№ 441
гр. София, 06.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет
и четвърта година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело
№ 20241800500530 по описа за 2024 година
С Решение № 159 от 16.04.2024г., постановено по гр.д. № 792/2022 г. по
описа на Костинбродския районен съд, е отхвърлен искът по чл. 2б от ЗОДОВ
на В. Л. П. за осъждане на Софийския районен съд да му заплати сумата 10
000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушение
на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на гр. дело №
63397/2021г. на СРС, както и администриране на въззивната жалба в разумен
срок.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на В. П. срещу горното
решение. Жалбоподателят счита, че първоинстанционният съд не бил
обследвал в детайли цялостната хронологичност на процеса, развил се пред
Софийски районен съд, и направил неправилни изводи, които взаимно си
противоречат. Намира, че са изпълнени предпоставките по чл. 2б от ЗОДОВ и
анализира релевантните обстоятелства съгласно текста на тази разпоредба.
Прави извод, че общата продължителност на спора пред районния съд е осем
месеца, която се дължи на забавяне от страна на съда. Описва хронологията на
събитията, като акцентира върху периодите, през които СРС не е извършвал
никакви процесуални действия. Сочи, че производството е вървяло
изключително бавно и мудно още от самото начало. Подчертава, спецификата
на предмета на делото, който се отнася до връщането на дете, което е било
отклонено от местожителството си, откъдето прави извод, че в случая
понятието „разумен срок“ следва да се тълкува стриктно и в най- вече в
насоката, че подобен вид дела следва да се разрешават в значително по-кратки
срокове, с оглед съблюдаването на най-добрия интерес на детето. Твърди, че
мотивите на КРС граничат с абсурдността и са напълно изчерпани от смисъл
1
и логика. Цитира съдебна практика в подкрепа на тезата си за приоритет на
това производство предвид неговата специфика. Изтъква, че Европейският съд
по правата на човека е постановил решение по делото П.и срещу България, с
което е приел, че държавата е нарушила правото на г-н В. П. и неговата
дъщеря А. П.а на семеен живот, гарантирано им от чл. 8 ЕКПЧОС, като
нарушението се изразява именно в нарушаването на позитивните задължения
на държавата да обезпечи безпрепятственото упражняване на това право.
Сочи, че вследствие на забавянето на производството и излизането от
темпоралния обхват на разумния срок, е бил лишен от контакт със своята
дъщеря, чието местожителство е било незаконно отклонено. Оспорва
мотивите на КРС, свързани с натовареността на СРС. На последно място,
според жалбоподателя, районният съд не бил обсъдил въпроса за причинените
му вреди, като по този въпрос се позовава на показанията на св. Дойчинов.
Моли съда да отмени обжалваното съдебно решение № 159/16.04.2024 г. по
гр. д. № 792/2022 г. по описа на PC — гр. Костинброд, като решението е
необосновано и неправилно, и да уважи предявения иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от Софийския районен съд, който оспорва същата и моли съда да я отхвърли.
Въззиваемият споделя извода на първоинстанционния съд, че в случая не се
установява необосновано забавяне на производството, което е първата
предпоставка за уважаване на иска. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
жалбоподателят се явява лично и с адв. А.. Поддържа жалбата и моли съда да
я уважи. Счита, че районният съд неправилно е приложил материалния закон
и, в частност, неправилно е счел, че ответникът е разгледал делото в рамките
на разумния срок. Не били взети предвид редица обстоятелства и най-вече -
предметът на висящото пред СРС дело и значението му за ищеца и въззивник
в настоящото производство. Препраща към съображенията, изложени във
въззивната жалба. Подчертава осъждането на държавата в Европейския съд по
правата на човека по негова жалба. Отново изтъква, че РС - Костинброд не
бил отчел причинените му вреди, и в частност - загубата на доверие в
съдебната система на Република България. Претендира разноски. Представя
договор за правна помощ и списък по чл. 80 от ГПК.
