Р Е Ш Е Н И Е
№.....
/...... 04. 2020г., гр. Варна
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на
единадесети март през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
СВЕТЛАНА КИРЯКОВА
при
секретар Мая Петрова, като разгледа докладваното от съдия Писарова в.т.дело
№174 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по чл.259 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.
№95846/20.12.19г. от И.С.В., чрез адв.Н.И., срещу решение, постановено по ГД
№9723/2019г. на ВРС, 7 състав, с което е отхвърлен предявения от И.В. срещу
Кредит инкасо инвестмънтс БГ ЕООД, като частен правоприемник на БНП Париба
Пърсънал Файненс ЕАД, София, иск с правно основание чл.439 ГПК, за признаване
за установено по отношение на ответното дружество, че ищецът не дължи
изпълнение по изп.дело №20198940400144 по описа на ЧСИ рег.№894, И.Л.Ф.относно
вземане, посочено в заповед за изпълнение №4533/16.05.2011г. и изпълнителен
лист, издадени по ЧГД №7033/2011г. на ВРС, за сумата от 328.66 лева,
представляващи главница по договор за кредит от 16.01.2008г., поради изтекла
погасителна давност след влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК.
В жалбата се излага, че постановеното
решение е неправилно и незаконосъобразно, поради което се иска отмяната му и по
същество уважаване на отрицателния установителен иск. Твърди се, че съдът
правилно е установил хронологията на фактите по делото и изследвал протичане на
давностния срок за събиране на вземането, вкл. в рамките на образуваното
изпълнително производство, респ.основанията за спиране и прекъсване на срока.
Правилно съдът приел, че давността тече от момента на влизане в сила на
заповедта за изпълнение както правилно съдът е приел началния момент за това
15.06.2011г. Въззивникът е съгласен и с изложените от съда мотиви за
приложимостта на ППВС №3/1980г. и постановеното в решение по ГД №2382/2017г. на
ВКС, 4 ГО във връзка с прилагане на ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС и обявяването
му на 26.06.2015г. Твърди се като неправилно разбирането на съда, че след като
изп.производство било образувано през м.11.2011г., то приложение следвало на
намери ППВС 3/80г., според което погасителната давност не тече докато трае
изпълнителния процес относно вземането, поради което и производството по
изпълнение е спряно в периода от 27.02.12г. до 25.06.2015г. Съдът не бил
съобразил, че в този период не са извършвани изп.действия, с които се прекъсва
теченето на срока. Съдът не е преценил, че взискателят е бездействал и срокът
по чл.433, т.8 от ГПК е изтекъл на 27.02.2014г., от който момент
изп.производство се счита прекратено по право. Същевременно, от този момент
27.02.2014г. е започнал да тече нов 5 годишен период, изтичащ на 27.02.2019г.
Поради изтичане на давностния срок въззивникът счита, че не дължи изпълнение на
вземането за главница в размер на 328.66 лева по договор за кредит от 2008г.
като в този смисъл постановеното решение на ВРС противоречи на ТР №2/2015г. на
ВКС. Претендира поради това отмяна на решението и уважаване изцяло на иска
ведно с присъждане на сторените в производството пред въззивния съд разноски.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил
отговор на ВЖ от КРЕДИТ ИНКАСО ИНВЕСТМЪНТС БГ АД, чрез ю.к.Т., чрез който се
оспорва основателността на жалбата. Излага се, че в решението си РС правилно е
приел, че давностния срок не е текъл до постановяване на ТР№2/2015г. на ОСГТК
на ВКС на 26.06.2015г. тъй като с т.10 от същото ТР е прогласено за загубило
сила ППВС 3/1980г. Становището намира опора и в постановената съдебна практика.
/цит. практика на ВКС/ Твърди се, че съотношението между ППВС и ТР е изяснено
пълно в решение по к.г.дело №2382/2017г. на ВКС, 4 ГО. Новата уредба на
давността влиза в сила от момента на обявяване на ТР на 26.06.2015г., но само
при висящност към този момент на изпълнително производство, не и спрямо
приключили такива. Според въззиваемата страна, и към двете намални дати на
течене на 5 годишния давностен срок, към датата на предявяване на вземането и
към настоящия момент не е изтекла предвидената в закона погасителна давност. По
същество съдът е приел, че от момента на прекратяване на изп.производство по
право на 27.02.2014г. до 27.02.2019г. давността е изтекла, но не е отчел, че в
този период са извършвани изп.действия, с които се прекъсва теченето на
погасителна давност – на 15.02.2019г. Въззиваемата страна твърди, че поради
това не е настъпило основание за погасяване на вземането. Прави се довод, че
поради неподаване на възражение от длъжника в заповедното производство по реда
на чл.414 ГПК, то същия е загубил правото да се позовава на факти, които са
настъпили преди този момент, т.е. може да се ползва от исковете по чл.424 ГПК
но само относно факти, които са настъпили след изтичане срока за възражение
срещу издадената заповед за изпълнение. /арг. От чл.439, ал.2 ГПК/ Въззиваемият
споделя резултата от съдебния акт макар да не е съгласен по същество с
изложените от съда мотиви. Моли за отхвърляне на жалбата и потвърждаване на
съдебното решение като правилно и законосъобразно.
В съдебно заседание пред въззивния съд
не се явява въззивникът лично или чрез упълномощения му процесуален
представител, но с писмена молба е заявил, че поддържа жалбата.
Въззиваемата страна, редовно призована,
не изпраща процесуален представител в открито заседание, но с писмена молба
поддържа отговора и оспорване на въззивната жалба.
Страните не правят доказателствени
искания пред въззивния съд, не твърдят нови факти и обстоятелства.
За да се произнесе по спора въззивният
съд съобрази, че производството е било образувано пред РС-Варна по искова молба
на И.С.В., ЕГН **********, срещу „Кредит инкасо инвестмънтс БГ” ЕАД /частен
правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД/, ЕИК *********, гр. София,
с правно основание чл. 439 ГПК, за признаване за установено по отношение на
ответника, че ищецът не дължи изпълнение по изп.дело № 20198940400144 по описа
на ЧСИ рег. № 894 И.Л.Ф.с район на действие ВОС, относно вземане, посочено в
заповед за изпълнение № 4533/16.05.2011г. и изпълнителен лист издадени по ч.гр.
дело № 7033/2011г. по описа на ВРС, а именно: 328,66лева, представляващи
главница по договор за кредит от
16.01.2008г., поради изтекла погасителна давност след влизане в сила на
заповедта по чл. 410 ГПК. Ищецът основава исковата си претенция на следните
фактически твърдения, изложени в обстоятелствената част на исковата молба:
Въз основа на издаден в полза на
ответника изп.лист по влязла в сила заповед за изпълнение издадена по ч.гр.д. №
7033/2011г. по описа на РС- Варна, ищецът е осъден да плати сумата от 328,66
лева главница по договор за банков кредит от 16.01.2008г., ведно със законната
лихва считано от 11.05.2011г. до окончателното изплащане на задължението,
67,28лева представляваща надбавка, 112,40 лева, представляваща лихва за времето
от 30.06.2008г. до 10.05.2011г. и 125 лева разноски по делото. Въз основа на
изп. лист ответникът е образувал изп. дело № 1892/2011г. по описа на ЧСИ рег. №
808. Твърди се, че последното изп.действие по това изп.дело е изпращане на
запорно съобщение до работодателя на 08.08.2013г. С постановление на ЧСИ изп.
производство е било прекратено на основание чл. 433, ал.1, т.8 ГПК.
Впоследствие, въз основа на изп.лист е било образувано изп.д. № 20198940400144
по описа на ЧСИ рег. № 894. Твърди, че предвид датата на последното извършено
изп.действие, понастоящем е изтекла петгодишната давност за принудително
събиране на вземането. Искането
е за уважаване исковата претенция и присъждане на разноски.
В
срока по чл.131 ГПК по делото е постъпил отговор от ответника. Искът се оспорва
като неоснователен. Оспорва изтеклата петгодишната давност за събиране на
вземането. Потвърждава, че въз основа на заявление по чл. 410 ГПК в полза на
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е издаден изп.лист по влязла в сила заповед
за изпълнение издадена по ч.гр.д. № 7033/2011г. на ВРС. Въз основа на изп.лист
и молба от 15.11.2011г., кредиторът е образувал изп.д. № 1892/2011г. по описа
на ЧСИ рег. № 808. Излага правни доводи за това, че във времето, в което е бил
висящ изп.процес, давност не е текла съгласно чл.115, ал.1 б.ж от ЗЗД и ППВС
№3/18.11.1980г., доколкото изп.д. е образувано при действие на разрешенията
дадени с последното. Посочва, че предприетите по това изп. дело действия са,
както следва: изпращане на ПДИ с изх. № 17448/15.11.2011г., изпращане на
запорно съобщение с изх.№ 7055/27.02.2012г. до работодател, изпращане на
запорно съобщение на 08.08.2013г. и 09.10.2013г. до новия работодател. По
силата на договор за цесия от 15.05.2015г., сключен с кредитора, ответникът е
придобил вземането по изп.лист, поради което и е бил конституиран като
взискател по изп.дело. Потвърждава, че поради настъпила перемпция изп.д. №
1892/2011г. е било прекратено от ЧСИ рег. 808. Твърди, че на 18.01.2019г. по
негова молба е било образувано ново изп.д. при ЧСИ рег. 894. По искане
отправено с молбата за образуване на изп.дело, на 15.02.2019г. ЧСИ е изпратил
запорни съобщения до банки и работодателя на ищеца. На 03.06.2019г. е било
изпратено запорно съобщение до новия работодател на ищеца. Претендира се
отхвърляне на исковата претенция и присъждане на сторените по делото съдебно-
деловодни разноски.
Варненският
окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и след преценка на събраните
доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
При преценка редовността на жалбата
съдът констатира, че същата е подадена срещу подлежащ на обжалване акт, в
преклузивния срок, от надлежна страна, чрез редовно упълномощен процесуален
представител, съобразно изискванията за редовност на жалбите. Не тези
изисквания отговаря и постъпилия срещу жалбата отговор на насрещната страна.
Поради това ВЖ е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната част. Обжалваното решение е валидно постановено в
пределите на правораздавателната власт на съда, същото е допустимо, като постановено
при наличие на положителните и липса на отрицателните процесуални предпоставки.
По отношение неправилността на
първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд
е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, които се изразяват в твърдения
за неправилност на първоинстанционното решениe по отношение извода на съда за
течене на погасителната давност относно вземането, предмет на принудително
изпълнение. Съдът неправилно не бил отчел, че при липса на извършени от
взискателя изп.действия в периода от 27.02.2012г. до 27.02.2014г., а такива
доказателства били събрани по делото, че изп.производство е било прекратено по
право към тази дата съгласно чл.433, т.8 ГПК. Поради това и от тази дата е
започнал да тече нов 5 годишен срок, който е изтекъл към 27.02.2019г.
Предявеният
иск намира правно основание в разпоредбата на чл.439 ГПК. Длъжникът може да
оспори чрез иск изпълнението като искът може да се основава само на факти,
настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание. /т.е. факти и обстоятелства, настъпили след
стабилизиране на заповедта за изпълнение/ В тежест на ищеца е да проведе пълно
и главно доказване наличието на правопогасяващи факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, в това число и предпоставките за прилагане на
института на погасителната давност - датата на настъпване на изискуемостта на
задължението и изтичане на законоустановения давностен срок. Срещу това, както
правилно е разпределил доказателствената тежест съда, ответникът следва да
установи правоизключващите си възражения, вкл. осъществяването на юридически
факти водещи до спиране и прекъсване на давността.
С
определението си по чл.140 ГПК съдът е приел за безспорно и ненуждаещо се от
доказване обстоятелството, че по силата на изп.лист, издаден по ч.гр.д. №
7033/2011г. по описа на ВРС, ищецът е бил осъден да заплати на „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД, частен правоприемник на който е ответникът, процесната
сума; че за събиране на вземането е било образувано първоначално изп.дело
№1892/2011г. по описа на ЧСИ рег. № 808, прекратено на основание чл.433, ал.1,
т.8 ГПК, а понастоящем е образувано ново изп.д.№ 20198940400144 по описа на ЧСИ
рег. № 894.
Доколкото не
са оспорени и поискани нови доказателства, въззивният съд основава решението си
на събраните пред първата инстанция. Не се спори, че по заявление на „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ЕАД е издадена заповед по чл.410 ГПК срещу ищеца по ЧГД
№7033/2011г. по описа на ВРС, рег.№ 4533/16.05.2011г. с предмет на вземането - главница
по договор за кредит от 2008г. в размер на 328,66 лева, законна лихва върху
главницата от датата на сезиране на съда - 11.05.2011г. до окончателното
изплащане на главницата; 67,28 лева надбавка; 112,40 лева лихва за времето от
30.06.2008г. до 10.05.2011г., както и разноски по делото. Не се спори и се
установява, че ЧГД №7033/2011г. е било унищожено от м.02.2019г. както, че видно
от извлечението на л.78 по първ. дело, издадената по него заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК е влязла в сила на 15.06.2011г. Видно от извлечението, заповедта
е връчена на длъжника И.В. на 31.05.2011г., когато е започнал за него да тече
срокът за възражение срещу издадената заповед по чл.414 ГПК.
