РЕШЕНИЕ
№ ………, 28 декември
2017г., гр.София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI-10
състав, на двадесет и осми ноември през две хиляди и седемнадесета година, в
публичното заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: НИКОЛАЙ ЕНЧЕВ
секретар
Анелия Груева, като разгледа докладваното от съдия Енчев т.д. 4694 по описа за
2016г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявени са обективно съединени частични
искове с правна квалификация чл.55, ал.1, предл.І от ЗЗД.
Ищецът „О.“ ЕООД твърди, че в своя
собствен недвижим имот е потребител на електроенергия, доставяна от ответника,
която се пренася до обекта по собствени
на ищеца съоръжения – кабели за външно захранване и метален комплект трафопост.
Твърди също, че е единствен потребител на електрическата енергия, доставяна
през посочените съоръжения и сам ги поддържа. Твърди, че по тази причина и
съгласно разпоредби от закона той не дължи заплащане на такса „пренос“ за
електроенергия като компонент от месечната цена на електроенергията. Поддържа,
че ответникът е начислявал и получавал заплащане на такава цена за ниско
напрежение, макар че същата не се дължи, или евентуално се дължи в по-нисък
размер за средно напрежение. Поддържа, че за времето от 30.06.2009г. до
31.03.2014г. по издадените от ответника фактури, подробно описани в исковата
молба, е заплатил на ответника общо 103 388,11лв. недължима цена за пренос
за ниско напрежение, а ако би дължал такава такса за пренос на ниво средно напрежение,
е заплатил в повече 77 656,86лв. Предявява иск за осъждане на ответника да
заплати сумата 101 042,42лв., представляваща част от недължимо платена
такса „пренос“. При условията на евентуалност, ако се приеме, че такава такса
се дължи, тъй като смята, че следва да заплаща такса за доставена
електроенергия на ниво средно напрежение, а не ниско напрежение, предявява иск за присъждане на сумата
25 000лв., представляваща част от надплатената такава такса за пренос на
средно напрежение. Претендира и законните лихви от датата на предявяване на
иска 19.06.2014г. до окончателното изплащане на главницата, както и разноски.
Ответникът „Ч.Е.Б.“ АД оспорва
исковете изцяло като погасени по давност, тъй като става въпрос за периодични
плащания. Освен това оспорва исковете като неоснователни и поради това, че
ищецът дължи сумите за такса „пренос“, които са включени в цената на
доставяната електроенергия. В тази връзка ответникът поддържа, че от 2006г. и
понастоящем между страните съществува валидно правоотношение, по силата на което
ответникът доставя на ищеца електроенергия, а последният заплаща определената
от ДКЕВР цена на електроенергията и цена
за пренос на енергията. Ответникът твърди, че цената на електроенергията се
определя в зависимост от ангажирания капацитет на мрежата, а не от потребеното
количество енергия и по този начин се формира и цената за пренос. Претендира
разноски.
Софийски градски съд, след като
обсъди събраните доказателства, намира за установено от фактическа страна
следното:
Страните по делото са били обвързани от
договор за продажба на електрическа енергия с номер 99274, сключен на
13.06.2006г. Според договора ответникът е приел да доставя на ищеца
електрическа енергия на местата за доставка, съгласно допълнително споразумение
и съгласно условията на действащите закони и общите условия на доставчика. Като
адрес за контакт с ищеца в договора е посочен гр.София, ж.к. „Младост 1“, бул.
„**********.
Ищецът, като собственик на УПИ, намиращ
се в гр.София, ж.к. „Младост“, бул. „Цариградско шосе“, 7-ми км, заедно със Столична
община като собственик на терен, са били възложители на обект: външно
електрозахранване с кабели 20кV на нов КТП на производствена сграда и офис на
същия адрес, за който обект ищецът е разполагал с необходимата документация. С
протокол от 14.09.2004г. е установена
годността на строежа за ползване, като в част „Електромонтажна“ е констатирано,
че меренето на консумираната електроенергия става на страна
0,4кV. С разрешение № ДК-07-417 от 18.10.2004г. е разрешено ползването на
посочения трафопост и кабели като строеж.
На 27.05.2004г. ищецът е сключил договор
за присъединяване на обект на потребител
към електроразпределителната мрежа, съгласно който е присъединил своя
производствена и офис сграда, намираща се на горния адрес, към мрежата на „Е.С.“
ЕАД. Присъединяването е следвало да се
извърши съгласно предписание изх. № 1661 от 26.06.2003г. С въпросното
предписание „Е.С.“ ЕАД е уведомило ищеца за техническите параметри на присъединяването и че ще се дължи цена за
присъединяване в зависимост от
необходимата предоставена мощност за обекта.
В издаваните от ответника фактури за доставена
електроенергия на посочения обект за 2009, 2010 и 2011 г. е била начислявана
като част от цената и такса за пренос през разпределителна мрежа „ниско
напрежение“.
Със заявление от 21.01.2014г.,
получено на същата дата, ищецът е поискал от ответника становище дали е редно
начисляването на такса за пренос ниско напрежение, при положение че теренът,
трафопостът и кабелът до контролното табло са собственост на ищеца. С писмо от
27.01.2014г. ответникът е отговорил, че
електрическата енергия на обекта на ищеца се измерва със средства за
търговско измерване на ниво ниско напрежение, поради което независимо от собствеността
върху трафопоста и захранващите линии и от границата на собствеността се дължи
цена за пренос по цени за ниво ниско напрежение.
Според заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, по
описаните в исковата молба фактури ищецът е извършвал плащания на цена на
доставената електроенергия, като всички плащания са извършвани по банков път.
Ответникът е получил въпросните плащания, в които се е включвал и компонентът
цена за пренос „ниско напрежение“. Посоченият компонент е бил начисляван по
одобрените от ДКЕВР цени за периода. Общата стойност на електроенергията по
цена за пренос за ниско напрежение е 124 065,73лв., а по цена за пренос за
средно напрежение е 23 023,31лв., като разликата възлиза на
101 042,42лв.
Съдебно-техническата експертиза дава
заключения, че измерването на доставяната на ищеца електроенергия става на ниво
ниско напрежение 0,4кV. Захранването на обекта е извършено съгласно дадените
предписания, като е осъществено чрез разкъсване на съществуващ кабел на бул.
„Цариградско шосе“ на разстояние около 500 м. преди имота. На това място няма
изградено друго мерене и няма друг
трафопост средно напрежение. Изграденият трафопост и другите съоръжения
обслужват само един обект – този на ищеца
и затова са част от обекта, а не част от разпределителната мрежа.
Изграденият трансформатор позволява и измерване на ниво средно напрежение и е
въпрос на техническо решение от коя страна на трансформатора, съответно на
какво ниво да става измерването.
Свидетелските показания не установяват
релевантни факти за решаване на правния спор, поради което не следва да се
обсъждат.
При тези обстоятелства съдът намира
от правна страна следното:
Фактическият състав на непозволеното
увреждане по чл.55, ал.1 предл. І от ЗЗД предполага да се установи извършено от
едната страна даване или, в случая,
плащане, както и изначална липса на основание за това даване или
плащане. Както е указано и в доклада по делото, доказването на факта на
плащането е в тежест на ищеца, а в тежест на ответника е да докаже
осъществяването на валидно основание за получаване на платените суми.
Безспорно се установява по делото,
че ищецът е заплащал цената за пренос за
ниво ниско напрежение. Също така безспорно е, че такава цена се съдържа като
компонент в нормативно установените от ДКЕВР цени на електроенергията за
исковия период. От значение за решаване на спора между страните относно това
дали се дължи заплащане на цена за пренос на електроенергия следва са
нормативните актове, регламентиращи правоотношенията по доставка на
електрическа енергия на крайните потребители. Такъв нормативен акт на първо
място е ЗЕ, който е бил в сила за целия исков период. Освен закона, по силата
на законодателните делегации в чл.91, ал.2 и чл.104, ал.2 от ЗЕ, такива
нормативни актове са и приеманите от ДКЕВР Правила за търговия с електрическа
енергия. Такива правила за исковия период са приетите и съответно обнародвани
за 2009 – в ДВ. бр.42 от 5 юни 2009г. и
в ДВ, бр. 59 от 28 юли 2009, за 2010г. – в ДВ. бр.64 от 17 август 2010г.
и считано от 2013г. – в ДВ. бр.66 от 26 юли 2013г. Въпросните нормативни актове
съдържат и нормативно установени задължения за заплащане на определени цени за
доставена електроенергия и за начин на формиране на тези цени.
При разрешаването на конкретния правен
спор следва да се има предвид също и това, че наличието на търговско
правоотношение между страните по повод доставяната от ответника на ищеца
електроенергия, както и обстоятелството, че цената на електроенергията и
компонентите от тази страна са предмет на нормативно регулиране, сами по себе
си не са достатъчни, за да се приеме, че е налице валидно основание за
получаване на плащанията относно цена за
пренос. Независимо че тази цена е един от компонентите на нормативно
определената цена на електроенергията, необходимо е да се установи, че са били
налице предпоставките, пораждащи правната възможност този компонент на цената
да бъде начисляван и включван в нея. Такива биха могли да бъдат споменатите
нормативно установени задължения, които произтичат от правните норми, уреждащи
продажбата на електроенергия, при положение, че въпросните норми са приложими
спрямо конкретното правоотношение между ищеца и ответника и не са налице
изключенията от тях.
В разглеждания случай са налице
правни норми, по силата на които ответникът е действал като доставчик на
електрическа енергия за ищеца, а последният е имал качеството на краен клиент.
Ответникът не е имал задължения, свързани с преноса и разпределение на
електрическата енергия, а единствено с доставката й до крайните клиенти или
потребители. Ищецът, от своя страна, не е имал правоотношения с други търговци,
осъществяващи пренос или разпределение на електрическа енергия, а е бил краен
клиент спрямо ответника. Доколкото не се установява нещо различно, следва да се
приеме, че договорът между страните е бил сключен при нормативно определени
цени на електроенергията по смисъла на ЗЕ и на цитираните Правила.
За исковия период нормативно
установеното название на ищеца като страна по така описаното правоотношение се е
променяло съгласно измененията в цитираните правни норми, правната уредба на
тези правоотношения е ставала по-подробна, но същината на правоотношението е
оставала еднаква и съответно не са настъпвали промени в правата и задълженията
на страните, от значение за решаване на правния спор. Така съгласно действащите
през 2009 - 2013г. Правила (в ДВ. бр.42 от 5 юни 2009г. и в ДВ, бр. 59 от 28 юли 2009 и ДВ. бр.64 от 17
август 2010г.) ответникът е бил краен снабдител, влизащ в правоотношения както
с разпределителни предприятия, така и с потребителите, а ищецът е имал
качеството потребител. Установените по делото характеристики на
правоотношението между ищеца и ответника действително сочат именно на
правоотношения, по които ответникът се явява краен снабдител и по смисъла на
легалната дефиниция в §1, т.28а, б.А от ДР на ЗЕ. По силата на цитираните Правила (чл.18б, ал.3 и 4 от
Правилата в сила за 2009-2010г. и чл.15, ал.2, т.3 и чл.25, ал.1 и 2 от
Правилата в сила от август 2010г.) потребителите са били задължени да заплащат
нормативно установените цени в пълен размер на крайните снабдители, в това
число и цената за пренос на електрическа енергия, а крайните снабдители са били
длъжни да възстановяват на разпределителните предприятия цената за пренос и за
достъп.
С въвеждането на по-подробна уредба на
договорните правоотношения по повод договорите, сключвани на пазара на
електрическа енергия, с Правилата, обнародвани в ДВ. бр.64 от 17 август 2010г.,
а и с тези от 2013г., са разграничени различните видове договори и страните по
тях. Правоотношението между страните по настоящото дело попада приложното поле
на чл. 11, т.4 от Правилата от 2010 г. и от 2013г. – договор за продажба на
електрическа енергия, защото от твърденията на страните и от събраните
доказателства се установява, че именно такъв е основният предмет на
правоотношението между тях и защото не се твърди и не се доказва страните да са
постигали някакви други уговорки, които да позволяват правоотношението им да се
квалифицира като друг вид договор по смисъла на цитираните норми. Ето защо спрямо
разглеждания договор намират приложение споменатите чл.15, ал.2, т.3
и чл.25, ал.1 и 2 от Правилата от 2010г.
По идентичен начин са уредени
правоотношенията между страните с Правилата, в сила от 2013г., като съгласно
чл.15, ал.2, т.3 ответникът е краен снабдител, а ищецът попада в категорията небитови
крайни клиенти - за обекти, присъединени към електроразпределителната мрежа на
ниво ниско напрежение, когато тези клиенти не са избрали друг доставчик. Това
изменение в наименованието на ищеца като страна в правоотношението произхожда
от междувременно влязлата в сила легална дефиниция на понятието „краен клиент“
в §1, т.27г от ДР на ЗЕ. Съгласно чл.28, ал.1 и 2 от Правилата от 2013г.
крайните клиенти заплащат всички мрежови услуги на крайния снабдител, който възстановява
на оператора на електроразпределителната мрежа съответните цени за достъп, за
пренос или за други услуги.
Изложеното дотук обосновава извод, че е
било налице нормативно установено основание за ищеца да заплаща, а за ответника
да получава начисляваната във фактурите за исковия период цена за пренос на
електрическа енергия. Не се установява да е било налице изключение от
посочените правила, които да освобождават ищеца от разглежданото задължение за
заплащане на цена за пренос. Претенцията на ищеца е обоснована с позоваване на
такова изключение, съдържащо се в чл.18г от Правилата от 2009г. ДВ. бр.42 от 5
юни 2009г. и ДВ, бр. 59 от 28 юли 2009. Аналогична по съдържание норма се
съдържа в чл.30 от Правилата от 2010г. Съгласно цитираните норми потребители,
които захранват собствени обекти или други потребители по мрежи, които не са
собственост на преносното или разпределителното предприятие, заплащат цена за
достъп на електроенергийния системен оператор или на разпределителното
предприятие, т.е не дължат цена за пренос.
Разглежданото изключение обаче не се
прилага за правоотношенията между страните по настоящото дело. Събраните
доказателства сочат, че ищецът не се намира в правоотношения с преносно или с
разпределително предприятие, нито с електроенергийния системен оператор, поради
което няма основание да се позовава на цитираните норми и да заплаща някакви
суми на тези правни субекти. В допълнение, не се установява да е налице и
предпоставката за приложение на цитираните норми, доколкото ищецът не захранва други
потребители, а единствено собствен обект, но не чрез „мрежа“ по смисъла на тези
норми. Събраните доказателства по делото
установяват, че електрозахранването на обекта на ищеца се извършва
посредством трафопост и кабел, представляващ отклонение от друг захранващ кабел.
Посочените кабел и трафопост не могат да се разглеждат като „мрежа“ по смисъла
на нормативните актове, регулиращи преноса и продажбата на електрическа
енергия. В този смисъл е и заключението на съдебно-техническата експертиза. В §1
от допълнителните разпоредби на ЗЕ се съдържат дефиниции на „електропреносна
мрежа“ (т.20) и на „електроразпределителна мрежа“ (т.22). И двете понятия са
определени като съвкупности от електропроводи и електрически уредби, а
разликата в двете се дължи на предназначението им. „Електрическа уредба“ се
дефинира в т.19 от същия параграф като съвкупност от машини, съоръжения и
апарати предназначена
за пренасяне, преобразуване и разпределение на електрическа енергия. Ищецът в
настоящото производство не притежава такава съвкупност от машини, съоръжения и
апарати, а само единично съоръжение. В допълнение, предназначението на
притежаваното от ищеца съоръжение не е това по §1, т.20 от ДР на ЗЕ - да
пренася, преобразува и разпределя електрическа енергия, нито това по §1, т.22
от ДР на ЗЕ – да разпределя такава енергия. Това е така, защото понятието
„разпределение“ е дефинирано в §1, т.49 от ДР на ЗЕ като транспортиране
на електрическа енергия или природен газ през разпределителните мрежи, а в
допълнение чл.88, ал.2 от ЗЕ предвижда, че разпределението на електрическа
енергия е услуга в обществен интерес. При положение, че притежаваните от ищеца
кабел и трафопост служат не за транспортиране, а единствено за доставяне на
електроенергия за собствения му обект, очевидно е, че в случая не става въпрос
за услуга в обществен интерес, следователно въпросният кабел и трафопост нямат
за предназначение „разпределение“ на електроенергия по смисъла на ЗЕ.
Така анализът на приложното поле на
разглежданите изключения по чл.18г, съответно чл.30 от Правилата за търговия с
електрическа енергия води до извода, че тези изключения не се отнасят за
правоотношението, съществуващо между ищеца и ответника. Следователно, няма
правна норма, която да изключва за ищеца нормативно установеното негово задължение
да заплаща на ответника цена за пренос на електрическа енергия. Затова
начисляването на тази цена в издаваните от ответника фактури и плащането й от
ищеца е извършено на валидно правно основание и не е налице плащане без
основание по смисъла на чл.55, ал.1, предл.І от ЗЗД. По тези причини главният
иск се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Неоснователен е и евентуалният иск
за присъждане на сумата 25 000лв. представляваща част от разликата между
цена на пренос за ниско напрежение и цена на пренос за средно напрежение, която
разлика, според ищеца, е платена без основание. Изложените дотук съображения
относно естеството на правоотношението между ищеца и ответника и качеството на
всяка една от страните по него намират приложение и спрямо този иск. Ищецът, в
качеството си на потребител до влизане в сила на нормата на §1, т.27г от ДР на ЗЕ, а след това
в качеството си на „краен клиент“ по
смисъла на същата норма, дължи заплащане на такса за пренос на електроенергия
на основанията, разгледани по-горе. Противно на твърденията в исковата молба,
за ответника не съществува законово задължение да промени нивото на измерване
на изразходваната от ищеца електроенергия от ниско на средно. Напротив, по
аргумент от легалната дефиниция в §1, т.28а, б.А от ДР на ЗЕ, а и съгласно
нормите на чл.94а и чл.97, ал.1,т.4 от ЗЕ, доставянето на електроенергията от
ответника на ищеца следва да е на ниво ниско напрежение. При това положение и
предвид безспорното между страните обстоятелство, че измерването на доставената
на ищеца електроенергия е ставало именно на ниво ниско напрежение и съответната
нормативно установена цена за това е била начислявана от ответника и заплатена
от ищеца, следва да се приеме, че ответникът е начислявал законосъобразно и на
валидно основание цена за пренос на ниво ниско напрежение. Плащането на така
начислената цена не представлява плащане без основание по смисъла на чл.55,
ал.1, предл.І от ЗЗД, поради което и евентуалният иск следва да бъде отхвърлен.
При този изход на спора на основание
чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК в полза на ответника следва да се присъдят 475лв.
разноски за производството и 450лв. юрисконсултско възнаграждение, определено
на основание чл.25, ал.1 и ал.2 от НЗПП.
Мотивиран от горното, Софийски
градски съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ главния частичен иск с
правна квалификация чл.55 ал.1, предл.І от ЗЗД, предявен от „О.“ ЕООД, ***,
съд. адрес ***, Търговски дом, ет.3, кантора 313, адв. Р.А., срещу „Ч.Е.Б.“ АД,
***, за присъждане на сумата 101 042,42лв., представляваща част от платена
без основание цена за пренос на електрическа енергия.
ОТХВЪРЛЯ евентуалния частичен иск с
правна квалификация чл.55 ал.1, предл.І от ЗЗД, предявен от „О.“ ЕООД, ***,
съд. адрес ***, Търговски дом, ет.3, кантора 313, адв. Р.А., срещу „Ч.Е.Б.“ АД,
***, за присъждане на сумата 25 000лв., представляваща част от платена без
основание разлика между цена за пренос на електрическа енергия на ниво ниско
напрежение и цена за пренос на електрическа енергия на ниво средно напрежение.
ОСЪЖДА „О.“ ЕООД, ***, съд. адрес ***,
Търговски дом, ет.3, кантора 313, адв. Р.А., да заплати на „Ч.Е.Б.“ АД, ***, на основание чл.78, ал.3 и
ал.7 от ГПК сумите 475лв. разноски и 450лв. юрисконсултско възнаграждение.
Решението може да се обжалва с
въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в 2-седмичен срок от връчването му.
Съдия: