О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
гр. Кюстендил,
23.04.2021 г.
Кюстендилският окръжен съд, гражданска
колегия, в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
КАЛИН ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдия
Костадинова в.ч.гр. д.№111 по описа за 2021г. на КнОС и за да се произнесе взе
предвид:
Производството е по реда на чл. 274 и
сл. от ГПК.
Образувано е по постъпила частна жалба
от С.Л.И., с ЕГН ********** и адрес: ***, действаща чрез процесуалния
представител адв. Р.М., със съдебен
адрес:***, насочена срещу определение №24/17.02.2021 г., постановено от Районен
съд – Кюстендил по гр.д.№1537 по описа на съда за 2020 г.
С обжалвания
съдебен акт първостепенният съд е върнал депозираната от С.Л.И. искова молба и
е прекратил производството по делото приемайки, че ищцата не е отстранила в
срок констатирана нередовност на исковата молба чрез заплащане на дължимата в
производството държавна такса.
Частният
жалбоподател релевира доводи за неправилност на обжалваното определение,
произтичаща от неговата незаконосъобразност и неправилност. Приема, че
доколкото РС – Кюстендил е бил сезиран с иск за обезщетяване на причинени от
деликт неимуществени и имуществени вреди, съставляващ и престъпление, за което
ответникът е признат за виновен с влязло в сила Споразумение от 11.09.2018 г.
по НОХД №352/2018 г. по описа на РС – Кюстендил, то ищцата по право е
освободена от заплащане на такси и разноски в производството по аргумент от разпоредбата
на чл.83, ал.1, т.4 ГПК. Поддържа виждането си, че за освобождаването, респ.
отказът да се освободи ищцата от заплащането на такси и разноски в
производството, съдът дължи произнасяне с нарочен съдебен акт, който да подлежи
на самостоятелно обжалване. Конкретизира, че с определение, постановено в
съдебно заседание от 03.02.2021 г., съдията – докладчик се произнесъл по
особеното искане на ищцата за освобождаването й по реда на чл.83, ал.1, т.4 ГПК
от заплащането на такси и разноски, оставяйки го без уважение и същевременно е
дал указания да се внесе дължимата държавна такса. Частната жалбоподателка
приема, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, водещо до
ограничаване правата й, доколкото в определението,
с което молбата е отхвърлена, изрично било посочено, че не подлежи на
самостоятелно обжалване. В тази връзка се позовава на утвърдена съдебна
практика, намерила отражение в цитираното Определение №359/15.07.2011 г. по
ч.гр.д.№111/2011 г. на ВКС. Отделно от това акцентира, че определението, с
което съдът е отхвърлил молбата на ищцата по чл.83, ал.1, т.4 ГПК е
немотивирано. Сочи, че единствено било посочено, че увреждането на ищцата не е
резултат на обвинението по чл.170, ал.2, пр.1 НК. В тази връзка изтъква, че
изводът на съда е по съществото на спора и не следва такава преценка да се
прави преди постановяване на крайния съдебен акт по делото. Твърди наличие на
идентичност между вредите, чието обезвреждане се търси и деянието, от което са
произтекли и за което е налице влязло в сила споразумение на наказателния съд.
Заключава, че незаконосъобразно съдът е върнал исковата молба, макар по силата
на закона ищцата да е освободена от внасянето на такси и разноски в
производството по реда на чл.81, ал.1, т.4 ГПК, както и поради незаконосъобразно
ограничаване на процесуалните й права. По същество иска отмяна на обжалваното
определение и връщане делото на Районен съд – Кюстендил за продължаване на
съдопроизводствените действия.
В срока по
чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор по частната жалба от насрещната страна Б.Н.К.,
чрез пълномощника адв. СЛ.Л.. Излага съображения за неоснователност на жалбата,
като моли за потвърждаване на обжалваното определение. Поддържа извода на районния съд за
неоснователност на искането за освобождаване на ищцата по реда на чл.83, ал.1,
т.4 ГПК от заплащане на такси и разноски в производството. Аргументира
виждането си с отказа на наказателния съд да конституира С.И. като граждански
ищец в развилото се производство по НОХД №352/2018 г. по описа на РС –
Кюстендил. Същият бил изложил мотиви, че гражданският иск се основавал на факти
и обстоятелства, които са извън предмета на държавното обвинение по чл.170,
ал.2, предл. 1 НК. Акцентира, че липсата на присъда установяваща, че в резултат
на същото деяние са причинени телесни увреждания на ищцата, води до извод за
неприложение на разпоредбата на чл.83, ал.1, т.4 ГПК в конкретния случай.
Приема за несъстоятелно оплакването в жалбата, че съдът не бил указал точния
размер на дължимата държавна такса. Оспорва се и довода, че са допуснати от
съда процесуални нарушения, засягащи процесуалните права на ищцата и изразяващи
се в изричното отбелязване, че актът, с който на същата е отказано да бъде
освободена от заплащането на такси и разноски в производството, не подлежи на
самостоятелно обжалване. В този смисъл уточнява, че посоченият съдебен акт няма
характер на определение по чл.83, ал.2 ГПК и в хипотезата на приложение на
законовата регламентация по ал.1 от цитираната правна норма не се дължи от съда
изрично произнасяне за това дали са се осъществили конкретните факти,
обуславящи извод за освобождаване, респ. отказ за това от заплащане на такси и
разноски в производството.
Съдът, като взе
предвид оплакванията в частната жалба и изложените в отговора възражения,
съобрази събраните по делото доказателства и приложимия закон, намира следното
от фактическа и правна страна:
При служебна проверка за допустимост и редовност на
частната жалба, настоящият съдебен състав намира, че същата е подадена в законоустановения
срок срещу подлежащ на обжалване акт от легитимирано за това лице, поради което
е допустима. При служебната проверка за редовност на частната жалба се
установява, че тя отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2 от ГПК, във връзка
с чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 от ГПК и чл. 261 от ГПК.
Разгледана по същество жалбата е основателна.
Съображения:
Производството пред Районен съд – Кюстендил е образувано
по искова молба, подадена от С.Л.И. против Б.Н.К. с искане ответникът да бъде
осъден да заплати на ищцата сума в размер на 6 000 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди – претърпени болки и страдания в резултат на
извършено от ответника на 18.05.2017 г. престъпление, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 18.05.2017 г. до окончателното изплащане, както и
сума в размер на 391.70 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди –
разходи за медицински изделия, провеждането на диагностично – консултативни
процедури и закупуването на лекарства, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. В исковата
молба, като особено искане е поискано ищцата на бъде освободена от внасяне на
такси и разноски в производството на осн. чл.83, ал.1, т.4 ГПК, по което искане
съдът не се е произнесъл с нарочен съдебен акт.
Съдът, приемайки молбата за редовна, е разпоредил препис
от същата да бъде изпратен на ответника, който в законоустановения срок е
депозирал отговор. Във връзка с направено в отговора възражение по редовността
на исковата молба с определението по чл.140 ГПК съдът е констатирал, че след
извършена повторна проверка, я намира за отговаряща на изискванията на чл.127 и
чл.128 ГПК, при което е насрочил делото за разглеждане в о.с.з.
По делото са проведени две открити съдебни заседания
съответно на 16.12.2020 г. и на 03.02.2021 г., като при второто о.с.з. във
връзка с допусната от съда съдебно-медицинска експертиза и указание до ищцата
да внесе депозит за експертизата, процесуалният й представител е направил
възражение, че същата е освободена от заплащането на такси и разноски в
производството на осн. чл.83, ал.1, т.4 ГПК и е поискал съдът да се произнесе
изрично по направеното искане, заявено още с исковата молба.
С определение от 03.02.2021 г., постановено в съдебно
заседание, районният съд е отхвърлил като неоснователна молбата на ищцата по
чл.83, ал.1, т.4 ГПК, мотивирайки своя отхвърлителен диспозитив с довода, че
увреждането, което се поддържа да е осъществено спрямо ищцата от ответника, не
е в резултат на обвинението по чл.170, ал.2, пр.1 НК. Със същото определение е
оставил без движение исковата молба като е указал на ищцата в седмодневен срок
да внесе по сметка на съда държавна такса в размер на 4% върху цената на иска,
а именно върху сумата от 6391.70 лв. Отбелязал е, че определението не подлежи
на обжалване.
С обжалваното определение, районният съд, приемайки че не
са изпълнени в срок указанията на съда за заплащане на дължимата д.т., е върнал
исковата молба и е прекратил производството по делото.
При така
установеното от фактическа страна, КнОС от правна приема следното:
За да върне исковата молба, съдът следва да е установил
по реда на чл.129, ал.1 ГПК нередовности по същата, да е указал на ищеца в
какво точно се изразяват и нередовностите да не са отстранени в преклузивния
срок.
Определящ в случая е въпросът относно правилността на
извода на районния съд за констатирана по исковата молба нередовност,
изразяваща се в незаплатена държавна такса, респ. следва да бъде установено
дали в случая са били налице предпоставките за освобождаване на ищцата по реда
на чл.83, ал.1, т.4 ГПК от заплащане на такси и разноски в производството.
