РЕШЕНИЕ
№ 149
гр. Пловдив, 26.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Анна Д. Стоянова
като разгледа докладваното от Надежда Ив. Желязкова Каличкова Въззивно
търговско дело № 20215001000416 по описа за 2021 година
за да се произнесе, намери за установено следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Обжалвано е решение № 260094 от 02.03.2021г., постановено по т.д.№
1047 по описа за 2019г. на ОС Пловдив, с което е осъдено „З.Б.И.“ АД ЕИК
********* със седалище и адрес на управление **** да заплати на В. Г. ИВ.
ЕГН ********** от **** сумата от 60 000 лв., представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди от смъртта на нейния брат М.Г.И.,
настъпила на 20.11.2018г., вследствие ПТП, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 11.11.2019г. до окончателното й изплащане, като е
отхвърлен иска до пълния предявен размер от 80 000 лв. и в тежест на
ответника са възложени разноски съразмерно с уважената част от исковете.
Решението е обжалвано от ответника „З.Б.И.“ АД ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление ****, представляван от адв. М.Г. в
осъдителната част с твърдения за неправилност и незаконосъобразност, като
постановено в противоречие с материалния закон и процесуалния закон,
необосновано и несъобразено със събраните по делото доказателства, а
1
искането отправено до въззивния съд е обжалваното решение в осъдителната
му част да бъде отменено и постановено друго, с което искът изцяло
отхвърлен, евентуално да бъде отменено в частта, с която е присъдено
обезщетение в размер над 5000 лв., а иска за присъждане на сума над 5000 лв.
бъде отхвърлен. Претендира разноски.
В срока за отговор е постъпил такъв от ищецът В. Г. ИВ. ЕГН
**********, представляван от адв. Ст. М., с който жалбата е оспорена като
неоснователна, а искането е обжалваното съдебно решение да бъде
потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства – поотделно
и в тяхната съвкупност и при съобразяване предметните предели на
въззивното производство, намери за установено следното:
Първоинстанционното производство е образувано по иск на В. Г. ИВ.
ЕГН ********** с адрес ****, чрез пълномощника й адв. С.М. против
„З.Б.И.“ АД с ЕИК ********* със седалище **** с правно основание чл. 432
КЗ. Твърденията са, че на 20.11.2018 г. около 07:30 часа на главен път *,
км.******, област П., настъпило ПТП, при което лек автомобил марка „А.“,
модел „А.“ с рег. № ** **** **, управляван от Д.Б.Й., ЕГН **********,
движейки се с несъобразена с пътните условия скорост от 149 км/ч, в
посока запад – изток от гр.П. към гр. Х., неочаквано и безпричинно навлязъл
в платното за насрещно движение, където в този момент се движел лек
автомобил марка „С.“, модел „К.“ с рег. № ** **** **, управляван от М.Г.И. с
ЕГН **********, в резултат на което настъпил челен удар. М.И. получил
тежки, несъвместими с живота, травми - разкъсване на слезката и на черния
дроб, травматично разкъсване на лявата илиачна аорта с масивен кръвоизлив
в коремната кухина и в тазовата мускулатура, довели до остра кръвозагуба и
остра сърдечносъдова недостатъчност, от които пострадалият починал
няколко часа след инцидента. На местопроизшествието бил съставен
Констативен протокол за ПТП с пострадали лица от 20.11.2018г., била
образувана предварителна проверка по **-**** / 2018г., а след това ДП №
***/****г. и нохд №1112/2019г. по описа на ОС- Пловдив, което приключило
с присъда № 82 от 20.08.2019г., с която Д.Б.Й. бил признат за виновен в това,
че на 20.08.2018 г. на главен път *, км.********0, обл.П. при управление на
МПС – лек автомобил марка „А.“, модел „А.“ с рег. № ** **** ** е нарушил
правилата за движение по чл. 6, т.1, чл. 20, ал. 1, чл. 21, ал. 1 и чл. 63, ал. 2 от
ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на М.Г.И., поради което, на
основание чл. 343, ал. 1, буква „в“, вр. чл. 342, ал. 1 от НК, вр. чл. 373, ал. 2 от
НПК, вр. чл. 58а, ал. 1, вр. чл. 54 от НК, е осъден на две години лишаване от
свобода.
Ищцата твърди, че е сестра на починалия в процесното ПТП М.И., както
и че имала и друг брат, който е починал, когато бил на 5 години, и затова
2
смъртта на М. е втора и особено тежка загуба за нея. От ранна детска възраст
между В. и М. съществувала силна привързаност, загриженост, любов и
уважение, които отношения се запазили и доразвили в същата посока до
смъртта на М.. Двамата израснали в общо домакинство и били неразделни.
Когато бил малък, В. се грижила за брат си, хранила го, обличала го,
разхождала го, помагала му с уроците, утешавала го, когато изпитвал
дискомфорт, а М. се чувствал спокоен и обгрижван от голямата си сестра и по
тази причина непрекъснато я търсил. Когато отраснали, двамата разчитали
един на друг, споделяли си всичко и си помагали, обичали с часове да
разговарят насаме. Изградената помежду им връзка не била нарушена от
обстоятелството, че В. се преместила да учи в П., напротив – те запазили
изключително близък контакт и сърдечни отношения, никога не са се карали.
Ищцата, като по-голяма сестра, давала съвети на брат си и абсолютно винаги
откликвала, пренебрегвайки собствените си ангажименти и време, за да
помогне на М.. Починалият бил много добър човек, спокоен, уважителен и с
добро чувство за хумор, бил извънредно привързан към сестра си и дори при
най-малко неразположение или болест веднага я посещавал и се грижил да
има лекарства и всичко необходимо. Месеци преди смъртта си, М. си
намерил работа в П., за да е по-близо до сестра си. Когато ищцата научила от
баща си за внезапната, нелепа смърт на М., тя изпаднала в шок, получила
нервен срив, започнала да плаче неудържимо, ридаела и не можела да
повярва, че това е възможно, припаднала, като се наложило приятелят й да я
свестява, както и лекар да й постави инжекция със силни успокоителни
медикаменти, за да намали нервното напрежение. След смъртта на М., В. се
променила коренно. От енергичен, позитивен и контактен човек, тя станала
затворена, прекратила социалните си контакти, общувала единствено с
родителите си и с мъжа, с когото е във фактическо съжителство, вече не се
радвала на нещата, които преди са предизвиквали интерес. Често изпитвала
силно стягане в гърдите до невъзможност да си поеме дъх, гадене,
задушаване, страдала от загуба на апетит и безсъние, трудно заспивала и
имала кошмари. Започнала да приема по лекарско предписание силни
успокоителни медикаменти, констатирано било, че е налице разстройство в
адаптацията, предизвикано именно от смъртта на брат й М.. Близките й били
много разтревожени от състоянието й и се опитвали да я окуражат и
подкрепят, за да премине през този извънредно тежък период, но въпреки
това ищцата не успявала да се справи с проблема.
Твърди, че за увреждащия автомобил марка „А.“, модел „А.“ с рег. № **
**** **, към момента на настъпване на застрахователното събитие, е имало
сключена задължителна застраховка „ГО“ с ответното дружество,
обективирана в полица № **/**/************, валидна до 29.07.2019г.,
поради което и на 22.10.2019г. ищцата предявила претенция за заплащане на
обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди пред „З.Б.И.“ АД
под №ОК-*******/23.10.2019г., въз основа на която застрахователят
образувал преписка по щета № *********** / 23.10.2019 г. С писмо изх. №
3
НЩ-****/11.11.2019г. ответното дружество отказало да изплати обезщетение.
Въз основа на изложеното И. настоява съда да постанови решение, с
което да се осъди ответното застрахователно дружество да й заплати сумата
от 80 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от нея
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, свързани със
смъртта на брат й М.Г.И., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на отказа за изплащане на обезщетение от застрахователя
11.11.2019г. до окончателното изплащане на сумата.
Ответникът – З. "Б.И.“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление ****, представляван от адв. Н.Ш. е депозирал писмен отговор в
срока по чл. 367 ГПК, с който оспорва исковете по основание и размер.
