№ 50
гр. гр. Д. , 25.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Д. в публично заседание на двадесет и шести май, през
две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Галатея П. Ханджиева Милева
Членове:Диана Г. Дякова
Жечка Н. Маргенова Томова
при участието на секретаря Румяна Ив. Радева
като разгледа докладваното от Жечка Н. Маргенова Томова Въззивно
гражданско дело № 20213200500206 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по реда на глава ХХ от ГПК по въззивна
жалба вх.№15341/11.11.2020г., подадена от „ ***“ АД, град Д.,
представлявано от изп.директор инж.Т. Г., чрез юрисконсулта М. Г., срещу
решение №866/30.10.2020г. по гр.д.№2056/2020г. на Д.ки районен съд,
уважаващо предявен срещу дружеството от ИВ. Г. ИЛ. с ЕГН ********** от
гр.Д., иск по чл.422 от ГПК във вр.с чл.344,ал.1, т.3 от КТ за сумата от
3465лева обезщетение за времето, през което е останала без работа в резултат
на уволнението и със заповед № ЛС - 05-6/2.01.2019г. на изп.директор на „
***“ АД, град Д., а именно за периода 02.04.2019г-02.07.2019г., ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане,
за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.
№1000/2020г.на РС-Д..
Въззивникът намира решението за нищожно, тъй като липсвал анализ
на фактите поотделно и в тяхната съвкупност и до какви правни изводи съдът
достигнал, подвеждайки ги под съответните правни норми; недопустимо с
оглед нормата на чл. 233, изр. второ от ГПК предвид заявен от ищцата отказ
1
от същото право в хода по гр.д.№726/2019г.на ДРС; неправилно, тъй като
съдът не преценил правилно събрания доказателствен материал, сгрешил при
подвеждане на факти под хипотезата на приложимата материалноправна
норма, не се произнесъл по всички наведени от въззивника пороци , явни
несъотвествия и явни грешки в исковата молба, избирателно се позовавал на
факти от исковата молба, но не и от отговора.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК писмен отговор по жалбата е подаден от
ИВ. Г. ИЛ., чрез представляващия адвокат Б.К., със становище за
неоснователност на жалбата, за допустимост, правилност и обоснованост на
обжалваното решение, и искане за потвърждаването му. Излага фактически
твърдения относно предпоставките за възникване на вземането на ищцата за
обезщетение по чл.225 от КТ и счита те да са правилно установени от съда.
Волята на съда по предмета на делото да е формулирана разбираемо и да не
се нуждае от тълкуване. Решението да е постановено след обсъждане на
относимите факти, вкл.твърдяните от ответник и направените от него
възражения относно недопустимост на иска.
При данни атакуваното решение да е връчено на въззивника на
02.11.2020г., депозираната в деловодството на съда на 11.11.2020г. въззивна
жалба се явява подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, при наличие на
интерес у обжалващия от обжалването, отговаря на изискванията на чл.260-
261 от ГПК, подлежи на разглеждане по същество.
По повод жалбата Д.кият окръжен съд разгледа съдържащите се в нея
оплаквания, становището на противната страна и с оглед на тях и събраните
по делото доказателства провери обжалваното решение и основателността на
исковете, като приема за установено следното:
Атакуваното решение е постановено по предявен от ИВ. Г. ИЛ. с ЕГН
********** от гр.Д., ***, чрез упълномощения адвокат Б.К.-ДАК, срещу
„***”ЕООД гр.Д., положителен установителен иск за установяване
съществуването на парично вземане на ищеца, за което е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с №384/21.05.2020г. по
ч.гр.д.№1000/2020г. на ДРС, за сумата от 3465лева обезщетение по чл.225,
ал.1 от КТ за времето , през което е останал без работа в резултат на
незаконно уволнение, извършено със заповед №ЛС-95-6/02.01.2019г., а
2
именно за периода от 02.04.2019г-02.07.2019г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението 21.05.2020г., до окончателното плащане.
Изложените в исковата молба обстоятелства, обосноваващи
установителната претенция на ищцата се свеждат до твърдения за
инициирано заповедно производство по ч.гр.д.№1000/2020г. на ДРС,
приключило с издаване в полза на заявителя-ищец на заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК с №384/21.05.2020г., произтичащо
от незаконно уволнение.
Изложени са обстоятелства за водено между страните искове
производство по чл.74, ал.1, вр.ал.4 от КТ, чл.344, ал.1, т.1, 2 и 3 от КТ във
връзка с извършено на 02.01.2019г. прекратяване на трудов договор за
длъжността „***“. С решение №602/23.05.2019г. по гр.д.№726/2019г.на ДРС,
потвърдено с решение №278/15.11.2019г. по в.гр.д.№483/2019г. на ДОС,
уволнението било признато за незаконно и отменено. Присъдено било в полза
на ищцата обезщетение по чл.225 от КТ в размер на сумата от 3465лева за
периода 02.01.2019г.-02.04.2019г. Осъдителния иск за обезщетение по чл.225,
ал.1 от КТ бил предявен за сумата от 6930лева за максималния шестмесечен
срок, в който ищцата е останала без работа от 02.01.2019г. до 02.07.2019г. В
хода на делото ищцата оттеглила иска в частта на сумата от 3465лева и за
периода 02.04.2019г.-02.07.2019г. Предвид направеното частично оттегляне
на предявения иск, настоящото вземане не било предмет на приключилия
съдебен процес, тъй като касаело обезщетение за изтеклия период от време
след приключване на устните състезания по гр.д.№756/2019г.на ДРС. Тъй
като останала без работа и в този период, претендира обезщетение, чийто
размер следвало да се определи на база брутното и трудово възнаграждение
от 1 155лева за последния пълен работен месец преди уволнението, а именно
м.декември 2018г.
През 2000г. подала заявление за снабдяване със заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК, което било уважено. Ответникът възразил, че е направил
плащане. Твърдението било невярно.Изпълнено било само задължението по
съдебното решение.
В писмения отговор по исковата молба, подаден в срока по чл. 131 ,ал.1
от ГПК ответникът, чрез *** П. П., е изразил становище за недопустимост ,
3
тъй като ищцата се била отказала от иска за обезщетение за посочения период
02.04.2019г.-02.07.2019г. в хода на гр.д.№726/2019г.на ДРС, правните
последици на което волеизявление били равнозначни на отхвърляне на иска.
Недоказано намира да е твърдението в исковата молба за липсата на трудово
правоотношение с друг работодател. Исковата молба била и нередовна
съобразно собствените му виждания за противоречие и неяснота в
обстоятелствената и част, в това число относно размера на брутното трудово
възнаграждение, като база за определяне размера на обезщетението, което
ответника счита да е в размер на 1 155лева, а не 1 156лева.
Правната квалификация на установителния иск като такава по
чл.422,ал.1,вр. с чл.225, ал.1 от КТ и чл.86,ал.1 ЗЗД, изхожда от изложените
от ищеца фактическите обстоятелства, обуславящи интереса от
установителен иск и заявения установителен петитум – иск на кредитор
срещу длъжник за установяване съществуване на вземане, предмет на
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за неплатено обезщетение
по чл.225, ал.1 от КТ за оставане без работа в резултат на незаконно
уволнение.
Районният съд е разгледал предявения установителен иск и по
съображения за наличие наличието на подлежаща на обезщетение вреда и
причинна връзка между незаконното уволнение и оставането на работника без
работа за исковия период, е уважил иска.
Установява се, че от ищеца е подадено заявление с рег.
№7745/21.05.2020г. до ДРС за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК за парично вземане за сумата от 3465лева обезщетение по чл.225, ал.1
от КТ за времето , през което е останал без работа в резултат на незаконно
уволнение, извършено със заповед №ЛС-95-6/02.01.2019г., а именно за
периода от 02.04.2019г-02.07.2019г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението 21.05.2020г., до окончателното плащане.
Заявлението е уважено изцяло и на основание чл.410 от ГПК е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение с №384/21.05.2020 г. по ч.гр.д.
№1000/2020г. на ДРС, с която е разпоредено длъжникът „ ***“ АД, град Д., да
заплати на кредитора ИВ. Г. ИЛ. заявеното вземане, описано по-горе, както и
сторените съдебно-деловодни разноски от 420лева.
4
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника на 22.05.2020г. В
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, чрез изпращане по пощата на 05.06.2020г.,
длъжникът е подал възражение вх.№9022/08.06.2020г. С разпореждане от
15.07.2020г. съдът е изискал длъжникът да изясни дали подаденото
възражение/поради несъотвествие между бланка и обстоятелства/е такова по
чл.414а от ГПК за недължимост поради извършено плащане, или по чл.414 от
ГПК-принципна недължимост. С молба вх.№12780/22.07.2020г. длъжникът е
уточнил, че подаденото възражение вх.№9022/08.06.2020г. следва да се
приеме като такова за принципна недължимост на процесната сума по чл.414
от ГПК.
При това положение заповедният съд е указал на заявителя, че може да
предяви иск за установяване на вземането си. В едномесечен срок с начало
10.08.2020г. и край 10.09.2020г. заявителя е депозирал искова молба вх.
№14164/21.08.2020г. за сумата, предмет на издадената заповед за изпълнение.
Установителната исковата претенция е допустима. Заявена е в
едномесечния срок по чл. 415 ал.1 от ГПК, от легитимирано лице-заявителят
в заповедното производство, за установяване съществуването на вземането
си, като продължение на защитата си в заповедното производство. Налице е
идентичност между материалното право, чието изпълнение се претендира по
специалния ред на заповедното производство и правото, чието установяване
се иска в исковото производство. Идентичността обхваща всички
индивидуализиращи признаци на вземането- основание, пасивно и активно
задължени лица, размер и период. Исковата молба отговаря на изискванията
на чл.127 и 128 от ГПК, при съответствие на обстоятелства с петитум.
Не е било спорно между страните, установява се и от доказателствата
по делото, че по силата на трудов договор ищцата е заемала в ответното
дружество длъжността „***“. С решение №602/23.05.2019г. по гр.д.
№726/2019г.на ДРС, потвърдено с решение №278/15.11.2019г. по в.гр.д.
№483/2019г. на ДОС, уволнението било признато за незаконно и отменено.
Присъдено в полза на ищцата е обезщетение по чл.225 от КТ в размер на
сумата от 3465лева за периода 02.01.2019г.-02.04.2019г. Осъдителният иск за
обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ е бил предявен за сумата от 6930лева за
максималния шестмесечен срок, в който ищцата е останала без работа - от
02.01.2019г. до 02.07.2019г. В хода на делото ищцата е оттеглила иска в
5
частта на сумата от 3465лева и за периода от 02.04.2019г. до 02.07.2019г., т.е.
за времето след приключване на устните състезания по гр.д.№756/2019г.на
ДРС и с протоколно определение от 23.04.2019г. по гр.д.№726/2018г. на ДРС,
производството в тази част е прекратено. Оттеглянето на иска по смисъла на
чл.232 от ГПК е процесуално действие на ищеца, с което той се отказва да
получи по „висящ” процес търсената с иска защита, но запазва правното си
твърдение и възможността да го заяви с нов иск. В този смисъл възражението
на ответника за недопустимост, основано на погрешната преценка за вида и
последиците на процесуалното действие, е неоснователно. При
оттеглянето/чл.232 от ГПК/ ищецът се отказва временно от търсената с иска
защита. При отказа/чл.233 от ГПК/ ищецът окончателно се отказва от
търсената защита, признава, че иска му е неоснователен, че твърдяното от
него право не съществува. При отказ искът не може да бъде предявен отново,
но процесният случай не е такъв. Налице е несъмнено десезиране на съда
поради частично оттегляне на иск по чл.225, ал.1 от КТ
Настоящият иск по чл.225 ал.1 от КТ за присъждане на обезщетение за
оставане без работа в резултат на уволнението е предявен за остатъка от
шестмесечния период, а именно времето от 02.04.2019г. до 02.07.2019г.,
което обезщетение, предвид предприетото оттегляне, не е предмет на
влязлото в сила решение гр.д.№726/2019г.на ДРС, потвърдено с решение
№278/15.11.2019г. по в.гр.д.№483/2019г. на ДОС, с което в полза на ищцата е
присъдено обезщетение по чл.225 от КТ в размер на сумата от 3465лева, но за
периода 02.01.2019г.-02.04.2019г.
Правото на обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ е обусловено от факта на
оставане без работа в резултат на незаконното уволнение в период не по –
дълъг от 6 месеца, т.е. меродавна е липсата на трудово правоотношение с
друг работодател. За доказване оставането без работа в максималния период
от шест месеца е достатъчна липсата на вписване в трудовата книжка като
официален удостоверителен документ за обстоятелства, свързани с трудовата
дейност съгласно чл.347 КТ. От справка с трудовата книжка на ищцата се
установява, че същата не е била заета по трудов договор с друг работодател
през максималния шестмесечен срок с начало датата на уволнението
02.01.2019г. и край 02.07.2019г., т.е. и през процесния период. Встъпила е в
трудово правоотношение с друг работодател- *** гр.Г. Т., на датата
6
22.07.2019г. Доказателства опровергаващи доказателствена сила на трудовата
книжка не са налице. Нещо повече, вписванията в трудовата книжка
кореспондират с данните в справката от ТД НАП Варна, офис Д., за наличие
на трудови правоотношения, по които страна е ищцата. Следователно ищцата
е доказала, че е останала незаета по трудово правоотношение след
незаконното уволнение за максимално допустимия период по чл.225, ал.1 от
КТ от шест месеца, т.е. от 02.01.2019г. до 02.07.2019г., в рамките на който е и
процесния период от 02.04.2019г. до 02.07.2019г.. Налице е подлежаща на
обезщетение вреда и причинна връзка между незаконното уволнение и
оставането на работника без работа. Претърпяната вреда е съизмерима с
пропуснатото брутно трудово възнаграждение за този период - от 02.04.2019г.
до 02.07.2019г. За база при определяне размера на обезщетението по чл.225
ал.1 от КТ следва да послужи съгласно чл.228 ал.1 от КТ размера на брутното
трудово възнаграждение за последния пълен работен месец преди
уволнението - в случая 1155лв., получено през м.декември 2008г. На тази база
размера на обезщетението по чл.225 ал.1 от КТ за периода от 02.04.2019г. до
02.07.2019г. се равнява на сумата от 3 465лева. Предявеният иск е
основателен и доказан в този размер и за този период и правилно уважен,
както и предявеният акцесорен иск по чл.86 от ЗЗД.
По изложените съображения и съгласно чл.271 от ГПК, настоящата
инстанция, считайки за правилно атакуваното решение намира, че то следва
да бъде потвърдено, включително и в частта на разноските.
С оглед изхода от въззивното производство/отхвърляне на жалбата/, на
основание чл.78, ал.3 от ГПК възивникът следва да заплати на въззиваемата
съдебно –деловодни разноски под формата на адвокатско възнаграждение в
размер на сумата от 360лева с ДДС.
С оглед гореизложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №866/30.10.2020г. по гр.д.№2056/2020г. на
Д.ки районен съд.
ОСЪЖДА „***”ЕООД гр.Д., представлявано от изп.директор инж.Т. Г.,
7
да заплати на ИВ. Г. ИЛ. с ЕГН ********** от гр.Д., ***, съдебно –деловодни
разноски за въззивната инстанция в размер на 360лева адвокатско
възнаграждение .
Решението не подлежи на обжалване съобразно чл.280, ал.3, т.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8