№ 15305
гр. С, 21.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА
при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело №
20221110128128 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл.1,
2 и 3 и ал. 2, предл. 4 ЗЗД от Б. Д. М. срещу „ФБ“ ЕООД с искане за прогласяване на
Договор за предоставяне на поръчителство № 4146507 за нищожен поради противоречие със
закона, добрите нрави и заобикаляне на закона, поради наличие на неправноправни клаузи
и липса на основание.
В исковата молба се твърди, че ищецът сключил с третото за настоящото производство
лице „ИАМ“ АД Договор за паричен заем № 4146507, по силата на който дружеството
кредитодател предоставило на ищеца като кредитополучател сумата от 300 лв., която
последният се задължил да върне на 12 равни седмични погасителни вноски при размер на
ГПР от 49% и ГЛП от 40%, без посочен размер на месечния лихвен процент. Посочва, че в
чл. 4 от договора било уговорено задължение на кредитополучателя за предоставяне на
обезпечение в полза на кредитора, с оглед което ищецът сключил с ответника Договор за
предоставяне на поръчителство № 4146507, по силата на който последният се задължил да
обезпечи поетите от ищеца задължения пред кредитора срещу заплащане на сума в размер
от 92,79 лв., платима разсрочено заедно с вноската по кредита. Сочи, че дължимите суми по
договора за поръчителство се предавали на „ИАМ“ АД, което било упълномощено да
получи същите за сметка на ответника.
Счита, че процесният договор за поръчителство проявява характеристики на договор,
сключен с потребител, както и че доколкото е акцесорен по своята същност на главното
правоотношение по Договор за паричен заем № 4146507, съществуването на обезпечителния
договор се предпоставя от валидно сключен договор за заем. Твърди, че клаузата на чл. 4 от
договора за кредит, с която е установено задължение за обезпечаване на отпуснатия паричен
заем, представлявала абсолютна предпоставка за получаване на кредитно финансиране, а
изискванията за вида и особеностите на обезпечението, заложени в нея, били обективно
неосъществими от кредитополучателя, с изключение на възможността да сключи договор за
поръчителство с ответника. Посочва, че „ИАМ“ АД и ответника са свързани лица. Сочи, че
възнаграждението по договора за поръчителство не било включено от кредитора по
договора за заем в размера на ГПР, с което се целяло заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Поддържа, че предвид предпоставките за възникване на задължението за заплащане на
1
възнаграждение по договор за поръчителство, то представлявало сигурен разход. На
следващо място, счита договорът за предоставяне на паричен заем за нищожен и доколкото
същият не отговарял на въведените в чл. 10, ал. 1 ЗПК изисквания за форма, като на ищеца
не били предоставени приложимите Общи условия, копие от договора, СЕФ и погасителен
план, а шрифтът, на който бил написан текста на съглашението, бил по-малък от 12 пункта.
Твърди, че договорът за поръчителство е сключен при липса на основание, доколкото по
него не се предоставяла услуга на потребителя. Сочи, че чл. 3, ал. 1 от договора за
поръчителство, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение, не пораждала
права и задължения за страните по договора, доколкото същият бил нищожен и поради
накърняване на добрите нрави, предвид обвързването на икономически по-слабата страна да
заплати допълнително възнаграждение, дължимо от момента на възникване на главното
правоотношение, без значение дали заемателят е изправна страна или не. Допълва, че
възнаграждението по договора за поръчителство било в размер на повече от половината от
заетата сума по договора за заем, с което се нарушавал принципът на добросъвестност и
справедливост. Моли за уважаване на иска. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявения иск като неоснователен. Оспорва сключеният с ищеца договор да е без
основание. Твърди, че между страните намира приложение принципът на свободно
договаряне. Оспорва като недоказано твърдението на ищеца, че договора с ответника
накърнява добрите нрави. Счита, че не е налице нееквивалентност на престациите по
договора, тъй като ищецът получавал сигурност, че при неизпълнение на задълженията си
спрямо кредитора, последният ще ангажира отговорността на поръчителя, като за това било
предвидено задължение на заемателя за заплащане на възнаграждение в неголям размер.
Сочи, че заемодателят не е поставил изискване обезпечението да бъде предоставено
единствено чрез сключване на договор за предоставяне на поръчителство. Твърди, че дори
да се приеме, че договорът за заем е недействителен, то предвид самостоятелността на двете
правоотношения не отпадало основанието за заплащане на възнаграждение на ответника.
Оспорва сключеният от страните по делото договор да има характер на договор за
потребителски кредит, предвид което поддържа, че по отношение на него не следва да
намират приложение разпоредбите на ЗПК. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира
разноски.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 12 от ГПК, намира за
установено следното:
По делото не се спори и се установява от писмените доказателства, че страните са
сключили Договор за предоставяне на поръчителство № 4146507 от 17.05.2021 г.
Процесния договор не се спори, че е сключен във връзка със сключен между ищеца и
трето неучастващо в процеса лице „ИАМ“ АД– договор за заем №4146507, по сила на който
ищецът получил в заем сума в размер на 300 лева, която се задължил върне ведно с
възнаградителна лихва при ГПЛ 40 %. С процесния договор ищецът възлага, а ответникът се
задължава да сключи договор за поръчителство с „ИАМ“ АД, по силата на който да отговаря
солидарно с ищеца пред „ИАМ“ АД за изпълнението на всички задължения на
Потребителя , възникнали по договора за паричен заем. Съгласно чл. 3 за задължението по
чл. 1 ищецът се задължава да заплати възнаграждение на ответника в размер на 92,76 лева.
Както договорът за заем, така и самата договорна връзка между ищеца и ответника,
възникнала от договора за предоставяне на поръчителство, има потребителски характер и
попада под обхвата на Закона за защита на потребителите.
Сключването на договора за предоставяне на поръчителство е предвидено като
изискване за обезпечение на задълженията по договора за заем. Самият договор за
предоставяне на поръчителство не е договор за поръчителство, поради което и не е налице
соченото от ищеца нарушение на чл. 138 ЗЗД за сключването му между кредитора и
2
поръчителя. При съобразяване договорната свобода на страните в общия случай
сключването а договор от вида и с предмета на процесния не е забранено от закона и не е в
противоречие с него.
В случая обаче процесният договор е сключен във връзка с нарочно предвидено
задължение в договора за заем, като възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство, при тълкуване на разпоредбите в договора за заем, касаещи „обезпечението“
се явява разход по договора за кредит, който длъжникът понася, извън определените в самия
договор за потребителски кредит разходи и лихви и по този начин реално води до
оскъпяване на кредита извън посочения в договора ГПР. Действително възнаграждението е
предвидено да се дължи не по договора за заем и не в полза на заемодателя, а по свързания с
него договор за предоставяне на поръчителство. Посоченото обаче съдът намира за целяно
заобикаляне на закона, конкретно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй видно
от договора за заем годишния процент на разходите по кредита е 40,0 % и добавянето на
разходи в размер на уговореното с договора за предоставяне на поръчителство
възнаграждение би формирало краен размер на ГПР, по-висок от петкратния размер на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. С оглед механизма на
действие на разпоредбите на договора за заем и този за предоставяне на поръчителство и
предвид свързаността на заемодателя и поръчителя /видно от справката от партидата на
същия в ТР едноличен собственик на капитала му е именно заемодателят/ съдът намира, че
на практика възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство увеличава
разходите по кредита над допустимия съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК размер.
В конкретния случай уговорката за дължимост на възнаграждение е нищожна поради
противоречие с добрите нрави. Противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката
противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала, когато се
нарушава правен принцип, който макар и да не е изрично формулиран законодателно,
спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.
Понятието "добри нрави" предполага известна еквивалентност на насрещните престации и
при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на
сделката. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Предвидената в
чл. 9 ЗЗД договорна свобода на страните се ограничава от приложимите към
правоотношението законови разпоредби и от "добрите нрави". В настоящият случай
длъжникът е икономически по-слабият субект на правоотношението, за когото на практика
липсва каквато и да било свобода да договаря условията, при които ответникът да
предостави поръчителство. Поетият от поръчителя риск при предоставянето на
поръчителство е покрит от предвидената законова защита на суброгационните му претенции
към неизпълнилия длъжник, а посоченото възнаграждение е предвидено да се дължи на
поръчителя във всички случаи, без значение дали длъжникът е изправна страна по договора
за кредит, а също така и да се дължи за всеки месец за периода на действие на договора за
кредит. Предвид посоченото съдът намира, че размерът на уговореното възнаграждение за
предоставянето на поръчителство е абсолютно необоснован и несъответен на поетите от
поръчителя задължения и рискове.
На следващо място съдът съобразява и уговорената в чл. 3, ал.3 от договора за
предоставяне на поръчителство възможност длъжника да заплаща възнаграждението,
дължимо на поръчителя, на заемодателя, а при заплащане на суми, недостатъчни да погасят
изискуеми задължения на потребителя по договора за заем, с приоритет се погасяват
вземанията на поръчителя. По този начин на длъжника се налага заплащането на
възнаграждението, за да се стигне до погасяване на заема, тъй като внасяне на сума, по-
малка от дължимата по двата договора, винаги ще води до наличие на неизпълнен остатък от
главницата по заема. Поради това тези уговорки съдът преценява като неравноправни по
3
смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 и т. 20 ЗЗП. Същите са във вреда на потребителя, не
отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между
правата и задълженията на страните. Посочените уговорки на чл. 3 от договора за
предоставяне на поръчителство от друга страна подкрепят и затвърждават убеждението на
съда, че сумите, сочени като възнаграждение за поръчителя на практика са оскъпяване на
кредита и съставляват невключени в договора за същия разходи.
Всичко изложено мотивира съда да извърши преценка за нищожност на уговорката за
дължимост от страна на длъжника на възнаграждение в полза на заявителя по договор за
предоставяне на поръчителство на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД поради заобикаляне
на императивните норми на чл. 19, ал. 4 ЗПК, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД
поради накърняване на добрите нрави и на основание чл. 146, ал. 1 вр чл. 143, ал. 2, т. 19 и
т. 20 ЗЗП като неравноправна.
Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая нищожността на клаузата, предвиждаща възнаграждение в полза на ответника за
поетото задължение да сключи договор за поръчителство, обуславя нищожността на целия
договор, тъй като при липса на друга стопанска цел за ответника не може да се приеме, че
същият би бил сключен безвъзмездно и без липса на заплащане. Самото поемане на
поръчителството по договор, сключен с кредитора, не изисква непременно сключване на
договор с длъжника, поради което и типичната цел на процесния договор е печалба от
ответника. Изложеното налага извод за нищожност на процесното съглашение поради
нищожност на клаузата, уреждаща типичната договорна цел.
По изложените съображения искът като основателен следва да се уважи.
По разноските
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски в размер 50 лева за държавна такса, а на адвокатското
дружество, от чието име адв. М. е оказал безплатна адвокатска защита възнаграждение –
адв. възнаграждение в размер на 360 лева с ДДС, определено на основание на чл. 38, ал. 2
вр. ал. 1, т.1 и чл. 36, ал. 2 от ЗА вр. чл.7, ал.2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения /актуална редакция към момента на уговаряне на
безплатната помощ /което съдът приема за реализирано не по-късно от датата на подаване
на исковата молба/.
Мотивиран от гореизложеното, Софийският районен съд, 118-ти състав,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен Договор за предоставяне на поръчителство № 4146507 от
17.05.2021 г., сключен между Б. Д. М. с ЕГН ********** и адрес: гр. С, ж.к. О 2, бл. 251, вх.
Б, ет. 6, ап. 40 и „ФБ“ ЕООД с ЕИК *** и адрес: на управление: гр. С, бул. ДН“ №28, ет.2,
ап. 40 - 46, поради нищожност на съществени договорни клаузи за дължимост на
възнаграждение на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД поради заобикаляне на
императивните норми на чл. 19, ал. 4 ЗПК, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД поради
накърняване на добрите нрави и на основание чл. 146, ал. 1 вр чл. 143, ал. 2, т. 19 и т. 20
ЗЗП поради неравноправност.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ФБ“ ЕООД с ЕИК *** и адрес: на
управление: гр. С, бул. ДН“ №28, ет.2, ап. 40 - 46 да заплати на Б. Д. М. с ЕГН **********
и адрес: гр. С, ж.к. О 2, бл. 251, вх. Б, ет. 6, ап. 40 сумата 50 лева –разноски за
4
производството.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал.2 Закон за адвокатурата „ФБ“
ЕООД с ЕИК *** и адрес: на управление: гр. С, бул. ДН“ №28, ет.2, ап. 40 - 46 да заплати
на ЕАД „ Д. М.“– Булстат *** , ф. д. № 24/2021 г. по описа на СГС сумата от 360 лева с
ДДС – адвокатско възнаграждение за оказана в производството безплатна адвокатска помощ
и съдействие на Б. Д. М. с ЕГН ********** и адрес: гр. С, ж.к. О 2, бл. 251, вх. Б, ет. 6, ап.
40.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5