РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 23.04.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ВТОРИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на тринадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ПЕПА ТОНЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Антоанета Луканова,

като разгледа докладваното от младши съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 8883 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „Б.“ ЕООД срещу Решение № 392338/23.04.2018 г. по гр. дело № 58309/2017 г. на Софийския районен съд, 145. състав, с което е отхвърлен предявеният от въззивника иска за признаване за установено по отношение на „Ю.Б.“ АД (като правоприемник на „А.Б.а“ С.А. – Гърция, чрез клона му в България), че последното дължи на „Б.“ ЕООД сумата от 555, 04 лева – наличност по закрита без основание банкова сметка ***: *** (с предходен IBAN ***: ***********при „А.Б.“ АД), която не била върната на вложителя, въпреки че с нарочна покана с № 5300/0811/24.02.2017 г. ищецът поискал възстановяването ѝ, и с която сума банката се обогатила без основание за сметка на въззивника, за което е издадена заповед за изпълнение по частно гражданско дело № 12204/2017 г. на Софийския районен съд, 145. състав.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Твърди се, че въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД било признало, че претендираната сума вече не се намира по сметка на въззивника „Б.“ ЕООД, тъй като същата била закрита. Сочи се, че първоинстанционният съд бил отхвърлил иска, тъй като въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД, отказало плащане поради забава на кредитора – същият не бил оказал съдействие, като се оспорва, че са налице предпоставките за забава на кредитора, доколкото при паричните задължения длъжникът можело да изпълни като внесе дължимата се сума по сметка в банка, а това не било направено. Освен това се излагат доводи, че била налице хипотеза на предложение за частично изпълнение, което кредиторът не бил длъжен да приема (чл. 66 ЗЗД). Излагат се аргументи, че въззиваемото дружество било удържало сметка от 20 лева за „закриване на сметка“, която не се дължала, и като отказвало да върне тази част от сумата, правело само предложение за частично изпълнение. Твърди се освен това, че за да изпълни задължението си за внасяне на парите по сметка на длъжника, банката-длъжник следва да открие сметка в друга банка, защото иначе изплащането на парите пак би зависело от волята на длъжника, а не на кредитора, а и било установено, че такава сметка не е откривана. Излага се и довод, че се давало възможност на банките сами да откриват и закриват сметки, като начисляват такси за това, а това противоречало на справедливостта. Сочи се, че сметката, по която банката държи към момента сумите от вече закритата банкова сметка *** „Б.“ ЕООД, няма характеристиките на банкова сметка *** № ** на БНБ, тъй като няма единен номер на банкова сметка (***). ***, че представеното от банката извлечение от сметка не било годно доказателство, доколкото изхождало от самата страна. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на иска в пълен размер. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор на жалбата от въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД. Поддържа се, че първоинстанционното решение е допустимо и правилно, че предпоставките за уважаване на иска не са доказани, и че правилно първоинстанционният съд е приел, че „Б.“ ЕООД е изпаднало в забава на кредитора. Излагат се доводи, че е налице особена сметка на името на въззивника „Б.“ ЕООД, по която са вложени парите от закритата сметка, и че представител на дружеството може по всяко време да се разпореди с тях, като посети клон на банката. Сочи се, че представените и неоспорени извлечения от счетоводството на банката съставлявали годно доказателство за това, че парите са налични по особена сметка, а не са присвоени от банката. Твърди се, че няма изискване банката да влага средствата на клиенти единствено по сметки с присвоен IBAN ***.  Излагат се и аргументи, че липсва законово изискване при забава на кредитора парите да се влагат при различно лице, като ако длъжник е банка, то тя може да открие сметка и при себе си. Сочи се, че банката нямала право сама да оперира със средства по сметки на клиентите си, и че парите са на разположение на дружеството. Твърди се, че оспорването на удържане на сума от 20 лева за закриване на сметката е направено едва с въззивната жалба и искането е било преклудирано в първоинстанционното производство. Твърди се, че същото е и неоснователно, тъй като според тарифата на банката такса за закриване на сметка се дължала независимо от това по чие решение се закрива сметката. Иска се потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се разноски.

