Решение по дело №2900/2020 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

№.......

 

гр. София, 18.02.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

     СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - Д въззивен състав, в публичното заседание на единадесети декември две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

                                                                                 ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

                                                                                   Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

     при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия Симеонова гр. д. № 2900 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

     Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

     С решение № 8732 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 41772/2018 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 127 състав, е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на В.Р.В., ЕГН **********, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 2 500 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие неоснователно повдигнато и поддържано обвинение за периода от 06.07.2012 г. до 26.02.2015 г. за извършено престъпление по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 2, вр. ал. 1 НК, по което ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва от 25.06.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 10 000 лв. Осъдена е Прокуратурата на Република България да заплати на В.Р.В., на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, сумата от 210 лв. - разноски в производството.

     В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца В.Р.В., чрез адвокат И.А., срещу решението в частта, с която е отхвърлен искът за разликата над сумата от 2 500 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лв. Твърди се, че съдът правилно е приел, че е налице противоправно поведение от страна на Прокуратурата на Република България и претърпени от ищеца неимуществени вреди, в резултат на осъщественото спрямо него наказателно преследване. Неправилно обаче е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, като не е отчел начина, по който наказателното преследване се е отразило върху психиката и социалния живот на ищеца, постоянния страх и стрес за изхода на наказателното дело, обстоятелствата, че ищецът е останал без работа, а близките и приятелите му започнали да го търсят по - рядко. От момента на повдигане на обвинението съзнанието на ищеца било постоянно ангажирано с провежданото наказателно преследване, предвид високия размер на наказанието, предвидено за престъплението. За наказателното производство научили приятели и колеги на ищеца, което допринесло за притесненията му, нарушен бил и обичайният му начин на живот. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната му отхвърлителна част и да уважи изцяло предявения иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

     Въззиваемата страна - Прокуратура на Република България, не взема становище в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.

     В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба и от ответника Прокуратура на Република България срещу първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът за сумата от 2 500 лв. Излагат се съображения за недоказаност на иска с доводи, че ищецът не е ангажирал доказателства за действително претърпени неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от образуваното наказателно производство. Посочва се, че Прокуратурата на Република България не може да носи отговорност за продължителността на разглеждане на делото в съдебната фаза на процеса, както и че не са представени доказателства органи на прокуратурата да са извършвали спрямо ищеца действия извън правнорегламентираните в хода на наказателното производство. Твърди се също, че претенцията на ищеца е завишена и не съответства на претърпените вреди, на икономическия стандарт в Република България и на съдебната практика по аналогични случаи, включително тази на ЕСПЧ, както и че не е съобразена с вида, характера и интензитета на упражнената принуда и продължителността на обвинението - наказателното производство се е развило в две фази - досъдебна и съдебна, като продължителността на наказателното производство в досъдебната фаза е значително по - кратка от съдебната, в която органите на прокуратурата нямат ръководни функции. Според жалбоподателя следва да се има предвид обстоятелството, че в случая е констатирана обективна съставомерност на деянието, предмет на обвинението, както и че протестът срещу първоинстанционната оправдателна присъда не е бил поддържан от представител на ответника във въззивното производство. На основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД се прави и възражение за изтекла тригодишна погасителна давност на иска за лихви за периода 26.02.2015 г. - 25.06.2015 г. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната му част и да отхвърли изцяло предявения иск, алтернативно да намали размера на присъденото обезщетение от 2 500 лв. като завишен и несъобразен с принципа на чл. 52 ЗЗД, със съдебната практика по аналогични дела, със социално - икономическите условия в страната, както и с вида и обема на доказаните вреди.

     Въззиваемата страна - В.Р.В., не взема становище в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.

     Софийски градски съд, след като обсъди доводите на страните във въззивните жалби и събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи:

     Въззивните жалби са подадени в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими.

     Разгледани по същество, същите са неоснователни.

     Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбите.

     Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивните жалби за неправилност на решението съдът добавя и следното:

     Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1  ЗОДОВ.