В лично изявление жалбоподателят сочи, че от 2013 г. води дела по
всички институции. Били му присъдени родителските права, но решението не
се изпълнило. Заявява, че има над 50 преписки в прокуратурата и всички
съдилища, но всичко става много бавно. Имал преписки от 2016 г., които са
затворени по давност. Не бил виждал дъщеря си от 2013 г. Осъдил държавата в
Страсбург. Министерството на правосъдието му платило обезщетение за
забавено правосъдие. Счита, че в семейното право всички дела трябва да се
решават много бързо, а в случая съдът много е забавил нещата.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата страна –
Софийският районен съд – не се представлява. От процесуалния й
представител е постъпила молба, с която моли съда да отхвърли жалбата.
Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
контролиращата страна се представлява от прокурор Й., която изразява
становище за правилност на обжалваното решение и моли съда да го
потвърди.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
2
основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства, е описана
коректно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е
необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна
страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В конкретния случай, обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия.
ІІ. По допустимост
Същото е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на
правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително
предявения такъв.
III. По същество
По делото не се спори за повечето фактически обстоятелства, от които
ищецът извежда основанието на претенцията си. Спорен е въпросът за
тяхното интерпретиране, както и за правните изводи, които се правят въз
основа на тях.
По тези въпроси настоящият съдебен състав споделя напълно мотивите
на районния съд и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на наведените в жалбата доводи, съдът
излага следните съображения:
Фактически невярно е твърдението на жалбоподателя, че висящността
на производството пред СРС била продължила осем месеца. В действителност,
от подаване на исковата молба на 17.12.2020 г. до постановяване на съдебен
акт на 08.07.2021г. са изминали шест месеца и двадесет и два дни, т.е. общо
203 дни, което е напълно разумен срок за разглеждане на гражданско дело на
първа инстанция.
Също така неоснователно жалбоподателят счита, че тази висящност се
дължала на забавяне от страна на СРС по насрочване на делото, като в
подкрепа на това превратно сочи само датата на подаване на исковата молба
(17.12.2020г.) и датата, на която е насрочено открито съдебно заседание
(17.05.2021г.), изтъквайки, че от 22.02.2021г. (когато било постановено
разпореждането да бъдат изпратени книжата на ответника), до 17.05.2021г.
(когато съдът насрочил открито съдебно заседание), не били извършвани
абсолютно никакви процесуални действия. Тази теза на жалбоподателя не
отчита обстоятелството, че, по силата на процесуалния закон, съдът е длъжен
да изчака изтичане на нормативно определени или технологично необходими
3
срокове преди да извърши съответно процесуално действие, през които се
очаква настъпване на дадено събитие или реакция от страна по делото,
обуславящи бъдещите действия на съда. Поради това настоящият съдебен
състав не споделя довода на жалбоподателя, че неизвършването на
процесуални действия между 22.02.2021г. и 17.05.2021г. се дължало на порок в
дейността на Софийския районен съд, тъй като от момента, в който този съд е
постановил да бъдат връчени книжата на ответницата (22.02.2021г.) до
момента на реалното им връчване (15.03.2021г.) и впоследствие до изтичане
на едномесечния срок за отговор (15.04.2021г.) съдът обективно не е имал
възможност да извърши валидно каквото и да било процесуално действие. И
обратно: евентуалното постановяване на определение за насрочване на делото
преди изтичане на тези срокове (както вероятно е очаквал жалбоподателят) би
било тежко процесуално нарушение.
Аналогични съображения може да се изтъкнат и по отношение на
периода от подаването на исковата молба (17.12.2020г.) до постановяване на
разпореждането за връчване на препис от нея на ответницата (22.02.2021г.),
тъй като, видно от приложеното копие от гр.д. № 63397/2020г. на СРС,
исковата молба е била нередовна, което е наложило даване на указание за
отстраняване на нередовностите, изпълнено от ищеца на 11.01.2021г. Както и
в горния случай, евентуалното администриране на исковата молба преди
отстраняване на нередовностите й би било процесуално нарушение, което не
може да се оправдае с желанието на съда и/или страните за бързо разглеждане
на делото.
Така, единствените два периода от развитието на производството, през
които СРС не е извършвал процесуални действия при наличие на обективна
възможност за това, са периодите от 11.01.2021г. до 21.02.2021г. и от
15.04.2021г. до 16.05.2021г. Във връзка с това, обаче, неоснователен е доводът
на жалбоподателя, че въпреки необходимостта от своевременно извършване на
процесуални действия от страна на СРС, с оглед предмета на делото, в
конкретния случай производството било вървяло изключително бавно и мудно
още от самото начало. По този въпрос на първо място следва да се отбележи,
че предметът на делото не предполага разглеждането му по реда на бързото
производство (Глава XXV от ГПК), характеризиращо се със съкратени
процесуални срокове и налагащо задължения на съда да се предприема
определени процесуални действия още в деня на тяхното изтичане (напр.
насрочване на делото още в деня на постъпване на отговора). На второ място,
„своевременното“ извършване на процесуални действия не е равнозначно на
„незабавно“ извършване на тези действия. В случаите, когато законодателят
урежда хипотези на незабавното им извършване, той посочва това изрично -
напр. чл. 311, ал. 1 и чл. 312, ал. 1 от ГПК, но тези разпоредби са били
неприложими в процесното производство по чл. 126, ал. 2 от СК. И обратно:
когато липсва такава изрична разпоредба, няма основание да се счита, че
дължимото процесуално действие следва да бъде извършено незабавно или в
желан от страната срок. В тези случаи се прилагат общите правила за
разумност на срока.
В конкретния случай настоящият съдебен състав намира, че тези два
периода не надхвърлят рамките на разумното, още повече, че вторият от тях е
включвал редица официални празници – Великден, Деня на труда и
Гергьовден. Поради това тези две конкретни забавяния (доколкото въобще
може да се приеме, че са налице такива) са незначителни и не обуславят извод
4
за неразумно забавяне на производството.
В подкрепа на горното е и цитираната от самия жалбоподател
разпоредба на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, съгласно която релевантни фактори за
преценка, дали е налице неразумна продължителност на делото, са общата
продължителност и предметът на производството, неговата фактическа и
правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или
законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на
компетентните органи, както и други фактори. В съответствие с тези
нормативно закрепени критерии, съдебната практика приема, че забавянето на
отделен етап от производството само по себе си не е достатъчно да обуслови
извод за неразумна обща продължителност на цялото производство, ако
забавянето е било компенсирано с ускорено развитие на други негови етапи
(Решение № 306 от 22.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4482/2017 г., IV г. о., ГК,
Определение № 601 от 15.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1548/2020 г., IV г. о.,
ГК, Определение № 50726 от 12.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 825/2022 г., IV г.
о., ГК, Определение № 50006 от 12.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4480/2021 г.,
III г. о., ГК). В конкретния случай е налице именно такава хипотеза, тъй като
провеждането на първото и единствено открито съдебно заседание след по-
малко от един месец от датата на определението за неговото насрочване, както
и постановяването на съдебен акт по същество за около три седмици след това
заседание (въпреки предоставения 10-дневен срок за писмени бележки)
компенсират забавеното извършване на отделни дължими от съда действия
(ако хипотетично би могло да се приеме, че такива са действията по
администриране на исковата молба и насрочване на делото). Санкция за
такива отделни забавяния би могла да бъде само дисциплинарна за съдията,
без да дава право на обезщетение за страната. Поради това, конкретно
релевираните от жалбоподателя отделни периоди по гр.д. № 63397/2020г. на
СРС, дори хипотетично да се приемат за забавяния, сами по себе си не
обосновават отговорност на ответника по чл. 2б от ЗОДОВ, нито
основателност на иска срещу него, доколкото общата продължителност на
производството в първата инстанция не е надвишила разумната такава, с оглед
съответния вид дело (разглеждано по общия исков ред!) и дължимите от съда
процесуални действия.
Във връзка с горното следва да се отбележи, че не винаги разумният
срок задължително трябва да е кратък, тъй като бързината не е единствен
критерий за качество на съдебната дейност. Съгласно практиката на ЕСПЧ,
концепцията за разумен срок по смисъла на чл. 6 от КПЧОС отразява
оптималния баланс между продължителността и качеството на разглеждане на
делото. В този смисъл, по дело № 31382/96 (Kurzac v. Poland) ЕСПЧ е
отбелязал, че подходът следва да бъде индивидуален, като се отчитат
специфични характеристики и се съблюдават критерии като напр. сложност на
делото, поведение на ищеца и на компетентните органи, както и значението на
делото за ищеца. Също така, по казуса Boddaert v. Belgium, ЕСПЧ е посочил,
че чл. 6 изисква, съдебните производства да бъдат бързи, но той регламентира
и по- общия принцип на правилното правораздаване. Поради това настоящият
съдебен състав намира, че бързината не може да бъде нито самоцел на
правораздаването, нито единствен критерий за преценка на разумността на
срока по чл. 2б от ЗОДОВ.
Неоснователно жалбоподателят черпи аргументи от постановеното в
негова полза решение на ЕСПЧ „П.и срещу България“, доколкото с него му е
5
присъдено обезщетение за нарушение на чл. 8 от ЕКЗПЧОС (нарушено право
на личен и семеен живот), но не и за забавено правосъдие.
На последно място, съгласно практиката на ЕСПЧ, когато се
претендира обезщетение за забавено правосъдие, релевантен фактор за
преценка е и значението на делото за ищеца. Съдът намира, че процесното
дело, с оглед неговия предмет и възможни правни последици, не е било от
толкова съществено значение за правната сфера на П., колкото би било напр.
едно наказателно или трудово дело или дело за първоначално определяне
упражняването на родителски права. Наистина, то касае местоживеенето на
детето, но жалбоподателят вече е разполагал с влязло в сила съдебно решение,
с което упражняването на родителските права е било предоставено именно на
него. В този контекст, настоящият съдебен състав намира, че значението на
процесното производство – независимо от семейноправния му характер – не е
било от съдбоносна важност за ищеца.
В заключение, съдът не обсъжда доводите, касаещи евентуално
забавено администриране на въззивната жалба срещу определението по
същество по гр.д. № 63397/2020г. на СРС, тъй като то е било в полза на ищеца,
а, съгласно разпоредбата на чл. 126, ал. 2, изр. второ от СК, обжалването не
спира изпълнението. Следователно, дори да се констатира такова забавяне, то
би било ирелевантно за изхода на настоящия правен спор, доколкото –
независимо от обжалването – ищецът е можел да предприеме изпълнение въз
основа на обжалваното определение.
Не следва да се обсъждат и доводите за претърпени от жалбоподателя
вреди, доколкото те биха имали значение само при констатирано
необосновано забавяне на процесното производство. Тъй като, обаче, в случая
като забавяне не се установява, е безпредметно да се обсъждат останалите
елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 2б от ЗОДОВ.
Не следва да се обсъждат и доводите му, че има над 50 преписки в
прокуратурата и всички съдилища, вкл. от 2016 г., които са затворени по
давност, доколкото те не касаят конкретното гр.д. № 63397/2020г. на СРС.
Неоснователен е и доводът, че в семейното право всички дела трябва да
се решават много бързо, доколкото той не съответства на обективното право и
установените в него процесуални срокове.
С оглед гореизложеното, искът е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен. Тъй като този извод съвпада с извода, направен в обжалваното
решение, то е правилно и следва да бъде потвърдено.
IV. По разноските
При този изход на делото и в съответствие с направено за това искане,
жалбоподателят следва да заплати на въззиваемата страна разноски пред
въззивната инстанция по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ, каквито настоящият съдебен
състав определя в размер от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
6
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 159 от 16.04.2024г., постановено по гр.д.
№ 792/2022 г. на Костинбродския районен съд.
ОСЪЖДА В. Л. П. с ЕГН ********** да заплати на Софийския районен
съд с адрес гр. София, бул. „Цар Борис III“ № 54, разноски във въззивното
производство в размер на 100 лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7