Решение по дело №6126/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 2535
Дата: 23 септември 2022 г. (в сила от 23 септември 2022 г.)
Съдия: Петър Любомиров Сантиров
Дело: 20211100506126
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 14 май 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 2535
гр. София, 23.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на първи април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:И.ка И.ова
Членове:Петър Люб. Сантиров

Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско
дело № 20211100506126 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 30088 от 01.02.2020 г., постановено по гр.д. № 64690/2018 г. по описа
на СРС, ГО, 30 състав, са уважени предявените от „Р. (България)“ ЕАД срещу И. С. К. по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, установителни искове с правно основание чл. 430 и сл. ТЗ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, за вземанията на банката, произтичащи от договор за потребителски кредит от
14.02.2012 г., съгласно издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело №
33318/2015 г. на СРС, като е признато за установено, че И. С. К. дължи на „Р. (България)“
ЕАД изискуема главница, в размер на сумата от 1782,37 лв., ведно със законната лихва,
начислена от 12.06.2015 г. до окончателното плащане на сумата; изискуема редовна лихва, в
размер на 76,19 лв. за периода 05.07.2013 г. до 04.02.2015 г., вкл.; изискуема наказателна
лихва в размер на 295,44 лв. за периода 05.07.2013 г. до 11.06.2015 г., включително, а така
също и сумата от 1091,16 лв., представляваща разноски по делото.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника И. С.
К., чрез пълномощника му - адв. И. Ю., с оплаквания за неговата недопустимост, тъй като
исковата молба не съдържа адреса на пълномощника на ищеца, и в този смисъл е нередовна.
Сочи решението за постановено по недопустим иск, респективно че е неправилно поради
допуснато нарушение на материалния закон, доколкото не са налице материалноправните
предпоставки за възникване правото на иск на ищеца, тъй като кредиторът не е упражнил
правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, и то преди датата на подаване на
заявлението за издаване на заповедта. Изтъква, че
В условията на евентуалност, навежда оплаквания за неправилност на обжалваното
решение поради необоснованост на изводите, поддържайки заключението на вещото лице е
изготвено единствено въз основа на представените от ищеца документи. Моли съдът да
обезсили, евентуално – да отмени решението изцяло. Претендира разноски.
1
Въззиваемият ищец – „Р. (България)“ ЕАД, чрез пълномощника си – юрк. Е. Д., е
подал писмен отговор, с който оспорва жалбата по подробно изложени съображения и моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Счита
възражението на въззивника, че не е уведомен за предсрочната изискуемост по кредита за
неоснователно, доколкото банката не е твърдяла като основание за възникване на
задълженията предсрочна изискуемост по кредита, а напротив, същите са падежирали,
считано от 05.02.2015 г. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в
производството пред СГС.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна, по
следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение, той е
обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя
фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.
272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба
доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:
Оплакването, че исковата молба е нередовна, доколкото не фигурира адреса на
пълномощника на ищеца, е напълно неоснователно. На първо място, ноторен факт е, че
ищецът е юридическо лице – банка, като и че юрисконсултите са служители в определена
организация, в т. ч. и юридическо лице, които са ангажирани и със съдебно
представителство на тази организация в рамките на съдебните процеси, в които тя е страна.
В този смисъл, правно логично е, че адресът на пълномощника – юрисконсулт по делото, е
еднакъв с този, на юридическото лице, което представлява, или на негов клон, и е
безпредметно същият да бъде повтарян в титулната част на исковата молба. С цел
прецизиране, следва да се посочи, че в исковата молба е посочен адресът на ищеца, както и
телефона на пълномощника му, а в приложеното към исковата молба пълномощно, което се
явява неразделна част от същата, по аргумент от чл. 129, ал. 2 ГПК, вр. чл. 128 ГПК, е
изрично посочен и адресът на пълномощника на ищеца, с което съдът счита, че по
отношение на исковата молба са налице всички, законово изискуеми реквизити.
На второ място следва да се посочи, че дори адресът на пълномощника да не беше
изрично указан от страна на ищеца, то липсата на този реквизит не е порок, който да е от
естество да опорочи съдебния процес, в т. ч. крайния съдебен акт, до степен на
недопустимост. Реквизитът е уреден с оглед процесуална икономия и осигуряване
процесуална бързина в производството.
Съдът намира оплакването, че ищецът не е обявил кредита за предсрочно изискуем
преди предявяване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, също за
неоснователно. Видно от Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК,
2
съдържащо се в приложеното към настоящето дело заповедно производство по гр.д. №
33318/2015 г. по описа на СРС, 30-ти състав, заявителят – ищец в исковото производство не
е въвеждал в предмета на делото вземания, претендирани на основание предсрочна
изискуемост, а единствено и само падежирали вземания, поддържайки че всички вноски по
договора за потребителски кредит от 14.02.2012 г. са падежирали на 05.02.2015 г., като
заявлението по чл. 417 ГПК, е депозирано на 12.06.2015 г. това обстоятелство се установява
и от разпоредбата на чл. 1 от Договора, според който кредитополучателят И. С. К. е
следвало да погаси целия кредит в размер на 3124,19 лв. до 05.02.2015 г. В доказателствена
тежест на ответника е да установи, че е заплатил пълния размер на получения кредит, както
и уговорената лихва на падежа по подписания от него погасителен план. Тъй като с
отговора на исковата молба ответникът не е ангажирал никакви доказателства в тази насока,
а при изслушване на заключението по допусната от СРС ССчЕ ответникът не е оспорил
същата, то е обоснован извода на СРС за основателност на предявените искове, съобразно
заключението на вещото лице по изслушаната ССчЕ.
Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания, включително
и относно размера на уважените главен и акцесорен искове и поради съвпадане на крайните
изводи на двете съдебни инстанции, то решението следва да бъде потвърдено.
При този изход на правния спор пред въззивната инстация и на основание чл. 78, ал.
3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия, на
основание чл. 78, ал. 8, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП сумата от 100 лв.,
представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение пред настоящата съдебна
инстанция.
С оглед цената на исковете, по аргумент от чл. 69, ал. 1, т. 1, вр. чл. 113, вр. чл. 280,
ал. 3, т. 1 ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 30088 от 01.02.2020 г., постановено по гр.д. №
64690/2018 г. по описа на СРС, ГО, 30 състав.
ОСЪЖДА И. С. К., ЕГН **********, с адрес: с.******* да заплати на „Р. (България)“
ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 8, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП сумата
от 100 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение пред настоящата
съдебна инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3