     Ищецът претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, за което е оправдан.

     В срока за отговор на исковата молба ответникът Прокуратура на Република България оспорва иска с правоизключващи спорното право възражения, вкл. че не са настъпили твърдените от ищеца неимуществени вреди.

     От фактическа страна се установява, че с постановление от 28.05.2009 г. на прокурор при СРП е образувано досъдебно производство № 15258/2009 г. по описа на 01 РУП - СДВР по пр. пр. № 28642/2009 г. по описа на СРП, срещу В.Р.В., ЕГН **********, за това, че на 29.12.2008 г. в гр. София, в О „ПП“ СДВР, бул. „******пред служители на О „ПП“ СДВР при проверка на документи съзнателно се ползвал от неистински официален документ - пълномощно рег. № 41325/29.12.2008 г., привидно заверено от нотариус В.М., когато от него за самото му съставяне не може да се търси наказателна отговорност - престъпление по чл. 316, вр. с чл. 308, ал. 1 НК.

     На 17.01.2012 г. ищецът е разпитан в качеството на свидетел по прокурорската преписка и е предоставил сравнителен материал - образци от подпис, почерк и цифров материал, за изготвяне на документно - техническа и графическа експертиза.

     С постановление от 21.06.2012 г. В.Р.В. е привлечен в процесуалното качество на обвиняем в производството за това, че на 29.12.2008 г. в гр. София, в ОПП - СДВР, бул. „******пред служител от ОПП - СДВР Ц.Х.Ц., съзнателно се ползвал от неистински официален документ - пълномощно с рег. № 41325/29.12.2008 г. с упълномощител К.А.Г.и упълномощен В.Р.В., на което е придаден вид, че е заверено от нотариус В.М., като от него за самото му съставяне не може да се търси наказателна отговорност - престъпление по чл. 316, пр. 1, вр. с чл. 308, ал. 2, вр. с ал. 1 НК. Със същото постановление спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение „Подписка“. Постановлението е предявено на обвиняемия на 06.07.2012 г.

     На 06.07.2012 г. и на основание чл. 115, чл. 138, чл. 221 и чл. 237 НПК, на В.Р.В. е проведен разпит в съответното процесуално качество.

     С обвинителен акт, внесен в Софийския районен съд на 16.10.2012 г., СРП е повдигнала на В.Р.В. обвинение за извършено престъпление по чл. 316, вр. с чл. 308, ал. 2, вр. с ал. 1 НК, по повод което е образувано НОХД № 18889/2012 г. по описа на СРС, НО, 115 състав. В първото по делото съдебно заседание е даден ход на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 1 НПК, по искане на процесуалния представител на подсъдимия и след съгласие на последния. Производството пред първоинстанционния съд е протекло в три съдебни заседания.

     С присъда от 26.03.2014 г., постановена по НОХД № 18889/2012 г. по описа на СРС, НО, 115 състав, подсъдимият В.В. е признат за невиновен в извършване на престъпление по чл. 316, вр. с чл. 308, ал. 2, вр. с ал. 1 НК, поради което и на основание чл. 304 НПК е оправдан по повдигнатото му обвинение поради недоказаност на субективната страна на престъплението по обвинението, а именно на умишлена вина на подсъдимото лице при използване на неистински официален документ.

     По протест на прокурор от СРП е образувано ВНОХД № 5573/2014 г. по описа на Софийски градски съд, НО, 12 въззивен състав. С решение № 250/26.02.2015 г. въззивният съд е потвърдил първоинстанционната присъда. Въззивното производство е протекло в рамките на едно съдебно заседание, в което прокурорът е заявил, че не поддържа протеста, и че присъдата на първоинстанционния съд е правилна и законосъобразна.

     За установяване на негативните последици от повдигането и поддържането на обвинение срещу ищеца в хода на първоинстанционното производство са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетелите Г.Е.Т.и Иванка Василева Я.. От показанията на свидетеля Т.се установява, че познава ищеца повече от двадесет години, приятели са, израстнали са заедно в един квартал. Свидетелят заявява, че му е известно, че срещу ищеца е било повдигнато обвинение за фалшиво пълномощно, като делото е продължило три - четири години. Посочва, че на ищеца не му било много добре, спрял да работи /преди това работел в „Пътна помощ“/, започнал да страни от хората, отчуждил се много, разделил се с приятелката си половин година след делото. Свидетелят добавя, че ищецът му казвал „Аз не съм направил нищо, те ще ме съдят мене“, имал разправии и с роднините - баща му му казвал „Ние затова ли сме те отгледали, престъпник да ставаш“. Според Т.съкварталците научили за делото, имало доста нотки на подигравки. След постановяване на оправдателната присъда ищецът отново започнал да работи, взел си камионче, започнал да контактува повече с хората. Свидетелят заявява, че след научаване за делото не е променил отношението си към ищеца в негативен аспект, но се чудел какво става, проявил недоверие, помислил, че и ищецът може да е станал измамник, но след това му влязъл в положението.

     От разпита на свидетелката Я., майка на ищеца, се установява, че ѝ е известно, че срещу него е водено наказателно дело за съставяне на документ с невярно съдържание през 2012 г. - 2015 г. Според свидетелката всички били притеснени, ищецът бил сринат, тормозел се, останал без работа, стоял вкъщи, лежал. Документът бил свързан с неговата работа - тогава карал коли до КАТ за регистрация. Променили се отношенията с близките и приятелите му, по - малко го търсели и той се принудил да си намери работа на друго място /след приключване на делото започнал работа в арматурния двор/.

     Въззивният съд кредитира свидетелските показания като конкретни, ясни, правдиви и отразяващи непосредствените възприятия на свидетелите от периода, в който спрямо ищеца е водено наказателно производство по повдигнатото му обвинение. При извършване на преценка по реда на чл. 172 ГПК съдът счита, че не е налице основание да не даде вяра на изнесеното от свидетелката Я., макар същата да е майка на ищеца. Личните ѝ впечатления са логични и последователни, посочените факти относно терзанията на ищеца са житейски оправдани предвид ситуацията, в която се е намирал към този момент. Доколкото претендираните неимуществени вреди се изразяват в засягане емоционалното и душевно състояние на индивида, то напълно нормално е за подобен тип вреди да свидетелстват близки до ищеца хора.

     При така установеното от фактическа страна, въззивният съд достига до следните правни изводи:

     Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Отговорността на държавата за дейността на правозащитните органи е обективна, безвиновна - обезщетение се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от длъжностното лице /чл. 4 ЗОДОВ и ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС/. Съгласно ЗОДОВ, държавата отговоря чрез органите, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вреди. При обективната отговорност се прилага принципът на риска, а не на вината. Когато е без значение дали увреждането се дължи на виновно поведение на длъжностно лице, то отговорността за вреди се поема от този, който е създал риска, в конкретния случай - Прокуратурата на Република България.

     Отговорността на Прокуратурата произтича от законоустановените правомощия на прокурора да ръководи разследването и да осъществява постоянен надзор за законосъобразното му провеждане, като обвинението следва да се прецени за незаконно дори и на определени етапи на наказателното производство действията на съответния прокурор да са били основани на убеждението му за виновност на лицето предвид събраните доказателства - чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1  ЗОДОВ. Законът не е предвидил като изискване за възникване на отговорността освен оправдаването или прекратяването на наказателното производство и самото обвинение да е било незаконосъобразно при повдигането му. Отговорността е налице дори и от страна на ответника да са спазени всички законови изисквания и повдигнатото обвинение да е отговаряло на събраните до този момент доказателства и на вътрешното убеждение на служителя.

     За да бъде ангажирана отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ, освен наличието на влязъл в сила съдебен акт, с който ищецът е бил оправдан по повдигнатото му обвинение, какъвто в случая безспорно се установи, че е налице, ищецът следва да докаже и действителното настъпване на вредите, както и причинната връзка между вредите и незаконното обвинение. На репариране подлежат само действително настъпилите вреди - в този смисъл т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. по описа на ОСГК на ВКС.

     Обезщетението за неимуществени вреди, за които държавата носи отговорност по реда на ЗОДОВ, се определя съгласно чл. 52 ЗЗД по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на закона не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предивд от съда при определяне размера на обезщетението. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ такива релевантни обстоятелства са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления; продължителността на наказателното производство и дали то е приключило в разумен срок; вида на взетите мерки за неотклонение и техният срок; другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; дали по същото време срещу ищеца са били водени и други наказателни производства и ограниченията, произтичащи от тях; личностните качества на ищеца; по какъв начин наказателното производство се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното му състояние, ако да - в каква степен и от какъв вид, конкретните му преживявания и цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. При определяне размера на обезщетението съдът е длъжен да установи и връзката между стандарта на живот в страната и цялостния начин, по който незаконното наказателно преследване е засегнало неимуществената сфера на увреденото лице /в този смисъл са ППВС № 4/23.12.1968 г.,  решение № 115/05.04.2012 г. по гр. д. № 593/2011 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 9/07.02.2012 г. по гр. д. № 733/2011 г. по описа на ВКС, III г. о., решение № 229/15.07.2013 г. по гр. д. № 1179/2012 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 202/20.06.2016 г. по гр. д. № 403/2016 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 230/04.12.2017 г. по гр. д. № 4874/2016 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 104/25.06.2018 г. по гр. д. № 2782/2017 г. по описа на ВКС,  IV г. о., решение № 25/13.03.2018 г. по гр. д. № 2167/2017 г. по описа на ВКС, III г. о., решение № 188/17.10.2019 г. по гр. д. № 471/2019 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 126/28.10.2020 г. по гр. д. № 4374/2019 г. по описа на ВКС, III г. о. и др./. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се определя глобално - за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт.

     В случая между страните не е спорно, че ищецът В.Р.В. е признат за невиновен и оправдан на основание чл. 304 НПК по повдигнатото му обвинение. От свидетелските показания безспорно се установява, че до приключване на наказателното производство ищецът е понесъл неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от повдигнатото обвинение - неприятни преживявания като тревога, стрес, несигурност, отчуждение, напрежение и безпокойство относно неясното си бъдеще, злепоставен е бил пред близки и приятели, поради което настоящият състав на съда счита за неоснователни доводите на Прокуратурата на Република България за недоказаност на основанието на иска или наличието на вреди, претърпени във връзка с повдигнатото обвинение. Следва да се посочи, че поначало при незаконно повдигане и поддържане на обвинение се засяга по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице. Съгласно трайната практика на ВКС е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно, накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване. Повдигането на обвинение срещу някого има свойството да създаде силни негативни емоции у него, с оглед не само на потенциалната възможност да понесе предвидената в закона наказателна репресия, а и относно възможността това да повлияе в отрицателен план на отношенията му с неговите роднини, приятели и въобще с всички, с които има социални контакти. Касае се за вреди, които всеки индивид при подобни обстоятелства неминуемо търпи, без да е в тежест на лицето да доказва всяко свое негативно изживяване и страдание /в този смисъл решение № 388/02.12.2013 г. по гр. д. № 1030/2012 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 214/08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. по описа на ВКС, IV г. о. и др./. Целта на обезщетението е не да поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционално и психологическо равновесие на пострадалото лице. Доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка.

     Съдът не приема възражението на ответника, че отговорността на прокуратурата не следва да бъде ангажирана за цялата продължителност на съдебната фаза на процеса, основано на съображението, че ръководно - решаващата функция в тази фаза от процеса е на съда /досъдебната фаза е продължила само 3 месеца/. Следва да се посочи, че без повдигане на неоснователно обвинение от Прокуратурата на Република България, не биха настъпили каквито и да било вреди от съдебни актове /ТР № 5/15.06.2015 г. по тълк. д. № 5/2013 г. по описа на ОСГК на ВКС/. Основанието за ангажиране на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е обективният факт, че лицето е било обвинено в извършване на престъпление по Наказателния кодекс, за което впоследствие е било оправдано. При наличие на посочената хипотеза законодателят квалифицира обвинението като незаконно, независимо от обстоятелството, че отделните процесуално - следствени действия са били извършени в съответствие със закона и правомощията на разследващия орган. Разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ не може да признае определени действия на прокуратурата за основателни и да изключи нейната отговорност за тях. С действията на прокуратурата по реализиране на наказателно преследване срещу определено лице се поставя началото на процес, който приключва или с прекратяване на наказателното производство, или с присъда. Когато присъдата е оправдателна, всички вреди, търпени от лицето, подложено на неоснователно преследване, са в причинно - следствена зависимост от повдигането на обвинение срещу него. Без значение за обективната отговорност е дали на определен етап от производството действията на прокуратурата са били законосъобразни и обосновани с оглед събраните до този момент доказателства или дали при извършването им са спазени всички предвидени процесуални правила. Без значение е и това какво е било вътрешното убеждение на длъжностните лица, извършили съответното действие или дали те са действали правомерно. Без значение за обема на отговорността на държавата е и фактът, че на даден етап от производството прокурорът е спрял да поддържа обвинението. Възникването на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ е поставено единствено в зависимост от крайния резултат, с който е приключило производството, а в случая той е оправдаване на обвиненото лице /в този смисъл решение № 466/09.05.2016 г. по гр. д. № 2978/2015 г. по описа на ВКС, IV г. о. и решение № 206/03.10.2018 г. по гр. д. № 694/2018 г. по описа на IV г. о./. Поради изложеното неоснователни са и доводите на ответника, че при преценка за основателността на иска и определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че в хода на въззивното наказателно дело прокурорът не е поддържал протеста, както и че не са представени доказателства органи на прокуратурата да са извършвали спрямо ищеца действия извън правнорегламентираните, които обстоятелства не освобождават ответника от отговорност. Обстоятелството, че в хода на въззивното производство прокурорът не е поддържал протеста, не обуславя намаляване размера на обезщетението, доколкото видно от данните по делото протестът не е бил оттеглен.

     С оглед приетото, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на Прокуратурата, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивната инстанция намира за обуславящи по - високия му размер обстоятелствата, че срещу ищеца е било повдигнато обвинение за извършване на тежко умишлено престъпление /чл. 316, пр. 1, вр. с чл. 308, ал. 2, вр. с ал. 1 НК/ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, което ангажира сериозна наказателна отговорност - „лишаване от свобода до 8 години“ и несъмнено е предизвикало силно безпокойство и притеснение у ищеца; че към момента на привличането му като обвиняем последният не е бил осъждан /освобождаван е от наказателна отговорност по реда на чл. 78а НК/, което предполага по - голям стрес от изхода на наказателното дело, в сравнение с неимуществените вреди, които изпитва лице с обременено съдебно минало; че ищецът е бил злепоставен пред най - близките си роднини и познати, които са се отнесли с недоверие към него - обвинението го е представило в негативна светлина и е създало усещане в обществото за неговата виновност. Съдът съобрази и негативните изживявания на ищеца - нарушеното спокойствие и социално отчуждение, засегнатото му чувство за чест и тревогата от разгласяване на повдигнатото обвинение в социалното му обкръжение.

     Същевременно въззивният съд отчита възрастта на ищеца към момента на повдигане на обвинението - 32 г., която предполага по - висока устойчивост към стреса и факта, че наказателното производство срещу ищеца /продължителността на негативното засягане на правата на личността/ е продължило 2 г., 7 м. и 20 дни от повдигане на обвинението на 06.07.2012 г. до влизане в сила на оправдателната присъда на 26.02.2015 г. /доколкото по делото не се установява, а не се и твърди с исковата молба, ищецът да е узнал, че конкретно срещу него се провежда наказателно преследване преди привличането му като обвиняем на 06.07.2012 г./, която продължителност не надвишава критериите на чл. 6 ЕКЗПЧОС, тълкуван с оглед практиката на Европейския Съд по правата на човека. В този смисъл не е нарушено правото на ищеца за справедливо и публично гледане на делото в разумен срок от независим и безпристрастен съд. Настоящият съдебен състав съобрази, че на ищеца е била наложена най - леката мярка за неотклонение - „подписка“, която не води до извеждане от обичайната семейна и социална среда и за която мярка няма данни да е затруднила упражняването от ищеца на личните му права в пълен обем, а други мерки за процесуална принуда не са били налагани. Информацията за повдигнатото обвинение се е разпространила бързо, но в сравнително малък кръг, без значителен негативен отзвук в обществото. Същевременно въззивният съд споделя изводите на СРС, че от показанията на разпитаните свидетели не се установява с категоричност, че ищецът е останал без работа и се е разделил с приятелката си именно в резултат на повдигнатото му обвинение, тъй като подобни твърдения не са изложени и в исковата молба, очертаваща предмета на спора. Липсват данни наказателното преследване да се е отразило неблагоприятно на физическото здраве на ищеца или да са настъпили специфични и трайни тежки последици върху професионалната му реализация и социални контакти, напротив - от свидетелските показания се установява, че след приключване на наказателното производство ищецът е възстановил обичайния си начин на живот, започнал е отново да общува и да работи. Претърпените душевен дискомфорт и притеснения не са по - големи от обичайните в подобни случаи и не са с траен характер. Поради това, обезщетението следва да бъде определено в нормалния за такива случаи размер, съответстващ на жизнения стандарт и конкретните икономически условия за живот в страната през периода на процесното наказателно производство /2012 г. - 2015 г./, като се отчете, че макар и несъставомерни от субективна страна, осъществените от ищеца действия осъществяват от обективна страна състав на престъпление и в този смисъл са укорими.

     Съвкупната преценка на всички тези обстоятелства обуславя извод, че на ищеца следва да бъде определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2 500 лв., до който размер е приет за основателен искът и от първоинстанционния съд, а за разликата до пълния предявен размер правилно е отхвърлен като неоснователен. Според въззивния съд този размер на обезщетението съответства на характера и степента на претърпените от ищеца морални вреди, както и на вида и продължителността на упражнената процесуална принуда.

     Оплакването на Прокуратурата, че посочената сума не съответства на присъдените обезщетения при сходни казуси, е неоснователно. Неимуществените вреди са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях - еднакви /по вид или в количествено измерение/ при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.

     Като последица от уважаването на иска до посочения размер в полза на ищеца следва да бъде присъдена и законната лихва върху обезщетението. Вземането за обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ възниква и става изискуемо от момента, в който е влязла в сила оправдателната присъда. От този момент държавните органи изпадат в забава и започва да тече погасителната давност за вземането /т. 4 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. по описа на ОСГК на ВКС/. Релевираното в отговора на исковата молба и във въззивната жалба възражение за изтекла погасителна давност по отношение на част от претенцията за лихва, е обсъдено и правилно съобразено от районния съд. В случая оправдателната присъда е влязла в сила на 26.02.2015 г. Исковата молба е депозирана на 25.06.2018 г., поради което погасени по давност са вземанията за законна лихва за периода 26.02.2015 г. - 24.06.2015 г. Същата се дължи, считано от 25.06.2015 г. до окончателното изплащане на вземането, както е прието и в обжалваното решение.

     Поради съвпадането на крайните изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск, въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение като неоснователни, а обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 ГПК.

     По разноските:

     Предвид изхода на спора първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено и в частта за разноските, като всяка страна следва да понесе направените от нея разноски пред въззивната инстанция.

     Така мотивиран, Софийски градски съд,

 

Р Е Ш И:

 

     ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 8732 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 41772/2018 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 127 - и състав.

     РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

 

 

     ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              ЧЛЕНОВЕ:   1.                           2.