Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 06.07.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на седми април през
две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело
№ 13324 по описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 161152 от 27.07.2020 год., постановено
по гр.дело № 50259/2018 г. на СРС, ІІІ
Г.О., 81 състав, е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че В.В.В., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „К.И.И.Б.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***,
бизнес сграда *****, сума в размер на 4128,70 лв., представляваща дължима
главница по договор за потребителски кредит № 1718976 от 25.07.2016 г., ведно
със законната лихва, считано от 03.09.2019 г. до окончателното погасяване на
задължението. С решението на съда е осъдена В.В.В.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „К.И.И.Б.“
ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, бизнес сграда *****,
сума в размер на 732,60 лева- разноски по исковото производство.
Срещу
решението на СРС, 81 с-в е постъпила въззивна жалба от В.В.В., подадена чрез назначения й
особен представител по делото адв.Л.Б., с искане същото да бъде отменено,
и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлен предявения установителен иск. Твърди се, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в нарушение
на съдопроизводствените правила и на материалноправните
разпоредби на закона, по
съображения подробно изложени в жалбата.
Въззиваемата страна- ищец „К.И.И.Б.“ ЕАД, ***, чрез процесуалния си представител юрк.Н.В.оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като
неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното
решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена
в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на
чл.266
от ГПК, които да
променят така приетата за установена
от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва
да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Предвид възприемането
на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Въззивната жалба
е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва
да се разгледа
по същество.
Съгласно чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. При
постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни
норми на закона. С оглед на което същото се явява неправилно, поради следните
съображения:
В
настоящия случай, съдът приема за безспорно установено обстоятелство по делото,
че на 03.02.2015 год. в гр.София е бил сключен договор за потребителски кредит
№ 1718976 между „У.К.Ф.“ ЕАД, гр.София,
като кредитор и В.В.В., като длъжник, по силата на
който кредиторът е предоставил на длъжника потребителски кредит в размер на сумата
от 4500 лв., а длъжникът се е задължил да върне същата на кредитора при
конкретно посочени в договора условия. Установява се също така по делото, от договор
за продажба и прехвърляне на вземания/ цесия/, сключен на 25.07.2016 г. между „У.К.Ф.“
ЕАД, гр.София, като цедент и „К.И.И.Б.“
ЕАД, ***, като цесионер, от препис- извлечение от приложение № 1- списък на длъжниците и вземанията по процесния договор за
прехвърляне на вземания от 25.07.2016 г.,
че вземането на
кредитора „У.К.Ф.“ ЕАД, гр.София към длъжника
В.В.В. по договор за потребителски кредит, сключен на
03.02.2015 г. е прехвърлено на ищеца „К.И.И.Б.“ ЕАД, ***.
Прехвърлянето на вземане /цесията/ е договор, с който
кредиторът на едно вземане /цедент/ го прехвърля на
трето лице /цесионер/. Длъжникът по вземането не е
страна по договора. Тъй като цесията засяга интересите освен на страните по
договора и на трето лице – цедирания длъжник, се
налага извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника за
цесията – чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи действие, съобщението трябва да
бъде извършено от цедента – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Без да
е елемент от фактическия състав на договора, съобщението има значение с оглед
на третите лица – цедирания длъжник, правоприемниците
и кредиторите на цедента и на цесионера.
Прехвърлянето на вземането има действие за всички трети лица от момента, в
който съобщението бъде получено от длъжника – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Непротиворечива
е съдебната практика, че съгласно
разпоредбата на чл. 99 ал. 4 ЗЗД прехвърлянето на вземането има действие
спрямо длъжника от деня, когато е съобщено от предишния кредитор - от цедента и че правно релевантно за действието на цесията
спрямо длъжника е единствено съобщаването й извършено от цедента,
но не и от цесионера - новия кредитор; момента, от
който цесионерът е материалноправно
легитимиран кредитор по цесията срещу длъжника, съгласно чл. 99 ал. 4 ЗЗД е
момента, от който цесията поражда действие спрямо длъжника - датата на
уведомлението до длъжника, извършено от цедента. Ако
към исковата молба по иск на цесионера срещу
длъжника, е приложено уведомление на цедента до
длъжника за извършената цесия, същото уведомление, достигнало до длъжника с
връчване на препис от исковата молба, съставлява надлежно съобщаване за
цесията, съгласно чл. 99 ал. 3 пр. 1 ЗЗД, прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника, на основание чл. 99 ал. 4 ЗЗД и същото следва да бъде
съобразено от съда, като факт от значение за спорното право, настъпил след
предявяване на иска, на основание чл. 235 ал. 3 от ГПК. /В този смисъл е съдебната практика на
ВКС- решение № 123/24.06.2009 г. по т.дело № 12/ 2009 г. на ІІ т.о. и решение №
3/16.04.2014 г. по т.дело № 1711/2013 г. на І т.о./.
Спорът пред настоящата въззивна
инстанция, определен от наведените с въззивната жалба
оплаквания, е концентриран върху това дали цесията е породила действие по
отношение на ответника- длъжник с оглед установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД императивно изискване за съобщаването й на последния, за да има обвързващ и
за него ефект. В процесния
случай по делото е представено пълномощно, по силата на което цедента е упълномощил цесионера
за уведомяване на длъжника за извършената цесия по чл.99, ал.3 ЗЗД. Съдът приема, че по силата на принципа на свободата
на договарянето /чл.9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да
упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. От друга страна, при отсъствието на
специални изисквания в закона за начина на уведомяване на длъжника за цесията,
съобщението до него следва да се приеме за надлежно и когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като приложение към
исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за
изпълнение на цедираното вземане. Като факт от
значение за спорното право, настъпил във висящия процес, извършеното по този
начин уведомление от цедента до длъжника следва да се
съобрази от съда при разглеждане на исковата претенция на цесионера
срещу длъжника съгласно правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК. Ето защо, а и по
аргумент за по-силното основание, извършеното в процесния
случай упълномощаване на цесионера от страна на цедента да уведоми длъжника, представлява друг валиден
начин за нотифициране на цесията. В този смисъл е
постановената от ВКС по реда на чл. 290 ГПК практика, обективирана
в Решение № 123/24.06.2009 г. по т.дело № 12/2009 г. по описа на II т.о.,
Решение № 78/09.07.2014 г. по т.дело № 2352/2013г. по описа на II т.о.,
Решение № 3/16.04.2014 г. по т.дело № 1711/2013 г. по описа на I т.о.
Като споделя и прилага цитираната съдебна практика настоящата въззивна инстанция приема, че изходящото от цедента, чрез нейния пълномощник, уведомление за
извършената цесия, представено с исковата молба на ищеца- цесионер
и достигнало до ответника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията
съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането
поражда действие и за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. В настоящия
случай обаче, съдът приема, че приложеното към исковата молба на ищеца- цесионер уведомление за извършена цесия не е достигнало до
ответника с връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея на назначения
на ответника по делото особен представител адв.Л.Б..
Безспорно същото е връчено на адв.Л.Б., в качеството
й на назначен особен представител на ответника по делото по реда на чл.47, ал.6
от ГПК. В случая връчването на уведомлението за цесията, като приложение към
исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за
изпълнение на цедираното вземане на ответника, чрез
назначения му от съда особен представител по делото, не съставлява надлежно
съобщаване на цесията съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, с което осъщественото
прехвърляне на вземането да е породило действие и за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД.
Съдът приема, че в процесния
случай ответникът по делото не е надлежно уведомен за извършената цесия, тъй
като съобщението за това е достигнало до знанието единствено на неговия особен
представител адв.Л.Б., като тук аргументите се черпят
от особената фигура на особения представител, назначен по реда на чл.47, ал.6
от ГПК. В съдебно производство, в което на ответника-длъжник е назначен особен
представител по реда на чл.47, ал.6 от ГПК, длъжникът не се представлява от надлежно
упълномощен от него адвокат-пълномощник, който би могъл да доведе до знанието
на ответника всички относими към спорното право
факти, включително знанието за извършената цесия. Връчването на уведомлението
за цесия на особен представител на ответника по делото не би могло да се
приравни, нито на връчване на ответника /поради невъзможност за извършване на
фактически действия от страна на особения представител, които да доведат до знанието
на длъжника за цесията/, нито на упълномощен адвокат, който би могъл да извърши
тези фактически действия, доколкото връзката с клиента му се предполага.
Представителната власт на особения представител спрямо ответника по делото,
произтича от акт на съда, с който е назначен същия, като приложение намират правилата
на разпоредбата на чл.47, ал.6 от ГПК, която се свързва с общото правило на
чл.29, ал.3 ГПК – /в този смисъл и мотивите на т. 6 на Тълкувателно
решение № 6 от 06.11.20013 г. по тълкувателно дело № 6/2012г. на ОСГТК, ВКС/,
която представителна власт е ограничена, арг.
чл.29, ал.5 от ГПК, което води до извода, че особеният представител на
ответника по делото не притежава пасивна представителна власт да приема
волеизявления свързани с промяна в материалното правоотношение.
По изложените
съображения и с оглед на обстоятелството, че в процесния
случай цесията на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД не е породила своето действие
спрямо длъжника, въззивният съд намира, че ищецът не
е материалноправно легитимиран да претендира цедираното му вземане срещу ответника, тъй като последният
не дължи да престира на него, а на стария кредитор. С оглед на което, предявения иск с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1
от ЗЗД, във връзка с чл.240 от ЗЗД,
следва да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан.
При така изложените съображения и поради несъвпадане
на приетите от двете инстанции изводи по съществото на спора, първоинстанционното решение, като неправилно и
незаконосъобразно следва да бъде отменено изцяло, включително и в частта
относно разноските, като постановено в нарушение на материалния закон и вместо
това да бъде постановено решение, с което предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1
от ЗЗД, във връзка с чл.240 от ЗЗД, следва да бъде отхвърлен, като неоснователен
и недоказан.
При този изход на спора, на въззиваемата страна-ищец, разноски за въззивното
производство не се дължат. Такива не се дължат и на въззивника-
ответник.
На
следващо място, съдът приема, че на основание чл.77 от ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати по сметка на
СГС, сумата от 82,57 лв.- дължима държавна такса за въззивно
обжалване, с оглед обстоятелството, че ответникът е представляван по делото от
особен представител, подал въззивната жалба.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 161152 от 27.07.2020 год.,
постановено по гр.дело № 50259/2018 г. на СРС, ІІІ Г.О., 81 състав и вместо това
постановява:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „К.И.И.Б.“ ЕАД, ЕИК *****,
със седалище и адрес на управление:***, Бизнес център „*****, срещу В.В.В.,
ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, за установяване дължимостта
на вземане в размер на сумата от 4128,70 лв., представляваща главница- дължима по договор за потребителски кредит
от 03.02.2015 г., прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 28.07.2016 г, за
която сума е издадена на 13.06.2017 г., заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 36929/2017 год. на СРС, Г.О., 81
състав, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА „К.И.И.Б.“
ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес център „*****, да заплати
по сметка на Софийски градски съд, на основание чл.77 от ГПК, сумата от 82,57 лв./
осемдесет и два лева, и 57 стотинки/, представляваща дължима държавна такса по
подадената въззивна жалба.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг.
на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.