Оспорва материално правната легитимация на ищцата, като твърди, че по
отношение на същата не е налице изискването за изключителност в
отношенията с нейния брат. Навежда възражение за съпричиняване на
вредоносния разултат, като твърди, че пострадалия е пътувал без предпазен
колан, управлявал лек автомобил С. К. със скорост, над разрешената и след
употреба на алкохол и лекарствени средства. Оспорва иска и по размер, като
твърди, че претендираното обезщетение над 5000 лв. е недопустимо, предвид
§ 96, ал.3 от ЗИД на КЗ ДВ бр. № 101 от 07.12.2018г..
В срока по чл. 372, ал.1 ГПК ищецът е депозирал допълнителна искова
молба, с която оспорва възражението за съпричиняване, както и липсата на
активна материално правна легитимация. Възразява и по приложението на §
96, ал.3 от ЗИД на КЗ ДВ бр. № 101 от 07.12.2018г., като твърди, че
претендираното обезщетение не е завишено по размер.
В срока по чл. 373, ал.1 ГПК е постъпил допълнителен отговор на
допълнителната искова молба, с който дружеството ответник подържа
заявените възражения за недопустимост на предявения иск, поради липса на
активна процесуална легитимация за ищеца, евентуално за неоснователност,
поради липса на активна материално правна легитимация. Поддържа и
заявените възражения за съпричиняване и прекомерност на претендираното
обезщетение.
Съгласно чл. 498, ал.3 КЗ във вр. с чл. 496 КЗ във вр. с чл. 380 КЗ, като
допълнителна, специална предпоставка за допустимост на прекия иск на
пострадалия срещу дружеството, застраховало ГО на виновния водач на МПС
е изтичането на тримесечен рекламационен срок от сезиране на
застрахователя по реда на чл. 380 КЗ за доброволно уреждане на отношенията
между пострадалия и застрахователя по повод плащане на застрахователно
обезщетение. В конкретният случай застрахователят е сезиран по реда на чл.
380 КЗ със застрахователна претенция вх. № ОК-****** от 23.10.2019г., по
която застрахователя с писмо изх. № НЩ - **** от 11.11.2019г. го е
4
уведомил, че няма основание за удовлетворяване на претенцията, тъй като не
са установени особено близки взаимоотношения с починалия и действително
претърпени вреди.
Съгласно чл. 498, ал.3 КЗ, увреденото лице може да предяви претенцията
си за плащане пред съда само ако застрахователят не е платил в срока по чл.
496 КЗ, откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с
размера на определеното или изплатеното обезщетение. Процедурата за
доброволно уреждане на спора е приключила с отказа на застрахователя да
заплати на ищцата застрахователно обезщетение, което обосновава извод за
допустимост на прекия иск по чл. 432 КЗ.
Видно от приложеното НОХД № 1112/2019г. по описа на ПОС е, че с
влязла в законна сила присъда № 82 от 20.08.2019г. Д.Б.Й. е признат за
виновен в това, че на 20.11.2018г. на главен път *-*, км. ***+***, обл.П. е
нарушил правилата за движение – чл.6, т.1, чл.20, ал.1, чл. 21, ал.1 от ЗДвП и
чл. 63, ал.2, т.5, изпр. 1 от ППЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта
на М.Г.И. ЕГН ********** – престъпление по чл. 343, ал.1, б. в вр. с чл. 342,
ал.1 НК, за което му е наложено съответното наказание.
От приетата от първостепенния съд и без резерви от страните
комплексна съдебно медицинска и автотехническа експертиза на в.л. д-р М.
Б. и инж. Ст. М. се установява следния механизъм на проценото
пътнотраспорно произшествие: на 20.11.2018 г. около 7.22 ч. лек автомобил
марка, „А. А.", управляван от Д.Й., се движел по път *-* /П.-Х./ със скорост
от 88 км/ч в посока от запад на изток, по който път срещу него се е движел
лек автомобил „С. К.“, управляван от водача М.И. със скорост 87 км./ч., като
в определен момент автомобилът, управляван от Й. навлязъл в платното за
насрещно движение и вследствие на това настъпил удар в предната лява част
на автомобилите. Според данните от експертизата, водачът на лек автомобил
С. К. е нямал възможност техническа възможност да избегне удара при
установената скорост на движение и вследствие същия е настъпила смъртта
на водача му М.И.. Според в.л. инж. М. използването на предпазен колан от
пострадалия, което не е установено категорично, не би било определящо за
настъпването или не на леталния изход. Констатираното минимално
количество алкохол, в комбинацията с лекарствени средства, според експерта
не е повлияло на възможността на пострадалия своевременно и адекватно да
възприема и реагира на създадената пътна обстановка.
Не се спори и че гражданската отговорност на водача на лек автомобил
«А. А.» с рег. № ** **** ** е била застрахована към датата на станалото ПТП
при ответното дружество.
Няма спор и че ищцата е сестра на починалия при ПТП - то на
20.11.2018г. Д.Б.Й., което се установява от представеното удостоверение за
5
родствени връзки – л. 9.
Спорните между страните във въззивното производство факти и
обстоятелства са очертани от посоченото във въззивната жалба, които се
свеждат до това активно материално правно легитимирана ли е ищцата да
получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния брат т.е.
налице ли е изключителност в отношенията им, изразяваща се в трайна и
дълбока емоционална връзка с починалия, вследствие която да е търпяла
продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени
и до неправилно приложение на материалния закон и конкретно чл. 52 ЗЗД
при определяне дължимия размер на обезщетението на увредения.
За отговор на поставените спорни въпроси от значение са събраните
гласни доказателства и приетите писмени доказателства.
В качеството на свидетел в проинстанционното производство е
разпитан М.И.П., чиито показания съдът кредитира, като отчита, че данни
касаещи личната сфера са достъпни на най – близкия кръг, в т.ч. фактическия
съжител, а също и факта, че показанията на този свидетел са подкрепени от
останалите събрани по делото доказателства – писмени доказателства
амбулаторни листи – л.39 и л.106 и рецептурни бланки за назначена терапия.
Така свидетелят твърди, че понава В. от 20 години, а от 10 години живеят на
семейни начала. Заявява, че отношенията между В. и брат й М. били много
близки, тай като В. имала друго братче, което починало, когато било на 5
години от след като се родил М. тя го възприемала като «заместител» на
починалото братче. Сочи, че В. е от П. и там живяли заедно със своя брат М.,
а след като ищцата завършила средното си образование и дошла в П. да учи
се прибирала постоянно, за да се вижда с М.. Уточнява, че когато са били
малки В. се грижила за своя брат, като го хранила и му помагала в учебния
процес и заключава, че не е виждал толкова близка връзка между брат и
сестра, дори и между близнаци и твърди, че двамата разчитали един на друг,
вкл. и финансово, чували се всеки ден, споделяли си, в т.ч. и лични неща и
когато свидетелят и В. завижяли заедно, усещал проява на ревност от страна
на М., докато не разбрал, че съжителят няма да попречи на установените
отношения със сестра му. От ищцата свидетелят твърди, че е чувал, че най –
щастливия момент е бил когато се родил брат й М., за да има с кого да си
споделя. Твърди, че смъртта на М. повлияла много зле на В., «…тя била друг
човек…», затворила се в себе си, не искала да вижда близки и приятели,
нямала желание за нищо, изпитвала трудности и в работата, не можела да спи,
плачела, изпитвала чувство, че ще се задуши. Всичко това мотивирало
свидетелят да я убеди да посети психиатър и след посещение при специалист
ищцата започнала медикаментозна терапия, която първоначално не дала
резултат и се наложило да я промянят. Свидетелят обобщава, че и към
настоящия момент ищцата не е възстановена и «…нищо не си е върнала от
това, което била…» .
6
Въз основа на коментираните доказателства, настоящия състав на съда
приема за установени описаните в исковата молба болки и страдания, силен
емоционален стрес и душевни мъки, и причинната връзка между тях и
процесното ПТП.
С ТР № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС се прие, че материално
легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена
смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961
г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по
изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и
действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на коментираното
ТР е разяснено, че най-близките на починалия се ползват с право на
обезщетение, тъй като поради естеството на съществувалата житейска връзка
е логично да се предполага, че те търпят пряко, непосредствено и за
продължителен период от време значителни по степен морални болки и
страдания от загубата му. Правото на най-близките да получат обезщетение
не е абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият
обезщетение не докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди,
които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл.52 ЗЗД. От гледна
точка на чл.52 ЗЗД обаче е справедливо и други лица, извън най-близкия
семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени
вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална
връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания
от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и
страданията на най-близките. Отричането на правото на обезщетение при
реално проявени и доказани неимуществени вреди от загубата на близък
човек противоречи на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и на
гарантираното с чл.6, ал.2 от Конституцията на Република България и с чл.20
и чл.47 от Хартата за основните права в Европейския съюз равенство на всеки
пред закона. Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените
в Постановление № 4/61 г. и Постановление на 5/69 г., следва да се допусне
като изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и
ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи
особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително
претърпени неимуществени вреди, наред с най-близките на починалия или
вместо тях, в случай, че те не докажат, че са претърпели вреди от неговата
смърт. Особено близка привързаност може да съществува между починалия и
негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за
българското общество семейни отношения братята и сестрите са част от най-
близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с
взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато,
поради конкретни житейски обстоятелства, привързаността е станала толкова
7
силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия
морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене
нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се
признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия
родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е
достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо
вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл
морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават
основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в
постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт
право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Наличието на
особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от
съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по
делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от
доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което
претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за
съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за
настъпили в резултат на неговата смърт сериозни, като интензитет и
продължителност, морални болки и страдания.
Изводът е, че с коментираното ТР е изоставена досегашната практика на
ограничаване на кръга на лицата с право на обезщетение за неимуществени
вреди, но това не означава, че е предоставена неограничена възможност за
присъждане на обезщетения за неимуществени вреди винаги и на всички
близки на починалия, които страдат от смъртта. Дадените разяснения в
мотивната част на ТР сочат, че е изрично поставеното изискването за
изключение, породило връзка, трайна и дълбоко емоционална, отличаваща се
от обичайната.
В конкретният случаи е предявен иск от сестра на починалия, по
отношение на която може да се приеме, че е установено наличието на трайна
и дълбока емоционална връзка, отличаваща се от обичайната връзка
сестра/брат. От събраните гласни доказателства се установи, че ищцата е
живяла заедно с брат си до завършването на средното й образование, като се е
грижила за него и изпитвала особена привързаност, предвид смъртта на друг
нейн брат, настъпила в тяхната детска възраст и затова отразила се негативно
върху психиката й. Загубата на друг родственик – брат, в детска възраст и
появата по – късно на М. са факти, които са обусловили по – силна
привързаност между ищцата и нейния брат, от иначе присъщата за тези
родственици, израз на която са както полаганите от нея грижи, така и
възможността й за близост и споделяне с брат, от които е била лишена. Вярно
е, че не е установена заместваща грижа, като между родител и дете, но
предвид голямата разлика във възрастта между сестра и брат и конкретиката,
посочена по – горе, съдът приема, че отношенията между В. и М. са били
8
особено близки, основани на взаимна помощ и проява на съпричастност, от
които В. е била лишена по - рано, и в този смисъл покриват изискването за
изключителност по смисъла обоснован в ТР № 1/2016г.. Неоснователни са
възраженията на жалбоподателя, че след като М. е живял със своите родители
и е гледан от тях като „писано яйце“ – вж. показанията на св. П., то сестра му
не е полагала грижи за него, респ. не са съществували изключителни
отношения между тях. От една страна това възражение е некоректно, тъй като
в показанията си св. П. е категоричен, че М. е гледан като писано яйце от
майка му, баща му и сестра му, а от друга от значение е и установения факт
от същия свидетел, че В. няма низходящи, което и предвид загубата й в
миналото, обуславя извод за изключителност в отношения й с нейния брат
М., чиято загуба е довела до търпяните от ищцата продължителни болки и
страдания.
До същия правен извод е стигнал и първостепенния съд по отношение
на активната материално правна легитимация на ищцата, поради което не е
налице основание за корекция. Въззивният съд обаче не споделя формирания
извод за размера на дължимото за обезвреда обезщетение, за което ръководен
критерий е справедливостта, съобразявайки разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и
факта, че понятието справедливост не е абстрактно, а е свързано с преценката
на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се
зачетат. Такива обективни обстоятелства в конкретният случай и по
отношение на ищцата са, че вредите, които са й причинени от една страна са
съпричинени от предходни негативни събития – вж. анамнезата в съставения
амбулаторен лист за проведен преглед на 28.11.2019г. при психиатър, а също
и факта, отразен в обективното й състояние при втория проведен преглед на
28.05.2020г., че причина за задълбочаване на състоянието й е създалата се в
страната епидемиологична обстановка. Преценявайки от една страна зрялата
възраст на увредената, чийто начин на живот се е променил чувствително и
отчитайки наличната психологична увреда – Смесено тревожно – депресивно
разстройство, без данни за прогноза, доказателствената тежест за което е на
ищеца и съответно с доказателства за съпричиняването й от факти и
обстоятелства без пряка причинна връзка със станалото ПТП, при което е
настъпила смъртта на М., съдът счита, че справедливия размер на
обезщетението за претърпените от И. неимуществени вреди по смисъла на чл.
52 ЗЗД е равностойно на сумата от 25 000 лв.. Спосочения размер, според
настоящия състав на съда, ще се постигне целта на института за репарация на
търпените от ищцата неимуществени вреди,като се съобразят
икономическите условия в страната към момента на настъпване на ПТП-то и
същевременно се спази общественото разбиране за справедливост, ориентир
за което са нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите.
Предвид изложеното решението в частта, с която е уважен иска над
25 000 лв. до присъдените 60 000 лв. следва да бъде отменено и същия за
9
разликата над 25 000 лв. до присъдените 60 000 лв. следва да бъде отхвърлен.
В останалата обжалвана част, а именно с която искът е уважен над 5000 лв. до
25 000 лв. решението като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено. Тук ще се посочи, че според настоящият състав съдът не е
ограничен от предвидения в § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ максимален размер
на обезщетението, тъй като последния е в противоречие с общностното право
и конкретно член 3, параграф 1 от Директива 72/166/ЕИО и чл. 1, параграф 2
от втората Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 година относно
застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни
превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава
застраховка, в които са посочени минималните застрахователни суми по
задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, съответно с чл. 9 ал.
1 от Директива 2009/103/ЕО, в който са предвидени минимални
застрахователни суми в случай на телесно увреждане в размер на 1
000 000 евро за един пострадал или 5 000 000 евро за събитие, независимо от
броя на пострадалите. Същите са и лимитите, посочени в чл. 1 параграф 2 от
предходната директива – 84/5/ЕИО. Посочените в директивите лимити за
минималните застрахователни суми за неимуществени и имуществени вреди
вследствие на телесно увреждане или смърт са транспонирани в
националното ни право – чл. 266 от КЗ / отм./ и чл. 492 от сега действащия
КЗ.
Вярно е, че директивите нямат пряко приложение във вътрешните
отношения и не съдържат пряка уредба на правните отношения, а техни
адресати са държавите-членки, които трябва да ги транспонират. При
определени предпоставки обаче е допустимо изключение от този принцип.
Тези предпоставки са посочени в практиката на СЕС /дело С-188/89/, а
именно: директивата да не е транспонирана или да е транспонирана неточно,
частично или неправилно; съответните й разпоредби, подлежащи на пряко
прилагане, да са повелителни, ясни и точни и да предоставят права на отделни
субекти, противопоставими на държавата-членка, неин орган или
организация, намираща се под юрисдикцията или контрола на тази държава
или притежаващи особени правомощия, които надхвърлят правомощията,
характерни за отношенията между частни лица. Уредбата на лимитите на
застрахователните суми по застраховка „Гражданска отговорност“,
съдържаща се в цитираните по-горе разпоредби на Директива 84/5/ЕИО,
кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО отговоря на всички посочени
изисквания. Те са повелителни, достатъчно ясни и точни и се отнасят до
права на частни лица, респ. на лица, пострадали от ПТП и според съда те по
изключение имат пряко действие. По тази причина съдът счита, че не следва
да съобразява размера на обезщетението по § 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ
бр. 101/2018 год./.
По изложените съображения съдът счита, че размерът на
10
обезщетението за неимуществени вреди на ищеца от „разширения кръг“ по
настоящото дело следва да бъде определен не в границите, установени с §
96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ / ДВ бр. 101/2018 година/, а по справедливост
съобразно принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД, при отчитане на
установените обективни факти и обстоятелства по конкретното
дело, икономическото положение в страната и нормативно определените
нива на застрахователно покритие към момента на настъпване на ПТП,
обсъдени по-горе.
При този изход на спора пред въззивната инстанция решението следва
да бъде отменено и в частта, с която на адв. С.М. е определено
възнаграждение в размер на 2197.50 лв., представляващо възнаграждение за
осъщественото от него безплатно процесуално представителство пред първата
инстанция, като такова се присъди в размер на 1280 лв., както и в частта, с
която в полза на ответника са присъдени разноски, съразмерно с отхвърлената
част от иска в размер на 1062.50 лв., като му се присъди сумата от 3453.13
лв., а също и в частта, с която в полза на бюджета на съдебната власт е осъден
З. Б.И. АД да заплати държавна такса за първоинстанционното производство
в размер на 2400 лв., като вместо това бъде осъден да заплати 1000 лв..
С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция разноски се дължат
и на двете страни - на жалбоподателя З. Б.И. АД се дължат 1666.67 лв.,
разноски по заплащане на възнаграждение за адвокат и държавна такса за
въззивно обжалване, съразмерно с уважената част от жалбата, а на адв. С.М.,
в качеството му на процесуален представител на ищцата се дължи определяне
на адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция при уловията на чл.
38, ал.1, т.2 ЗА, което при съобразяване на чл. 7, ал.2, т.4 от Нареда № 1 от
09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения съдът
констатира да е в размер на 1280 лв., за която сума ще бъде ангажирана
отговорността на жалбоподателя.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260094 от 02.03.2021г., постановено по т.д.№
1047 по описа за 2019г. на ОС Пловдив, в следните части:
с която е осъдено З. "Б.И.“ АД ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление **** да заплати на В. Г. ИВ. ЕГН ********** от гр. П., ****
сумата над 25 000 лв. до присъдените 60 000 лв., представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди от смъртта на нейния брат М.Г.И.,
настъпила на 20.11.2018г., вследствие ПТП, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 11.11.2019г. до окончателното й изплащане;
11
с която е осъдено З. "Б.И.“ АД ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление **** да заплати на адв. С.М. сума в размер на 2197.50 лв.,
представляваща възнаграждение за осъщественото от него безплатно
процесуално представителство пред първата инстанция,
с която е осъдена В. Г. ИВ. ЕГН ********** от гр. П., **** да заплати
на „Б.И.“ АД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление **** сума в
размер на 1062.50 лв., представляваща разноски в производството,
съразмерно с отхвърлената част от иска и
с която е осъдено З. "Б.И.“ АД ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление **** да заплати в полза на бюджета на съдебната власт държавна
такса в размер на 2400 лв.
КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска предявен от В. Г. ИВ. ЕГН ********** от гр. П., ****
против „Б.И.“ АД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление ****
за заплащане на сума в размер над 25 000 лв. до присъдените 60 000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта
на нейния брат М.Г.И., настъпила на 20.11.2018г., вследствие ПТП, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 11.11.2019г. до окончателното
й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260094 от 02.03.2021г., постановено по
т.д.№ 1047 по описа за 2019г. на ОС Пловдив в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА З. "Б.И.“ АД ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление **** да заплати на адв. С.Ф. М. ЕГН ********** сума в размер на
1280 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъщественото от
него безплатно процесуално представителство по отношение на В. Г. ИВ. ЕГН
********** пред първата инстанция.
ОСЪЖДА В. Г. ИВ. ЕГН ********** от гр. П., **** да заплати на З.
"Б.И.“ АД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление **** сума в
размер на 3453.13 лв., представляваща разноски в производството пред
първата инстанция, съразмерно с отхвърлената част от иска.
ОСЪЖДА ЗД „Б.И.“ АД ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление **** да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка
на Окръжен съд Пловдив държавна такса в размер на 1000 лв..
ОСЪЖДА ЗД „Б.И.“ АД ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление **** да заплати на адв. С.Ф. М. ЕГН ********** сума в размер на
1280 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъщественото от
него безплатно процесуално представителство по отношение на В. Г. ИВ. ЕГН
12
********** пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА В. Г. ИВ. ЕГН ********** от гр. П., **** да заплати на
„Б.И.“ АД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление **** сума в
размер на 1666.67 лв., разноски по заплащане на възнаграждение за адвокат и
държавна такса за въззивно обжалване.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280,
ал.1 ГПК пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13