В хода на делото пред въззивната инстанция представителят на въззивника „Б.“ ЕООД уточнява, че твърди, че след закриването на банковата сметка твърди, че не съществуват договорни отношения между „Ю.Б.“ АД и въззивното дружество. Освен това посочва, че е направен нов опит да се иска от банката превод на сумите от закритата сметка, като е посочена банкова сметка ***, по която да се преведат парите, но отново е бил получен отказ. Представени са и доказателства – изпратено с „Телепоща“ писмо и отговор на банката. Излагат се доводи, че отново бил налице неоснователен отказ за връщане на парите, като липсвали реквизити на искането. Така съдът бил подведен и парите можело да се изтеглят само в брой, което противоречало на твърденията на банката. Освен това се твърди, че банката била извършила прихващане със задължения на друго дружество на едноличния собственик на капитала на „Б.“ ЕООД, с което ясно се установявало, че банката можела да се разпорежда с вложените при нея суми.

Представителят на въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД, поддържа доводите си от отговора на въззивната жалба и сочи, че паричната сума не била част от имуществото на банката и била водена винаги като средства на „Б.“ ЕООД в открита от банката отделна сметка. Сочи се, че представените документи се отнасят до неучастващо по спора лице, а също така – че въззивникът отказва да даде съдействие, за да получи парите си.

Първоинстанционният съд е приел, че между страните наистина са съществували правоотношения по договор за влог, съществуващ като банкова разплащателна сметка, като договорът е бил прекратен едностранно от банката на предвидено в общите ѝ условия основание. Сочи се, че вследствие на прекратяването на договора за банката възниква задължение от същия да върне остатъчната наличност по сметката (555, 04 лева) на нейния титуляр. Установено е, че след прекратяване на действието на договора въззивникът „Б.“ ЕООД бил уведомен за действията, които трябва да предприеме, за да възстанови парите си, но същият отказвал да го направи и искал сметките му при банката да се открият наново. Съдът е установил, че 535, 93 лева от наличността по сметката се отчитат от въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД, по особена сметка за „Разни други отчети с клиенти“, чийто титуляр е въззивникът „Б.“ ЕООД. От наличната към датата на закриване на банкова сметка ***ане на сметката, и по сметката е била преведена лихва в размер на 0, 89 лева. Оттук първоинстанционния съд прави правния извод, че не било налице неоснователно обогатяване на банката, тъй като тя не приема задържаните от нея суми за свои, а продължава да ги държи на сметка на „Б.“ ЕООД. По нататък е посочено, че сумите подлежат на връщане, но е налице забава на кредитора – въззивника „Б.“ ЕООД, да се разпореди с останалите след закриването на сметката средства. Посочено е, че сумата не се задържа от банката като нейно вземане, а е оставена на разположение на кредитора „Б.“ ЕООД.  По отношение на начислената такса от 20 лева за закриване на сметката на въззивника е прието, че същата се дължи на основание Приложение А12 от Тарифата за таксите, събирани от банката за услуги на клиенти – юридически лица. Затова искът е отхвърлен изцяло.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск, при разглеждане на всички наведени като основание на иска факти, при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо, като направеното в този смисъл бланкетно възражение във въззивната жалба е неоснователно.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение и при служебна проверка за прилагане на съответните императивни правила на материалния закон, за които съдът следи служебно, настоящият съдебен състав намира следното:

