Р
Е Ш Е Н И Е
№
град
София, 18.12.2018 год.
Софийски градски
съд, Гражданско отделение, ІІ-г въззивен състав, в съдебно заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и осемнадесета
година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
като разгледа
докладвано от съдия Димитрова гр. д. № 3613
по описа на СГС за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по
реда на чл. 258 от ГПК.
Със съдебно решение
от 08.01.2018 г., постановено по гр.д. № 15652/17 г. по описа на СРС съдът е осъдил
Т.Й.Т. - Л. ЕГН ********** да заплати на "М." ЕООД ЕИК *******,
по предявения иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, сумата от 4 300 евро -
неустойка по т. 24, изр. второ от договор за посредничество № 259006/22.07.2015
г., като е отхвърлил иска за горницата до пълния предявен размер като
неоснователен.
Недоволен от
решението, в осъдителната му част, е останал ответникът Т.Й.Т. – Л., която
обжалва същото като неправилно и законосъобразно. Твърди, че съдът е допуснал
процесуални нарушения като е приел, че страните не спорят по валидността на
договора, както и като не е допуснал представени по нея писмени доказателства
досежно регистрацията на ищеца като администратор на лични данни. Освен това се
твърди неправилност на съдебното решение в осъдителната част и поради
неправилна преценка от страна на съда на събраните в хода на производството
доказателства. В тази връзка се твърди, че съдът неправилно е приел, че е
налице валиден договор за услуга между страните, не е съобразил, че ищецът не е
издал фактура за изпълнение на задължението за изплащане на възнаграждението по
чл. 8 от договора, неправилно е приел, че не е налице основание за приложение
на Закона за защита на потребителите, в частта касаеща неравноправни клаузи,
неправилно е приел, че ответникът не е страна по договора, наречен „Декларация за
намерение № 266415 при покупка на недвижим имот и че за нея не възниква право
да изисква изпълнение на задължението за изплащане на гаранцията по негова
сметка. Съответно неправилно съдът е приел, че ищецът е изправна страна по
договора и че имал право да го развали по реда на чл. 87 ЗЗД, както и че това
разваляте не е валидно, доколкото не са изпълнени законовите изисквания.
Представя подробно становище в подкрепа на твърденията си. Не прави
доказателствени искания и не представя писмени доказателства пред въззивната
инстанция. Моли настоящия съд да отмени решението в обжалваната част като
неправилно и незаконосъобразно и да отхвърли предявения иск. Претендира
разноски за двете инстанции.
В законоустановения
срок въззиваемата страна (ответник в първоинстанционното производство) - "М."
ЕООД ЕИК ******* представя отговор на
въззивната жалба, с който излага становище за нейната неоснователност. Моли
съдът да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част като правилно
и законосъобразно.
Страните не представят
нови доказателства и не сочат нови обстоятелства по смисъла на чл. 266 от ГПК.
Софийски градски
съд, като обсъди
събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните и съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
За да се произнесе,
Софийски градски съд съобрази следното :
Жалбата е
процесуално допустима, подадена в срок, от легитимирана страна в процеса и
против акт, подлежащ на разглеждане по реда на въззивното производство.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта
му – в
обжалваната част, като
по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. При преценката на неговата
правилност въззивният съд намира следното:
Предявеният пред
първоинстанционният съд иск е с правно основание чл. 92 ЗЗД за присъждане на
неустойка поради разваляне на договора по вина на ответника. Фактическият състав,
който следва да се осъществи, за да възникне задължение за заплащане на неустойка
за развален по вина на една от страните договор
е: наличие на валидно договорно задължение, изправност на страната, която претендира
неустойка, неизпълнение на задължението от другата страна, разваляне на
договора по законоустановения или договорноустановения ред и уговорена изрично валидна
клауза за неустойка.
За доказване на
отправената претенция по реда на чл. 92 от ЗЗД ищецът е представил писмен
договор за посредничество № 259006 при продажба на недвижим имот, от
съдържанието на който е видно следното: Страни по договора са М. ЕООД(ищец), в
качеството на предоставящ услугата посредничество при продажба на недвижим
имоти и Т.Й.Т.- Л. ( ответник), в качеството
на възложител на услугата. Съобразно правилото на чл. 3 от договора,
първоинстанционният съд правилно е приел, че този договор е уреждал отношенията
между страните в процесния период, доколкото не са били настъпили предпоставки
за неговото прекратяване т.е. не е изтекъл предвидения в него срок.
С правилото на чл.
4 е договорено, че М. ЕООД поема задължението да предлага имота на потенциални
купувачи, да го рекламира по начин, какъвто прецени, да организира огледи с
осигурени купувачи, да уведомява ответника за
проведените огледи, да организира обслужването на сделката до сключване
на окончателен договор, а съобразно чл. 5 има право да получи в срок дължимото
и възнаграждение за тази дейност и да променя обслужващия агент. Съобразно чл.
17 осигурен купувам е лице, което е осъществило оглед на имота с
посредничеството на ищеца или е получило от него писмена информация за продажбата на имота, дори и самото лице
да е клиент на друг посредник.
С постигната в чл.8
от договора договорка, ответникът се задължава да заплати на ищеца еднократно
възнаграждение, ако сключи сделка с осигурен купувач за процесния имот, като
това възнаграждение е дължимо поради факта на свързване на страните по
сделката. Чл.9.1 предвижда, че 50 % от възнаграждението се заплаща в дена на
получаване на капаро по сключен предварителен договор за продажбата на имота, а
останалата част от 50 % се заплаща до пет дена след сключването на окончателен
договор. Ако не бъде сключен предварителен договор, цялото възнаграждение е дължимо
до пет дена след подписването на окончателния договор. Съобразно чл. 9
възнаграждението е в размер на 3% (с вкл. ДДС) от продажбата цена на имота, но
не по малко от 2500 евро. Съгласно чл. 16 от договора продажна цена на имота е
сумата, посочена в предварителния договор, ако такъв се сключи в присъствието
на представител на М. ЕООД. В противен случай за продажна цена се приема,
посочената в т.1 от договора офертната цена от 105 000 евро или посочената
в приложението към договора, каквото няма в настоящия случай.
В раздел IV от договора
са установени „допълнителни клаузи и общи условия“, като е дадено обяснение на
някои от понятията, употребени в договора и са включени клаузи, уреждащи
правата и задълженията на страните при неизпълнение на задълженията по договора.
Сред последните е чл. 24, предложение последно, според което ако ответникът
забави плащането на част или цялото възнаграждение на ищеца, за период повече
от 30 дни, то М. ЕООД има право да развали договора и да получи неустойка за
развален договор в размер на 5 % от посочената в т.1 от договора цена на имота
т.е. от офертната цена в размер на 105 000 евро.
По отношение на
така описания договор въззивникът твърди, че съдът неправилно е приел, че той
съставлява валидно съглашение, което подлежи на изпълнение. В тази връзка е
изложил, че договорът е нищожен, поради измама и противоречие с добрите нрави
и/или заобикаляне на закона, като съдът не бил взел предвид тези негови
възражения. Видно от доклада по делото, съдът е определил като безспорно между
страните обстоятелството, че е налице валиден договор за посредничество между
тях, което е напълно обосновано, предвид факта, че с отговора на исковата молба
не са наведени възражения досежно действителността на същия. В първото по делото заседание страните са
заявили, че нямат възражения по доклада. Въззивникът е направил искане за
допускане на нови доказателства, като във връзка с тях е изложил, че е сключил
договора при условията на измама от страна на М. ЕООД, която била обявила, че е
администратор на лични данни и изглеждала авторитетно, като именно поради това
обстоятелство тя предпочела тази фирма, пред друга, с която имала вече
договорни отношения и почти били финализирали сделка по продажбата на имота.
Съдът е отказал да допусне представените доказателства, като е приел, същите за
неотносими към правния спор. Докладът по делото е обявен за окончателен във
вида, който е имал като проект т.е. прието е за безспорно, че между страните е
налице валиден договор за посредничество.
При така установеното
настоящата съдебна инстанция намира следното:
Действително не е
налице изрично заявено възражение от страна на въззивника по проекта за доклад
по делото. От процесуалното му поведение и наведените възражения за нищожност
на договора в първото заседание по
делото може да се заключи, че тя прави възражение за унищожаемост поради измама
и за нищожност на договора на основание противоречие със закона и добрите
нрави, без да посочва обосновка на второто си твърдение. Тези възражения по общото правило на чл.133 ГПК
се преклудират с подаването на отговора на исковата молба,освен ако не се основават
на по-късно възникнал факт, какъвто не е настоящия случай. /т.4 от ТР №1/13г. по
тълк.д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС/. С оглед изложеното въззивният съд намира, на
първо място, че не е налице процесуално нарушение при изготвянето на доклада по
делото, а на следващо място не е налице и процесуално нарушение при
недопускането на представените от въззивника доказателства във връзка с
наличието или не на регистрация на М. ЕООД като администратор на лични данни и
за наличие на отношение между въззивника и трето лице във връзка с
посредничество при продажбата на недвижимия имот. С оглед очертания от страните
правен спор, който е повдигнат пред първоинстанционният съд, посочените материали,
касаещи изпълнение на законови задължения на въззиваемия като администратор на лични
данни, са неотносими към предмета на делото.
Във връзка с
възникването на договорните отношения между страните въззивникът прави и
възражение, че съдът неправилно е приел наличие на валидно възникнало договорно
отношение, тъй като между страните е сключен само рамков договор, който по
смисъла на Директива 2004/2018 не установява конкретни права и задължения на
страните и не затова не подлежи на изпълнение. Посоченото възражение не е
направено с отговора на исковата молба и за първи път се навежда пред втората
инстанция по делото, което е недопустимо, поради което не следва да бъде
разглеждано от настоящия съд. Само за цялостност на изложението и за яснота на
въззивника, съдът намира, че процесния договор няма характер на рамков договор,
а цялостно и самостоятелно урежда отношенията между страните.
Следващото
възражение на въззивника касае отново действителността на договора за
посредничество и в частност клаузите за неустойки като недействителни поради неравноправие
по смисъла на ЗПК. По правило съдът има правомощието да провери всеки
потребителски договор, който е сключен без да се даде възможност на потребителя
да влия върху съдържанието му, служебно и да прецени налице ли са основания за
нищожност на договора или отделни клаузи от него поради неравноправно третиране
на страните в тежест на потребителя.
Това обаче е възможно, както се посочи, само когато клаузите от договора не са
индивидуално уговорени. При наличие на индивидуални клаузи, дори и при
възражение от страна на ответника за нищожност поради неравноправие, съдът не
може да разгледа въпросът дали то е налице или не, доколкото тази правна уредба
не касае индивидуалните договорености. Последното е възможно единствено в
хипотезата, че индивидуалната клауза касае основния предмет на договора и е
неясна и неразбираема.
Видно от мотивите
на съдебното решение, и съобразно представените по делото доказателства,
първоинстанционният съд правилно е заключил, че се касае за потребителски
договор. Също така той правилно е приел и че по делото няма доказателства този
договор да е сключен при общи условия, както и която и да е от клаузите му да
не е била индивидуално уговорена. Макар да няма изрично изразено от него
становище за неоснователност на възражението за нищожност поради
неравноправност на клаузи от договора, то същото се извежда от посочените
изводи на съда. Доколкото и въззивната инстанция е длъжна да разгледа въпросът
за наличие на неравноправни клаузи, то следва да се има предвид, че същата се
солидаризира напълно с изводите на СРС, поради следните съображения:
Правилно съдът е приел,
че не се касае за договор, сключен при общи
условия. От текста на договора е видно, че същия съставлява индивидуален договор,
като никаква част от него не се урежда от общи условия. Такива няма и подписани между страните. Съответно
договореностите, постигнати между страните не подлежат на преценка за неравноправност,
предвидена в ЗПК. В тази връзка съдът намира за неоснователно твърдението, че клаузите
на договора, предвиждащи размера на дължимото възнаграждение и тези, касаещи неустойките
следва да се третират като общи условия и следва да подлежат на проверка по ЗПП
за неравноправност, тъй като част IV от договора е озаглавена „допълнителни клаузи
и общи условия“. Простото наименование на този раздел от договор по този начин,
не превръща постигнатите с него договореност в общи условия по смисъла на ЗЗП. Видно е от
неговото съдържание, че този раздел е създаден с цел да поясни използваните
в договора понятия. От своя страна е видно,
че останалите клаузи са индивидуално уговорени – досежно офертната цена на имота
и санкциите за неизпълнение на договорни задължения , вкл. чл. 24 от договора. По
делото не са налице основания да се приеме, че клаузите в този раздел от договора
са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им. Освен
това процесните договорни отношения касаят осъществяване на посредническа дейност
за сключване на договор за покупко-продажба на недвижим имот. Тези услуги не предполагат
наличието на по-силна икономическа страна, нито касаят отношения, които са трудни
за разбиране от обикновения потребител, какъв би бил например случая със сключването
на договори за банкови кредити. Ситуацията изобщо не предлага възможност да се приеме,
че въззивникът не е имал възможност да влияе върху съдържанието на клаузите, още повече, че в тази хипотеза той не е и принуден от някакви
обстоятелства като например материална необходимост да сключи процесния договор.
От своя страна индивидуално уговорените клаузи от договора не подлежат на преценка
за неравноправност от съда, нито служебно, нито по възражение на страните в процеса,
освен ако не касая основния предмет на договора и са неясни и неразбираеми, съобразно
правилото на чл. 145, ал.2 ЗЗП, какъвто не
е настоящия случай. На първо място всички клаузи от договора са напълно ясно
изписани, на разбираем език за средния потребител и при обикновения им, внимателен
прочит, стават ясни всички уговорени с тях условия по договора. На следващо място,
клаузите, касаещи договорената неустойка за разваляне на договора, не касаят основния
му предмет. Съответно и на това основание
договора не може да бъде подложен на преценка за неравноправност от страна
на съда, съобразно правилата на Закона за
защита на потребителите.
Неоснователно е
твърдението за неправилност на първоинстанционното съдебно решение, тъй като
съдът не е приел за основателно възражението на въззивника, че задължението му
да заплати възнаграждението по чл.8 от договора, е предпоставено от
изпълнението на задължението на М. ЕООД да му издаде фактура за него. Настоящата
съдебна инстанция намира, че такива възражения не са били наведени с отговора
на исковата молба и съответно са преклудирани, предвид което правилно и
първоинстанционният съд не ги е обсъдил и съобразил. Дори и да се приеме, че
такова възражение е било направено пред първоинстанционният съд и въззивния съд
го е пропуснал поради хаотичността и липсата на изградена ясна линия на защита
от страна на ответника, то разглеждането на тези възражения не биха промени
изхода на спора по следните съображения:
Изпълнението на счетоводните и данъчните
закони на държавата от страна на въззивника не е предмет на разглеждане по
настоящето дело. Договорното задължение на въззивника е възникнало въз основа
на подписан между него и въззиваемия договор за посредничество, в който ясно е
разписан и момента, в който задължението за заплащане на възнаграждение за
предоставените услуги става изискуемо. Издаването на фактура от страна на
въззиваемия не е предпоставка нито за възникване на задължението, нито за
изпълнение му, поради което липсата на такава не променя факта, че е настъпил
падежа на задължението и то следва да бъде платено. С оглед доказване на
извършеното плащане са налице и други възможности като например чрез издадените
документи при осъществен банков превод по посочената в договора банкова сметка
(***. 9,2 от договора), чрез такива, издадени при внасяне на сумата в банка при отказано съдействие от страна на
кредитора и други.
Правилно
първоинстанционният съд е приел, за неоснователно и възражението на въззивника за неизпълнение от страна на М. ЕООД на
договорни задължения, поради което не е възникнало задължението му за заплащане
на възнаграждение, съответно не е налице виновна неизправност от негова страна.
Разпоредбата на чл. 8 от договора ясно и недвусмислено очертава, че
възнаграждението на посредника се дължи за това, че същият е свързал страните
по сделката, разбирано като продавач на имота и евентуален бъдещ купувач. Това
е единственото основание, което е договорено между страните, за да възникне
задължението за заплащате на възнаграждение. Доколкото по делото е безспорно
установено, че това задължение е било изпълнено от въззиваемата страна, то
следва да се приеме, че е възникнало в нейна полза и правото да получи
възнаграждението си. Изводите на първоинстанционния съд досежно датата, на
която същият е приел, че е настъпил падежът на задължението не са оспорени пред
настоящия съд.
Неоснователно се
явява и възражението на въззивника, че М. ЕООД е имала задължение към него да
му изплати сумата, съставляваща гаранция за сключването на сделката, съобразно
договор, наименуван „Декларация за намерение № 266415 при покупка на недвижим
имот( л. 14 от първоинстанционното дело), поради което се явява неизправна
страна по същия и няма правната възможност да го развали, както и да изисква
заплащане на възнаграждението по чл. 8 от договора. Видно от текста на
посочения договор, страни по него са единствено въззиваемият и купувачът. В чл.
2 от същия е предвидено, че като гаранция за сключването на сделката при
изложените в същия условия(цена, капаро, срок и прочие), купувачът ще заплати в
полза на въззиваемия, в качеството му на посредник при сделката сумата от 1 000
евро за срок до 05.02.2016 г. Това задължение е възникнало в тежест на купувача
и е по отношение единствено на посредника т.е. единствено той има право да
изисква заплащането на сумата. В чл. 3.3 и чл. 3.4 от този договор е
договорено, че тази сума може да послужи като капаро или част от него при
подписването на предварителен договор за покупко- продажба на имота и да се
приеме като част от продажната цена на имота при сключването на окончателни
договор, както и че тази сума се превежда по банкова сметка ***те на дължими
суми към посредника за възнаграждение от купувача или продава на имота. Никъде в рамките на този договор не е
предвидено, че посредника следва да преведе сумата в полза на продавача при
сключването на предварителния договор, а
и да беше предвидено такова задължение, то то е договорено между други
страни и въззивникът няма право да изисква изпълнение по него от страна на М.
ЕООД. Възражението на въззивника, че е подписал посочения договор, поради което
има качество на страна по него и неоснователно. Същият е положил подпис под
договора в качеството на декларатор, с което е заявил, че е запознат с
договорените между посредника и купувача условия на договора, което не го
превръща в страна по този същия договор и за него не възникват права и
задължения по него, както правилно е приел и първоинстанционният съд.
С оглед събраните
по делото доказателства въззивният съд намира за правилни изводите на
първоинстанционният такъв и досежно наличието на валидно разваляне на договора
от страна въззиваемата страна, както и по размера на присъденото вземане за
неустойка. Видно е, че въззиваемият е изправна страна по договора, че
въззивникът виновно не е изпълнил задължението си да му заплати дължимото на
основание чл. 8 от същия възнаграждение и че предвид това въззивникът, на
основание чл. 24 от договора, е развалил същия като е изпратил покана по реда
на чл. 87 ЗЗД, с която е дал подходящ срок за изпълнение. Последното е било
отказано неоснователно от въззивника, поради което договорът се счита за
развален с изтичането на дадения срок. Категорично се установи, че с процесния
договор е предвидена валидна клауза за неустойка в случай на разваляне на
договора по вина на въззивника, съответно същата е дължима. По определения размер
на същата, съдът се солидаризира изцяло с изведените от първоинстанционният съд
фактически и правни изводи, поради което препраща към мотивите му на основание
чл. 272 ГПК.
С оглед изложеното
съдебното решение, в частта, с която е уважен предявения от М. ЕООД иск с
правно основание чл. 92 от ЗЗД следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
По разноски:
На въззиваемата
страна се следват разноските, направени в хода на въззивното производство в
размер на 200 лв. юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал.8 ГПК вр. чл. 25 от Наредбата за
заплащане на правната помощ.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение от 08.01.2018 г., постановено
по гр.д. № 15652/17 г. по описа на СРС.
ОСЪЖДА Т.Й.Т. - Л. ЕГН ********** ***. *** да
заплати на "М." ЕООД ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***
сумата от 200 лв. юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал.8 ГПК
вр. с чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
Решението подлежи
на обжалване в едномесечен срок от съобщаването пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.