Р Е Ш Е Н И Е
№
............
София 09.12.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-А въззивен
състав, в публично съдебно заседание на седми ноември две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
ГЕОРГИ ЧЕХЛАРОВ
при секретаря Цветелина
Добрева - Кочовски, като разгледа докладваното от
съдия Чехларов в.гр.дело № 475 по описа
за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение
№ 194017/09.09.2020 г. по гр.д. № 27737/2018 г. по
описа на СРС, 50 с-в, съдът е отхвърлил предявения от „Ф.И.” ЕАД, ЕИК *******срещу
Л.С.Й., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК вр. чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал.1 от ЗЗД, за признаване за установено, че Л.С.Й.
дължи на „Ф.И.” ЕАД сумата 307,37 лв. за
главница по Договор за потребителски кредит № *********/11.03.2015г., ведно със
законна лихва за периода от 04.07.2017 г. до изплащане на вземането, 28,39
лв. договорна лихва за периода от
11.07.2015 г. до 22.01.2016 г., 58,83 лв. лихва за забава за периода от 11.07.2015
г. до 30.05.2017 г. и 110,00 лв. такси
по договора за периода от 11.07.2015 г. до 22.01.2016 г., за които вземания е
издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 44384/2017г.
по описа на СРС.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от „Ф.И.” ЕАД, в която се поддържа, че първоинстанционният
съд неправилно е приел, че за него липсва материалноправна легитимация да
претендира вземанията от ответника. В тази връзка навежда, че по силата на чл.7,
ал.1 от договора за цесия, цедентът го е упълномощил да уведоми длъжника за
извършената цесия, предвид което не е било необходимо да се издава нарочно
пълномощно в този смисъл. Моли за отмяна на решението и уважаване на предявените от него претенции,
тъй като същите се основават на валидно сключени договори за кредит и цесия.
По делото е постъпил отговор
на въззивната жалба от въззиваемия Л.С.Й., в който е изложено становище за правилност
и законосъобразност на обжалваното съдебно решение. Иска се неговото
потвърждаване. Евентуално се поддържат направените пред първоинстанционния съд
възражения за неравноправност на клаузи от договора.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания
съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По
доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:
От
събраните по делото доказателства се установява, че първоинстанционният съд е
сезиран с иск с правно основание чл.
422 ГПК вр. чл. 79 вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване за
установена по отношение на ответника дължимостта на суми, съставляващи
главница, възнаградителна лихва, законна лихва и такси по договор за кредит,
сключен с потребител, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.дело №44384/2017г.
по описа на СРС.
Между
страните не е спорно, че на 11.03.2015 г. между „П.Ф.Б.“ ООД, в качеството на
заемодател и Л.С. Й.като заемател е сключен Договор
за потребителски кредит №*********. Съгласно този договор на въззиваемия е
предоставена в заем сумата от 400 лв., дължима на 45 седмични вноски при първа
падежна дата 18.03.2015 г., чрез седмични вноски, всяка от 15,73лв., освен
последната от 15,64лв. Срокът на договора е до 22.01.2016 г.
Уговорена е фиксирана лихва в размер на 29,73
%., като освен нея кредитополучателят се задължава да заплаща с месечните си
вноски и такса за оценка на кредитното досие в размер на 20 лв. (б. Б), както и
такса за услуга „Кредит у дома” (б.Д) от
233,12 лв. Съгласно чл. 4.2- 30% от тази такса е равностойността на разходите,
свързани с организацията на допълнителната услуга и своевременната доставка на
заетата сума в брой до дома на клиента, а останалите 70 % представляват разходи
по събиране на седмичните погасителни вноски в дома на клиента. ГПР е в размер
на 49% и не включва допълнителната услуга „Кредит у дома“.
С
чл. 22 от Договора е предвидена възможност заемодателят да прехвърли правата си
по договора на трети лица.
По делото е
представен договор за цесия от 28.07.2016 г., сключен между „П.Ф.Б.“ ООД и „Ф.И.” ЕАД, по силата на който процесното
вземане е прехвърлено в полза на второто дружество. Съобразно чл. 7, ал.1 от
договора за цесия с подписването на договора цедентът дава съгласие и
упълномощава цесионера да уведоми всички длъжници от негово име за извършеното
прехвърляне на вземания. Предвидено е, че цедентът ще
издаде и пълномощно, изготвено по образеца в Приложение № 3 към договора, в срок от 10 работни дни,
считано от датата на подписването му. В ал. 2 на същата клауза е предвидено, че
цесионерът се задължава да извърши уведомяването на длъжниците в срок от два
дни от получаване на пълномощното по ал.1.
Представено е и пълномощно във връзка с чл.7, ал.1 от договора за цесия,
но видно от същото то касае упълномощаване на цесионера
„Ф.И.” ЕАД от цедента „П.Ф.Б.“ ООД да уведоми
длъжниците по други договори за кредит, различни от процесния,
съответно прехвърлени с друг договор за цесия, сключен на 28.06.2016 г.
Към исковата молба е приложено уведомление от „Ф.И.” до въззиваемия за извършената цесия на вземането на „П.Ф.Б.“
ООД по процесния договор за заем, като с исковата
молба се твърди, че преди подаването й длъжникът не е уведомен и съответно се
иска уведомяването да се счита за извършено с връчването на препис от нея.
Съобразно
приетата пред първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, която и
настоящият съд кредитира като обективно и компетентно изготвена, процесния
кредит е усвоен от въззиваемия, като същият е извършил частично изпълнение на
задълженията си по договора в размер на 262 лв., както следва: 143,12 лв. такси
за периода от 18.03.2015 г. до 02.09.2015 г., 26,25 лв. възнаградителна лихва
за периода от 18.03.2015 г. до 17.06.2015 г. и 92,63 лв. главница за периода от
18.03.2015 г. до 03.06.2015 г. Съответно е останало непогасено задължение както
следва: 307,37 лв. за главница за периода от 10.06.2015 г. до 20.01.2016 г.,
28,39 лв. непогасена възнаградителна лихва за периода от 24.06.2015 г. до
20.01.2016 г., 110 лв. непогасени такси за периода от 09.09.2015
г. до 20.01.2016 г. и 58,83 лв. лихва за забава за периода от 11.07.2015 г. до
30.05.2017 г.
Вещото
лице е установило, че в случай, че по договора за кредит се дължат само
главницата и възнаградителните лихви, то като се
съобразят направените доброволни плащания до момента, неплатени остават
следните задължения: 182,15 лв.
непогасена главница за периода от 09.09.2015 г. до
20.01.2016 г., 10,49 лв. непогасена възнаградителна лихва за периода от
16.09.2015 г. до 20.01.2016 г. и 29,96 лв. законна лихва за забава за периода
от 10.09.2015 г. до 04.07.2017 г.
Въз основа на така посочените доказателства
първоинстанционният съд е приел, че въззивникът, в качеството на ищец в първоинстанционното
производство, няма материалноправна легитимация да претендира вземанията по
договора за кредит. В тази връзка е извел извод, че съобразно договора за
цесия, цедентът е следвало да предостави на цесионера изрично пълномощно, с
което да го оправомощи да уведоми длъжника, а такова
пълномощно не е представено по делото. Предвид това изявлението за сключена
цесия отправено от страна на цесионера не обвързва длъжника.
Спорът
пред настоящата инстанция, определен от наведените с въззивната жалба оплаквания е концентриран върху това дали
цесията е породила действие по отношение
на въззиваемия - длъжник с оглед установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД императивно изискване за съобщаването
й на последния, за да има
обвързващ и за него ефект.
При преценка на събраните по делото доказателства
настоящият съд намира изводите на първоинстанционния за неправилни, поради
следните съображения:
Съгласно
чл. 99, ал. 4 ЗЗД, за да може
прехвърлянето на едно вземане да
бъде противопоставено на длъжника по
същото са необходими две условия - договор за прехвърляне на вземането и съобщаване за прехвърлянето
от първоначалния кредитор (цедента) на длъжника -
чл. 99, ал. 3 ЗЗД. По силата на принципа
на свободата на договарянето няма пречка старият
кредитор да упълномощи новия кредитор да съобщи
на длъжника за цесията, като
такова упълномощаване не противоречи на целта на
разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Уведомлението до длъжника може да се осъществи и чрез връчването на
преписа от исковата молба, което обстоятелство се взима предвид от съда на
основание чл. 235, ал. 3 от ГПК. (така и Решение
№ 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение №
3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т.о., Решение № 137 от
02.06.2015 г. по гр. д. №
5759/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о.,
Решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014
г. на ВКС, ІІ т.о. и др.).
В процесния договор за
цесия е предвидена изрична клауза, касаеща
упълномощаването на цесионера да уведоми от името на цедента
длъжниците по прехвърлените с него вземания. В тази връзка правилно
първоинстанционният съд е приел, че тази договорка, обективирана в чл.7, ал.1
от договора, следва да бъде разтълкувана
по реда на чл. 20 ЗЗД, доколкото в нея от една страна се съдържа ясно израза,
че цедента „упълномощава“ цесионера, а от друга
страна се предвижда издаването в този смисъл и на нарочно пълномощно. Изведените
от съда изводи обаче са неправилни. От клаузата на чл.7, ал.1 от договора (изречение
първо) е видно, че цедентът изрично и ясно заявява, че „упълномощава“ цесионера
да уведоми от негово име длъжниците за прехвърлянето на вземанията срещу тях.
Предвиденото в следващото изречение задължение
на цедента да предостави и пълномощно е установено в полза на цесионера, за да улесни
последния при доказването на факта на упълномощаването
пред длъжниците по прехвърлените вземания и не е предпоставка за
възникване на представителната власт, която вече е учредена
със самия договор. Изпълнението на това задължение е въпрос, касаещ
вътрешните отношения между цедента и цесионера.( в този
смисъл и Решение № 204 от 25.01.2018 г., постановено по т.д. № 2230/2016 г. по
описа на I Г.О. на ВКС).
С оглед изложеното съдът приема, че въззивникът, в
качеството на цесионер по договора за цесия, е надлежно упълномощен да съобщи
на длъжника по договора за кредит за прехвърлянето на вземанията по последния.
Такова уведомяване безспорно не е извършено преди подаването на исковата молба,
като в нея е направено искане същото да се приеме за извършено с връчването на
препис от нея на ответника. Към исковата молба е приложено нарочно уведомление,
изхождащо от цесионера. Препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея
е връчен на длъжника, чрез назначения му особен представител по реда на чл. 47 ГПК. Особеният представител има същите права и задължения, които има и упълномощеният
такъв, с изключение на правата, за упражняването на които се изисква специално
упълномощаване. Затова връчването на книжа и документи на особения представител,
назначен по реда на чл. 47 от ГПК има същото действие, както и връчването на
упълномощен представител т. е. връчването ще породи предвиденото в закона
процесуално действие, но ако от него произтичат и материални последици те ще се
считат валидно настъпили. (в този смисъл и решение № 198/18.01.2019 година,
постановено по т. д. № 193/2018 година и решение № 86/27.10.2020 година,
постановено по т. д. № 2118/2019 година, двете по описа на ВКС, ТК, І т. о.).
При така приетото съдът намира за неправилен извода
на първоинстанционния съд за липса на материалноправна легитимация на
въззивника да претендира процесните вземания от банков кредит, доколкото той е
упълномощен да уведоми въззиваемия за извършената цесия в негова полза и е
осъществил това уведомяване чрез връчването на препис от исковата молба.
Предвид изложеното въззивният съд следва да разгледа
и останалите твърдения и възражения на страните, направени с исковата молба и
отговора на исковата молба.
Възникналото
правоотношение по договора за кредит
се регулира от нормите на ЗПК, които
са императивни и за приложението им съдът следи служебно.
В разглеждания случай от клаузата на чл.
25 от процесния договор за кредит (б. „Д) се установява,
че услугата "кредит у дома" е посочена като допълнителна и се изразява в предоставяне
на кредита в брой по местоживеенето
на клиента и събиране на седмичните
погасителни вноски също по неговото
местоживеене, като за тази услуга
се дължи такса, 30 % от която е равна на разходите,
свързани с нейното организиране и предоставянето на кредита, а останалата
част - с разходите за събиране на
седмичните вноски в дома на клиента.
Предвидено е, че таксата е дължима при подписване на договора, но
е платима на равни вноски през
периода на кредита за негово
улеснение. Допълнителната такса не е включена в определения по
договор ГПР.
Настоящият
съдебен състав приема, че посочената
клауза противоречи на разпоредбата на чл. 10а, ал.
2 от ЗПК, тъй като е свързана с действия по усвояването и управлението на кредита, които са част от дейността
на кредитора по предоставянето на кредита. Целта
на таксите и комисионните по смисъла на чл.
10а, ал. 1 от ЗПК е да се покрият административните
разходи на кредитора при предоставяне
на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит, но различни от основната услуга.
Въззивният съд счита, че и клаузата
на чл. 3 от процесния договор, която предвижда заплащането на задължителна такса за оценка
на досието, е нищожна, тъй като
противоречи на разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, която установява задължението на кредитора да
оцени кредитоспособността на потребителя преди да му
предостави кредит. С обсъжданата клауза на практика се
прехвърля върху самия длъжник финансовата
тежест от изпълнението на задължението на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на кандидатстващия за кредит, вменени ѝ с посочената норма и води до неоправдано
допълнително увеличаване на размера на
разходите по кредита.
Освен горното, тези
такси заедно с възнаградителната лихва
представляват печалба
на кредитора и с уговарянето им се заобикаля императивното изискване, установено в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, според което годишният
процент на разходите не може
да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България,
което означава, че лихвите и разходите
по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери,
са нищожни по арг. от чл.
19, ал. 5 от ЗПК. Съпоставянето
на общия размер на процесните две такси и начислената договорна лихва с размера на главницата
по договора за кредит - 400 лв., обуславя извода,
че посоченото ограничение е превишено.
Следователно
на основание
чл. 19, ал.5 ЗПК вр. чл.
26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД клаузите, с които е
договорено изплащането на описаните две такси, както и на възнаградителна лихва
се явяват нищожни. Същевременно не е спорно между страните и се установява от
представените писмени доказателства, че в посочения в договора ГПР не е
включена таксата за услугата „Кредит у дома“, съответно е налице нарушение и на
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посоченото води до
извода, че процесният договор за кредит е недействителен в неговата цялост. В
тази връзка следва да се има предвид, че съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД е възможно
договорът да бъде само частично недействителен, но нищожността на отделни части
от договора може да доведе и до нищожност на целия договор, ако частта не може
да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или ако не може да
се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му част. Като
съобрази данните по делото съдът намира, че нищожните клаузи на договора
относно разходите по него ( такси, възнаградителни лихви) не биха могли да се
заместят по право от повелителни норми на закона, като освен това той не би бил
сключен без тях, предвид възмездния му характер. В същото време договорът се
явява недействителен и на основание чл. 22 ЗПК, предвид липсата на изискуемото
в чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК съдържание.
При недействителност на договора за кредит, съгласно
разпоредбата на чл.23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се
установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението
си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД ( така и решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. №
3855/2021 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС).
По изложените съображения, настоящият съдебен състав
намира, че въззиваемият следва да заплати на въззивника неизплатената част от
договорената главница. Съобразно заключението на приетата по делото
съдебно-счетоводна експертиза към момента той е заплатил по кредита сумата от
262 лв., съответно дължи на въззивника още и сумата от 138 лв., до който размер
следва да се уважи предявеният иск за главница. Същият се явява неоснователен
за разликата над посочената сума, както и по отношение на претенциите за
възнаградителна лихва, законна лихва до датата на исковата молба и такси.
С оглед приетото обжалваното съдебно решение следва
да бъде частично отменено досежно отхвърления иск за признаване за установено,
че въззиваемият дължи на въззивника сумата от 138 лв. непогасена главница, а в
останалата част следва да се потвърди.
При този изход на правния спор
разноските между страните се разпределят по следния начин:
Въззивникът „Ф.И.” ЕАД, ЕИК *******има
право на деловодни разноски съобразно уважената част от исковете в размер на 56,84
лв. за заповедното производство, на 198,17 лв. разноски за първоинстанционно
производство и на 95,71 лв. за въззивното
производство.
Въззиваемата Л.С.Й. не е реализирала
разноски в производството по делото, предвид което такива не следва да й се
присъждат.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 194017/09.09.2020 г. по гр.д. № 27737/2018 г. по описа на СРС, 50 с-в,
в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Ф.И.” ЕАД, ЕИК *******срещу Л.С.Й.,
ЕГН ********** иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79 вр. чл. 99 ЗЗД и
чл. 86 ЗЗД за сумата в размер до 138 лв.- непогасена главница, дължима въз
основа на договор за потребителски кредит № *********/11.03.2015г., ведно със
законната лихва, считано от 04.07.2017 г. до окончателното изплащане и в частта
за разноските и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО на
основание чл. 422,ал.1 ГПК вр. чл. 79 вр. чл. 99 ЗЗД,
в отношенията между „Ф.И.” ЕАД, ЕИК *******и Л.С.Й., ЕГН **********, че Л.С.Й.
дължи на „Ф.И.” ЕАД сумата в размер на 138 лв.- непогасена главница по договор
за потребителски кредит № *********/11.03.2015г., ведно със законната лихва,
считано от 04.07.2017 г. до окончателното изплащане, за която е издадена
заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №44384/2017г. по
описа на СРС.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 194017/09.09.2020 г. по гр.д. № 27737/2018 г. по описа на СРС, 50 с-в
в останалата част, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 422 ГПК вр.
чл. 79 вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, предявен от „Ф.И.” ЕАД, ЕИК *******срещу Л.С.Й.,
ЕГН ********** на основание договор за потребителски кредит №
*********/11.03.2015г. за разликата над 138
лв. до пълния предявен размер от 307,37 лв., претендирана като непогасена
главница, ведно със законната лихва, считано от 04.07.2017 г. до окончателното
изплащане, както и за сумите от 28,39 лв.
договорна лихва за периода от 11.07.2015 г. до 22.01.2016 г., 58,83 лв.
лихва за забава за периода от 11.07.2015 г. до 30.05.2017 г. и 110,00 лв. такси по договора за периода от
11.07.2015 г. до 22.01.2016 г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.1 ГПК Л.С.Й., ЕГН ********** да заплати на „Ф.И.” ЕАД, ЕИК *******, следните
разноски за производството по делото: 56,84 лв. за производството по ч.гр.дело
№44384/2017г. по описа на СРС, 198,17 лв. за първоинстанционно
производство, както и 95,71 разноски за въззивното
производство.
Решението не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.