Въз основа
на този изпълнителен лист и по молба на заявителя от 14.11.2011г., е образувано
изп.дело №1892/2011г. на ЧСИ рег. № 808 З.Д.. С молбата е поискано предприемане
от ЧСИ на всички необходими изп. действия за принудително изпълнение на
задълженията на длъжника. По разпореждане на ЧСИ от 15.11.2011г. е изискана
информация за установяване притежавани от длъжника МПС, недвижими имоти,
трудови договори. На 27.02.2012г. е изпратено запорно съобщение до работодателя
на длъжника, получено на 22.03.2012г. На 08.08.2013г. и 09.10.2013г. са
изпратени запорни съобщения до следващ работодател на длъжника, които са
останали неполучени.
С молба от
30.06.2015г. настоящият ответник Кредит Инкасо инвестмънтс БГ е поискал да бъде
конституиран като взискател по изпълнителното дело като частен правоприемник на
първоначалния кредитор и заявител БНП Париба Пърсънъл Файнънс ЕАД по силата на
договор за цесия от 15.05.2015г. Към молбата е приложен и договорът за цесия от
15.05.2015г. С молбата е направено искане до ЧСИ по реда на чл. 18 ЗЧСИ да
извърши всички необходими действия по движение на изп. дело, като е поискано и
конкретно изп.действие, а именно опис на движими вещи, находящи се в дома на
длъжника. Няма данни по изп.дело ЧСИ да е предприел действия по извършване на
поискания изпълнителен способ. Ответникът е бил конституиран като взискател по
изп.дело, като с молба от 25.11.2015г. и в изпълнение указания на ЧСИ е
представил уведомление до длъжника за извършена цесия, което ЧСИ е разпоредил
да бъде връчено на длъжника. С молба от 24.10.2018г. /с вх.№ при ЧСИ от
30.10.2018г./ ответникът е поискал изп.дело да бъде прекратено на основание чл.
433, ал.1, т. 8 ГПК, като му бъде върнат оригинала на изп. лист. С
постановление от същата дата 30.10.2018г. ЧСИ е прекратил изп. дело на
основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК.
По молба на
цесионера Кредит инкасо инвестмънтс БГ ЕАД, с разпореждане от 18.01.2019г. на
ЧСИ рег. № 894, И.Л.-Ф., е било образувано изп.д. №144/2019г., въз основа на
издадения изпълнителен лист по ЧГД №7033/2011г. на ВРС, 31 състав. Предприети
са от ЧСИ действия за установяване имущественото състояние на длъжника. На 11.02.2019г.
е постъпила поискана електронна справка в регистъра на БНБ за налични банкови
сметки на длъжника. На 15.02.2019г. са изпратени запорни съобщения до
Инвестбанк АД, ПИБ АД, Райфайзенбанк България ЕАД, Банка ДСК ЕАД, Експресбанк
АД, Уникредит Булбанк АД и ЦКБ АД, с наложен запор върху парични вземания на
длъжника в банките както и до работодатели на длъжника. С разпореждане от
27.06.2019г. изп.производство е спряно на основание чл.432, т.1 ГПК въз основа
на обезпечителна заповед на съда, издадена по висящото исково производство по
гр.дело №9723/2019г. на ВРС.
Въз основа
на тази фактическа обстановка въззивният съд споделя мотивите на РС, че
предявения иск е допустим, тъй като е налице висящо изп.производство
№144/2019г. на ЧСИ рег.№894 както и се релевират факти, настъпили след влизане
в сила на заповедта за изпълнение.
Предявеният
иск е основан на твърдения, че ищецът не дължи процесните суми поради наличие
на новонастъпили обстоятелства след влизане в сила на заповедта за изпълнение
чрез погасяване на вземането поради изтекла погасителна давност. Съобразно
разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение,
срокът на новата давност е всякога пет години. Доколкото издадената
заповед има всички последици на съдебно решение – установително действие и
преклудиране на обхванатите от обективните и предели факти, стабилитет и
изпълнителна сила – то спрямо същата не може да се отрече приложимостта на
общата петгодишна погасителна давност като вида и характера на конкретното
вземане е без значение. Срокът от пет години е започнал да тече в случая,
считано от влизане в сила на заповедта, т.е. след 15.06.2011г., съобразно
приетото в приложена извадка от унищожено ЧГД. Впрочем, такава би била и
давността при преценка естеството на вземането, за което постоянната практика
на ВКС сочи като приложима общата давност по чл.110 ЗЗД /относно главницата по
договор за заем/кредит/ Доколкото се касае за съдебно признато вземане, е
приложима именно петгодишната давност, т.е. е налице съвпадане на срока по
чл.110 и чл.117, ал.2 ГПК. Влизане в сила на заповедта не се оспорва от ищеца
нито се твърди, че същия е упражнил правото си на възражение по чл.414 ГПК /или
423 ГПК/
Действително,
основният спор по делото е правен и касае теченето на давностния срок, вкл.
основанията за спиране и прекратяване на образуваното принудително изпълнение
за събиране на вземането по заповедта за изпълнение. В случая искът касае
единствено главницата по изпълнителния лист. Ищецът се позовава на изтекла
погасителна давност, считано от влизане в сила на заповедта за изпълнение, т.е.
считано от 15.06.2011г. От този момент е започнала да тече давност за събиране
на вземането по нея като същото е могло да бъде и принудително осъществено
/събирането му зависи изцяло от волята на кредитора/. Съгласно действащото към
този момент ППВС №3/1980г. и до приемане постановките на новото тълкуване по
този въпрос в ТР №2/2015г. на ОСГТК на ВКС на 26.06.2015г., давност по време на
изпълнителния процес не е текла, на основание чл.115, б.ж от ГПК. След този
момент и занапред в действие е именно ТР №2/2015г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно
т.10 от същото, давността в изпълнителния процес се прекъсва с предприемането
на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
(независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочване на изпълнението чрез налагане на запор
или възбрана, присъединяване на кредитор, възлагането на вземане за събиране
или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаване на пазач,
насрочване и извършване на продан и т. н. до постъпване на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. В ТР изрично са посочени и изпълнителни
действия, които не прекъсват давността: Не са изпълнителни действия и не
прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа
и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от
дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др. За разлика от исковото производство, при което в рамките на
процеса давност не тече, в изпълнителния
процес давността се прекъсва многократно - с предприемане на всеки
отделен изпълнителен способ и с извършване на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ. Взискателят трябва да поддържа с действия
висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски
(извършване на опис и оценка, предаване на описаното имущество на пазач,
отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др.), както и като иска
повтаряне на неуспешни изпълнителни действия и прилагане на нови изпълнителни
способи. Съгласно същата т.10 от диспозитива на решението, "когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на
две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, нова погасителна давност за вземането
започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното
валидно изпълнително действие". Изрично е посочено,
че давността се прекъсва с последното извършено валидно изпълнително
действие.
Правилно в
тази връзка първоинстанционният съд е взел предвид постановките и
задължителното тълкуване дадено в т.10 на ТР № 2/26.06.2015г. по т.д.№2/2013г.
на ОСГТК на ВКС касаещо приложението на института на давността в изпълнителния
процес. Прието е с него, че давността се прекъсва с образуването на изп.дело на
основание чл.116, б.„в ЗЗД и многократно с предприемане на всеки отделен изпълнителен
способ независимо дали изпълнителното действие е предприето по молба на
взискателя или служебно по инициатива на съдебния изпълнител. Наред с това, в
рамките на изпълнителното производство давността не спира да тече, тъй като
взискателят има възможност да избере да действа или не, като изрично е отменено
разрешението дадено с ППВС 3/1980г. в обратен смисъл. Поради тази причина и в
случай на негово бездействие, което състояние е продължило повече от две години
изпълнителното производство следва да се счита прекратено по право, без да има
правно значение обстоятелството дали съдебният изпълнител ще се произнесе с
нарочно постановление за това или не. Актът не ЧСИ има в този случай само
констативно, но не и правопораждащо действие.
