащане на допълнителен пакет от
услуги в размер на 3750 от договор за потребителски кредит Профи Кредит
Стандарт №**********, сключен на 07.02.2017 г. между ответната страна “Профи
Кредит България“ ЕООД, представлявано от Управителите С.Н.Н., О.Л., Д.Х.и И.Х.Г.,
с пълномощник по делото юрисконсулт И.П.и ищеца Б.Г.Б., действащ чрез
процесуално си представител адв. Д. Ф. ***. Със същото решение е отхвърлен
предявеният иск с правно основание по чл.146, ал.1 от ЗЗП и чл.22 от ЗПК, във
вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД за признаване на нищожност на горепосочения договор за
потребителски кредит, както и предявеният в условията на евентуалност иск на
същото правно основание за признаване на нищожност на клауза по чл.12.4 от Общи
условия към договора. Отхвърлен е и предявеният иск с правно основание чл.55
във вр. с чл.34 от ЗЗД в размер на 1 168, 64 лв., представляващи платена
сума без основание по процесния договор за потребителски кредит. Ответникът
„Профи Кредит България“ е осъден да заплати сторените съдебно-деловодни
разноски, съразмерно с уважената част от иска, а ищеца – съотв. съобразно
отхвърлената част от иска.
Недоволен от така постановения
съдебен акт остава ответникът, в първоинстанционното производство „Профи Кредит България”
ЕООД, който го обжалва, в частта му, с която са признати за нищожни като
неравноправни клаузите в раздел VІ „Параметри“ от Договор за потребителски
кредит № **********, които касаят задължение за заплащане на допълнителен пакет
услуги в размер на 3750 лева, както и в частта, с която в негова тежест са
присъдени сторените в първоинстанционното производство съдебно-деловодни
разноски, съобразно изхода на делото. Жалбоподателят изтъква, че не е доволен
от постановеното съдебно решение. Счита същото за неправилно и необосновано по
подробно изложени съображения. Моли атакуваното решение да бъде отменено в обжалваната
част и да бъде постановено друго, с което предявените от ищеца Б.Б. искове да
бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира сторените съдебно-деловодни
разноски.
В съдебно заседание
жалбоподателят “Профи Кредит България“ ЕООД редовно призован не се явява и не
изпраща представител.
Депозирана е и въззивна жалба вх.
№ 6032/ 05.08.2019 год. (пощенско клеймо от 02.08.2019 год.) от ищеца по
първоинстанционното производство Б.Б., действащ чрез процесуалния си
представител адв. Д.Ф.,***, с която се атакува постановеното решение в частта,
в която е отхвърлен предявеният иск с правно осн. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и чл.
22 от ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за признаване нищожността на процесния
потребителски договор, частта, в която е отхвърлен предявеният в условията на
евентуалност иск на същото правно основание за признаване на нищожност на
клаузата на чл. 12,4 от ОУ на процесния ДПК, както и частта в която е
отхвърлена исковата претенция с пр. осн. чл. 55, вр. чл. 34 от ЗЗД за осъждане
на ответника в първоинстанционното производство да заплати на жалбоподателя
сумата от 1168, 64 лева, представляваща платена от последния без правно
основание сума по процесния ДПК. Моли атакуваното решение да бъде отменено в
обжалваната част и да бъде постановено ново, с което да бъдат уважени
претенциите му. Претендира сторените разноски.
В съдебно заседание
жалбоподателят Б.Г.Б. редовно призован не се явява и не изпраща представител.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК
въззиваемите страни са депозирали писмени отговори на жалбите на насрещните
страни, в които съответно оборват доводите на жалбоподателите.
Въззивните жалби са подадени в
срока по чл. 259 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване акт,
поради което са допустими и следва да се разгледат по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни
основания в жалбата, т.е. по действащия ГПК въззивният съд действа като
апелация (т. нар. „ограничен въззив”). В този смисъл е и трайната практика на
ВКС – напр. Решение № 230 от 10.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 307/2011 г., II
г. о., ГК и Решение № 189 от 9.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 107/2012 г., II г.
