№ 15278
гр. София, 01.04.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 179 СЪСТАВ, в закрито заседание на
първи април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ГЕРГАНА ИВ. КРАТУНКОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА ИВ. КРАТУНКОВА Частно
гражданско дело № 20241110167859 по описа за 2024 година
Производството е по чл.248 ГПК.
Делото е върнато от СГС с указания първоинстанционният съд да се произнесе с
определение по чл.248 ГПК за изменение на издадената по делото Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК в частта и за разноските.
Въз основа на Заявление по чл.410 ГПК от М. К. Н. чрез адв. К. Б. е издадена Заповед
по чл. 410 от ГПК № 36845 от 21.11.2024 г., с която е разпоредено „Е.П.“ ЕАД да заплати на
заявителя сумата от 31.98 лева, представляваща главница за законна лихва за периода
07.11.2021 г. – 09.10.2024 г. върху сумата от 91.62 лева, за която сума длъжникът е осъден с
влязло в сила съдебно решение, като на заявителя е присъдена държавна такса в размер на
25 лева, а на адвокат К. Б. – 400 лева адвокатско възнаграждение.
По делото е депозирано възражение по по чл. 414а ГПК, като се представят
доказателства за извършено плащане на претендираните суми, но по отношение на
претендираното възнаграждение се излагат аргументи, че от страна на длъжника не е даван
повод за образуване на производството, че сумата е заплатена, а адвокатското
възнаграждение е прекомерно, не е обосновано и справедливо.
Съдът счита, че молбата възраженията на длъжника по отношение на разноските е
основателна по следните съображения:
В заповедното производство намират съответно приложение всички общи правила по
част І от ГПК, в това число и за отговорността за разноски. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, ако
заплатеното от страната възнаграждение за един адвокат е прекомерно спрямо
действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
насрещната страна да намали възнаграждението до минимално определения размер
съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Следва да се посочи, че доколкото длъжникът в заповедното производство е заплатил
задължението си след като е получил заповедта за изпълнение, а същевременно
дължимостта на главницата на задължението му, върху която е начислена и лихвата за
1
забава, предмет на заповедта за изпълнение, е установена със съдебно решение от 05.07.2023
г. (представено по делото), в случая не може да се приеме, че той не е дал повод за
образуване на производството срещу него.
Сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение, т.е. материалният интерес в
производството, възлиза на 31,98 лв. При това положение, при прилагане на правилата на
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата),
минималният размер на разноските за адвокатско възнаграждение за представителя на
заявителя възлиза на 400 лв. (или на 480 лв. с включен ДДС). Това е и размерът,
претендиран със заявлението за издаване на заповед за изпълнение. При съпоставянето на
така определяния съобразно Наредбата размер на тези разноски с размера на претенцията по
делото е очевидно, че присъждането на разноски в подобен размер, който надхвърля
десеторно претендирания би било явно несправедливо.
В тази връзка следва да се съобрази, че с Наредбата, издадена от Висшия адвокатски
съвет, по същество се фиксират минимални цени на адвокатските услуги, като наред с това
се задължава съдът да не присъжда по-ниски от посочените в нея размери (включително
съгласно нормите на чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗА и чл. 78, ал. 5 ГПК). Следователно Наредбата
представлява забранено решение на сдружение на предприятия по смисъла на чл. 101,
параграф 1, б. „а“ ДФЕС. От една страна тя е решение, което обвързва всички адвокати,
които представляват „предприятия“ от гледна точка на посочените разпоредби на
конкурентното право на ЕС, а същевременно Наредбата е приета от орган на тяхната
организация – адвокатурата, т.е. тя представлява „решение на сдружение на предприятия“
по смисъла на посочените разпоредби (това е разяснено още с Решение на Съда на ЕС (СЕС)
от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, макар в него да не се достига до
категоричния извод, че Наредбата попада в кръга забранените от ДФЕС решения). От друга
страна Наредбата има като пряк ефект ограничаването на конкуренцията между адвокатите
и то във вреда на потребителите на адвокатските услуги, тъй като не допуска възможност за
свободно договаряне на по-ниски от заложените в нея цени за тези услуги. Така чрез нея се
ограничава конкуренцията, като същевременно не може да бъде приложено някое от
изключенията, предвидени в чл. 101, параграф 3 ДФЕС. Следователно това решение (т.е.
Наредбата) е нищожна съгласно чл. 101, параграф 2 ДФЕС, която норма има директен ефект.
Съответно съдът не трябва да прилага минималните размери на възнагражденията,
определени в Наредбата (виж Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22).
В случая, съобразявайки както това, че заповедното дело не се отличава с фактическа
и правна сложност, така и размера на вземането, предмет на производството, съдът намира,
че справедливият размер на разноските за адвокатско възнаграждение на адвоката на
заявителя, които биха могли да подлежат на възстановяване по делото от длъжника, възлиза
на 50 лв.
Водим от горното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
2
ИЗМЕНЯ на основание чл.248 ГПК ЗИПЗ по чл.410 ГПК 21.11.2024г. в частта за
разноските като ОСЪЖДА Е.П. ЕАД с ЕИК: *** и адрес: ********** да заплати на
адвокат К. И. Б., с ЕГН ********** сумата от 50 лева адвокатско възнаграждение за
осъществена безплатна правна помощ на основание чл.38 ЗА.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски
съд в едноседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3