В рамките на
конкретното изп.производство по ИД №1892/2011г. предприетите същински действия
по изпълнението спрямо длъжника са изпращане на запорни съобщения от
27.02.2012г., от 08.08 и от 09.10.2013г. Въпросът относно прекъсващият
давността ефект на изпратените запорни съобщения следва да бъде разрешен в
зависимост от това дали реално е наложено поисканото изп. действие. В случая
реално е бил наложен само запорът от 27.02.2012г., тъй като за другите две
запорни съобщения няма данни да са били получени от третото лице. От този момент
до следващото изп.действие с конституиране на цесионера като взискател на
30.06.2015г. са изтекли повече от две години, през които взискателят не е
поискал извършване на каквито и да е изпълнителни действия, вкл.такива
прекъсващи теченето на давността. Или, ако съдът приеме, че до обявяването на
ТР №2/2015г. на 26.06.2015г. е действало ППВС №3/1980г., отм. от посочената
дата на ТР от 2015г., то на 27.02.2014г. изпълнителното дело №1892/2011г. е
било прекратено по право, независимо от постановения едва през 2018г. акт на
ЧСИ, на основание чл.433, т.8 от ГПК. Извършеното пост фактум конституиране на
цесионера не е породило правно действие, тъй като е постановено след перемиране
на изпълнителното производство, т.е. при отпаднала компетентност на съдебния
изпълнител по конкретното изпълнително дело. Така е приел и районният съд в
обжалвания съдебен акт. Поради бездействие на взискателя на 27.02.2014г.,
изп.дело е прекратено по право. Тук възниква правният въпрос относно моментът
на започване теченето на новия петгодишен срок – дали от последното
действително изпълнително действие през 2012г., дали от прекратяване на
изп.производство поради перемпция през 2014г. или най-после, считано от
26.06.2015г. с обявяване на ТР №2/2015г.
Съдът е
приел втората хипотеза, че от 27.02.2014г. започва да тече нов петгодишен срок
за погасяване вземането по давност като до изтичането му на 27.02.2019г.
взискателят е образувал ново изп.дело №144/2019г. и с действия от 15.02.19г. е
прекъснал теченето на давността – на тази дата са наложени няколко запора върху
банкови сметки на длъжника. Правилно съдът е приел, че без правно значение е
обстоятелството, че ЧСИ е постановил прекратяване на изп. дело едва с
постановление на 30.10.2018г., а и същото е постановено след перемиране на изпълнението.
Въззивният съд споделя този извод на
първата инстанция. По въпроса за момента, от който
поражда действие обявявеното за изгубило сила ППВС №3/18.11.1980 г., извършено с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, и за това дали даденото с
т.10 ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС задължително
разрешение има обратно действие във времето по отношение на извършени преди
постановяването му изпълнителни действия по висящи или приключили изпълнителни
производства, са постановени различни съдебни актове, вкл. е висящо и
образувано ново ТР №3/2020г. на ОСГТК на ВКС. По този правен въпрос са постановени решения
по чл. 290 ГПК на ВКС: решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д.
№ 2382/2017 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. №
2917/2018 г. на ВКС, IV г. о. Според дадения отговор на правния въпрос в тези
решения, когато се касае до първоначално приети тълкувателни ППВС и ТР те
имат обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който
правната норма е влязла в сила, като се счита, че тя още тогава е имала
съдържанието, посочено в тълкувателните актове. Възможно е след издаването на
първоначалния тълкувателен акт да настъпи промяна в тълкуваната норма или
свързани с нея други правни норми, или в обществено-икономическите условия,
които да правят вече даденото тълкуване неприложимо или несъответно на
действителния смисъл на закона. В тези случаи при постановяването на нов
тълкувателен акт, с който се изоставя предходното тълкуване на същата правна
норма и се възприема различно тълкуване, последващото тълкувателно решение няма
подобно на първоначалното обратно действие, а започва да се прилага от момента,
в който е постановено и обявено по съответния ред. От този момент престава да
се прилага и предшестващия тълкувателен акт, обявен за изгубил сила. В тази
хипотеза, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се
осъществили факти, които за от значение за съществуващото между страните
правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици
следва да бъдат преценявани с оглед задължителното тълкуване, дадено и
действащо към момента на настъпването им. В противен случай би се придало
същинско обратно действие на новия тълкувателен акт, което е недопустимо, освен
съгласно чл.14 ЗНА по изключение и въз основа на изрична разпоредба
за това.
Според ППВС №3/18.11.1980г., образуването на изпълнителното производство
прекъсва погасителната давност, като след това, докато изпълнителният процес е
висящ, давност не тече. С т.10 ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е
дадено различно разрешение, според което в изпълнителното производство
давността се прекъсва с всяко изпълнително действие, като от момента на същото
започва да тече нова давност, но през времетраенето на изпълнителния процес
давността не спира, поради което и цитираното ППВС е
обявено за изгубило сила. Прилагането на даденото с горепосоченото ТР тълкуване
за период преди постановяването му би имало за последица погасяването по
давност на вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, по
които не са предприемани действия за период по-голям от този срок. Тогава
давността би се счела за изтекла със задна дата, преди момента на постановяване
на новото тълкувателно решение, при действието на ППВС №3/1980г. Ето защо извършената с т. 10 ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2015г. на ОСГТК на ВКС
отмяна на ППВС №3/18.11.1980г., според горецитираните решения на ВКС по чл. 290 ГПК, поражда действие от датата на обявяване на тълкувателното решение –
26.06.2015г., като даденото с последното задължително разрешение се прилага от
тази дата и само по отношение на висящите към този момент изпълнителни
производства, но не и към тези, които са приключили преди това. Такъв отговор
на поставения правен въпрос съответства и на практиката на ЕСПЧ по приложението
на чл. 6, пар. 1 Конвенцията за защита
правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/, според която при аналогични хипотези на нови
тълкувателни решения на ВКС /ТР № 1/04.02.2005 г. на ОСГК на ВКС/, отменящи стари ППВС /ППВС № 4/1964 г./ и придаващи различно задължително тълкуване на една и съща правна
норма, да се придаде обратно действие на новия тълкувателен акт означава да се
наруши правото на ефективен достъп до съд, прокламирано в чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС.
Настоящият
въззивен състав споделя именно тази съдебна практика и в настоящото произнасяне
се придържа към нея. Или, съобразно конкретиката на случая, при обявяване на ТР
на 26.06.2015г., не е било налице висящо изп.производство относно вземането,
тъй като същото е било перемирано на основание чл.433, т.8 ГПК /прекратено по
право/ към предходен момент 27.02.2014г. Това е така независимо от постановения
по молба на взискателя едва през 2018г. акт за прекратяване на
изп.производство. Спрялата да тече погасителна давност по време на
изпълнителното производство съгласно постановките на действащото по време ППВС
от 1980г., е започнала да тече отново, считано от този момент 27.02.2014г. като
до образуване на новото изп.производство, съответно предприемане на няколко
редовни запора на банкови сметки по молба на взискателя, не е изтекъл петгодишния
срок за погасяване на вземането. До този извод е достигнал и РС, поради което
решението в този смисъл следва да бъде потвърдено.
Поради
идентичния правен резултат по въззивното обжалване, разноски се следват на
въззиваемата страна съобразно установените по делото в списък по чл.80 ГПК, на
основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК вр.чл.37 от ЗПрП и чл.25 от Наредбата за
заплащане на правната помощ, до размера от 350 лева. С оглед направеното
възражение за прекомерност на ю.к.възнаграждение, размера на иска и
фактическата сложност на спора, а като прецени и неявяването на
проц.представител в открито заседание, съдът намира, че на страната следва да
се присъди общо възнаграждение в размер на 150 лева.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№5324/29.11.2019г., постановено по гр.дело №9723/2019г. на 7 състав на ВРС, с
което съдът е отхвърлил иска на И.С.В., ЕГН **********,*** срещу „Кредит инкасо
инвестмънтс БГ”ЕАД /частен правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД/,
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София, бул.„Панчо
Владигеров”№21, бизнес център Люлин - 6, ет.2, за признаване за установено, че
ищецът не дължи изпълнение по изп.дело № 20198940400144 по описа на ЧСИ рег.№
894 Ивета Фернандес, относно вземането по заповед № 4533/16.05.2011г. и
изпълнителен лист, издадени по ч.гр.дело № 7033/2011г. на ВРС, за сумата от
328,66лева - главница по договор за кредит,
на основание чл. 439 вр.чл.124 ГПК.
ОСЪЖДА И.С.В., ЕГН ********** да заплати на
„Кредит инкасо инвестмънтс БГ”ЕАД1 ЕИК *********, сумата от 150 лева,
представляваща направени във въззивното производство разноски за
юк.възнаграждение, на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: