№ 1649
гр. София, 19.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100506742 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Йеттел България“ ЕАД
срещу решение № 3920 от 05.03.2024г., постановено по гр. д. № 3639/2023г. на
СРС, 55 с-в, в частта, в която СРС е отхвърлил предявените от „Йеттел
България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ж.к. „Младост - 4“, Бизнес Парк София, сграда 6, срещу Д. Б. С.,
ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к. **** установителни искове: -за
месечни абонаменти такси и ползвани услуги. по сключени с ответника
договори за мобилни услуги, както следва: 1) № ********* от 10.05.2015г.,
изменен с допълнително споразумение № ********* от 05.04.2019г.; 2) №
********* от 10.05.2015г., изменен с допълнително споразумение №
********* от 02.11.2018г.; 3) № ********* от 26.04.2016г., изменен с
допълнително споразумение № ********* от 04.05.2018г. и с допълнително
споразумение № ********* от 22.02.2020г.; 4) договор за мобилни услуги №
*********; 5) договор за мобилни услуги № *********, 6) допълнително
споразумение № ********* от 02.11.2018г. към договор за
мобилни/фиксирани услуги за предоставяне на мобилни услуги за мобилен
телефонен номер **********, за горницата над 115. 51 лева до сумата от
672.54 лева като погасено по давност - за дължими лизингови вноски с
настъпил падеж /по три вноски за всяко от устройствата/ по следните договори
за лизинг - договор за лизинг от 05.04.2019г. за мобилно устройство HUAWEI
1
Telenor 4G MiFi, договор за лизинг от 05.04.2019г. за предоставен мобилен
телефонен апарат HUAWEI Р20 Lite Dual Blue, до говор за лизинг от
30.04.2019г. за предоставен мобилен телефонен апарат APPLE iPhone 6s 32GB
Silver, договор за лизинг № *********/10.05.2015г. за мобилен телефонен
апарат SAMSUNG Galaxy S5 Black, за горницата над 233.91 лева до пълния
искан размер от 271.71 лева като неоснователен - за предсрочно изискуем
остатък от лизингови вноски по следните договори за лизинг - договор за
лизинг от 05.04.2019г. за мобилно устройство HUAWEI Telenor 4G MiFi,
договор за лизинг от 05.04.2019г. за предоставен мобилен телефонен апарат
HUAWEI Р20 Lite Dual Blue, договор за лизинг от 30.04.2019г. за предоставен
мобилен телефонен апарат APPLE iPhone 6s 32GB Silver, за периода
15.01.2020г.-14.03.2020г. за горницата над 398.82 лева до пълния искан размер
от 440.79 лева като неоснователен.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение
на материалния и процесуалния закон. Моли решението да бъде отменено в
обжалваната част и исковете да бъдат уважени като основателни и доказани.
Претендира направените разноски пред двете съдебни инстанции.
В установения от закона срок, въззиваемият не е депозирал отговор на
въззивната жалба.
Подадена е въззивна жалба и от Д. Б. С. срещу постановеното по делото
решение в частта, в която СРС е признал за установено, че дължи на „Йеттел
България“ ЕАД сумата от общо 828.01 лева, включваща следните вземания:
115.51 лева - месечни абонаменти такси и ползвани услуги по сключени с
ответника договори за мобилни услуги, както следва: 1) № ********* от
10.05.2015г., изменен с допълнително споразумение № ********* от
05.04.2019г.; 2) № ********* от 10.05.2015г., изменен с допълнително
споразумение № ********* от 02.11.2018г.; 3) № ********* от 26.04.2016г.,
изменен с допълнително споразумение № ********* от 04.05.2018г. и с
допълнително споразумение № ********* от 22.02.2020г.; 4) договор за
мобилни услуги № *********; 5) договор за мобилни услуги № *********, 6)
допълнително споразумение № ********* от 02.11.2018г. към договор за
мобилни/фиксирани услуги за предоставяне на мобилни услуги за мобилен
телефонен номер **********; 233.91 лева - дължими по три лизингови вноски
с настъпил падеж за всяко от устройствата по следните договори за лизинг -
договор за лизинг от 05.04.2019г. за мобилно устройство HUAWEI Telenor 4G
MiFi, договор за лизинг от 05.04.2019г. за предоставен мобилен телефонен
апарат HUAWEI Р20 Lite Dual Blue, договор за лизинг от 30.04.2019г. за
предоставен мобилен телефонен апарат APPLE iPhone 6s 32GB Silver, договор
за лизинг № *********/10.05.2015г. за мобилен телефонен апарат SAMSUNG
Galaxy S5 Black; 398.82 лева - предсрочно изискуем остатък от лизингови
вноски по следните договори за лизинг - договор за лизинг от 05.04.2019г. за
мобилно устройство HUAWEI Telenor 4G MiFi, договор за лизинг от
05.04.2019г. за предоставен мобилен телефонен апарат HUAWEI Р20 Lite Dual
2
Blue, договор за лизинг от 30.04.2019г. за предоставен мобилен телефонен
апарат APPLE iPhone 6s 32GB Silver, за периода 15.01.2020г. - 14.03.2020г.
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на
въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено в
обжалваната част, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната
инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са процесуално
допустими, а разгледани по същество - неоснователни.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на
императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото
доказателства.
Относно правилността на първоинстанционното решение, въззивният
съд намира следното.
Подадената от Д. С. въззивна жалба е бланкетна и не съдържа конкретни
оплаквания. В действащия ГПК характерът на производството пред
въззивната инстанция е такова като пред съд по същество, но при ограничен
въззив. Съгласно чл. 260, т. 3 ГПК въззивната жалба съдържа "указание в
какво се състои порочността на обжалваното решение". По аргумент от чл.
262, ал. 1 ГПК въззивната жалба не се оставя без движение /респ. не се
връща/, ако не съдържа указание за порочността на първоинстанционното
3
решение по чл. 260, т. 3 ГПК. На основание чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната част. По останалите въпроси /тоест - по правилността/, той е
ограничен от посоченото в жалбата. От това следва извода, че при въззивното
обжалване по действащия ГПК порокът следва да е указан чрез посочване в
какво се изразява, за да се извърши от въззивния съд проверка за правилността
на първоинстанционното решение до посоченото. За това ако жалбата е
бланкетна, няма конкретно оплакване, ефектът на обжалваното решение се
запазва. Ако не съдържа конкретно указание за порочността на
първоинстанционното решение, жалбата е допустима и се разглежда, но
въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора
и по правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди
/чл. 271 и чл. 272 ГПК/. В този смисъл са решение по гр. д. № 759/09 г. на
ВКС, IV г. о.; Решение № 670 от 27.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1728/2009 г.,
III г. о., ГК /. Така, при бланкетна въззивна жалба дейността на въззивния съд
се изчерпва с извършване на правилната според него правна квалификация и
субсумиране на събрания фактически и доказателствен материал под
приложимата според въззивния съд материалноправна норма.
Обсъждането на събрания доказателствен материал, заедно и поотделно,
налага извода за правилно установена от РС фактическа обстановка. Поради
това и при отсъствието на нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и 3
ГПК, настоящият състав намира за безпредметно подробното преповтаряне на
същата и препраща към констатациите на РС. В допълнение следва да се
изложи и следното.
Основателността на предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК
вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД се обуславя от установяването от
въззивника ищец на наличието на валидно облигационно правоотношение по
договор за предоставяне на мобилни услуги, по силата на който ответникът се
е задължил да заплаща абонаментна такса, че ищецът е изпълнил
задълженията си и е предоставил достъп до мобилната мрежа и
далекосъобщителните услуги, като за ответника е възникнало задължение за
заплащането им.
В тежест на ответника (при установяване на посочените обстоятелства)
е да установи по делото погасяване на задълженията си към ищеца.
4
От съвкупния анализ на представените по делото писмени
доказателства – договори за мобилни услуги и допълнителни споразумения
към тях, съдържащи подпис на представител на мобилния оператор и на
ответника, и чийто подпис не е оспорен от последния, се установява, че между
страните са съществували облигационни отношения по подробно посочените
от СРС договори.
В случая следва да бъде направено разграничение между задължението
за абонаментна такса, чието изпълнение претендира ищецът и задължението
за заплащане на предоставените услуги. Характерът на абонаментната такса е
такъв, че предполага заплащането й срещу предоставен достъп до мрежата.
Този аргумент черпи своето основание и от дефиницията на абонаментната
такса, съдържаща се в приложените и действащи между страните общи
условия. Потребителят дължи цена за месечен абонамент, осигуряваща достъп
до услугите, за които е сключен индивидуален договор и включва разходите за
поддръжка на Мрежата и се предплаща от потребителя ежемесечно в размер,
съобразно избрания от потребителя абонаментен план. Следователно
абонаментната такса се дължи предварително от потребителя на мобилни
услуги и срещу цената на месечния абонамент той получава достъп до
услугите, за които е сключен индивидуалният договор, като самата цена
включва разходите за поддръжка на мрежата и се предплаща съгласно
избрания абонаментен план. След сключването на договора от волята на
потребителя ще зависи дали да се възползва от предоставения достъп и да
използва услугите на мобилния оператор или не, при всички случаи обаче той
ще дължи уговорената абонаментна такса. В подкрепа на този извод е и
подписването на допълнителни споразумение към процесните договори за
мобилни услуги, тъй като, ако не е имало изпълнение от страна на оператора,
не би имало и допълнителни споразумения.
Предвид изложеното, въззивният съд приема за установено по делото,
че въззивникът ищец е изпълнил задълженията си по процесните договори и
допълнителни споразумения към тях, като е предоставил на ответника достъп
до мобилната си мрежа за ползването й от последния.
Заплащането на услугите се извършва въз основа на месечна фактура,
която се издава на името на абоната. Неполучаването на фактурата не
освобождава абонатите от задълженията им за заплащане на дължимите суми.
5
Въззивникът ответник като потребител не е доказал, че е изпълнил
задължението си да заплати стойността на предоставените му услуги, нито
лизингови вноски.
Основното оплакване, обективирано във въззивната жалба на „Йеттел
България“ ЕАД е, че СРС неправилно е приел, че е налице изтекла
погасителна давност. По така направеното възражение в тежест на ответника е
било да докаже същото, като установи изтичане на законоустановения
давностен срок за погасяване на претендираните вземания. В тежест на ищеца
е да докаже наличието на обстоятелства, довели до спиране и прекъсване на
предвидената в закона погасителна давност.
Задълженията на потребителя за заплащане стойността на мобилни
услуги са такива за периодични плащания, тъй като са налице повтарящи се
през определен период от време еднородни задължения, чийто падеж е
уговорен в общите условия на ищцовото дружество, като не е необходимо
плащанията да са еднакви по размер (в този смисъл е Тълкувателно решение
№ 3/18.05.2012 г. по т. д. № 3/2011 г. на ОСГК на ВКС). Същите се погасяват с
изтичането на тригодишен давностен срок. Съгласно разпоредбата на чл. 114,
ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо, а в ал. 2 ЗЗД е предвидено, че ако е уговорено вземането да става
изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало.
Чл. 116, б. „б“ ЗЗД предвижда, че давностният срок се прекъсва с
предявяване на иск относно вземането. Настоящият иск се счита предявен на
12.07.2022г. по арг. от чл. 422 ГПК. Въззивният съд споделя изводите на СРС,
че от приетата експертиза се установява, че на практика с издадените фактури
се префактурират стари задължения. Това се установява и от приложените
копия от фактури, в които са посочени „задължения от предходен период“.
Префактурирането на стари задължения няма за последица подновяване на
падежа и в този смисъл и на началния срок на погасителната давност.
Съгласно чл. 27 от общите условия стойността по фактурата се плаща в срока,
указан в нея, но не по-късно от 18 от датата на издаването. Както беше
посоченото по – горе, вземането има периодичен характер, поради което се
погасява с изтичането на 3-годишен давностен срок, считано от падежа.
Ето защо, правилни са изводите на СРС, че вземанията, чиято
6
изискуемост е настъпила преди 12.07.2019г. се явяват погасени по давност и
обхващат всички фактури от 2018г. и от 2019г. по таблица 5 и 6 от
заключението.
В чл. 3 от договорите за лизинг е предвидено, че лизингополучателят се
задължава да заплати цената на устройството, както следва: лизингова вноска
в размер на 0 лв. и съответните броеве месечни лизингови вноски. Никъде в
чл. 3 от договорите за лизинг не е предвидено, че лизингодателят има спрямо
лизингополучателя вземане в размер на една лизингова вноска, поради
невръщане на вещта, поради което неоснователни са оплакваният във
въззивната жалба в тази връзка относно отхвърлената претенция в размер на
41.97 лв.
Други оплаквания във въззивната жалба липсват, поради което съдът е
ограничен до посоченото в нея.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението в
обжалваните части следва да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
Въззивниците не представят доказателства за направени разноски за
адвокатско възнаграждение, поради което съдът не дължи произнасяне.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваните части решение № 3920 от 05.03.2024г.,
постановено по гр. д. № 3639/2023г. на СРС, 55 с-в.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7
8