№ 413
гр. Перник, 20.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК в публично заседание на осемнадесети март
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:МАРИНЕЛА КР. МАРИНОВА-
СТОЕВА
като разгледа докладваното от МАРИНЕЛА КР. МАРИНОВА-СТОЕВА
Гражданско дело № 20211720104716 по описа за 2021 година
Производството е образувано по предявени от В. С. С. срещу „Сити кеш“ ООД
искове да бъде прогласена нищожността поради противоречие с добрите нрави и нарушение
на чл. 11, чл. 19, ал.4 ЗПК, както и чл. 143 ЗЗП на клаузата за неустойка в размер на 1068,57
лв., съдържаща се в сключен договор за потребителски кредит № ***** от 22.04.2020г..
Твърди се, че страните са обвързани от договор за паричен заем № *****/22.04.2020
г., по силата на който на ищцата била предоставена в заем парична сума в размер на 800 лв..
Със съглашението била уговорена и клауза за неустойка в размер на 1068,57 лв., разсрочена
на 12 месечни вноски, като общото задължение за длъжника възлизало на 2088 лв.. Изразени
са подробни правни съображения, че клаузата за неустойка е уговорена в противоречие на
императивни правни норми, уреждащи защитата на потребителите – включително по
договори за кредит, заобикаля нормите на ЗПК, противоречи на добрите нрави, има
неравноправен характер и излиза извън присъщите функции на неустойката. При
изложените твърдения се иска прогласяването на нищожността на клаузата от договора за
кредит, предвиждаща задължение за кредитополучателя за заплащане на неустойка.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба. По същество се
поддържа, че неустойката, дължима съгласно чл. 6 ал. 1 от Договора, е уговорена в случай
на неосигуряването на кредитополучателя на обезпечение на кредита и обезпечава риска,
който носи финансовата институция при отпускане на кредит. Поддържа се, че неустоечното
задължение не се включва в ГПР, има различни функции по своето естество; клаузата не е
неравноправна; чрез нея не се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК; не е налице
заблуждаваща търговска практика при посочването на ГПР в договора за кредит; не е
налице неизпълнение на изискването на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което не са налице
1
основания същата да бъде обявена за нищожна.
Предявени са насрещни искове за осъждане на ответницата по тях да заплати на
ищеца сумата от 800 лв. – главница по договор за потребителски кредит № ***** от
22.04.2020г. и сумата от 219, 43 лв. възнаградителна лихва за периода от 22.05.2020 –
22.02021 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателно
плащане. В случай, че се прогласи недействителността на договора се претендира заплащане
на сумата от 800 лв. – чистата стойност на кредита, ведно със законната лихва от подаване
на исковата молба до окончателно плащане.
Твърди се, че на ответницата е предоставена заемната сума, настъпила е
изискуемостта на всички вноски и ответницата не е извършвала никакви плащания по
договора.
В срока за отговор ответницата по насрещния иск е изразила становище за неговата
допустимост, но неоснователност. Подробно са изложени правните доводи за нищожност на
целия договор за кредит. Като нищожна е оспорена и клаузата от договора, предвиждаща
задължение за плащане на възнаградителна лихва в посочения размер. Изразено е
становище, че ищцата дължи връщане единствено на чистата стойност на получената заемна
сума.
Пернишкият районен съд, след като прецени доводите и възраженията на
страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
По делото е представен договор за паричен заем № ***** от 22.04.2021 г., сключен
между В. С. С. и „Сити Кеш“ ООД, неподписан от страните, но между същите няма спор, че
същият е сключен по електронен път. По силата на този договор ответното дружество се
задължило да отпусне кредит в размер на 800 лева. В т. 3 „Параметри“ от договора се
съдържа следното: сума на кредита: 800 лева; срок на заема: 12 месеца; размер на вноска 3 х
26,70 лева и 9 х 104,37; ГПР 47,91 %; годишен лихвен процент 40,05 % и общо задължение:
1019,43 лева.
В чл. 6, ал.2 от договора е предвидена неустойка в размер на 1068,57 при
неизпълнение на задължението по чл. 6.1 заемателят в срок от три дни, считано от усвояване
на заемната сума да представи обезпечение, по начина и реда и отговарящо на условията по
чл. 33, ал.1 от Общите условия:поръчител или банкова гаранция. Въпросната неустойка ще
се заплаща на равни части и включи в погасителната вноска, която ще е в размер на 174 лв.
лева или общото задължение по договора ще стане в размер на 2088 лева.
Съгласно заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза по
процесния договор годишният процент на разходите е 47,91 %, при вземане за разход
договорната лихва 219,43 лв., при годишна база на лихвен процент 40.05%. Вещото лице е
посочило, че при изчислението по формулата Приложение № 1 към чл. 19, ал.1 ЗПК
системата формира погасителен план, отговарящ на този към договора при всички
допускания в сключения договор и погасителен план към него. При проверка на
документите, съдържащи се в ответното дружество вещото лице установило, че
2
непогасеният остатък на главницата по кредита е 800 лв., а на възнаградителната лихва
219.43 лв. Съдът кредитира заключението като компетентно и обосновано.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен
състав прави следните правни изводи:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове за прогласяване
недействителността на клауза за неустойка от договор за потребителски кредит №
*****/22.04.2020 г. поради противоречие със закона – чл.26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК,
вр. чл. 11, чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради неравноправност на клаузата – чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл.
143 ЗЗП, поради заобикаляне на закона – чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК., както
и поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД
Предявените евентуално съединени насрещни искове са с правна квалификация чл.
240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР и по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, от страните се признават следните права и
обстоятелства: 1/ сключването на договор за паричен заем *****/22.04.2020 г., по силата на
който „Сити Кеш“ ООД предоставил на В.С. в заем парична сума в размер на 800 лева;
поради което съдът е обявил посочените безспорни между страните обстоятелства за
ненуждаещи се от доказване по смисъла на чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК.
В тежест на ищеца по предявените първоначално искове е да установи, че клаузата за
неустойка се засегната от посочените в исковата молба пороци.
В тежест на ответника е да установи, че клаузата за неустойка е индивидуално
уговорена.
В тежест на ищеца по насрещния иск е да докаже, 1). наличието на твърдяното
облигационно отношение; предаването на заемната сума на кредитополучателя; уговорения
падеж на погасителните вноски и изтичането на срока на договора; 2). наличието на валидно
постигната договореност между страните за връщане на кредита с договорна лихва; 3). да
установи вземанията си и по размер. В тежест на ответника по насрещните искове е да
докаже, че е платил претендираната сума.
От предмета на процесния договор, страните и съдържанието на правата и
задълженията, съдът прави извода, че е налице договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 от Закона за потребителския кредит.
В договора се съдържа информация за данните (име, адрес и ЕГН) на
кредитополучателя, срока на договора (12 месеца, при първа месечна вноска на 22.05.2020 г.
и последната на 22.04.2021 г.), размер на кредита от 800 лева; фиксиран годишен лихвен
процент (40, 05 %), ГПР в размер на 47, 91 % и общата сума, дължима от потребителя в
размер на 1019,43 лева, поради което същият отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 5,
6, 7, 8, 9 ЗПК. Посочено е и каква част от всяка погасителна вноска покрива задълженията за
главница, договорна лихва и неустойка.
Договорът е съобразен с чл. 11, т. 11 ЗПК, според която разпоредба следва да е
3
налице погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски. По делото е представен погасителен план, в който се
съдържа информация за тези обстоятелства, т. е. съдът приема, че спазена разпоредбата на
чл. 11, т. 11 ЗПК.
Съдът намира, че няма нарушение и на императивната норма на чл. 11, т. 10 ЗПК.
На първо място чл. 11, т. 10 ЗПК не изисква да се посочи в договора математическият
алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това е така, защото в рамките на Европейския съюз,
в това число и в България има нормативно предвидени две математически формули за
изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от Приложение № 1 към ЗПК/, които единствено може да се
прилагат за изчислението на ГПР. Страните нито могат да прилагат друга математическа
формула за изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си
горните две формули. Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвижда в договора за
потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи,
включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на
ГПР. Думата допускания тук се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в
смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания са изчерпателно
изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета
относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК
и по-точно в точка 3 от приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Тези допускания се делят на
две групи. Първата група са базови допускания /чл. 19, т. 3 и т. 4 от Директива 2008/48 и т. 3
букви "а" и "б" приложение № 1 към ЗПК и допълнителни допускания /чл. 19, т. 5 от
Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК/. Първата група
допускания биха имали значение за всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните
допускания касаят определени видове кредити, като револвиращ кредит, овърдрафт или
договор за кредит с неопределен срок, чиято легална дефиниция е дадена в буква "ж" на
приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. При посочените в тази разпоредба кредити, за да
може да се изчисли и посочи един точен процент на ГПР при сключване на договора, се
налага да се правят допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една-единствена
ставка с точност поне един знак след десетичната запетая /т. 2 б. "г" от Приложение № 1 към
ЗПК/, което е детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/19 г. В настоящия случай е
приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1, а
именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и
кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и
сроковете по договора. Второто базово допускане касае уговорени променливи лихвени
проценти, а в процесния договор лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания са
неприложими. Допълнителните допускания също не са приложими, защото касаят хипотези
на горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не е. С оглед
гореизложеното, доколкото в случая приложимо е единствено първото базово допускане по
т. 3, буква "а" на приложение № 1 към ЗПК, което е императивно посочено в закона и се
прилага за всеки един договор за потребителски кредит, неговото непосочване само по себе
4
си не е от естество да обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР. Смисълът на
закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще
върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е изпълнено. С оглед на
това съдът намира, че не е налице твърдяната недействителност на договора на основание
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съдът намира за неоснователно и възражението за нищожност на клаузата за
заплащане на договорна лихва. Размерът на същата е 40, 05 %- фиксиран годишен лихвен
процент. Разбирането, застъпено в съдебната практика за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, е било
релевантно преди приемането на чл. 19, ал. 4 и, ал. 5 от Закона за потребителския кредит (в
сила от 23.07.2014 г.), докогато в закона не е била определена горна граница на договорната
лихва при потребителските кредити. При действието на чл. 19, ал. 4 и, ал. 5 от ЗПК се
регламентира по императивен начин предела на оскъпяване на кредита - годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. С ПМС № 100 от 2012 г. се посочва, че
законната лихва представлява сбор от основния лихвен процент на БНБ плюс 10 %, т. е.
максималният размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК възлиза на малко над 50 %. С поставянето на
максимална горна допустима граница на годишния процент на разходите, законодателят е
защитил правата на длъжника (кредитополучател) от едностранен произвол на по-силната
страна, каквато е кредитодателят. В този смисъл са и мотивите на законодателя за тази
промяна, които са обективирани в Стенограма от обсъжданията на проекта на Закон за
изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г.,
42-то НС), където се обосновават нужда от предоставяне на по-високи лихвени лимити за
финансови небанкови институции, чиято кредитна дейност е застрашена с висока степен на
несъбираемост и приходите от лихви следва да покриват загуби от рисково кредитиране на
неплатежоспособни длъжници, формиращо 50 % от оборотната дейност (в този смисъл-
Решение № 176 от 29.06.2020 г. по в. гр. д. № 234/2020 г. на Окръжен съд – Пазарджик,
Решение № 119 от 29.04.2020 г. по в. гр. д. № 570/2019 г. на Окръжен съд – Враца, Решение
№ 22 от 24.02.2020 г. по т. д. № 11/2020 г. на Окръжен съд – Русе, Решение № 260048 от
26.10.2020 г. по в. гр. д. № 218/2020 г. на Окръжен съд – Шумен, Решение № 183 от
25.02.2020 г. по т. д. № 1920/2019 г. на Окръжен съд – Варна, Решение от 22.03.2021 г. по в.
гр. д. № 11513/2019 г. на Софийски градски съд, Решение № 260123 от 10.06.2021 г. по в. гр.
д. № 114/2021 г. на Окръжен съд - Кюстендил и други). До предвидения размер в чл. 19, ал.
4 ЗПК страните могат свободно да се договорят и потребителят може да извърши преценка
дали конкретните условия са изгодни за него, като с уговорения в процесния договор ГПР в
размер на 47, 91 % са спазени тези изисквания, съответно клаузата за заплащане на
договорна лихва с 40, 05 % фиксиран годишен лихвен процент се явява действителна.
Първоначалното обективно съединяване на исковете може да се осъществи чрез
кумулативно, алтернативно или евентуално съединяване на няколко иска от ищеца с една
5
искова молба – чл.210, ал.1 ГПК. При кумулативно обективно съединяване, съдът дължи
произнасяне по всеки един от предявените искове. При евентуално съединяване по почин на
ищеца, съдът се произнася по евентуалния иск, ако отхвърли главния иск. Алтернативното
съединяване предполага изявление на ищеца, че съдът може да се произнесе по исковете без
значение, на кое от конкуриращите се основания ще го уважи.
Критерият за определяне на вида на съединяването на исковете е дали основанията,
на които са предявени, се изключват или могат да са налице едновременно и независимо
едно от друго, както и относно правните последици от уважаването на всеки един от
исковете. Основанието на иска се определя от съда въз основа на обстоятелствата, на които
се позовава ищеца в исковата молба, за да извлече претендираното право, което свързва със
заявения петитум на иска. Следователно, след като определянето на основанието на
предявения иск е процесуално задължение на съда, то съдът, разглеждащ спора, извършва и
преценка за съотношението, в което се намират помежду си съединените искове, като не е
обвързан от изявлението на ищеца относно обективното съединяване на исковете. В този
смисъл са мотивите на Решение № 527/21.06.2010г. по гр.д.№ 1363/09г. на ІV гр.о. на ВКС.
Действително атакуваната сделка може да страда от различни пороци, всеки от които
да е основание за обявяване на нищожността, т.е. основанията могат да съществуват
едновременно, но правният резултат, който ще се постигне с уважаването на иска на едно от
въведените основания, по принцип, изключва интереса от обявяване на нищожност на някое
от другите въведени основания. Разпоредбата на чл.26 ЗЗД определя основания за
нищожност на сделките, като съществуването на някой от пороците изключва или поглъща
останалите. Следва да се има предвид и, че излагането на едни и същи факти, обуславящи
порок на сделката, може да бъде свързано от ищеца с различни основания нищожност, като
в този случай, подвеждането на конкретните факти под някое от основанията по чл.26 ЗЗД е
въпрос на правната квалификация на иска. Начинът за съединяване на искове за
недействителност на сделка, независимо от поредността и съотношението, които е посочил
ищецът, са предявени в условията евентуалност – ако сделката е нищожна на едно
основание, то последващото прогласяване на недействителност на друго основание е
безпредметно. Съдът е длъжен да разгледа основанията на нищожност според тежестта на
сочения от ищеца порок в поредност от най-тежкия (противоречие със закона или
заобикалянето му) през по-леките, каквито са липсата на основание, липса на съгласие,
привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липсата на форма. Когато
съдът прогласи нищожността на сделката на едно от сочените от ищеца основания,
разгледани в поредност според тежестта на порока, отпада вътрешнопроцесуалното условие
под което са предявените останалите евентуално съединени искове, основаващи се на по-
леки пороци. Съдът не може да се произнася в решението си по тези искове, тъй като
условието, под което те са предявени не се е сбъднало, а постановеното решение по тези
искове подлежи на обезсилване като недопустимо.
В случая съдът намира, че клаузата за неустойка не е уговорена в противоречие с чл.
11 ЗПК и чл. 19, ал.4 ЗПК, тъй като същата не представлява общ разход по кредита – чл. 19,
6
ал.3, т.1 ЗПК.В този смисъл същата не следва да се включва в ГПР. В този смисъл не е
налице соченото основание за нищожност, поради противоречие със закона. Предявеният на
това основание иск следва да се отхвърли. Следващият по тежест порок, въведен от ищеца е
нищожност, поради неравноправност на клаузата.
В случая с договора е отпуснат заем на физическо лице, поради което се касае за
предоставяне на " финансова услуга" по смисъла на параграф 13, т. 12 от ДР на Закона за
защита на потребителите / ЗЗП/. Това физическо лице има качеството потребител и се
ползва от защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава VI на ЗЗП, за които
съдът следи служебно.
Съгласно чл. 143 от Закона за защита на потребителите за «неравноправна клауза»
в договор с потребител се счита всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално,
като в ал. 2 е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия.В случая договора
между страните е сключен при общи условия, предварително определелени от едната
страна-кредитора, договорките не са били предмет на предварително съгласуване, което
налага извод, че не сме в хипотеза на индивидуална договореност.
В случая уговорената неустойката е предвидена за неизпълнение на задължение на
кредитополучателя за осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчителство или банкова
гаранция, като е въведен кратък срок за представяне на обезпеченията –три календарни дни
след усвояване на сумата. Въведени са редица условия в Общите условия, на които да
отговарят обезпеченията, които в голямата си част са несъобразени с конкретния размер на
предоставения заем, като дори го превишават. При съобразяване на тези характеристики
следва, че неустойката не съответства на въведените й функции да служи за обезпечение,
обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения.
На първо място горното следва от това, че на кредитополучателя е отпуснат кредит в
размер на 800 лева, а претендираната неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е в размер на 1068 лв., т. е. надвишава получената главница.
Освен това неустойката се начислява за неизпълнение на непарично задължение
/компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на
вноските по кредита и за периода на неизпълнението, и затова не може да се приеме, че
размерът й е висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и това се дължи на
периода на неизпълнение от страна на ответника. На практика неустойка би се дължала и
при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените
вноски. Основното задължение на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне
предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за
ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с
7
процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с
неустойката не се осъществява обезщетителната й функция.
Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила неустойката. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който
да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като
проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на
решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица
правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след анализа й да
прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на
обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в
тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.
Не може да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като
задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е
определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните
изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването
на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок
от подписване на договора за кредит като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде предпоставки за
начисляване на неустойката и води до оскъпяване на кредита. Неустойката не е обоснована
от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера
на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича
от неприсъщо за договора за кредит задължение на длъжника, което не е свързано с
изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от
липса на обезпечение.
Неустойката противоречи и на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, който предвижда забрана за
уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Цитираната разпоредба не прави
разграничение относно вида на неустойката, а се акцентира върху нейния необосновано
висок размер, какъвто безспорно е настоящият случай. Както се посочи по-горе не е ясно
какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка, а нейният размер надвишава
получената главница, което води до реализиране на по-висок доход за кредитора, който не е
предварително обоснован и регламентиран.
Като договорен подход неустойката цели да се заобиколи и забраната на чл. 143, т. 3
от ЗЗП, защото със задължението за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е
извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си
клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от
неизпълнението на това свое задължение. Посоченото обуславя извод, че неустойката излиза
извън присъщите й по закон функции, както и е сключена в условията на неравноправност
по смисъла на ЗЗП, което я прави нищожна поради противоречие на повелителни норми на
8
закона- чл. 146, ал. 1 ЗЗП и на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. / в този смисъл
е Определение от 17.02.21 г. по ч.гр.д. № 82821 г. на ОС-Перник/.
Изводът на съда за нищожност на клаузата поради противоречие със закона - чл. 143
ЗЗП изключва произнасянето по иска за прогласяване на нищожност поради противоречие с
добрите нрави.
Недействителността на клаузата за неустока не обуславя недействителност на целия
договор. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност
на договора когато те са заместени от повелителните правила на закона или когато може да
се предположи, че сделката би била действителна и без недействителните й части.
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда недействителност основана на противоречие с
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, какъвто
не е настоящият случай.
По изложените съображения, отчитайки събраните по делото доказателства, съдът
намира, че се явява неснованителен искът за прогласяване нищожността на неустоечната
клауза поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, но основателен предявеният при
условията на евентуалност иск за нищожност поради противочерие с чл. 143 ЗЗП.
Явават се основателни и насрещните искове за заплащане на сумата от 800 лв. –
главница по договор за потребителски кредит № ***** от 22.04.2020г. и сумата от 219, 43
лв. възнаградителна лихва за периода от 22.05.2020 – 22.02021 г., ведно със законната лихва
от подаване на исковата молба до окончателно плащане. Не се установи недействителност
на целия договор на посочените основания. Настъпил е падежът на всички вноски по
кредита и длъжникът не ангажира доказателства за заплащането им. Уважаването на
насрещните искове на претендираното договорно основание изключва разглеждането на
предявения евентуален иск за заплащане на чистата стойност по недействителен договор за
кредит.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на разноски съответни на уважената
част на исковете.
В настоящото производство ищцата В. С. С. е сторила разноски за ДТ в размер на
50,00 лв. по предявените от нея искове, поради което съразмерно с уважената и
отхвърлената част от тях и се дължат 33,40 лв.
На адвоката, осъществил процесуално представителство в хипотезата на чл. 38,ал.1,
т.2 ЗА следва да се присъди съразмерно адвокатско възнаграждение. Дължимото за
предявените три иска такова съгласно чл. 2, ал.5 и чл. 7, ал.2, т.1 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждение е в размер на 1041 лв. Следва да се
присъди съразмерно в размер на 694 лв.
Съразмерно с отхвърлената част от иска следва да се присъди юрисконсултско
възнаграждение за ответното дружество, определено в минималален размер съгласно
9
Тарифата за правната помощ от 100 лв., сумата от 33,00 лв.
Предвид уважаването на насрещните искове на „ Сити Кеш“ ООД следва да се
присъдят сторените разноски за ДТ- 50 лв., за депозит за вещо лице 200 лв. и за
юрисконсултско възнаграждение 100 лв. или в общ размер на 350 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Пернишкият районен съд, Гражданска колегия,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователна исковата претенция на В. С. С., ЕГН **********
срещу „Сити Кеш“ ООД ЕИК ********* за прогласяване нищожността на клауза в чл. 6.2
на договор за потребителски кредит № ***** от 22.04.2020г . като нищожна на осн. чл. 26,
ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал.4 ЗПК.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА, в отношенията между В. С. С., ЕГН ********** и
„Сити Кеш“ ООД, ЕИК ********* на основание чл. 146, ал. 1 във вр. с чл. 143, т. 5 ЗЗП,
клаузата за неустойка в размер на 1068, 57 лв. в чл. 6.2 на договор за потребителски кредит
№ ***** от 22.04.2020г .
ОСЪЖДА В. С. С., ЕГН ********** да заплати на „Сити Кеш“ ООД ЕИК *********
на осн. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР сумата от 800 /осемстотин/ лева. –
главница по договор за потребителски кредит № ***** от 22.04.2020г. и сумата от 219, 43 /
двеста и деветнадесет лева и четиридесет и три стотинки/ лева възнаградителна лихва за
периода от 22.05.2020 – 22.04.2021 г. по същия договор, ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба до окончателно плащане.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД ЕИК1 ********* , със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Славянска“№ 29, ет. 7 ДА ЗАПЛАТИ на „В. С. С., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. ****************, *** сумата в размер на 33,40 лева -
разноски за държавна такса в производство.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД1 ЕИК ********* , със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Славянска“№ 29, ет. 7 ДА ЗАПЛАТИ на адв. М.В. М., ЕГН
********** на осн. чл. 38, ал.1, т.2 ЗА сумата от 694 /шестстотин деветдесет и четири/
лева – адв. възнаграждение.
ОСЪЖДА В. С. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. ****************, ***
ДА ЗАПЛАТИ на „Сити Кеш“ ООД ЕИК ********* , със седалище и адрес на управление
гр. София, ул. „Славянска“№ 29, ет. 7 сумата в размер на 383,00 лева - разноски в
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
10