Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 08.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г въззивен състав, в
публично заседание на двадесет и четвърти септември през 2019 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Таня Орешарова
ЧЛЕНОВЕ: Десислава Попколева
Ива Нешева
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 9872 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба от 11.06.2019 г. на ответника „Турски авиолинии-Т.Х.Й.“-търговско
представителство на чуждестранно лице, регистрирано при БТТП съгласно решение №
**********/11.12.1997 г. против решението от 23.04.2019 г. по гр. дело № 49932/2018
г. на Софийския районен съд, 53 състав, с което на основание чл. 344, ал. 1, т.
1 КТ е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца С.Б.Р. от
длъжността “специалист продажби“ в „Турски авиолинии-Т.Х.Й.“-търговско
представителство на чуждестранно лице, извършено със заповед от 11.06.2018 г.,
на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ същият е възстановен на длъжността,
заемана преди уволнението и на основание чл.344, ал.1, т.3 КТ вр. чл.225, ал.1 и ал.2 КТ жалбоподателят е осъден да
заплати на ищеца сумата от 17 510,77 лв.-обезщетение за оставане без
работа за периода 11.06.2018 г. – 02.07.2018 г. и за получено в по-нисък размер
на трудово възнаграждение за периода 02.07.2018 г. – 11.12.2018 г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 27.07.2018 г. до окончателното
изплащане.С решението жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца разноски по
делото в размер на 864,00 лв., а по сметка на СРС такси и разноски в размер на
1067,93 лв.
В жалбата се твърди, че решението в
обжалваните части е неправилно поради нарушение на материалния закон и
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила и е необосновано. Според въззивника неправилно
СРС е приел, че процесното уволнение е незаконно, тъй
като работодателят не е спазил разпоредбата на чл.195, ал.1 КТ. Този извод бил
в противоречие с практиката на ВКС, установяваща изискванията относно
мотивирането на заповедта за налагане на дисциплинарното наказание „уволнение“.
Поддържа се, че в заповедта нарушението е посочено достатъчно ясно, а именно: отказ
на служителя да окаже съдействие на пътник във връзка с допускането му до
полет, създаване на конфликт със служители на митническите власти и на партньор
на работодателя-оператор по наземно обслужване. На второ място се твърди и
необоснованост на изводите на СРС, че по делото е останало недоказано, че
служителят е извършил дисциплинарно нарушение, чиято тежест да обосновава
налагането на дисциплинарно наказание „уволнение“. Според жалбоподателя от
събраните по делото гласни доказателства безспорно се установявало, че задължение
на служителите, заемащи длъжността “специалист продажби“, е да оказват
съдействие като обработват документите на съответния нередовен пътник и да осигуряват
издаването на билет за връщане в държавата, от която е бил превозен, като
изводът на СРС, че в случая е била налице обективна невъзможност за изпълнение
на вмененото на служителя задължение е необоснован, доколкото е изграден
единствено на показанията на св.Б., която посочва, че „сам човек не може да
работи на летището“. Според въззивника показанията й следва
да бъдат ценени от съда по реда на чл.172 ГПК, като се има предвид нейната заинтересованост
от изхода на спора, доколкото е бивш служител на ответника, а и с оглед противоречието
им с показанията, дадени от свидетеля М., според когото „в случая един човек
без проблем може да справи“. Освен това свидетелката Б. не е била пряк свидетел
на инцидента и не би могла да твърди дали в този момент е имало и други чакащи
пътници или каквото и да било друго натоварване в работния процес, което да е
попречило на ищеца да окаже съдействие на пътника. Необосновани били и изводите
на СРС, че служителят е реагирал адекватно предвид създалата се ситуация, тъй
като не кореспондирали със събраните по делото гласни доказателства –
показанията на свидетелите С. и М.. На последно място в жалбата са развити
доводи, че тежестта на извършеното от служителя нарушение на трудовата
дисциплина-умишлено неизпълнение на основни трудови задължения, съответства на
тежестта на наказанието, т.е. че работодателят е упражнил законосъобразно
правото си на уволнение, ръководейки се от критериите на чл.189, ал.1 КТ.
Предвид изложеното жалбоподателят моли
въззивния съд да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с
което да отхвърли изцяло предявените срещу него искове по чл.344, ал.1, т.1,
т.2 и т.3 КТ.
Въззиваемият С.Б.Р. – ищец по
исковете – чрез процесуалния си представител оспорва жалбата като неоснователна
и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение – потвърдено,
като правилно и законосъобразно.
Решението на СРС в частта, с която е
отхвърлен иска по чл.344, ал.1, т.3 вр. чл. 225, ал.1
и ал.2 КТ за разликата над присъдените 17 510,77 лв. до пълния предявен
размер от 20 444,10 лв., не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК
и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Това означава, че въззивната инстанция
осъществява контрол за правилността на първоинстанционното
решение по принцип в рамките на заявените в жалбата основания, като служебно
следи единствено за спазването на императивните материалноправни
норми – по арг. от т. 10 ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК
– ВКС и съгласно т.1 ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Решението на СРС е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя мотивите на обжалваното решение
поради което на основание чл. 272 ГПК, препраща към мотивите на СРС. Във връзка
с доводите в жалбата на ответника следва да се добави и следното:
Задължението по чл.195, ал.1 КТ за мотивиране
на заповедта за уволнение е въведено с оглед изискването на чл.189, ал.2 КТ за еднократност на наказанието, с цел съобразяване на
сроковете по чл.194 КТ и възможността на наказания работник да упражни правото
си на защита в хода на съдебното производство. Когато изложените мотиви са
достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта е в съответствие с
чл.195, ал.1 КТ. Съгласно константната практика на ВКС целите на разпоредбата
на чл.195, ал.1 КТ са постигнати, когато нарушението на трудовата дисциплина е
посочено в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание по разбираем за
работника или служителя начин. В конкретния случай посочените в атакуваната заповед
нарушения, извършени на 08.04.2018 г. по време на дежурство на ищеца, заемащ
длъжността „специалист продажби“ /а съгласно номенклатура на работодателя
„служител-продажба на самолетни билети и пътническо обслужване“, са следните: „служителят е отказал да окаже съдействие на
пътник във връзка с допускането му до полет и е създал конфликт със служители
на митническите власти и със служители на партньор на работодателя – „Г.Х.Б.“
ООД.“ Настоящият въззивен състав намира, че с
оглед характера на работата, извършвана от ищеца, която предполага обслужване
на множество пътници в рамките на едно дежурство и съответно контакт с различни
служители от службите за наземно обслужване, карго,
почистване, митница и граничен контрол, описаните по този начин в заповедта нарушения,
не удовлетворяват изискването за равнопоставеност на
страните в правоотношението и за надлежно упражняване на правото на защита на
работника/служителя в хода на съдебното производство. До този извод е достигнал
и първоинстанционният съд, който противно на доводите
в жалбата, се е съобразил с практиката на ВКС досежно
изискванията за мотивиране на заповедта за налагане на дисциплинарното
наказание за да са изпълнени целите на разпоредбата на чл.195, ал.1 КТ.
Въпреки изводите на СРС, че е заповедта е незаконна
на формално основание, последният е разгледал и доводите на ищеца за
незаконосъобразност на уволнението по същество, като е приел, че в хода на
процеса ответникът не е успял да докаже по несъмнен начин, че служителят е
извършил нарушение на трудовите си задължения, чиято тежест да обоснове
налагане на дисциплинарно наказание – уволнение. Въззивният
съд споделя този извод на първоинстанционния съд по
следните съображения:
Съобразно
чл.154, ал.1 ГПК в тежест на работодателя е да докаже, че описаното в заповедта
дисциплинарно нарушение е извършено от работника, като за установяване на
нарушението са допустими всички доказателствени
средства. В конкретния случай от събраните по делото писмени доказателства
безспорно се установяват следните факти: 1/ на 13.04.2018 г. работодателят е
бил уведомен от „Г.Х.Б.“ООД, че на 8 април 2018 г., по време на дежурство, ищецът
е отказал да окаже съдействие на пътник във връзка с допускането му до полет и
е създал конфликт със служители на митническите власти и със служители на „Г.Х.Б.“ООД;
2/ на 20.04.2018 г. работодателят е отправил до ищеца предложение за
прекратяване на трудовия договор от 01.05.2000 г., на основание чл.331 КТ срещу
заплащане на обезщетение в размер на 4 брутни трудови възнаграждения, считано
от 30.04.2018 г., което предложение не е прието от ищеца; 3/ на 15.05.2018 г. /
т.е. повече от месец след като е узнал за събитията от 08.04.2018 г.,/ работодателят
е изискал обяснения от ищеца относно действията му по време на дежурството през
този ден, като същите са описани по начина, по който са описани и в атакуваната
заповед - без посочване на конкретни факти относно пътника, на когото не е
оказано съдействие и относно служителите, с които се твърди, че ищецът е влязъл
в конфликт; 4/ на 11.06.2018 г. работодателят е издал атакуваната заповед за
налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, която е връчена на ищеца в
същия ден при условията на отказ, удостоверен от двама служители на
работодателя.
От ангажираните от ответника гласни доказателствени средства безспорно се установяват и следните
обстоятелства: на 08.04.2018 г. ищецът е бил дежурен заедно със служителя Б.М.
на летище София, терминал 2, но поради здравословни проблеми този служител е
закъснял за работа и когато е пристигнал на летището, С.Р. е отивал към
самолета за да обслужи пътниците за полета, като към този момент документите на
недопуснатия от вечерния полет на 07.04.2018 г. пътник, който е следвало да
бъде превозен обратно към държавата с първия полет на следващия ден, т.е. на
08.04.2018 г., не са били обработени; впоследствие документите му за полета на
08.04.2018 г. били обработени от Б.М. и пътникът е бил качен на полета; ищецът
е отказал на служителя от „Гранична полиция“ - Д.С.да обработи документите на
пътника, тъй като в този момент е бил сам на дежурство; практиката на
работодателя е по време на дежурство да има по двама служители, като единият е
на гишето и извършва регистрация на пътниците за полета, като следи за чекирането, за евентуални проблеми с визи, билети, а
другият е в движение – може да е на чекинг или на
самолета след кацането му за да се подготви следващия полет; в конкретния
случай недопуснатият пътник не е имал билет за връщане, в които случаи се
извършва единствено презаверяване на билета, което
обстоятелство е наложило попълване на допълнителни формуляри от пътника, който
е задържан от служители на Гранична полиция.
От показанията на свидетелката Б. , която е
бивш служител на работодателя и е заемала същата длъжност като тази на ищеца,
се установява, че по време на дежурство винаги има по двама служители на
летището. Когато има случай на недопуснат пътник, за да се оформят документите
му, единият служител остава на гишето и обслужва пътниците, а другият отива до
транзитната зона, където е задържания пътник за да попълни и подпише
формулярите, необходими за издаването на билет за обратния полет.
Въз основа на така ангажираните писмени и
гласни доказателства правилно първоинстанционният съд
е приел, че работодателят не е доказал при условията на пълно и главно
доказване, че ищецът е допуснал нарушение на чл.187, т.3 КТ – неизпълнение на
възложената му работа и трудовите му задължения, произтичащи от трудовото му
правоотношение. Необработването на документите за обратния полет на
недопуснатия от Гранична полиция пътник от страна на ищеца се дължи на
обстоятелства и фактори, които са неподвластни на неговата воля. Именно
закъснението на свидетеля М. за дежурство поради здравословни проблеми и
включване му в процеса на работа на по-късен етап, е довело до невъзможност
ищецът едновременно да обслужва пътниците на гише и да оформи документите на
пътника, който е задържан от Гранична полиция, за което съдействие е бил
помолен в момент когато е бил сам на дежурството. Този извод се подкрепя, както
от показанията на свидетеля С., така и на свидетеля М., който след включването
му в процеса на работа първо е отишъл до самолета, за да изпълни задълженията
си във връзка с предстоящия полет, а след това се е заел с оформяне на документите
на недопуснатия пътник. При така установените факти, отказът на ищеца да
обслужи недопуснатия пътник в момент когато е изпълнявал други свои задължения,
не може да му бъде вменен във вина, тъй като за него е била налице обективна
невъзможност за изпълнение и на това задължение в конкретната ситуация. Горното
обуславя извод, че не е налице нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на
чл.186 КТ, тъй като не се установява виновно неизпълнение на трудовите
задължения от страна на ищеца. Неоснователни са доводите на въззивника
за необоснованост на изводите на СРС, че служителят е реагирал адекватно
предвид създалата се ситуация, тъй като тези изводи не кореспондирали със
събраните по делото гласни доказателства – показанията на свидетелите С. и М.,
а се основали единствено на показанията на свидетеля Б.. Свидетелят С. заявява,
че когато е отишъл при ищеца по повод оформяне на документите на недопуснатия
пътник, последният му заявил, че не може да ги оформи, тъй като в момента е сам,
а свидетелят М. установява, че на смяна винаги има по двама души, които си
разпределят работата съобразно натовареността и различните ситуации. Установява
също така, че когато е пристигнал със закъснение на летището, колегата му е отивал
към самолета за да изпълни задълженията си във връзка с предстоящия полет. Показанията
на свидетелката Б., която добре познава работата на летището, че „сам човек не
може да работи на летището“ не са в противоречие с показанията на свидетеля М.,
който заявява, че на смяна винаги има по двама служители, които разпределят задълженията
помежду си съобразно различните ситуации, т.е. самият работодател е преценил,
че за качественото и ефективно обслужване на пътниците, ползващи авиокомпанията,
са необходими двама служители в една смяна. Ето защо, единствено субективната
преценка на свидетеля М., че „в случая един човек без проблем може да справи“,
не е достатъчна да обоснове извод за виновно неизпълнение на трудовите
задължения на ищеца в конкретния случай.
По отношение на останалите нарушения, описани
в заповедта за уволнение – създаване на конфликт със служители на митническите
власти и със служители на партньор на работодателя, представляващи нарушения на
чл.187, т.8 КТ и чл.190, ал.1, т.4 КТ, въззивният съд
приема, че по делото от страна на ответника не са ангажирани доказателства,
установяващи, че ищецът е създал конфликт със служители на митническите власти.
Свидетелят С. който освен, че не е митнически служител, а служител на Гранична
полиция, изрично заявява, че ищецът не се е държал грубо с него. В действителност
свидетелят заявява, че според него ищецът е бил пиян, тъй като говорел на висок
тон, но в тази част показанията му не следва да бъдат кредитирани, тъй като не
се подкрепят от нито едно от останалите доказателствени
средства. По делото липсват доказателства, установяващи проявено от ищеца грубо
отношение и създаване на конфликт със служители на партньора на работодателя „Г.Х.Б.“ООД,
от когото е постъпил сигнала, по повод на която е започнало дисциплинарното
производство. Свидетелят М. не е присъствал на такъв конфликт, тъй като все още
не е бил пристигнал за дежурството си на летището. Последният заявява, че при
разговор по телефона, докато е пътувал към летището, ищецът е използвал обидни
думи към него, но без да посочва конкретните думи и изрази. Това обстоятелство
обаче е ирелевантно за спора, доколкото не се отнася
до вменените със заповедта за дисциплинарно уволнение нарушения на трудовата
дисциплина. Ето защо, въззивният съд приема, че по
делото не е установено ищецът да е извършил действия, с които е проявил
нелоялно отношение към работодателя, незачитане на доброто му име и
злепоставяне пред трети лица, поради което извършеното от работодателя прекратяване
на трудовото правоотношение, чрез налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“,
се явява незаконно .
Поради съвпадане на изводите на настоящата
инстанция с тези на първоинстанционния съд относно
незаконността на уволнението, решението в частта, с която е уважен иска по
чл.334, ал.1, т.1 КТ, следва да бъде потвърдено.
С оглед основателността на главния иск,
основателни се явяват и исковете за възстановяване на ищеца на заеманата преди
уволнението длъжност предвид безсрочния характер на съществувалото между страните
трудово правоотношение, както и за заплащане на обезщетение на основание
чл.225, ал.1 и ал.2 КТ, поради което решението на СРС следва да бъде потвърдено
и в тези части.
При този изход на спора въззивникът няма право на разноски. Въззиваемата
страна не претендира разноски за въззивното
производство.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 23.04.2019 г. по гр.
дело № 49932/2018 г. на Софийския районен съд, 53 състав в обжалваните части.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 и ал.2 ГПК в 1-месечен срок, който
тече от датата на обявяване на решението – 08.10.2019 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.