Р Е
Ш Е Н И Е № 2653
гр. Пловдив, 28.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на единадесети юни две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 14829 по
описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът
е сезиран с установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, във вр. чл.79 ЗС, предявен от Й.Т.П. против Б.И.М..
В исковата молба се твърди, че
през 1960 г. ****** и ****** на ищцата построили в имот с пл. №***, находящ се
в село ****** къщи и второстепенни сгради. Ищцата сочи, че през 1980 г.
построила пристройка към една от къщите в дворното място. Поземленият имот,
съгласно КРП от 1990 г. бил разделен на два парцела – имот пл. № *** и имот пл.
№*** , като в разписната книга като собственик на имота с пл. № *** (сега ПИ с
идентификатор № *****) бил записан ответникът. Твърди, че считано от 1988 г.
владее ½ идеална част от жилищната сграда с идентификатор № *****.1,
както и цялата сграда с идентификатор № *****. С молба, депозирана на
11.02.2020 г. заявява, че претендира да е собственик на 25/ 88 идеални части от
сградата с идентификатор № *****, като съдът е допуснал изменение на иска с
протоколно определение от 11.02.2020 г. Жилищната сграда имала два входа, като
западният вход се ползвал от ищцата, а този от южната част – от ответника.
Сградата с идентификатор № *****.2 ищцата ползвала като баня и тоалетна,
считано от нейното построяване през 1980 г. Сочи, че ответникът се снабдил с
констативен нотариален акт през 2016 г., с който бил признат за собственик на
ПИ с идентификатор № *****, ведно с всички построени в имота сгради,
включително и за тези, за които ищцата претендира да е собственик. Предвид
изложените твърдения моли за постановяване на решение, с което да бъде признато
в отношенията между страните, че ищцата е собственик на 25/88 идеални части от
жилищната сграда с идентификатор № *****.1, както и на цялата сграда с
идентификатор № *****.2, на основание давностно владение, продължило за първата
сграда от 1988 г., а за втората – от 1980 г. Моли за отмяна по реда на чл.537,
ал.2 ГПК на констативен нотариален ****Претендира разноски.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил
писмен отговор от ответника Б.И.М., със становище за неоснователност на
предявените искове. Твърди, че е собственик на поземления имот и сградите в
него по силата на констативния нотариален акт от 2016 г. Сочи, че жилищната
сграда с площ от 88 кв.м. била построена от **** му още през 1933 г. – 1935 г.,
а не както твърди ищцата - през 1960 г. Не оспорва, че ищцата е построила
сградата с идентификатор № *****.2 през 1980 г., но поддържа, че не е учредял
право на строеж в полза на ищцата, поради което също е неин собственик, по
силата на приращението по чл.92 ЗС. Твърди, че ищцата е **** на неговия заварен
**** Т. М., а самият той – *** на **** си И. М. от втория му брак. **** му имал
3 деца от първия си брак, а от втория – едно. Сочи, че през 1954 г. **** му
събрал всичките си четири деца и изразил устно волята си за подялба на имота с
пл. №***, който към онзи момент бил с площ от 2180 кв.м. Волята на **** му била
къщата от 88 кв.м. и второстепенната постройка от 20 кв.м., както и един декар
от парцела да останат за ответника и ***** му, а останалата част от двора на
запад и построената сграда с площ от 68 кв.м., да остане на ****** на ищцата.
Посочва, че ищцата знаела за волята на **** си, като дори се снабдила с
нотариален акт за собственост през 1985 г. Заявява, че винаги е спазвал волята
на **** си и никога не е имал претенции за другата част от парцела. Не оспорва,
че ищцата ползва част от жилищната сграда, а именно – една стая и килер с обща
площ от 25 кв.м., както и че към тази част тя си изградила баня и тоалетна с
площ от 11 кв.м. Твърди, че не е давал съгласие за изграждането на тази
пристройка, но не се е и противопоставял, предвид уговорката с ищцата да и даде
да ползва тези две стаи, докато тя е жива или пък докато продаде имота. Въпреки
това, никога не е приемал ищцата да е собственик на тези стаи, нито пък тя се
била проявявала като такъв, доколкото знаела, че сградите били изцяло собственост
на ответника. Моли за отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото писмени и гласни доказателства и доказателствени средства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа страна:
От нотариален акт за собственост на недвижим имот,
придобит по давностно владение № ****г., вписан в СВ Пловдив под акт № **** се
установява, че ответникът е признат за собственик на основание давностно
владение по отношение на следния недвижим имот, а именно: ПИ № ****, находящ се
в землището на село ******, общ. *****, с площ от 1,054 дка, в местността
„****“, образуван от имот № ****, ведно с построените в него три сграда: сграда
№ 1 – къща с площ от 88 кв.м., сграда № 2 – друга жилищна сграда (барака, лятна
кухня) с площ от 11 кв.м., сграда № 3 - друга жилищна сграда (барака, лятна
кухня) с площ от 20 кв.м.
С
решение № 1704 от 24.04.2014 г., постановено по гр.д. № 13899 по описа за 2013
г. на Районен съд Пловдив, XVII гр.с., е признато за установено по отношение на
Община *****, че ответникът е собственик на реална част от имот с пл. № **** по
КВС на село ******, която реална част е с площ от 1054 кв.м. и се
индивидуализира като ПИ № *** по действащия кадастрален план на село ****** от
1990 г. и е отхвърлен искът по отношение на останалата площ на процесния имот №
****, извън границите на ПИ №***, площта, явяваща се разлика между цялата площ
от процесния имот – 2180 кв.м. и площта от 1054 кв.м.
От
удостоверение за наследници изх. № 122/ 01.04.2013 г., издадено от кметство
село ******, община *****, се установява, че И. Л. М. е починал на *****г.,
като е оставил за свои законни наследници М. С. М. - ****, починала на ****г.,
С. И.М. – ***, Б.И.М. – ***, Т. И.М. – ***, както и М. И. С. – ****, починала
на *****г.
С
нотариален акт за собственост на имот, придобит по обстоятелствена проверка
№*****, Т. И.М. и Й.Т.П., са признати за собственици по давностно владение по
отношение на едноетажна жилищна сграда с изба, застроена върху 64 кв.м., навес
и лятна кухня, построени в западната част на дворното място, ведно с 1200/2180
идеални части от дворното място, цялото с площ от 2180 кв.м., като имат
реалното ползване на западната част на двора, представляващ имот с пл. №***,
намиращ се северозападно до кв. ** по плана на село ******, при граници: Б. и
М. М., К. М., Л. М. и път.
С
декларация по чл.14 ЗМДТ за облагане с данък върху недвижими имоти вх. № ****/
01.09.2015 г. ответникът е декларирал в данъчната служба жилищните сгради,
построени в имот № **** в село ******.
По
делото са ангажирани гласни доказателствени средства чрез разпит на по двама
свидетели на всяка страна. От показанията на св. А. Т. М., се установява, че
ищцата живее в имота в село ******, ул. „*****“, като ползвала стая, кухня и
баня. св. изяснява, че през 1979 г. – 1980 г. тя направила баня, прилепена до
къщата. Ответникът рядко идвал в имота. Ищцата правила ремонти в имота,
поддържала го годен за живеене. св. изяснява, че познавал ***** на ответника,
която живеела в същата къща, но в други стаи, до 1992 г. – 1993 г. В западната
част на имота имало голяма къща, която била собственост на ответницата и ****
й.
От
показанията на св. С. С. Н. се установява, че ищцата живее в малка къща с
пристройка в края на село ******. Не е виждал ответника в имота. Ищцата правила
ремонт на покрива на имота. Изяснява, че имало и голяма къща, собственост на
ищцата, където тя живеела с **** си преди той да почине преди 1990 г. ***** на
ответника живеела в малката къща, но от другата страна.
От
показанията на св. Д. И. М., **** на ответника, се установява, че познава
процесните имоти от 1976 г., когато се е омъжила за ответника. По това време
дворът бил общ и всички минавали през него, но се знаело кой до къде е; били
построени и къщите – както в частта на ищцата, така и къщата на ответника.
Ищцата не е предявявала претенции към имота на ответника. св. изяснява, че знае
за уговорка през 1954 г. за подялба на мястото между двамата ***** – Т. и З.,
съгласно която новата къща и дворът да е на Т., а останалото – на ответника и
***** му. Установява, че в момента в малката къща в имота живеела ищцата и
***** й, които били допуснати там от ответника от уважение.
От
показанията на св. М. Г. К. се установява, че знае процесния имот от 1950- 1960
г. В дясно от къщата имало друга голяма къща, която била собственост на ******
на ищцата. Изяснява, че до 1986 г. ищцата живеела в голямата къща, като след
това нямал впечатления от имота. Знае, че до 1994 г. ***** на ответника живеела
в къщата.
При така установените правнорелевантни
обстоятелства, чрез събраните в настоящата съдебна инстанция доказателства и
доказателствени средства, съдът по правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК приема
следното от правна страна:
Съдът
е сезиран с установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, във вр. чл.79 ЗС.
Наведеното от ищцата придобивно
основание давностно владение е оригинерно такова и предполага осъществяването
на фактическа власт върху процесния имот в определен от закона срок, с
намерение да се държа вещта като своя. Владението е легално дефинирано в разпоредбата
на чл.68, ал.1 ЗС, като негови основни елементи са обективният (corpus) –
осъществяването на фактическа власт, и субективният (animus) – намерението за
своене. Разпоредбата не посочва характеристиките на упражняваната фактическа
власт, така както това е било при правната уредба, преди приемането на Закона
за собствеността – чл.302 ЗИСС (отм.). Въпреки това правната теория и съдебната
практика са последователни, че владението трябва да е постоянно, непрекъсвано,
спокойно, явно, несъмнено. Така посочените признаци на владението се явяват
логическо продължение на посочените по-горе обективен и субективен признак.
Тяхното установяване предпоставя извода за това дали упражняването на
фактическа власт върху имота представлява владение.
Според презумпцията на чл.69 ЗС
владелецът държи вещта като своя, докато не докаже, че я държи за другиго. Това
е оборима законна презумпция в полза на владелеца поради трудността за
доказване на намерението за своене като психическо състояние. Чрез нея с оглед
на това, което обикновено става, е формулирано заключението за наличие на
неизвестен факт, а именно – субективния признак на владението – намерението да
се държи вещта като своя, като се изхожда от друг факт – обективния признак на
владението – упражняването на фактическа власт върху вещта. Както при всички
оборими законни презумпции, доказателствената тежест се размества и страната,
която я оспорва, трябва да я обори. Така – мотивите към ТР № 1/ 2012 г. на ОСГК
на ВКС.
В случая, предмет на спора е
правото на собственост по отношение на 25/88 идеални части от жилищна сграда с
идентификатор № *****.1 и цялата сграда с идентификатор № *****.2, построени в
поземлен имот в село ******. Ищцата поддържа, че считано от 1988 г. владее
посочените идеални части от жилищната сграда, както и че през 1980 г. е
построила пристройката към нея, и от тогава я владее. По делото не е спорно,
ответникът не отрича, а и се установява от ангажираните гласни доказателства,
че ищцата е изградила процесната постройка с идентификатор № *****.2 през 1980
г. Установява се също, че ищцата и ***** й ползват тази сграда, както и част от
жилищната сграда – една стоя и килер с площ от около 25 кв.м. Ищцата признава,
че собственик на дворното място – ПИ с идентификатор № ***** е ответникът.
Последният се е снабдил се констативен нотариален акт за собственост, с който е
признат за собственик по отношение на дворното място и построените в него
сгради. Установява се също така, че ищцата притежава съседния парцел, ведно с
построената в него жилищна сграда, за което се е снабдила с констативен
нотариален акт през 1985 г. Съгласно него ищцата и нейният **** (Т. И.М.) са
признати за собственици на 1200/2180 идеални части от поземления имот с
планоснимачен номер №***, като има реалното
ползване на западната част от двора. В смисъл че ищцата притежава съседния
парцел, ведно с построената в него къща са еднопосочни и всички разпитани по
делото свидетели, които изясняват, че тя е собственик на „голямата“ къща, в
съседство на процесните сгради. От нотариалния акт се установява също, че
съседен на парцела на ищцата е имот, собственост на Б. и М. М.– ответникът и
неговата *****. В резултат на тези фактически констатации, макар и чрез
поредица от индиции, може да приеме за доказано твърдението на ответника, че
процесният имот е бил поделен устно от неговия **** – И. М., по твърдения начин
– западната част, ведно с голямата къща за ищцата и нейния ****, а останалата
част от имота, ведно с малката къща – за ответника и ***** му. От този момент
всяка от страните е ползвала имота съобразно уговореното, като отношенията им
са били добри – така св. Д. И. М.. Впоследствие, ответникът е допуснал ищцата и
***** й да живеят в част от къщата, поради добрите отношения, които са имали, с
уговорка ползването да продължи, докато намери купувач за имота или реши самият
той да го ползва.
При така установените фактически
положения, за съда се налага извод за неоснователност на предявения иск по
следните съображения. Макар ищцата да е упражнявала фактическа власт по
отношение на процесните имоти, ответникът успя да обори презумпцията, че ги е
държала за себе си, т.е. субективният елемент на владението. По отношение на
частта от жилищната сграда с идентификатор № ******, по делото се установи, че
ищцата и ***** й са били допуснати
да живеят там от ответника. В този смисъл са показанията на св. Д. И. М..
Налице са търпими действия, които по общо правило изключват намерението за
своене. Същото важи и по отношение на спомагателната постройка, за която се
установи, че се ползва като баня. В действителност, доказа се, че тя е
изградена от ищцата и **** й, но не се установи да е учредено право на строеж
от собственика на земята - ответника. Твърденията на ищцата да е извършвала
ремонт на покрива, чрез които действия да е обективирала намерение за своене,
останаха недоказани пълно и главно. Разпитаните по делото св. не бяха
категорични точно на кой имот е правен ремонт на покрива, доколкото както се
посочи, ищцата е собственик на сграда в съседство на процесните. Така св. С. С.
Н. изяснява, че ищцата правила ремонт и на голямата, и на малката, без да е
категоричен нито за времето на извършването, нито в какво се е състоял този
ремонт.
От значение за разрешаването на
правния спор е и обстоятелството, че ответникът се е снабдил с констативен
нотариален акт за собственост за спорните имоти. Съгласно задължителните
разяснения, дадени с ТР № 11/ 2012 г. на ОСГК на ВКС нотариалният акт, с който
се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587 ГПК, не
се ползва с материална доказателствена сила по чл.179, ал.1 ГПК, относно
констатациите на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй
като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При
оспорване на признато с акта право на собственост тежестта на доказване се носи
от оспорващата страна, без да намира
приложение редът на чл.193 ГПК. В мотивите към тълкувателно решение се дава
разяснение за същността на легитимиращото действие на констативния нотариален
акт за принадлежността на правото на собственост, а именно, че правният извод
на нотариуса е верен до доказване на противното с влязло в сила решение. За
оборването на обвързващата доказателствена сила на нотариалния акт досежно
удостовереното право на собственост е необходимо пълно доказване. Разграничават
се две хипотези: Първата, която е и настоящата, е когато оспорващият не
разполага с документ за собственост. Тогава, той следва да докаже
несъществуването на признатото от нотариуса право. Втората хипотеза касае
случаите, при които всяка от страните по спора разполага, легитимира се с титул
за собственост – нотариален акт. Тогава разпределението на доказателствената
тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл.154, ал.1 ГПК,
като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическият състав на
съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание.
При така изложените принципни
съображения, отнесени към конкретния правен спор, като се взеха предвид
събраните доказателства, водят до извода, че ищцата, която се позовава на
оригинерно придобивно основание и която не разполага с нотариален акт за
процесните сгради, не успя да обори легитимиращото действие на констативния
нотариален акт, с който ответникът се е снабдил. При това положение, съдът е
длъжен да възприема легитимиращото действие на констативния нотариален акт.
Ищцата не успя да докаже наведеното придобивно основание, нито пък да обори
това на ответника. Поради това, а и доколкото ответникът обори презумпцията на
чл.69 ЗС, предявеният от ищцата иск следва да се отхвърли.
По отношение на разноските:
При този изход на спора, право на разноски има ответника на
основание чл.78, ал.3 ГПК. Доказа се да са сторени разноски в размер на 450 лв.
за адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие от
16.12.2019 г. (л.59 от делото), които следва да се присъдят в полза на
ответника.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от Й.Т.П., ЕГН: **********, адрес: ***, против Б.И.М., ЕГН: **********, адрес:
***, иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК. във вр. чл.79 ЗС, за признаване
за установено в отношенията между страните, че ищцата е собственик на основание
придобивна давност въз основа на
упражнявано от нея давностно владение, считано от 1988 г. за 25/ 88 идеални части от жилищна еднофамилна
сграда с идентификатор № *****, както и считано от 1980 г. за сградата с идентификатор № *****, и
двете построени в поземлен имот с идентификатор № *****, находящ се в село
******, община *****, обл. Пловдив.
ОСЪЖДА Й.Т.П., ЕГН:
**********, адрес: *** да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК на Б.И.М., ЕГН:
**********, адрес: *** сумата от 450 лв.
(четиристотин и петдесет лева) – разноски в първоинстанционното
производство за заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано от страните в
двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно
с оригинала.
К.К.