Р Е Ш Е Н И Е
№
250
гр.
Велико Търново, 29.07.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд – Велико Търново, IV-ти състав, в публично заседание на седми юли две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: ЙОРДАНКА
МАТЕВА
При секретаря Д. С. разгледа докладваното от
съдия Матева адм. дело № 271/2021 г.
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 118 от
Кодекса за социално осигуряване (КСО) във връзка чл. 145 и
следващите от Административнопроцесуалния кадекс (АПК).
Образувано е по
жалба от И.И.С. *** против Решение № 1012-04-48#3/12.04.2021
г. на директора на ТП на НОИ – Велико Търново, с което е отхвърлена негова
жалба срещу Разпореждане № 041-00-7603-3/18.02.2021 г. на ръководителя „Обезщетение
за безработица“ в ТП на НОИ – Велико Търново, с което му се отказва отпускане
на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.
Жалбоподателят, чрез
процесуалния си представител адв. Св. П., счита, че административният акт е
постановен в противоречие с приложимите процесуално правни норми, тъй като Разпореждане
№ 041-00-7603-3/18.02.2021 г. на ръководителя „Пенсионно осигуряване“ в ТП на
НОИ – Велико Търново е немотивирано - в него са цитирани несъществуващи правни
норми от Регламент 883/2004 на ЕС и неясно и неточно са посочени правните
основания за издаването му. Намира разпореждането и потвърждаващото го решение за
издадено и при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон, като в
тази връзка счита, че приложимото европейско право не забранява на безработното
лице да поиска и получи обезщетение първо в държавата, в която последно е бил
зает, а после и в държавата, в която пребивава, като единственото условие е
последната държава да приспадне периода, в който обезщетението е било вече
получено в първата. По тези мотиви, доразвити и в представените писмени бележки
по делото претендира отмяна на решението и потвърденото с него разпореждане и
присъждане на направените съдебни разноски.
Ответникът –
Директорът на ТП на НОИ – гр. Велико Търново, чрез процесуалния си представител
юк М. В., изразява становище за неоснователност на жалбата по мотивите,
изложени в решението, доразвити в писмени бележки по делото. На кратко, счита,
че сумиране на периодите на обезщетението се допуска само при отпускане на
обезщетение, като ако лицето отговаря на изискванията на компетентната държава
за получаване на обезщетението може да „изнесе“ това обезщетение след това и да
го получава във всяка друга страна, където се намира и търси работа. По изложените
мотиви настоява за отхвърляне на жалбата и присъждане на разноски за юк възнаграждение.
Прави възражение за прекомерност на платения хонорар за един адвокат от жалбоподателя.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и обсъди доводите на
страните, намира за установено следното от фактическа страна:
Производството,
приключило с обжалвания по това дело акт е започнало, след като жалбоподателят И.С.
е подал чрез Директора на Дирекция „Бюро по труда", гр. Свищов Заявление
за отпускане на парично обезщетение за безработица с вх. № 041-00-
7603/06.11.2020 г. в ТП на НОИ - Велико Търново, в което е декларирал, че е
упражнявал трудова дейност в Германия от 23.02.2016 г. до 02.11.2020 г., както
и че не е получил парично обезщетение за безработица.
Във връзка с това
искане оправомощеното лице за ръководител на осигуряването за безработица в ТП
на НОИ - Велико Търново е изискало с уведомително писмо изх. №
У-00-7603-1/09.11.2020 г. от заявителя допълнителни документи: заявление за
удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС - по
образец, формуляр-анкета относно трудовата му дейност в Германия, копия на
документи за всеки от заявените периоди и декларация относно определяне на
пребиваването - по образец. Предвид необходимостта от изясняване на
осигурителен стаж и/или осигурителен доход при прилагане на европейските
регламенти за координация на системи за социална сигурност, с Разпореждане №
041-00-7603-1/09.11.2020 г. на оправомощено лице за ръководител на
осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Велико Търново, административното
производство по отпускане на паричното обезщетение за безработица е спряно на
основание чл. 54г, ал. 4 от КСО.
Със справка вх. №
041-00-7603-2/23.11.2020 г. от ответната администрация са приети следните
документи: заявление за удостоверяване на осигурителни период, към което са
приложени копия на документи от Германия, попълнена формуляр-анкета относно
трудовата дейност в посочената държава членка и декларация за определяне на
пребиваването във връзка с прилагането на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) №
883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г., в сила от
01.05.2010 г.
След приемане на
тези книжа е извършена допълнителна проверка и чрез Системата за електронен
обмен на социално осигурителна информация между държавите-членки на ЕС, като на
30.11.2020 г. до компетентната институция на Германия са изпратени структуриран
електронен документ (СЕД) U001CB - искане за
осигурително досие и СЕД U003 - искане за
удостоверяване на заплата.
На 10.02.2021 г. жалбоподателят
по настоящето дело И.С. е представил допълнителни документи на ответната
администрация, вкл. копия на документи от Германия и преносим документ (ПД) U1, издаден от компетентната институция на Германия на
22.01.2021 г. Видно от този ПД U1 удостоверените
периоди на осигурена заетост на лицето в Германия са: от 24.02.2016 г. до
30.09.2018 г.; от 01.10.2018 г. до 15.10.2018 г.; от 31.10.2018 г. до
20.04.2019 г. и от 03.05.2019 г. до 02.11.2020 г. включително, като на същия е изплатено
парично обезщетение за безработица за един ден - от 03.11.2020 г. до 03.11.2020
г.
Предвид
установяването на всички релеватни факти вкл. чрез обмена на данните от
осигурителните системи на България и Германия, с Разпореждане №
041-00-7603-2/15.02.2020 г. на оправомощено лице за ръководител на
осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Велико Търново, на основание чл. 55
от АПК, спряното производство по отпускане на обезщетението за безработица е възобновено.
С Разпореждане №
041-00- 7603-3/18.02.2021 г. на оправомощеното лице за ръководител на
осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Велико Търново, на основание чл.
54ж, ал. 1 от КСО и във връзка с чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на
Европейския парламент и чл. 546, ал. 4 от КСО е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица на И.С.. Мотивите на разпореждането в този смисъла
са, че след прекратяване на осигуряването по последната заетост в Германия от
03.05.2019 г. до 02.11.2020 г. включително И.С. се е поставил на разположение
на службите по заетостта на държавата-членка, на чието законодателство за
последно е бил подчинен, има отпуснато парично обезщетение за безработица по
нейното законодателство за времето от 03.11.2020 г. до 03.11.2020 г. и след
като не е предприел действия за запазване правото си на това обезщетение по
реда на чл. 64 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на
Съвета от 29.04.2004 г. и за неговото пренасяне в България няма как да получи
такова по националното право.
Това разпореждане е
изпратено по електронен път на неговия адресат на 26.02.2021 г., 13:12:58 ч.,
като няма данни за получаването му.
Очевидно обаче С. е
узнал същото, защото го е оспорил по административен ред с жалба вх. №
1012-04-48/10.03.2021 г.
Ответникът е намерил
тази жалба за неоснователна и я е отхвърлил с оспорваното в настоящето дело
Решение, което от своя страна е връчено на С. на 14.04.2021 г.
Недоволен от това
решение И.С. го е оспорил по съдебен ред с жалба, изпратена на 27.04.2021 г. и
в въз основа на нея е образувано на настоящето дело.
В хода на същото
като доказателство е вложена пълната административна преписка. Доколкото спорът
между страните е не фактически, а правен, нови доказателства не са събирани.
При така
установеното от фактическа страна съдът намира, че жалбата е подадена срещу
административен акт, подлежащ на съдебен контрол за законосъобразност, от
активно легитимирано лице, имащо правен интерес от оспорването и в рамките на
законоустановения срок, поради което същата е допустима.
Разгледана по
същества е и основателна по следните мотиви:
Оспореният акт (разпореждането
и потвърждаващото го решение) са издадени от компетентен орган, в кръга на
неговите правомощия, при спазване на материалноправните и процесуалноправните
предпоставки за законосъобразността им и при съблюдаване целта на закона.
Спорът между
страните не е за фактите, а по тълкуването и прилагането на закона.
На първо място за
прецизност трябва да се отбележи, че са неоснователни възраженията за допуснати
процесуални нарушения, които обосновават отмяна на оспорените актове. Чл. 146,
т. 3 от АПК сочи като основания за оспорване на административните актове
съществено нарушение на административнопроизводствени правила. Т.е. основание за отмяна е не всяко, а само
същественото нарушение на административнопроизводствените правила. Съществено е
нарушението, което създава вероятност за неистинност на фактите, които органът
е счел за установени и които са от значение за съществуването на разпореденото
или отказано от него субективно право, т. е. само такова нарушение, което би
довело до друг, различен от направения от административния орган извод,
представлява отменително основание по чл. 146, т. 3 АПК. Не е такова нарушение липсата или грешната правна квалификация
на фактите в акта, защото правната квалификация не променя фактите, за които се
отнася. В този смисъл, каквито и неясноти, пропуски или грешки да са допуснати
в текстовата час на процесното разпореждане досежно сочените като относими
правни норми те не могат да обосноват отмяната му. В случая обаче от значение е
и факта, че всички неточности в разпореждането са отчетени и коригирани
прецизно от ответника по настоящето дело, чийто акт е също предмет на обсъждане
тук.
На второ място обаче,
съдът намира, че отказът да се отпусне парично обезщетение за безработица е неправилен,
като постановен при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон.
Нормативната уредба
на отпускането и изплащането на паричното обезщетение за безработица се съдържа
в КСО - Раздел III „Парични обезщетения за безработица" и Наредбата за
отпускане и изплащане на парични обезщетения за безработица (НОИПОБ), а по
отношение на трансгранични ситуации, свързани с полагане на труд, осигуряване,
прекратяване на осигуряване и изплащане на съответните обезщетения за
безработица на лица в рамките на ЕС е приложим е Регламент (ЕО) № 883/2004 на
Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г., в сила от 01.05.2010 г.,
както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от
16.09.2009 г. за установявано на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004.
(наричан по-долу само Регламент (ЕО) 883/2004 или само регламента).
Съгласно чл. 11, §. 1
от Регламент (EО) № 883/2004, лицата, за които се прилага
регламентът, са подчинени на законодателството само на една държава-членка.
Това законодателство се определя в съответствие с настоящия дял от
регламента-дял II. Съобразно чл. 11, §. 3, б. "а" от регламента,
спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице
в една държава-членка, се прилага законодателството на тази държава-членка, а
съобразно чл. 11, § 3, б. "в" спрямо лице, получаващо обезщетения за
безработица в съответствие с чл. 65 съгласно законодателството на
държавата-членка по пребиваване, се прилага законодателството на тази
държава-членка.
С оглед свободното
движение на хора и в частност работници в рамките на ЕС, на безработните не е отказано
правото да търсят работа на пазара на целия ЕС, вкл. като променят
местонахождението си, като за да се гарантира възможността им да търсят работа
на пазар на труда, различен от този, на който са работили до сега се запазва правото
им да получават обезщетението, което им се следва в ДЧ, в която последно са
работили и в която то им е предоставено. В този случай правилото от което
изхожда регламентът, е че лицата могат свободно да работят в всяка от държавите
– членки, като ако изпаднат в състояние на безработица, могат да потърсят
професионална реализация другаде и гаранция за това е т.нар. пренос на
обезщетението за безработица, което са получили в държавата, в която последно
са работили. Израз на това общо положение е чл. 64, § 1 от Регламент № 883/2004
който предвижда, че напълно безработно лице, което отговаря на изискванията на
законодателството на компетентната държава-членка за получаване на обезщетения,
ако което отиде в друга държава-членка, за да търси работа там, запазва правото
си на парични обезщетения за безработица. Разбира се, регламентът поставя
няколко условия за това, посочени по–долу в цитираната норма: 1. преди своето
заминаване безработното лице да е било регистрирано като търсещо работа и да е
било на разположение на службите по заетостта на компетентната държава в
продължение най-малко на четири седмици, след като е станало безработно.
Компетентните служби или институции обаче могат да дадат разрешение за
заминаването му преди да е изтекъл такъв срок; 2. безработното лице трябва да
се регистрира като търсещо работа в службите по заетостта на държавата-членка,
в която е отишло, да е обект на процедурата за контрол, установена там и да
спазва условията, установени от законодателството на тази държава-членка. Това
условие се смята изпълнено за периода преди регистрацията, ако заинтересованото
лице се е регистрирало в седемдневен срок от датата, когато е престанало да
бъде на разположение на службите по заетостта на държавата, която е напуснало.
Компетентните служби или институции могат да удължат този срок в изключителни
случаи;
В конкретния случай обаче
оспорващият не е упражнил правото си на пренос на отпуснато от Германия
обезщетение и това не е спорно. Съответно за него няма как да е приложима
цитираната норма на чл. 64 от Регламента. За жалбоподателя ще е приложима
нормата на чл. 65 от Регламента и съответно – националното право, към което той
препраща. И.С. преди своето връщане в България като безработното лице е бил
регистриран като търсещ работа и е бил на разположение на службите по заетостта
на компетентната държава – Германия, като германската страна му е отпуснала
обезщетение за безработица, който му е било изплащане само един ден. Безспорно
е, че след това, в определения от националното право срок, след завръщането си
в родината се е регистрирал като търсещо работа в службите по заетостта, като
също не е спорно, че той не е заявил пренос на това вече отпуснато обезщетение от
германската страна, а е поискал искане за изплащане на национално такова. Нито
националното, нито общностното право забраняват отпускането на обезщетение в
страната, само защото той не е заявил
пренос на „германското“ такова. В този случай, настоящият съдебен състав намира,
че приложимата правна норма е конкретно разпоредбата на чл. 65, § 6 от
Регламента. Съгласно чл. 65, § 2 от Регламент 883/2004 напълно безработно лице,
което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето
лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и
което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази
държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64,
напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на
разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е
осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно
лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка
по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на
държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.
Според чл. 65, § 5 такова
лице получава обезщетение в съответствие със законодателството на държавата-
членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това
законодателство по време на последната му дейност като заето или като
самостоятелно заето лице. Разпоредбата на чл. 65, § 5, б. „б" от Регламент
883/2004 постановява, че въпреки разпоредбата на б. „а", работник, без да
е пограничен работник, на когото са били отпуснати обезщетения за сметка на
компетентната институция на държавата-членка, на чието законодателство е бил
подчинен при завръщането си в държавата-членка по пребиваване първо получава
обезщетения в съответствие с чл. 64, като получаването на обезщетение в
съответствие с б. „а" се спира за периода, през който той получава
обезщетения съгласно законодателството на което последно е бил подчинен.
В тази връзка § 6
педвижда, че обезщетенията, предоставяни от институцията по пребиваване по § 5
продължават да бъдат за нейна сметка. Въпреки това, при условията на § 7,
компетентната институция на държавата-членка, на чието законодателство последно
е било подчинено, възстановява на институцията по пребиваване пълния размер на
обезщетенията, предоставени от последната институция през първите три месеца.
Размерът на изразходваната сума през този период не може да бъде по-голям от
размера, платим в случай на безработица, съгласно законодателството на
компетентната държава-членка. В случая по § 5, б. “б“, периодът през който
обезщетенията се предоставят съгласно член 64
се изважда от периода, посочен във второто изречение на тази параграф.
Условията за възстановяването на сумата се уреждат от регламента по
прилагането.
Това разрешение
всъщност е в пълно съответствие с разпоредбата на чл. 10 от Регламент (EО) №
883/2004 г. която урежда предотвратяване на съвпадането на обезщетения. В нея
изрично е казано, че настоящият регламент не може нито да предоставя, нито да
запазва правото на няколко обезщетения от един и същи вид за един и същи период
на задължително осигуряване. Текстовете на глава Шеста „Обезщетения за
безработица” от Регламента не предвиждат друго, изключващо тази разпоредба.
Нормите на чл. 54а и следващите КСО, приложими на основание чл. 11, § 3, б.
"в" от Регламент 883/2004 също не дават подобно право. При тази
фактическа обстановка и нормативна уредба на С. обаче не се дължи обезщетение
за безработица само за периода, за който вече му е било изплатено такова - 03.11.2020
г. Това е така, защото разпоредбата на чл. 65, §5, б. „б” от Регламент (EО) №
883/2004 г. не предвижда възможност правото на парично обезщетение за
безработица да бъде отречено, ако лицето е получило частично обезщетение за
сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието
законодателство е било подчинено при завръщането си в държавата-членка по
пребиваване. В конкретния случай, след сезирането му, компетентният орган в
Германия, е отпуснал частично обезщетение за безработица за точно фиксиран
период. Посочената норма не регламентира задължение С. повторно да иска от
германската компетентна институция обезщетение за друг период и от
неизпълнението на това задължение за него да произтекат неблагоприятни
последици. Липсва правна възможност административният орган на държавата-членка
по пребиваване да откаже отпускане на обезщетението за период, следващ този, за
който е получено обезщетението, нито да обвърже получаването на обезщетението
за безработица за следващ период с така нар. „износ на обезщетение”.
Както вече се каза по
делото няма доказателства С. да е получил обезщетение за безработица в Германия
(освен за периода от 03.11.2020 г.) или да се е върнал в тази държава, а не е
спорно и че се е регистрирал като търсещо работа лице в службата по заетостта в
България. Ето защо за него е приложима именно нормата посочена по-горе на § 6,
която вкл. регламентираа режим на възстановяване на изплатеното от институцията
по пребиваване обезщетение при условията на Регламент (EО) № 883/2004 г. и на
Регламент (ЕО) № 987/2009 г. за установяване процедурата за прилагане на
Регламент (ЕО) № 883/2004 г., а не отказ за изплащане на обезщетение с мотив,
че лицето не е реализирало в пълен обем правото на обезщетение за безработица в
държавата-членка, на чието законодателство то последно е било подчинено. Приложимото
европейско право не забранява на безработното лице да поиска и получи обезщетение
в държавата - членка, в която последно е работило, а в последствие и в
държавата, в която пребивава, като при определяне на периода единствено трябва
да се приспадне периодът за който вече е получено такова в първата. В този
смисъл е например и Решение № 7549/21.05.2019 г. на ВАС по адм д. № 11993/2018
г. по абсолютно идентичен казус.
Като е отказал
приложението на чл. 65, § 6 от Регламент (ЕО) 883/2004 ответникът е постановил
неправилно решение, което следва да се отмени, ведно с Разпореждането, което
това решение по същество потвърждава. Съдът не може да се произнесе по същество
относно спора и на основание чл. 173, ал.
2 от АПК преписката следва да бъде върната на органа, отпускащ
обезщетения за безработица в ТП на НОИ – Велико Тръново за ново произнасяне при
спазване на дадените в настоящото решение указания по тълкуването и прилагането
на закона.
При този изхода на
делото на жалбоподателя се следват направените разноски за адвокатско
възнаграждение. Жалбоподателят претендира и доказва да е платил такива в размер
на 500 лева, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от
26.05.2021 г. Ответникът е оспорил размера на същото с възражение за прекомерност.
Съгласно чл. 78, ал. 5
от ГПК приложим в настоящия случай на основание чл. 144 от АПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за 1 адвокат е
прекомерно съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото,
съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на
разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер
съобразно чл. 36 от Закон за адвокатурата. Съгласно чл. 8, ал. 2,
т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, възнагражденията за административни дела по КСО е
в размер на 350 лева. Съдът намира, че не е налице особена фактическа и правна
сложност на спора, проведено е по
същество само едно съдебно заседание, като от страна на адвоката на жалбоподателя
са представени единствено писмени бележки. Следователно, претендираният от
оспорващия размер е над тази сума, което прави възражението за прекомерност
възнаграждението основателно.
Така мотивиран и на
основание чл. 172, ал. 2,
чл. 173, ал. 2 и чл. 143, ал. 1
от АПК, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ по жалба от И.И.С. *** Решение № 1012-04-48#3/12.04.2021 г. на директора на ТП на НОИ – Велико
Търново и потвърденото с него Разпореждане № 041-00-7603-3/18.02.2021 г. на
ръководителя „Обезщетение за безработица“ в ТП на НОИ – Велико Търново.
ВРЪЩА преписката на компетентния административен
орган в ТП на НОИ - Велико Търново за произнасяне по Заявлението за отпускане
на парично обезщетение за безработица с вх. № 041-00- 7603/06.11.2020 г. на И.И.С.
*** при съобразяване на дадените указания по тълкуването и прилагането на
закона в това решение.
ОСЪЖДА ТП на
НОИ – Велико Търново да плати на И.И.С. ***, с ЕГН **********, разноски за делото
в размер на 350 (триста и петдесет) лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в 14-дневен
срок от съобщаването му на страните пред Върховния административен съд.
Решението ДА СЕ СЪОБЩИ на страните чрез изпращане
на преписи от него по реда на чл. 137 от АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: