Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. СОФИЯ, 14.11.2023г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-В въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесети
октомври две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВЕТА АНТОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РОЗАЛИНА
БОТЕВА
БОЖИДАР СТАЕВСКИ
при участието на секретар–протоколиста Цветослава Гулийкова,
като
разгледа докладваното от съдия Антонова
в.гр.д. № 5309 по описа на СГС за 2021г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е
по въззивна жалба на В.С.М. срещу решение №
147410/13.07.2020г. постановено по гр.д. № 68173/2018г. по описа на Софийския районен съд, 30-ти състав, в частта, с което:
1. е отхвърлен предявения от В.С.М. иск с правно основание чл.439 от ГПК за признаване за
установено спрямо срещу В.Н.М., че не дължи и
останалата част от законната лихва – над сумата 424,00 до пълния дължим
размер върху главницата от 14 375,00 лв. /по
изпълнителен лист издаден на 20.11.201г.
по гр.д. № 6422/2011г. по описа на СГС/, считано от 21.05.2009г. до
окончателното й изплащане;
2. е отхвърлен предявения В.С.М. иск с правно основание чл.439 от ГПК за признаване за
установено спрямо срещу В.Н.М., че не дължи
разноските в размер на 147 лв. – такси и адвокатски хонорар в размер на 500 лв.
по изпълнително дело № 20138610402298/2013г. по описа на ЧСИ Д.В.и за които
суми ответника е присъединен кредитор по изп.д. №
20187900400668 по описа на ЧСИ Р.М.;
3. е отхвърлен предявения В.С.М. иск с правно основание чл.439 от ГПК за признаване за
установено спрямо срещу В.Н.М., че поради извършено от В.С.М. извънсъдебно
прихващане с нейни вземания за разноски в размер на 2050 лв., чрез нотариална
покана връчена на В.Н.М. на 01.11.2018г., не дължи на същия присъдената неолихвяема сума за разликата над 2050 лв. до заявения
размер от 3183,00 лв. за съдебни разноски по издадения изпълнителен лист от
29.07.2014г. на СРС, по гр.д. № 26385/2009г. на 43-ти състав;
4. е отхвърлен предявения В.С.М. иск с правно основание чл.439 от ГПК за признаване за
установено спрямо В.Н.М., че не
дължи разноските в размер на 126 лв. – такси в съдебното изпълнение и
адвокатски хонорар в размер на 270 лв. по изп.д. №
20148610401503/2014г. на ЧСИ Д.В.и за които суми се е присъединен взискател по изп.д. №
20187900400668 при ЧСИ Р.М.;
5. е отхвърлен предявения В.С.М. срещу В.Н.М. инцидентен установителен иск за
обявяване като неистински документ - удостоверение изх. № 17594/28.06.2019г.,
издаден от ЧСИ Д. В. по изп.д. № 20188610401574 по
неговия опис, по отношение на удостоверените с него вземания на ответника В.Н.М.
6.както и в частта, с което не са присъдени
разноски на ищеца в пълния претендиран размер.
В жалбата се твърди, че решението на СРС в обжалваната част
по т.1 от жалбата е недопустимо, тъй
като първоинстанционният съд се е произнесъл свръх петитум отосно дължимостта на законната лихва върху главницата в пълния
размер, а претенцията предявена от ищеца е за установяване на недължимост само в нейния размер от 424,00 лв.;
В жалбата се твърди, че решението на СРС в обжалваната част
по т.3 от жалбата е недопустимо, тъй
като първоинстанционният съд се е произнесъл по
непредявен иск, при условията на евентуалност – твърди незаконосъобразност,
като претендира да бъде отменено и предявения иск уважен;
В останалите обжалвани части, въззиникът
счита, че първоинстанционният съд неправилно е
приложил материалния закон, поради което е стигал до погрешни фактически и
правни изводи.
Претендира обезсилване /отмяна на решението в обжалваните
части и уважаване на предяените искове в цялост,
както и присъждане на всички разноски, направени в хода на първоинстанционното
и въззивно производство.
Въззиваемата страна В.Н.М., в срока по
чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, като първоинстанционният съд правилно се е произнесъл съобразно
обстоятелствената част и петитум на заявените искове,
така, както са уточнени от ищеца с молба от 17.06.2019г., при правилна преценка
на доказателствата и прилагане на материалния закон. При условията на
евентуалност, твърди недопустимост на решението, но в частта относно
произнасянето на съда по реда на чл.212 от ГПК, доколкото оспорване
действителното наличие на вземане по издаденото от ЧСИ удостоверение, не
представлява оспорване на правоотношение, поради което и липсва надлежно
сезиране на съда с инцидентен установителен иск.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Решение № 147410/13.07.2020г.
постановено по гр.д. № 68173/2018г. по описа на
Софийския районен съд, 30-ти състав
в частта, с което:
- е признато за установено по
отношение на В.Н.М., че В.С.М. не
му дължи сумата от 7 350 евро, в левова равностойност 14 375 лв. – главница по издаден на 20.11.201г. по гр.д. № 6422/2011г. по описа
на СГС изпълнителен лист, както и че не му дължи част от законната
лихва в размер 423,65 лв., дължима от 21.05.2009г.
до 15.01.2018г., когато горепосоченото вземане от 14 375лв. е погасено изцяло;
- е отхвърлен предявения В.С.М. иск
с правно основание чл.439 от ГПК за признаване за установено спрямо срещу В.Н.М., че не се дължи и останалата част от законната лихва – над
сумата от 423, 65 лв. до 424 лв. върху главницата от 14 375,00 лв. за
периода 21.05.2019г. – 15.01.2018г.
-е признато за установено по
отношение на В.Н.М., че В.С.М. поради извършено извънсъдебно прихващане с
нотариална покана връчена на ответника на 01.11.2018г., не му дължи неолихвяема сума в размер на 2050 лв. за съдебни разноски
по издадения изпълнителен лист от 29.07.2014г. на СРС, по гр.д. № 26385/2009г.
на 43-ти състав;
- е отхвърлен предявения
от В.С.М.
срещу В.Н.М. осъдителен иск с правно основание
осн. чл. 79 ал.1, т.1, пр.1 във вр.
с чл. 433 ал.1 т. 8 от ГПК за сумата от 420 лв. с ДДС-адвокатско възнаграждение,
заплатено по прекратеното по закон през 2015г. изпълнително дело №
20138610402298/2013г. по описа на ЧСИ Д.В.;
КАТО
НЕОБЖАЛВАНО Е ВЛЯЗЛО В ЗАКОННА СИЛА.
Решението в частта, с което е
прекратено производството по гр.д. № 68173/2018г. по описа на СРС относно искането
В.С.М. да се приеме за установено спрямо В.Н.М., че извършените от ЧСИ Д.В. действия след перемцията на двете изпълнителни дела, а именно действията
по съединяването, извършено на 11.07.2018г. на двете прекратени по силата на
закона изпълнителни дела: № 20138610402298/2013г. и № 20148610401503/2014г. и
действието по издаване на удостоверение изх. № 18947/11.07.2018г. след
прекратяването на посочените изпълнителни дела, въз основа на което ответникът В.Н.М. се е присъединил към изп.д. №
20187900400668 при ЧСИ Р.М. са обезсилени по право и са изгубили своето правно
значение и имащо характер на определение е влязло в сила на 07.04.2021г. с
потвърждаването му с определение № 2635033/17.03.2021г. по ч. гр.д. №
14010/2020г.по описа на СГС.
С
оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната
инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а
за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.
При
изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно.
При
преценка на допустимостта на решението в обжалваните му части, настоящият
състав установи следното:
Обжалваното
решение по т.2,4,5 от въззивната жалба е недопустимо,
поради следното:
1.Относно
решението в обжалваната му част, по т.2
и т.4 от въззивната на жалба /признаване за
установено спрямо ответника, че ищецът не дължи такси и разноски по цитирани
изпълнителни дела/:
С иска по чл. 439 ГПК длъжникът може
да оспори изпълнението, като твърди, че не дължи на взискателя
вземанията по изпълнителното основание, но в предмета на тази искова претенция
не се включват разноските по изпълнителното производство, тъй като въпросът за дължимостта им от длъжника се разрешава в самото
изпълнително дело съобразно правилата на чл. 79 ГПК. Разноските по изпълнението
могат да се оспорват с жалба по реда на чл. 436 ГПК на основание чл. 435, ал.
2, т. 7, а не с иск по чл. 439 ГПК /в този смисъл Определение № 303 от
29.09.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 404/2020 г., I т. о., ТК/. Предвид
изложеното, претенциите за установяване на недължимост
на сумите :
-в
размер на 147 лв. – такси и адвокатски хонорар в размер на 500 лв. в
изпълнително дело № 20138610402298/2013г. по описа на ЧСИ Д.В.и за които суми
ответника е присъединен кредитор по изп.д. №
20187900400668 по описа на ЧСИ Р.М.;
-в
размер на 126 лв. – такси в съдебното изпълнение и адвокатски хонорар в размер
на 270 лв. по изп.д. № 20148610401503/2014г. на ЧСИ Д.В.и
за които суми се е присъединен взискател по изп.д. № 20187900400668 при ЧСИ Р.М.
са
недопустими съответно
недопустимо е решението на СРС в тази част. Същото следва да бъде обезсилено, а
производството – прекратено в посочената част.
2.При произнасяне по иска с правно
основание чл.439 от ГПК и по претенция уточнена от ищеца в молба с вх. №
5103712/17.06.2019г. – л.79 от делото на СРС, съдът намира, че първоинстанционният
съд действително в първия диспозитив от решението се
е произнесъл „plus pеtitum“ /свърх петитум/, тъй като: в
уточнената претенция ищецът претендира да се признае за установено спрямо
ответника, че освен главницата от 14 375,00 лв., не дължи и част от законната
лихва върху същата в размер на 424,00 лв. дължима до 15.01.2018г. поради погасяване
чрез плащане, а видно от диспозитива на решението, първоинстанционният
съд е отхвърлил иска като неоснователен и за признаване за установено, че не
дължи останалата част /очевидно над признатата сума от 423,65 лв.,но предвид
изрично произнасяне за разликата над 423,65 лв. до 424,00 лв. с отхвърлителен
диспозитив и до дата 15.1.2018г., то следва да се
счита, че е постановен отхвърлителен диспозитив за сумата над 424,00 лв. и дължима до
окончателното изплащане на главницата/ считано от 21.05.2019г. до окончанелното й изплащане и в която част с оглед диспозитивността на гражданския процес, решението се явява
недопустимо и следва да бъде обезсилено.
3.Относно възражението за недопустимост на
решението в частта относно произнасяне по предявения иск с правно основание
чл.193 от ГПК относно удостоверение №17594/28.06.2019г. по изп.д.
№ 20188610401574 по описа на ЧСИ Д.В., съдът счита следното:
В
настоящият случай ищецът е заявила претенцията си за последващо
обективно кумулативно съединяване на инцидентния иск с правно основание чл.193
от ГПК с молба с вх. № 5148769/ 16.09.2019г. пред СРС, в която е направила
изложение на обстоятелствата, които според нея обосновават правния й интерес от
този иск, както и допълнително с молба с
вх. № 5148770/16.09.2019г.
В случая, недължимостта
на сумите, за които твърди, че е са погасени чрез прихващане и след издаване на
изпълнителния титул за същите /съответните изпълнителни листове/ е заявена с
отрицателни установитени искове, като във всички
случаи цитираното удостоверение не е източник на облигационни правоотношения
между страните съответно не установява
съществуването/ погасяването на вземания между страните. Действително, в
разпоредбата на чл. 193 от ГПК е предвидено
процесуалното право на заинтересованата страна да оспори истинността на
представен документ по делото и по този начин да постави началото на
производството по чл.193-194 ГПК. Целта е да се обори обвързващата съда доказателствена сила на документа, който е представен по
делото – формалната доказателствена сила на подписан
частен документ и материалната доказателствена сила
на официален удостоверителен документ. С установяване на неистинността или
съответно с потвърждаване истинността на документа в резултат на оспорването по
чл. 193 ГПК се решава със сила на пресъдено нещо
спора относно неговата истинност. Оспорването истинността на документ по чл.193
ал. 1 ГПК представлява по същността си предявяване на инцидентен установителен иск за установяване неистинност на документ.
В
настоящият случай дори ищецът няма интерес от установяване неистиността
на оспореното удостоверение по чл.456 ал.3 от ГПК, предвид обстоятелството, че
вземанията, за които същото се отнася, са оспорени като дължими с искове и по
които съдът постановява нарочен диспозитив.
В
хода на въззивното производство е починал ответника В.Н.М.,
като по реда на чл.227 от ГПК като въззиваеми
страните в процеса са конституирани неговите законни наследници - И.И.М., Ц. В.М. -З.
и Н.В.М..
Досежно
правилността решението в обжалваната му част, съдът намира поддържаните
с въззивната жалба доводи за неоснователни по
следните мотиви:
- относно иска с правно основание чл.439 от ГПК за признаване за установено спрямо срещу В.Н.М., че поради извършено от В.С.М. извънсъдебно
прихващане с нейни вземания за разноски в размер на 2050 лв., чрез нотариална
покана връчена на В.Н.М. на 01.11.2018г., не дължи на същия присъдената неолихвяема сума за разликата над 2050 лв. до заявения
размер от 3183,00 лв. за съдебни разноски по издадения изпълнителен лист от
29.07.2014г. на СРС, по гр.д. № 26385/2009г. на 43-ти състав;
С оглед направеното възражение във въззивната
жалба, че в тази му част решението е недопустимо, като постановено по
непредявен иск:
Видно от исковата молба и най- вече уточнена такава от
17.06.2019г. в т.3 от същата, ищецът изрично е заявила искането си към
съда за признаване за установено спрямо ответника, че поради извършено от нея
прихващане с нейно вземане от 2050лв., не му дължи сумата от 3183,00 лв. Така
формулиран диспозитива задължава съдът да се произнесе по цялото
искане – т.е. за призваване за установено, че ищецът
не дължи сумата от 3183,00 лв., което е и направил първоинстанционния
съд, като за сумата от 2050,00 лв. е признал за установено, че не се дължи от
ищеца на ответника, а за останалата част – разликата над 2050,00 лв. до пъния предявен размер от 3183, 00 лв. е отхвърлил иска като
неоснователен. Т.е. първоинстанционният съд с оглед
принципа на диспозитивното начало се е произнесъл
точно в обема на заявената претенция.
Направените както в отговора на въззивната
жалба, така и в хода на устните състезания възражения от процесуалният
представите на въззиваемите страни адв. С., че
вземането на ищеца, с което е направено прихващане с нотариална покана
от 01.11.2016г. за разноски присъдени в нейна полза по гр.д. № 1092/2016на ВКС не е в размер на 1300,00 лв., а на 650,00 лв.,
тъй като сумата от 1300,00 лв. се дължи
не само от първоначалния ответник, а и от неговата съпруга, като липсва
солидарно осъждане, съответно вземането, с което е извършено погасяване не е
2050 лв., а 1400,00лв, от които 650,00 лв. за посочените разноски и вземането по
изпълнителен лист от 17.07.2017г. – л.39 от делото, не следва да бъдат
разглеждани доколкото към настоящият момент решението като необжалвано е
влезнало в сила в частта, с което е признато за установено, че ищеца не дължи
на ответника част от сумата от 3183,00 лв., а именно 2050,00 лв. и с която сума
е извършено прихващане с нотариална покана от 01.11.2016г. т.е. налице е вече
сила на присъдено нещо в отношенията между страните.
Във връзка с дадените указания от въззивната
инстанция и направените уточнения от въззивника и
ищец в първоинстанционното производство, включително
и относно новонастъпили факти по смисъла чл.266 ал.2
т.2 от ГПК и от значение за спорното право, които съдът е длъжен да вземе
предвид на основание чл.235 ал.3 от ГПК, се
установява, че в хода на производството страните са правили нови
изявления за прихващания с ликвидни и изискуеми вземания /установени с влезнали
в сила съдебни решения/, видно от нотариална покана отправена от В.М. до В.М. и
получена от последната на 03.10.2019г. и нотариална покана отправена от В.М. до
В.М., получена от последния на 13.02.2020г.
Относно процесната част от сумата,
предмет на въззивен контрол от 1133,00 лв., за която е отхвърлен отрицателния й установителен иск /както и за други вземания на ответника,
а именно: 1500,00 лв. по изпълнителен лист от 14.06.2016г. по гр.д. №
26385/2009г. на СРС, 43-ти състав; 132,93
лв. - разноски по гр.д. № 2935/2017г. на
СГС,I-13 състав; 119,10 лв. – разноски по в.гр.д. № 3010/2018г.
по описа на САС,12-ти състав, 220,00 лв. – разноски по гр.д. № 5944/2015г. на
ВКС/, ищеца с нотариална покана връчена на ответника на 13.02.2020г. е
направила изявление за прихващане с нейни вземания, както следва:
-3312,92 лв.- по гр.д. № 2935/2017г. по описа на СГС,I-13 състав
-100,00 лв. по по изпълнителен лист от 25.11.2019г.
Към момента на връчване на поканата, обаче част от
вземанията – както активни, така и пасивни, са погасени чрез извършено прихващане
с нотариална покана връчена на ищеца на 03.10.2019г., а именно: вземанията
ответника, представляващи : 1500,00 лв. по изпълнителен лист от 14.06.2016г. по
гр.д. № 26385/2009г. на СРС, 43-ти
състав; 132,93 лв. - разноски по гр.д. №
2935/2017г. на СГС,I-13
състав; 119,10 лв. – разноски по в.гр.д. № 3010/2018г. по описа на САС,12-ти
състав, 220,00 лв. – разноски по гр.д. № 5944/2015г. на ВКС, както и процесното вземане
/което е част от сумата от 3183,00 лв .- т. 5 от цитираната покана и описани задължения на
ищеца/ са прихванати със задължени на ответника, описани в първата част на
нотариалната покана.
Т.е. вземането на ответника за сумата от 1133,00 остатък
след извършено прихващане от ищеца със сумата от 2050,00 лв. и част от общата
сума от разноски от 3183,00 лв. по гр.д.
№ 26385/2009г. на СРС, 43- ти състав, е
погасена чрез прихващане с извършено от ответника с цитираната нотариална
покана връчена на ищеца на 23.08.2019г. и следователно към настоящия момент ,
последната не дължи същите т.е. отрицателния установителен
иск в тази му част се явява основателен,
но поради новонастъпили обстоятелства и новопредставени доказателства за тях.
По
разноските
С оглед изхода от обжалването и решението на въззивната инстанция с оглед разпоредбите на чл.78 ал.1,
ал.3 и ал.4 от ГПК отговорността за разноски между страните се разпределя по
следния начин:
-за първоинстанционното
производство – на основание чл.78 ал.1 от ГПК ответника следва да заплати на
ищеца сумата от 1516,00 лв. т.е. още 146,28 лв., отговорността на ищеца по
смисъла на чл.78 ал.3 и ал.4 от ГПК е в размер на 794,38 лв. т.е. решението на първоинстанционният съд следва да бъде отменено за
разликата над 794,38 лв. до присъдения размер от 803,04 лв.
- за въззивното
производство:
– въззивникът е
представил списък за разноски по чл.80 от ГПК – л.90 от въззивното
дело, видно от който претендира да му заплатят само разноски за платено
адвокатско възнаграждение / доказателства за направени такива в размер на
1500,00 лв. са представени на л.79 договор за правна защита и съдействие от
03.10.2022г.
Въззиваемата
страна е направила своевременно възражение за прекомерност по чл.78 ал.5 от ГПК.
Минималният размер на адвокатското възнаграждение според разпоредбата на
чл.7 ал.2 т.2 от Наредба № 1/09.07.200г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в актуалната редакцията с изменението с ДВ бр.88/ 2022г. е
400,00 лв.
Съдът, при надлежно направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, не е длъжен във всички случаи да намали претендираното
от страната възнаграждение до минималния размер, а го определя при съобразяване
на фактическата и правна сложност на делото, като настоящият състав извършвайки
тази преценка счита, че възнаграждението на процесуалният представител на въззиваемата страна следва да бъде намалено до размера от 800,00
лв. и от която сума съобразно
основателната част от жалбата въззиваемите дължат
350,87 лв.
-въззиваемите страни също са направили
своевременно искане за присъждане на разноски общо в размер на 600,00 лв. – по
списък по чл.80 от ГПК приложен на л.89 от делото, като съобразно изхода на
делото и разпоредбата на чл.78 ал.3 от ГПК, следва да им бъдат присъдени общо
345,00 лв. или по 115,00 лв.
С разпоредбата на чл. 280 ал. 3 ГПК
въззивното решение не подлежи на касационно обжалване .Така мотивиран, Софийски градски съд
-е отхвърлен предявения В.С.М. с ЕГН: ********** *** – адв.
В.П. иск с правно основание чл.439 от ГПК
за признаване за установено спрямо срещу В.Н.М. с ЕГН: **********
и със съдебен адрес: ***, офис 3 – адв. А.С., че не се дължи разноските в размер на 147 лв. –
такси и 500,00 лв. - адвокатски хонорар по
изпълнително дело № 20138610402298/2013г. по описа на ЧСИ Д.В.и за които суми
ответника е присъединен кредитор по изп.д. №
20187900400668 по описа на ЧСИ Р.М.;
- е отхвърлен предявения от В.С.М. с
ЕГН: ********** *** – адв. В.П. иск с правно
основание чл.439 от ГПК за признаване за установено спрямо срещу В.Н.М.
с ЕГН: ********** и със съдебен адрес: ***, офис 3 – адв.
А.С.,
че не дължи разноските в размер на 126 лв. – такси и 270,00 лв. - адвокатски хонорар по изп.д. № 20148610401503/2014г. на ЧСИ Д.В.иза които суми се е присъединен взискател
по изп.д. № 20187900400668 при ЧСИ Р.М.;
- е отхвърлен предявения В.С.М.
с ЕГН: ********** *** – адв. В.П. иск с правно
основание чл.439 от ГПК за признаване за установено спрямо срещу В.Н.М.
с ЕГН: ********** и със съдебен адрес: ***, офис 3 – адв.
А.С.,
че не дължи и останалата част от законната лихва – над сумата от 424,00 лв. и считано от 21.05.2009г. до
окончателното й изплащане върху главницата от 14 375,00 лв. /по изпълнителен
лист издаден на 20.11.201г. по гр.д. №
6422/2011г. по описа на СГС,
и ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ДЕЛОТО В ТАЗИ МУ
ЧАСТ.
ОТМЕНЯ решение
№ 147410/13.07.2020г. постановено по гр.д. № 68173/2018г. по
описа на Софийския районен съд, 30-ти
състав, в частта, с което е отхвърлен предявения от В.С.М. с ЕГН: ********** ***
– адв. В.П. иск с правно основание чл.439 от ГПК за признаване за
установено спрямо В.Н.М.
с ЕГН: ********** и със съдебен адрес: ***, офис 3 – адв.
А.С., че не дължи на същия присъдената неолихвяема
сума за разликата над 2050 лв. до заявения размер от 3183,00 лв. за съдебни разноски по издадения
изпълнителен лист от 29.07.2014г. на СРС, по гр.д. № 26385/2009г. на 43-ти
състав,
Както и в частта, с което В.Н.М. с ЕГН: **********
и със съдебен адрес: ***, офис 3 – адв. А.С. е осъден
на основание чл.78 ал.3 от ГПК да заплати на В.С.М. с ЕГН: ********** *** – адв. В.П. разноски
по делото в размер над 794,38 лв. до присъдения от 803,04 лв.