Между страните е безспорно и пред настоящата инстанция, че „Б.“ ЕООД е открило свой банков влог при „А.Б.а – клон България“ с договор за банково обслужване чрез бизнес пакет от 13.12.2014 г., а търговското предприятие на клона на банката е преминало през март 2016 г. към въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД. Страните не спорят и по отношение на факта, че банковата сметка е била закрита от „Ю.Б.“ АД на 07.11.2016 г. и по нея е бил наличен остатък от 555, 04 лева, увеличен в същия ден с падежирала лихва в размер на 0, 89 лева, като 20 лева са усвоени от банката като такса за закриване на сметката, т.е. останали са 535, 93 лева. Спорно е дали въззивникът „Б.“ ЕООД е имал възможност да получи сумата от 535, 93 лева или тя е била задържана неправомерно от банката, както и имало ли е основание за удържане на такса в размер на 20 лева.

Софийският районен съд е разгледал иска като такъв за връщане на дадено при първоначална липса на основание – чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. С оглед на твърденията в исковата молба, идентични с тези в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, подадено от „Б.“ ЕООД по частно гражданско дело № 12204/2017 г., следва да се приеме, че са налице твърдения за присвояване на средства при липса на основание – в тези два документа, изходящи от въззивника, се твърди, че вместо да бъдат върнати парите от закритата банкова сметка, ***ето на каквото и да е правно основание за това. За уважаване на този иск следва да се установи на първо място, че ответникът е получил нещо от ищеца (в случая – сума пари) и го е прехвърлил в своя патримониум, като се предполага, че това е станало без основание, освен ако ответникът установи, че имущественото разместване е станало въз основа на валидно правоотношение между страните.

Претенцията на въззивника „Б.“ ЕООД (ищец в първоинстанционното производство) следва да се раздели на две части – претенция за признаване на установено, че въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД  дължи връщане на сумата от 20 лева, за които последното твърди, че правомерно е удържало като такса за закриване на банкова сметка, *** по банковата сметка в размер на 2 340, 08 лева съгласно исковата молба (не се претендира връщане на сумата от 1, 90 лева – натрупана лихва по закритата сметка на „Б.“ ЕООД).

По отношение на сумата от 20 лева, удържана като такса за закриване на сметка, оплакванията във въззивната жалба се основават на довода, че липсва основание да се удържа такса за закриване на банковия влог по инициатива на самата банка. Това възражение е основателно.

По делото се установява, че „Ю.Б.“ АД наистина е усвоила сумата от 20 лева, като това е посочено в извлечението от банкова сметка ***, в което се сочи, че на 07.11.2016 г. е осчетоводено прехвърляне на сумата по сметка на банката като такса.

Между страните е действал рамков договор за платежни услуги представяни от „А.Б.а – клон България“, който изрично е посочен като приложим в т. 3 от договора за банково обслужване на бизнес пакет, подписан на 13.12.2014 г. от органния представител на въззивника „Б.“ ЕООД – Веско Тодоров Вълов (на лист 14 от първоинстанционното дело). В представения и неоспорен рамков договор е посочено в т. 7.5. (на лист 21 от първоинстанционното дело), че при прекратяването на договор за банкова сметка *** (т.е. влогодателят) дължи такси и комисионни по тарифата на банката. Следователно е налице валиден договор между страните, по който се държи тази такса.

По отношение на оплакванията във въззивната жалба, че таксата е удържана едностранно от банката по извършено по нейна инициатива действие, настоящия съд намира, че това възражение е неоснователно. Банковите такси са свързани с поддръжката на определени сметки от страна на банката чрез извършване на счетоводни услуги. Тази дейност на банката цели защита на интересите на лицата, които са вложили парите си в банката. Закриването на банкова сметка ***, за която се използват ресурси на банката, включително и труд на служителите ѝ, като ползването на тези ресурси следва да бъде овъзмездено. Следва да се посочи, че в случая банката е съхранила парите на въззивника „Б.“ ЕООД и е направила разходи, за да му съобщи за извършеното закриване на банкова сметка. ***, че макар и стойността на извършените разходи да е с цел прекратяване на договорното отношение между страните, тези разходи отиват и в полза на вложителя в банката, поради което се дължат независимо от основанието за закриване на банковата сметка. Доколкото таксата съответства на разходите за извършване на банковата операция по закриване на сметката, не може да се приеме, че липсва основание за начисляването ѝ.

Следователно таксата за закриване на банкова сметка ***ъззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД, от сметката на „Б.“ ЕООД, и  не подлежи на връщане. В тази си част първоинстанционното решение следва да се потвърди.

За останалата част от сумата по исковата молба – 535, 04 лева, липсват доказателства същата да е била присвоена от въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД, което отговаря на основния факт, който подлежи на доказване по предявен иск за връщане на даденото без основание – получаването на нещо, в случая – на парична сума. Действително не се спори между страните по делото, че сумата от 535, 04 лева се е намирала по банкова сметка *** ΙΒΑΝ номер: ***********, към датата на прекратяване на договора за банков влог между страните. От този момент нататък обаче сумата е била оставена на разположение на въззивника „Б.“ ЕООД по отделна сметка с аналитичен номер 4*********, чието съществуване се установява от представено от банката извлечение от счетоводните ѝ книги на лист 36 от първоинстанционното дело. Същият документ не е оспорен от въззивника по отношение на истинността си и е годно доказателство да установи наличието на такава сметка. Оспорването, направено от въззивника „Б.“ ЕООД пред първоинстанционния съд със становището му от 14.02.2018 г. на гърба на лист 77 от първоинстанционното дело) е по отношение на това дали откритата от банката временна сметка има характер на „банкова сметка“ ***.

В случая това оспорване няма значение за правилното решаване на въпроса дали е налице присвояване на парична сума от банката. Всяко лице може да държи пари за друго лице, като ако признава този факт, това означава, че не е налице „присвояване“ на чуждите вещи или пари. Такова ще има единствено ако въпреки признанието, че се държат чужди пари, последва неправомерен отказ за връщането на същите. В случая извършеният от банката отказ е правомерен, доколкото задължението за връщане на сумите по закритата банкова сметка ***, а условията на договора между страните за изпълнението му – представяне на искане за изтегляне на сумата по образец (т. 3.2. от рамковия договор за платежни услуги между страните – на лист 19 от първоинстанционното дело). Представените пред въззивната инстанция доказателства също не установяват да е направено искане в съответствие с изискванията на договора между страните за представяне на искане за извършване на платежна операция по образец.

По въпроса дали въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД, задържа правомерно или неправомерно остатъка от наличността по банковата сметка на въззивника, следва да се има предвид следното:

Банковата сметка е открита от банката в полза на въззивника – „Б.“ ЕООД, на 28.10.2016 г., тоест при действието на Закона за платежните услуги и платежните системи (в сила от 01.11.2009 г., отм.)(ЗПУПС, отм.) и на Наредба № 3/16.07.2009 г. за условията и реда за изпълнение на платежните операции и за използване на платежните инструменти, издадена от УС на БНБ (отм.). Разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 3/2009 г. във връзка с чл. 36 и сл. от ЗПУПС (отм.) изрично предвижда възможността  клиент да открие банкова сметка ***. В случая банковата сметка, която е открита от банката на въззивника е с титуляр „Б.“ ЕООД, има аналитичен номер, който я отграничава от останалите банкови сметки, и е банкова сметка ***. 6, ал.3, т. 11 от Наредба № 3/2009г. – специална сметка за съхранение на пари, поради което и съдът приема, че по делото е установено, че средствата по тази сметка са били на разпореждане на въззивника „Б.“ ЕООД, а не на банката. Действително, по делото не е установено тази банкова сметка ***нкова сметка (IBAN). ***ачаване на сметката с такъв номер обаче не е от естество да обоснове извод, че въззивникът – „Б.“ ЕООД, не е титуляр на същата и че сумата от  2 340, 08 лева е преминала в имуществото на банката.  Това е така, защото по делото е установено, че сумата е по банкова сметка *** – въззивника, тоест тя е на разпореждане на същия.

Следователно така предявеният от „Б.“ ЕООД иск следва да се отхвърли, тъй като за въззивника все още е налице задължение по сключен от него договор. Следва да се посочи, че уточнението на исковата молба, направено пред въззивната инстанция от въззивника „Б.“ ЕООД (ищец в първоинстанционното производство) – че правоотношението му по договора с въззиваемата банка е приключило със закриването на банковата му сметка, не отговаря напълно на действителното правно положение между страните. Това е така, защото със закриването на банковата сметка от страна на банката е бил прекратен един договор за паричен влог, а задължение на влогоприемателя по такъв влог именно на договорно основание е да върне наличната по него сума (чл. 250, ал. 1 ЗЗД), независимо че това задължение възниква едва с прекратяването на договора. Наличието на договорно основание за имуществено изключва претендирането за връщане на даденото по силата на правилата на чл. 55 и сл. ЗЗД (неоснователно обогатяване). Възраженията на страните относно забавата на кредитора могат да имат евентуално отношение само по предявен на договорно основание иск, поради което не следва да се обсъждат от съда при произнасянето по предявения в настоящото производство иск.

С оглед на изложеното всички доводи на страните относно забавата за изпълнение на задължението за връщане са относими към евентуален спор за договорно неизпълнение. Тези възражения не следва да се обсъждат по предявения иск за неоснователно обогатяване, освен като аргумент, че изключват възможността да се претендират суми като дадени без основание, тъй като договорът е юридически факт, който поражда правоотношение, т.е. валидно правно основание. Именно по силата на договора като уреден в обективното право източник на задължения банката може да оперира с вложени суми по установен в съответствие с клаузите му начин.

Следователно искът в частта му, с която се търси връщане на сума в размер на 535, 04 лева е неоснователен, и в частта, с която предявеният иск е отхвърлен до този размер, първоинстанционното решение следва да се потвърди.

Относно разноските:

При този изход на спора разноски се дължат единствено на въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД съгласно правилото на чл. 78, ал. 3 ГПК. Доколкото изходът от въззивното производство съответства на този пред първоинстанционния съд, първоинстанционното решение следва да се потвърди и в частта за разноските.

Пред въззивната инстанция на „Ю.Б.“ АД следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение. Съгласно правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК същите не подлежат на доказване, а се определят от съда според действителната правна сложност на делото, но в размер не по-висок от определения максимален размер за заплащане на правна помощ по съответния вид дело. С оглед сложността на делото и обема на положения от юрисконсулт Чернева-Агопян труд, настоящата съдебна инстанция намира, че на банката следва да се определи възнаграждение за юрисконсулт в размер на 150 лева. Тази сума следва да се присъди в пълен размер.

Настоящото решение е по иск с цена под 20 000 лева, поради което не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд, втори „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 392338/23.04.2018 г. по гр. дело № 58309/2017 г. на Софийския районен съд, 145. състав, в останалата му част.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Б.“ ЕООД, с с ЕИК:********, с адрес на управление:*** НП, бизнес център „Венус“, да плати на „Ю.Б.“ АД, с ЕИК: ********, с адрес на управление:***, сумата от 150 лева (сто и петдесет лева) – разноски във въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                              2. О.М.

 

 

 

 

Особено мнение

на младши съдия Андрей Георгиев по решението от 23.04.2019 г. по
въззивно частно гражданско дело № 8883 по описа за 2017 г. на
Софийския градски съд, II-в въззивен състав

Не съм съгласен с мнението на мнозинството от състава по отношение на дължимостта на таксата за закриване на банкова сметка. ***, че при едностранно закриване на банкови сметки от страна на банка, същата следва да поеме разходите по извършената по нейна воля операция.

МЛАДШИ СЪДИЯ: