№ 3605
гр. София, 17.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Димитър Ковачев
Биляна Симчева
при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20231100510623 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 05.06.2023г., постановено по гр.д. № 4298/2023г. на СРС,
ГО, 160 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД срещу С. Ц. И. обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане срещу
ответника за следните суми: за сумата от 563, 06 лева – стойност на доставена
топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, жк “****,
абонатен номер 364723, през периода от 01.11.2019г. до 30.04.2021г., ведно
със законната лихва от 21.04.2015г. до окончателното изплащане; за сумата
от 90, 74 лева – обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва
за периода от 15.09.2020г. до 07.10.2022г.; за сумата от 20, 88 лева – стойност
на услугата дялово разпределение за периода от 01.09.2019г. до 30.04.2021г.,
ведно със законната лихва от 21.04.2015г. до окончателното изплащане, за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК по ч.гр.д. № 57142/2022г. по описа на СРС, ГО, 160 състав. Със
същото решение е отхвърлен предявеният иск за установяване съществуване
1
на вземане за сумата от 4, 59 лева – обезщетение за забава в размер на
законната мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за
периода на забава от 31.10.2019г. до 07.10.2022г..
Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ответника С. Ц. И., в която са изложени оплаквания за неправилност на
постановения съдебен акт поради допуснати нарушения на материалния
закон. Конкретно се поддържа, че по делото не е установено съществуването
на договорно отношение между страните с предмет – доставка на топлинна
енергия за процесния имот, поради което счита, че не е материално-
легитимиран да отговаря за претендираното вземане, доколкото няма
качеството потребител на топлинна енергия. С оглед изложеното е направено
искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което
предявените искове да се отхвърлят в цялост.
Въззиваемата страна “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение
за правилно и обосновано като постановено в съответствие със събраните по
делото доказателство и в правилно приложение на относимите материално-
правни норми.
Третото лице-помагач не изразява становище.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема
следното:
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Правилно е прието от районния съд, че според нормата на чл. 154, ал. 1
от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по реда на пълното
и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената
претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
2
претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като
потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период;
доставянето от ищеца и използването от ответника на претендираното
количество топлинна енергия; стойността на доставената и потребена
топлинна енергия и изискуемостта на вземането.
Във въззивната жалба е релевирано оплакване за необоснованост на
изводите на СРС относно наличието на облигационно правоотношение между
страните по договор за продажба на топлинна енергия. Настоящият съдебен
състав счита оспорването за неоснователно по следните съображения
Между страните по делото не е спорно обстоятелството, че ответникът
е собственик на следния недвижим имот: апартамент № 33, находящ се в гр.
София, жк „****, което се установява и от представения нотариален акт за
собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден
недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ № 163, нот. дело № 363 от
23.04.1991г. Същите факти се установяват косвено и от данните, съдържащи
се в молба от ДСК за вписване на законна ипотека. Молбата е подадена на
основание чл. 24 от Закона за Държавна спестовна каса за вписване на
законна ипотека върху недвижим имот, представляващ апартамент № 33,
находящ се в гр. София, жк „****, за обезпечаване изплащането на отпуснат
на 30.01.1991г. на С. Ц. И. заем за жилищно строителство. Удостоверените от
длъжностното лице /директор на Държавна спестовна каса/ факти не са
оспорени от ответника, включително и относно обстоятелството, че същият е
страна по договор за заем за жилищно строителство за придобиване на
собствеността върху описания имот. Въззивникът не твърди, нито установява,
че след придобиване на собствеността върху имота през 1991г., се е
разпоредил с правото на собственост или вещното право на ползване върху
същия за исковия период. Ето защо на етапа на въззивното производство
съдът следва да изходи от установеното в първоинстанционното
производство обстоятелство относно титулярството в правото на собственост
върху процесния имот в патримониума на ответника. С оглед изложеното се
налагат следните правни изводи:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
3
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения
договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият
собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на
ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената
и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни
правоотношения с ищцовото дружество.
Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
/потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е
изчерпателно. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие
и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден
имот при спазване на одобрените от КЕВР публично известни общи условия,
този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за
собствените му битови нужди. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК,
например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение
№2 от 17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017г., ОСГК/.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна
собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие
относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен
със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в
бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице.
Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни
отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през
процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време
е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или
презюмиран/.
4
В конкретния случай се налага извод, че е установено принципното
съществуване на облигационно правоотношение между страните за
процесния период, произтичащо от презюмиран договор за продажба на
топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, а
ответникът С. Ц. И. дължи заплащане на стойността на ползваната услуга.
Касае се за договор при публично обявени общи условия по реда на ЗЕ, по
който жалбоподателят, като собственик на топлоснабден имот в сграда в
режим на етажна собственост, се явява страна по силата на нормата на чл.
153, ал. 1 от ЗЕ. Съобразно действащата нормативна уредба, ответникът се
явява заварен потребител на топлинна енергия за битови нужди. Предвид
елемента на административно регулиране, установен в нормата на чл.153, ал.
1 от ЗЕ, съдът приема, че между страните по делото са налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в
него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ. В този случай за
валидността на облигационно правоотношение не се изисква сключването на
изричен писмен договор за доставка на топлинна енергия, поради което
възраженията на ответника в този смисъл са неоснователни.
Обстоятелството дали ответникът фактически е ползвал
топлоснабдения имот за исковия период е ирелевантно. Така придобитото
качество на битов клиент на топлинна енергия законът не ограничава със срок
и не го поставя под условие, в зависимост от фактическото ползване на
топлоснабдения имот. Изгубването на това качество настъпва при посочените
по-горе законоустановени факти, прекратяващи облигационните отношения
между страните, каквито в процесната хипотеза не се установени.
Ирелевантно към премета на спора е обстоятелството дали ответникът е
живял в имота през исковия период, доколкото отговорността му се
претендира по силата на презюмирания договор за продажба на топлинна
енергия, а както бе посочено задължението за плащане е обусловено
единствено от обема на доставената в имота топлинна енергия. Същото не
отпада в случай, че фактически ползвател на топлинната енергия е лице,
различно от собственика/вещния ползвател на имота /изключение е
разгледаната в Тълкувателно решение №2 от 17.05.2018г. на ВКС по
тълкувателно дело № 2/2017г., ОСГК, хипотеза на договорни
правоотношения с трето ползващо лице, каквато не е налице в настоящия
процес/. В този смисъл релевираните от въззивника доводи, че исковата
5
претенция е неоснователна поради липса на ангажирани доказателства кое
лице е фактическия ползвател на топлинна енергия в процесния имот, са
ирелевантни.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната енергия за отопление на сграда -
етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна
енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1
от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални
топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните
имоти.
Количеството на доставената в процесния имот топлинна енергия се
установява от изготвените от фирмата за дялово разпределение изравнителни
сметки за потребената топлинна енергия в процесния имот, които не са
оспорени от ответника. В същите са посочени резултати от изравняването за
исковия период. Неоспорени са и приложените талони за отчети на уреди за
дялово разпределение за процесния период, които са подписани от абоната
без забележки.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено
в сградата и в жилището на ответника е от значение единствено към
доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност на този
размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл. 162 ГПК. В случая
количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено от
общия топломер, който според заключението на съдебно-техническата
експертиза отговаря на метрологичните изисквания и е годно средство за
търговско измерване. От същото заключение, което съдът кредитира като
пълно и обективно, се установява, че в процесния имот не се ползва топла
вода за битови нужди и всички радиатори са били демонтирани, съответно не
е била доставяна топлинна енергия за отопление и за битово горещо
водоснабдяване. Процесното вземане представлява стойност на топлинна
енергия за сградна инсталация, като делът на ответника е бил изчислен в
6
съответствие с правилата на действащата нормативна уредба; технологичните
разходи били отчислявани ежемесечно от ищеца, като общият топломер в
абонатната станция бил преминал през периодични метрологични проверки.
В този смисъл СГС счита, че при определяне на дължимите суми с
изравнителните сметки е спазена нормативно установената методология и
остойностяването е по нормативно определените цени. Стойността на реално
потребената за исковия период топлинна енергия с включени изравнителни
сметки при съобразяване на неоспорения извод на заключението на съдебно-
техническата експертиза възлиза на сумата от 563, 06 лева. Ответникът нито
твърди, нито доказва да е погасил своето задължение към топлопреносното
предприятие, поради което предявеният иск е основателен.
Следва да се посочи, че претендираните от ищеца вземания за главница
представляват сума за топлинна енергия за сградна инсталация, която
съгласно чл. 153, ал. 6 от ЗЕ е дължима от всички клиенти в сграда - етажна
собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в
имотите си. Те остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата. Съгласно
разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2/25.05.2017г. по тълк. д. №
2/2016г. на ОСГК на ВКС, законодателят регламентира доставката на
топлинна енергия в сгради под режим на етажна собственост като услуга,
която се ползва от самата етажна собственост. Макар последната да не е
персонифицирана, за отношенията в енергетиката законодателят я разглежда
като колективен субект, явяващ се самостоятелен потребител на услугата
"доставка на централно отопление". Законодателното решение е обяснимо с
оглед особеностите на етажната собственост и невъзможността в заварените
сгради централното отопление да бъде доставяно по друг начин, освен чрез
представляващата обща част на сградата отоплителна инсталация. Както е
посочено в решение на Конституционния съд № 5/22.04.2010г. по
конституционно дело № 15/2009г., топлоснабдяването на сградите под режим
на етажна собственост неизбежно се извършва чрез инсталация, която се
явява обща част на сградата. Предназначението на сградната инсталация е да
отоплява вътрешната част на сградата - етажна собственост, и чрез
топлопроводите й топлинната енергия да достига до индивидуалните имоти
на потребителите. Общите части не могат да бъдат отделени от сградата по
начин да задоволяват нуждите само на някои собственици и титуляри на
7
вещни права. Потребителите на топлинна енергия в такава сграда могат да
имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата
топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при
регламентирането на начина на избягване на конфликти между етажните
собственици, е "решава мнозинството". Затова при доставката на централно
отопление в сградите под режим на етажна собственост искането за услугата
се прави не от всеки отделен етажен собственик /той не би могъл да получи
енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/, а от
мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат
решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на
услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху
отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му
централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на
отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите
части енергия при доставката на централно отопление в сградата – чл. 153, ал.
6 ЗЕ.
В тази връзка е налице и тълкуване от СЕС с решение от 09.12.2019г. по
съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС, съгласно т. 1 от което член 27 от
Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври
2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива
93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета във връзка с член 5, параграфи 1 и 5
от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май
2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към
потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на
Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския
парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския
парламент и на Съвета /"Директива за нелоялни търговски практики"/, трябва
да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която
предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост,
присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в
разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната
инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на
отопление и не го използват в своя апартамент – т.е., нормата на чл. 150, ал. 6
8
ЗЕ не е в нарушение на общностното право; Съгласно т. 2 от същото решение,
член 13, параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 5 април 2006 година относно ефективността при крайното
потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на
Директива 93/76/ЕИО на Съвета и член 10, параграф 1 от Директива
2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012
година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви
2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО,
трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която
предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за
топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на
апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия
апартамент.
В този смисъл при установеното облигационно правоотношение между
страните и при съобразяване на действащата през процесния период
нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на
стойността на доставената топлинна енергия, правилно СРС е приел, че
исковете за главници и обезщетение за забава са основателни до размерите и
за периодите, посочени в обжалваното решение. Предвид липсата на
конкретни оплаквания във въззивната жалба срещу приетите за установени от
СРС факти относно иска за обезщетение за забава върху вземането за
потребена топлинна енергия /конкретно относно изпадането в забава за
плащане на главното парично задължение, началния и крайния период на
забавата и размера на вземането/, настоящият съдебен състав в
правоприлагащата си дейност следва да изходи от така установеното от
първата инстанция, като приложи закона, уреждащ спорното право. Отнесено
към разглеждания случай това означава, че съдът приема за основателна
претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД до размера и за периода, посочен в
първоинстанционното решение.
Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на
ограничения въззив, по отношение на разглеждане на спора по същество е
очертан в случая само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния
предмет императивни материалноправни норми. Ето защо в решаващата си
дейност въззивният съд изхожда от фактическите положения, установени от
първоинстанционния съд, като препраща към мотивите на обжалваното
9
решение относно приетото за установено от фактическа страна относно
реалното извършване на услугата дялово разпределение през исковия период
и нейната стойност. По делото са приети изготвените от “НЕЛБО” АД
изравнителни сметки и талони за отчет на водомери и уреди за дялово
разпределение, съдържащи данни за дяловото разпределение на топлинната
енергия за исковия период. Тези документи не са оспорени от ответника и въз
основа на същите се установява, че в топлоснабдения имот е извършвана
услугата дялово разпределение за целия процесен период, поради което
претенцията за заплащането й е установена в своето основание. Задължението
за плащане на цената на услугата е установено в нормата на чл. 22, ал. 1 и ал.
2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от
“Топлофикация София” ЕАД на клиенти в град София, одобрени с Решение
No ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, съгласно които дяловото разпределение на
топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на 61 и следв.
от Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр. 34 от
24.04.2007г., отм. ДВ, бр. 60 от 07.07.2020г./ или чрез възлагане на търговец,
избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача стойността на
услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец. А
според чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването дяловото разпределение на топлинната енергия между
клиентите в сграда - етажна собственост, се извършва възмездно от лицето,
вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от клиентите или от
асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и
приложението към нея.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззивнаемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за
юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 50 лева
съобразно ниската фактическа и правна сложност на делото. Чл. 78, ал. 8, изр.
2-ро от ГПК не допуска размерът на присъденото юрисконсултско
възнаграждение да надхвърля максималния размер за съответното дело,
10
определен по реда на чл. 37, ал. 2 от ЗПП. По аргумент от обратното, законът
допуска размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение да е под
минималния размер за съответното дело, когато сложността му е ниска, както
е в разглеждания случай /така определение № 518 от 03.12.2019г. на ВКС по
ч.гр.д. № 4461/2019г., Четвърто ГО/.
С оглед цената на всеки един от обективно кумулативно съединените
искове и предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение
не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 9483 от 05.06.2023г., постановено по
гр.дело № 4298/2023г. по описа на СРС, ГО, 160 състав, в обжалваната му
част.
ОСЪЖДА С. Ц. И., ЕГН **********, гр. София, жк “****, ап. 33 да
заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, с ЕИК *********, седалище
и адрес на управление гр. София, ул. „Ястребец“ № 23 Б, на основание чл.
273, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК, сумата от 50 /петдесет/ лева – съдебни разноски
за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач "НЕЛБО" АД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11