о., ГК. След проверка по реда на чл. 269 от ГПК, въззивният съд намери, че обжалваното
решение е валидно и допустимо, като в хода на процеса и при постановяването му
не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
За
да се произнесе настоящият състав взе предвид следното:
Районен съд- Нови пазар е сезиран
с искова молба от Б.Г.Б., в която сочи, че на 07.02.2017 г. между него и
ответното дружество е сключен договор за потребителски кредит Профи Кредит
Стандарт №********** за сумата от 5 000 лв., за срок от 24 месеца, при ГПР
от 49,89 %, лихвен процент 41,17 %. Договорено е, че ищецът избира пакет допълнителни
услуги срещу цена от 3 750 лева. Така общата дължима сума нараснала до
11 168,64 лева. Ищецът счита, че сключеният договор е нищожен като противоречащ на добрите нрави. Счита, че
клаузата, уреждаща размера на дължимата годишно лихва, е неравноправна. Твърди,
че с предложения допълнителен пакет услуги се заобикаля разпоредбата на чл.19,
ал.4 от ЗПК, като счита, че тази уговорка е в пряко противоречие с разпоредбата
на чл.10а, ал.2 от ЗПК. Сочи, че е налице противоречие с изискванията на
нормите на чл.11, т.9 и т.10, във вр. с чл.22 от ЗПК.
Навежда
твърдение за неравноправност на клаузата, уреждаща размера на ГПР - 49,90%. Сочи,
че действителният годишен процент на разходите е различен, поради което е бил
въведен в заблуждение относно стойността на разходите, тъй като не били ясно
уговорени лихвения процент по кредита и ГПР, съобразно изискванията на чл.11,
ал.1, т.9 и 10. Ищецът счита, че нищожността на посочените клаузи от договора
води до нищожност на целия договор, защото договорът имал възмезден характер и
кредиторът не би го сключил без възнаграждение за кредита, т.е. без уговорките
за лихвен процент и ГПР.
Релевира се нищожност на клаузата
по чл. 12, т.4 от ОУ като неравноправна на основание чл.143, т.5 от ЗЗП . Твърди,
че в чл. 12, т.3 от ОУ е предвидено, че ако длъжникът просрочи една месечна
вноска с повече от 30 календарни дни, то настъпва автоматично прекратяване на
договора и обявяване на неговата предсрочна изискуемост. Тази клауза
задължавала ищеца да плати всички дължими по договора суми, въпреки
прекратяването на облигационната връзка. Ищецът счита, че в случая тази клауза
има предвид разваляне на договора по смисъла на чл.87 от ЗЗД, при което като
последица кредиторът би могъл да иска само обезщетение за вредите от
неизпълнение, а не суми, които намират основание във вече прекратения договор,
тъй като развалянето на договора и обявяване на предсрочната изискуемост на
задълженията на длъжника, били с несъвместими последици. Счита, че ако
предвидените в тази клауза от ОУ плащания се счетат за неустойка, то размерът й
би бил необосновано висок, съизмерно претърпените вреди, чиито размер ищецът
счита, че в максималната степен следва да е съвпадащ с размера на законната
лихва. Ищецът моли съда да прогласи
нищожността на договора, при евентуалност нищожността на посочените по-горе
отделни негови клаузи, даващи право на
ответното дружество да получи заплащане на пакет допълнителни услуги и клаузата
на чл.12.4 от общите условия към договора. Ищецът твърди, че е възстановил в
полза на ответната страна сумата от 5000 лв. и направил допълнителни плащания –
още 1 168,64 лева, като сочи, че съгласно чл.23 от ЗПК, ако договорът е
нищожен, то кредитополучателят дължи само чистата сума по кредита. Затова
ищецът желае и счита, че има право да получи надплатеното, като недължимо
платено, в размер на 1 168,64 лева. Поради това предявява и осъдителен иск
спрямо ответната страна в този размер. Претендира сторените съдебно-деловодни
разноски.
В законоустановения срок е
постъпил писмен отговор, в който се заявява неоснователност на предявените
искове. Ответното дружество сочи, че между страните била договорена
възнаградителна лихва в размер на 41,17%, възнаграждение за капитал,
предоставен на рискови клиенти, без обезпечение на кредита и без гаранция дали
кредиторът ще успее да си върне средствата. Доколкото сключеният договор има и
характер на търговска сделка, за ответника липсва законодателно ограничение
относно размера на лихвите по кредита. В случай на преценка на съда за
недействителност на клаузата за определяне на възнаградителната лихва,
ответното дружество моли да се приложи чл. 26, ал.4 от ЗЗД.
Навежда твърдения, че уговорките
в раздел VI от договора не съдържат нито общите съставки за неравноправност,
нито специални такива в отделните хипотези за неравноправност в ЗЗП, тъй като
липсват предпоставките за това – вреда за потребителя, липса на добросъвестност
и неравновесие между правата и задълженията на страните. Твърди, че ищецът е имал
възможност да се запознае с клаузите на договора преди сключването му. Сочи, че
с уговорката за заплащане на пакет допълнителни услуги не се заобикаля закона, тъй
като този пакет се предоставя единствено по желание на длъжника. Оспорват се
твърденията на ищеца за нищожност на договора, както и на клаузата по чл. 12, т.4
от ОУ. Счита, че предсрочната изискуемост е санкция за неизправността на
длъжника. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени, като в полза на
дружеството бъдат присъдени направените разноски по делото.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните в първата съдебна инстанция
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
Не се спори, а и от представените
по делото договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №**********,
сключен на 07.02.2017 год. и Споразумение за предоставяне на пакет допълнителни
услуги се
установява, че между страните по делото е възникнало облигационно отношение, по
силата на което ответното дружество е предоставило на ищеца потребителски
кредит. Параметрите на договора, описани в исковата молба, са следните:
Сума на кредита: 5000
лв; срок
на кредита: 24 месеца; размер на месечната вноска: 309,11 лева; падеж на вноската: всяко седмо число на
месеца; годишен
процент на разходите (ГПР): 49,89%; годишен лихвен процент: 41,17%;
лихвен процент на ден: 0,11%. Крайната дължима сума по отпуснатия кредит
по договора възлиза на 7418,64
лева. На същата дата, във връзка с договора за
кредит между страните е постигнато и Споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, по което се
дължи като възнаграждение сумата от 3750,00 лева, а размерът на вноската
по закупения пакет от допълнителни услуги възлиза на 156,25
лв. Общото
задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги е в размер
на 11168,64
лв., общият размер на всяка една вноска – на 465,36 лв., с дата на погасяване – 20 (двадесети)
ден от месеца.
Представени по делото са и ОУ към договора за потребителски кредит,
подписани от страните на 07.02.2017 год.,Искане за отпускане на
потребителски кредит от 06.02.2017 год., Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация по потребителските кредити от 06.02.2017 год. и допълнителна преддоговорна информация към него
от същата дата, заявка за промяна на погасителен план по процесния Договор за
потребителски кредит, Анекс № 1 към процесния договор, ведно с погасителен план.
Не е спорно между страните, че уговорената парична сума е предоставена от
ответното дружество на ищеца.
От приложеното Извлечение по сметка към договор
за потребителски кредит №**********, водена за задължението на ищеца се установява, че ищецът е
заплатил изцяло 13 от вноските по погасителния план, като размерът на
погасената главница е 2193 лева, на лихвите – 1772,28 лева, а на вноските по
закупения допълнителен пакет услуги - 2031,25
лева.
С уведомително писмо до ищеца от 19.07.2018 год., ответното дружество го
е информирало за настъпилата предсрочна изискуемост и за едностранното
прекратяване на договора. Не са налице доказателства за достигането му до
длъжника.
В хода на първоинстанционното производство е назначена съдебно-счетоводна
експертиза, която е приета от съда като компетентно изготвена и не е оспорена
от страните.
От заключението по експертизата се установява, че общата
сума, която е погасена по кредита е в размер на 6793,68 лева, а основанията за
плащането са: вземания по отпуснати заеми на клиента, вземания за начислена
законна лихва за забава по активни заеми, вземания за такси по тарифа, вземания
по инкасирани суми от клиента. Вещо лице сочи, че годишният процент на
разходите (ГПР), изчислен съобразно формулата, определена по силата на
Приложение 2 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК възлиза на 41,839 %. Установено е, че
размерът на законната лихва годишно, считано от сключването на договора и до
завеждането на исковата молба възлиза на 18, 64%, а дневно е в размер на
0,052%. Също така от заключението е видно, че ако се счете, че в годишния
процент на разходите се включва възнаграждението за допълнителни услуги, то
годишният процент на разходите би се увеличил до 93, 66%, или нараства с
43,77%.
При
така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Районният съд е бил сезиран с
обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.2 и
чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД и чл. 22 и 23 от ЗПК.
На първо място, неоснователно е
възражението на жалбоподателя, че договорът е нищожен, тъй като е сключен при неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и
т. 10, вр. чл. 22 от ЗПК. Настоящият съдебен състав намира, че в конкретния
случай са спазени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК.
Съдържанието на договора отговаря
на императивните изисквания на закона, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал.
1, т. 7 - 9, - съдържа дата и място на
сключването; вид на предоставения кредит; индивидуализация на страните; срок на
договора; общия размер на кредита и начин на усвояването му; размер на ГЛП;
размер на ГПР, както и общата сума, дължима от потребителя към момента на
сключване на договора; условията за издължаване на кредита, вкл. погасителен
план, съдържащ информация относно размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски; информация за правото на потребителя при
погасяване на главницата да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един
момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен
план за извършените и предстоящите плащания; уговорки относно правото на отказ
на потребителя. Представен е и погасителен план. Възможностите за отказ от
договора и за получаване на информация за дължимостта по кредита са уговорени в
общите условия, екземпляр от които е бил връчен на кредитополучателя.
Предвид изложеното, процесният
договор за потребителски кредит не е недействителен.
На следващо място
кредитополучателят твърди, че с договорения лихвен процент от 41,17% се
нарушават добрите нрави като клаузите, уреждащи размера на възнаградителната
лихва, са неравноправни.
Добрите нрави са морални норми,
на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона.
Понятието „добри нрави” по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД е обща правна
категория, приложима към конкретни граждански правоотношения. Добрите нрави са
коректив, целящ да осуети злоупотребата с принципа за свободата на
договарянето, която не е неограничена.
В
настоящия случай възнаградителната лихва надвишава 4, пъти законната лихва по просрочени задължения, която вещото
лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза неправилно е определило, че е
в размер на 18,64%. Съгласно съдебната практика на ВКС - р. № 1270/09.01.2009
г. на ВКС, 2 ГО по гр. д. № 5093/2007 г. – за противоречащи на добрите нрави се
считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелствуване на друг. Няма изискване възнаградителната
лихва да е равна на законната лихва, но с оглед изискването на закона при
договаряне да не се накърняват добрите нрави, следва да се приеме, че именно те
налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва
е действително.
Съгласно
трайната съдебна практика максималният размер на договорната лихва е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД,
съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на добрите нрави. Противно на добрите нрави е да се
уговаря компенсаторна лихва за забава,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва
и възнаградителна лихва по обезпечен заем, надвишаваща двукратния размер на
законната лихва. В тази насока е
практиката на ВКС, обективирана в Решение № 906/30.12.2004 г. по Г. д.
1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по Г. д. № 315/2005
г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по Г. д. № 5093/2007 г. на
ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по Г. д. № 6295/2014 г. на ВКС, 4
г. о.
Размерът на законната лихва е
определен с ПМС № 426 на МС от 18.12.2014 г., в сила от 01.01.2015 г. и се
равнява на ОЛП на БНБ плюс 10 процентни пункта.
Към
момента на сключване на договора на 07.02.2017 г. основният лихвен процент /ОЛП/ на БНБ е бил 0, 00 % и до настоящия
момент е в същия процент. Поради това най-високата стойност, която е имала
законната лихва за периода на действие на
договора от момента на сключването му е 10, 00%.
С чл.19, ал.4 от ЗКП, законодателят императивно е определил лимит на
лихвата по потребителските кредити, като е определил максималния размер на
годишния процент от разходите да не надвишава 5-кратния размер на законната
лихва, дължима за просрочени
задължения в левове и валута. Действителността на клаузата за възнаградителната лихва,
обаче, не може да се обосновава по аналогия с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
независимо, че ГЛП е част от ГПР, тъй като в ГПР са включени и много други
разходи
С оглед гореизложеното, уговорката за размера на дължимата възнаградителна лихва накърнява добрите нрави
и е нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
В чл. 10, ал.
2 ЗЗД е предвидено, че лихви могат да се уговарят до
размер, определен от Министерския съвет и ако уговореният размер е по-голям,
той се намалява по право до този размер. Към настоящия момент подобен лимит не
е нормативно установен. Същевременно, разпоредбата на чл. 10, ал.
2 ЗЗД касае договорната възнаградителна лихва, а
не законната лихва за забава, в чийто
размер се определя обезщетението при договорно неизпълнение по чл. 86, ал.
1 ЗЗД. Затова с решение № 1270/09.01.2009 г., гр. д.
5093/07 г., ВКС, ІІ г. о. се приема, че волята на страните е меродавна,
доколкото не надвишава най-високия размер, допустим от закона според чл. 10, ал.
2 ЗЗД, какъвто не е регламентиран, поради което
критерий за преценка следва да бъде законната лихва. С оглед разпоредбата на чл. 26, ал.
4 ЗЗД уговорката за по-висок размер на
възнаградителната лихва следва да се замести по право от повелителни правила на
закона, т. е. да се приеме че се дължи законната лихва за забава. Уговорката
над нормативния размер е нищожна на основание чл. 26, ал.
1, предл. 2 ЗЗД, поради противоречие с добрите
нрави. В съответствие с чл. 26, ал.
4 ЗЗД, същата следва да се замести по право от
повелителни правила на закона, като се приеме дължимост на лихвата до размера
от 10. 00 %.
Съгласно
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, ищецът е погасил общо 12 пълни
месечни вноски в размер на по 465,36 лева и една вноска в размер на 412,21
лева, като за погасяване на кредита е заплатил общо 6793,68 лева, от които
лихвата е в размер на 1772, 28 лева, главницата – 2193 лева, а вноската по
пакета допълнителни услуги – 2031,12 лева. Вземанията по начислени лихви за
забава и инкасирани суми възлизат на 201, 79 лева, а вземанията за такси по
тарифа възлизат на 130 лева. Съдът кредитира експертизата в тази част като
обективно дадена.
В
настоящия случай възнаградителната лихва в размер на 10 % се равнява на 541,67
лева за 13 месеца – срокът, в който лицето се е ползвало от ДПК.
Предвид изложеното, искът по чл. 55, ал.
1, предл. 1 от ЗЗД за връщане на недължимо платена
възнаградителна лихва се явява основателен за сумата от 1230,61 лева
(1772,28лв. – 541,67лв.). Доколкото ищецът претендира реституиране на по-малка
сума (1168.64 лева), то претенцията му следва да бъде уважена изцяло.
С оглед събраните по делото
доказателства, настоящата инстанция споделя изводите на районния съд относно
нищожността на клаузите за предоставяне на ищеца на пакет от
допълнителни услуги като съображенията за това са следните:
На първо
място въззивният съд намира, че съдържанието на допълнителния
пакет услуги по съществото си не
представлява реално предоставени допълнителни
възможности или преференциални условия, от които кредитополучателят да може да
се възползва и които да носят допълнителни
ползи за него, за да бъде обосновано изискването на възнаграждение, което по
размер дори надвишава стойността на предоставената в заем сума. По отношение на
услугата "приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит" е налице изначална липса на яснота
какъв е срокът за разглеждане и изплащане на кредита в случай, че не бъде
избран допълнителен пакет. Отделно от
това основно задължение на кредитора по договора
за кредит е да предостави договорената парична сума, т.е. разглеждането и
изплащането на кредита е дейност по усвояване и управление на кредита, а не
допълнителна услуга, за която да се дължи допълнително възнаграждение. Представените като „допълнителни
услуги“ възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, за
намаляване на определен брой погасителни вноски и за смяна датата на падежа всъщност
се полагат на кредитополучателя по силата на закона, поради което поисканото
заплащане за тях е неоправдано.
На второ
място следва да се отбележи, че посочените в споразумението допълнителни услуги
всъщност изобщо не са „допълнителни“. Съгласно чл.10а, ал.1 от ЗПК
допълнителни са такива услуги, които са свързани с договора за потребителски
кредит, но нямат пряко отношение към насрещните престации на страните - например издаването на
различни удостоверения и служебни бележки за отпуснатия кредит, за размера на
текущото задължение. Услугите, описани в процесното Споразумение, имат характер
на действия свързани с управлението на кредита, за които разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК забранява заплащането на такси.
На следващо място с процесното споразумение е закупен пакет от допълнителни услуги
в общ размер на 3750,00 лева с размер на вноската по него е 156,25 лева, като
страните са се съгласили възнаграждението за този пакет да бъде разсрочено за
срока на ДПК на равни месечни вноски и добавено към месечните вноски за
погасяване на главницата. Това възнаграждение, обаче, не може да се определя по
този начин ан блок, тъй като съгласно чл. 10а, ал. 4 от ЗПК видът, размерът и действието, за което се събират
такси и/или комисионни, които са за допълнителни
услуги, трябва да са ясно и точно
определени в договора за кредит. В процесния случай не е посочен размерът на
всяка една от допълнителните услуги, поради което е налице нарушение на
разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК.
Не на
последно място следва да се отбележи, че съгласно клаузите на ОУ, уреждащи
съдържанието на допълнителните услуги се налага извода, че ползването на всяка
от тях е обусловено от насрещната воля на кредитора, което само потвърждава
изложеното по-горе, че не се касае за допълнителни
ползи или преференции за кредитополучателя, а за неравноправни клаузи по
смисъла на чл. 143, т. 3 от ЗЗП.
Настоящият въззивен състав не е съгласен и със заключението на районния
съд, че клаузата 12.4 от Общите условия не
е неравноправна.
Според клаузата на чл. 12. 4 след
прекратяване на договора остава в сила задължението на клиента/солидарния
длъжник да заплати остатъчните и непогасени вноски по погасителен план,
включващи и възнаграждението при закупен пакет от допълнителни услуги, лихви за
забава и таксите, дължими по реда на чл. 17.4 от ОУ. Прекратяването на договора
за потребителски кредит, който е с продължително изпълнение, има действие
занапред и от момента, в който то стане факт, клиентът изгубва правото да
ползва предоставения му от кредитора паричен ресурс. Заплащането на суми по
погасителен план (главница и лихви), на възнаграждение за допълнителни услуги и
на такси по кредита е форма на изпълнение на задълженията на кредитополучателя,
а договорното изпълнение е съвместимо само с действащ договор, със съществуваща
договорна връзка между страните. С прекратяването на договора, както и с
обявяването на кредита за предсрочно изискуем, длъжникът губи правото да ползва
за в бъдеще предоставения му от кредитора паричен ресурс и всички съпътстващи
кредитното правоотношение услуги. Въвеждането в тежест на потребителя на
задължение да заплаща суми, представляващи в действителност цена на ползвания
кредит, за време, през което няма да получава насрещна престация от кредитора,
нарушава равнопоставеността на страните по правоотношението и поставя
потребителя в по-неблагоприятно положение спрямо кредитора - чл. 143 ЗЗП. В подкрепа на неравноправния характер на
разглежданата клауза следва да се посочи и приетото след постановяване на
обжалваното решение Тълкувателно решение № 3/2017 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г.
на ОСГТК на ВКС, с което е отречено правото на кредитора при предсрочна
изискуемост на кредита да получи уговорената в договора за кредит
възнаградителна лихва за времето от настъпване на предсрочната изискуемост до
крайния срок на договора. (Решение № 109 от 12.08.2019 г. на ВКС по т.
д. № 636/2019 г., II т. о., ТК)
Предвид изложените съображения въззивната инстанция намира за основателни
доводите на Б.Б. във въззивната жалба за неправилност на въззивното решение в
частта, с която е отхвърлен предявеният в условията на
евентуалност иск за признаване на нищожност на клауза по чл.12.4 от Общи
условия на Профи Кредит България ЕООД.
С оглед гореизложеното настоящият
съдебен състав намира, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
частта, в която съдът е отхвърлил претенцията за признаване
нищожността на договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт
№**********, сключен между страните на 07.02.2017 г., само в частта относно
уговорената възнаградителна лихва от 41.17% годишно за размера над 10% , поради
противоречие на добрите нрави, в частта, в която е отхвърлен предявеният иск с
пр. осн. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за признаване за
нищожност на чл. 12.4 от ОУ на Профи Кредит България ЕООД, както и в частта, в
която е отхвърлил изцяло иска с пр. осн. чл. 55, вр. чл. 34 от ЗЗД. В
останалата част решението като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено.
На осн. чл. 78, ал. 6 от ГПК и
предвид изхода на спора ответното дружество дължи допълнителна държавна такса
по първоинстанционното производство в размер на 221,74 лева.
Ответното дружество следва на
осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК да бъде осъдено да заплати допълнително на адв. Д. Ф.
сумата от 302,50 лева, представляваща адв. възнаграждение на осн. чл. 38, ал. 2
от ЗА.
Тъй като независимо от наличието
на предпоставките по чл. 83, ал.
2 от ГПК, при частично уважаване на иска,
ищците могат да бъдат осъждани за разноски на основание чл. 78, ал. 8 от
ГПК, такива в настоящия случай се
дължат, но предвид изхода на делото, присъдените от районния съд разноски
следва да бъдат намалени, а решението в тази част следва да бъде отменено за
разликата над 167 лева до присъдения размер от 225 лева.
Пред настоящата инстанция
съобразно изхода от спора, на ответника не се дължат разноски.
С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.6 от ГПК, “Профи Кредит
България“ ЕООД - гр. С.следва да заплати и вместо освободената от заплащането
на държавна такса страна, държавна такса за въззивното обжалване в размер
на 185.87лв.
На основание чл.78, ал. 3 от ГПК,
ответникът следва да заплати на адв. Д. Ф. адв. възнаграждение в размер на 795
лева пред настоящата инстанция, съобразено с минималните размери, предвидени в
Наредба № 1/ 2004 год.
Така
мотивиран Шуменски окръжен съд:
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решение № 216/ 02.07.2019
год. по гр. д. № 1360/2018 год. по описа на РС – Нови пазар, изменено в частта за
разноските с определение №746/30.08.2019г. на НПРС, В ЧАСТТА, в която е отхвърлен
иска с пр. осн. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД
за признаване нищожността на договор за потребителски кредит Профи Кредит
Стандарт №**********, сключен на 07.02.2017 год. между „Профи Кредит България“
ЕООД, представлявано от Управителите С.Н.Н., О.Л., Д.Х.и И.Х.Г. от една страна
като кредитор, и ищеца Б.Г.Б., от друга страна като кредитополучател само по
отношение на уговорената възнаградителна лихва за размера над 10% до 41,17%
годишно, поради противоречие с добрите нрави, В ЧАСТТА, с която е отхвърлена
претенцията за признаване на нищожност
на клауза по чл.12.4 от Общи условия към същия договор, както и В ЧАСТТА, в
която е отхвърлен иска с пр. осн. чл. 55, вр. чл. 34 от ЗЗД като ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖНИ, на осн. чл.
146, вр. чл. 143 от ЗЗП по предявения от
Б.Г.Б. ЕГН: **********, с адрес: *** против “Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: ,
със седалище и адрес на управление: гр. С..представлявано от управителите С.Н.Н.,
О.Л., Д.Х.и И.Х.Г. иск за прогласяване нищожността на договор за потребителски
кредит Профи Кредит Стандарт №**********, сключен на 07.02.2017 г., клаузите на
т. VІ „Параметри“, по отношение на уговорената възнаградителна лихва за размера
над 10% до 41.17% годишно, поради противоречие на добрите нрави.
ПРИЗНАВА
ЗА НИЩОЖНА на осн. чл. 146, вр. чл. 143 от ЗЗП, по предявения от Б.Г.Б., ЕГН: **********,
с адрес: *** против „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: , със седалище и адрес
на управление: гр. С..клаузата на чл. 12.4 от Общите условия на „Профи Кредит
България“ ЕООД, Версия 08/ 27.01.2017 год. към договор за потребителски кредит
Профи Кредит Стандарт №**********, сключен на 07.02.2017 г., в частта, с която е предвидено
"В случай, че КЛ/СД просрочи една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично
прекратяване на ДПК и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е
необходимо КР да изпраща на КЛ/СД уведомление, покана, предизвестие или други".
ОСЪЖДА на осн. чл. 55, вр. чл. 34
от ЗЗД „Профи Кредит България“ ЕООД да заплати на Б.Г.Б. сумата от 1168,64
(хиляда сто шестдесет и осем лева и шестдесет и четири стотинки) лева,
представляваща платена без основание сума договор за потребителски кредит Профи
Кредит Стандарт №**********, сключен между страните на 07.02.2017 год.
ОТМЕНЯ решението в частта, в която
на осн. чл. 78, ал. 8 от ГПК Б.Г.Б. е осъден да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД
сторените съдебно деловодни разноски пред първоинстанционния съд за сумата над 167
(сто шестдесет и седем) лева до присъдените 225 (двеста двадесет и пет) лева.
ОСЪЖДА
на осн.
чл. 78, ал. 6 от ГПК „Профи Кредит България“ ЕООД да
заплати по сметка на РС – Нови пазар допълнително сумата от 221,74 (двеста двадесет и един лева и седемдесет и
четири стотинки) лева – държавна такса.
ОСЪЖДА
на осн.
чл. 38, ал. 2 ЗА „Профи Кредит България“ ЕООД да
заплати на адв. Д. Ф.,*** допълнително сумата от 302,50 (триста и два
лева и петдесет стотинки) лева – адвокатско възнаграждение.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 6 от ГПК „Профи Кредит България“ ЕООД да заплати по сметка на Окръжен съд
– Шумен държавна такса за въззивното обжалване в размер
на 185.87 (сто осемдесет и пет лева и
осемдесет и седем стотинки) лева.
ОСЪЖДА на осн. чл. 38, ал. 2 ЗА „Профи Кредит България“ ЕООД да
заплати на адв. Д. Ф.,*** сумата от 795 (седемстотин
деветдесет и пет) лева – адвокатско възнаграждение за осъществяване на
процесуална защита пред настоящата инстанция.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно на осн. чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: 1.
2.