Преди да се обсъди този материалноправен въпрос
настоящият съдебен състав следва да отговори на изложения в частната жалба
довод за допуснато от районния съд процесуално нарушение свързано с
непредоставянето на ищцата на възможността да обжалва съдебния акт, с който
съдът е оставил без уважение искането й по чл.83, ал.1, т.4 ГПК, доколкото
същият е преюдициален и при установено процесуално нарушение, обжалваното
определение подлежи на отмяна само на това основание без да се обследват
останалите доводи относно порочността му.
Обжалваното определение е постановено на основание
чл.129, ал.4 вр. ал.2 вр. чл.128, т.2 ГПК. Същото не представлява определение,
с което се прегражда по-нататъшното развитие на първонистанционното
производство, нито представлява случай, изрично предвиден от закона на
определение, което подлежи на обжалване с частна жалба. Соченият съдебен акт
няма характер на определение по чл.83, ал.2 ГПК. Не се касае до хипотеза на
молба на ищеца за освобождаване от внасяне на държавна такса по преценка на
съда въз основа на посочените в закона обстоятелства. В изброените по чл.83,
ал.1 ГПК случаи ищците са освободени от заплащане на такси и разноски по силата
на закона и не е необходим нарочен акт на съда след извършване на преценка дали
са се осъществили конкретни факти. Дали съдът е приложил правилно нормата на
чл.83, ал.1, т.4 ГПК подлежи на проверка при евентуална частна жалба срещу
определението за прекратяване на производството поради невнасяне на указаната
от съда държавна такса, какъвто именно е настоящият случай. В този смисъл
Определение №445 от 21.10.2016 г. на ВКС по ч.т.д. №1815/2016 г. ВКС.
Разпоредбата на чл.83, ал.1, т.4 ГПК предвижда, че такси
и разноски по производството на делата не се внасят от ищеца по искове за вреди
от непозволено увреждане от престъпление, за което има влязла в сила присъда.
Според нормата на 45 ЗЗД всеки е длъжен да поправи
вредите, които виновно е причинил другиму. За да се породи задължението за
обезвреда, регламентирано с тази обща норма, следва да са се осъществили
кумулативно всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане –
деяние (действие или бездействие), което да е противоправно, извършено виновно
и от него да са налице вреди, които са в причинна връзка с извършеното деяние.
По делото е установено и страните не спорят относно
обстоятелството, че по силата на Споразумение от 11.09.2018 г. по НОХД
№352/2018 г. по описа на РС – Кюстендил ответника по иска е признат за виновен
в това, че на 18.05.2017 г. в гр. Кюстендил, е влязъл в чуждо жилище –
апартамент – собственост на С.Л.И.,***, като е употребил за това сила –
издърпал е насила входната врата навън и веднага е нанесъл удар с пестник в
главата на И. и по-точно в областта на лявото око, като деянието е извършено
нощем, което деяние е признато за престъпление по чл.170, ал.2, пр.1 вр.
чл.170, ал.1, пр.1 НК.
На основание чл.383, ал.1 НПК одобреното от съда
споразумение за решаване на делото има последиците на влязла в сила присъда. По
указанията на чл. 300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд, е
задължителна за гражданския съд относно това дали е извършено деянието,
неговата противоправност и виновността на дееца - елементите на деликтната
отговорност. (Така ТР №5 от 05.04.2006 г. по т.д. № 5/2005 г. на ОСГК на ВКС,
Решение № 14 от 04.05.2011 г. по гр.д. № 1493/2009 г. по описа на ВКС, IV г.о.
и мн.др.).
В случая в самото споразумение е отразено, че деецът –
подсъдимият К., е влязъл в жилището на С.И., като е подпомогнал изпълнителното
си деяние, употребявайки сила и нанасяйки удар с пестник в лицето на И..
Доколкото телесните увреждания на И. се определят като лека телесна повреда
държавно обвинение не е повдигнато и в тази част на изпълнителното деяние, тъй
като същото се преследва по тъжба на пострадалата, което обстоятелство обаче не
води до извод, че изпълнителното деяние на визираното в чл.170, ал.2, пр.1 вр.
чл.170, ал.1, пр.1 НК престъпление не представлява деликт, от които могат да
бъдат претърпени неимуществени и имуществени вреди. Безспорно също така за така
очертаното непозволено увреждане има влязла в сила присъда /в случая
споразумение/, видно от което на пострадалата са причинени телесни увреждания,
което обстоятелство, според настоящият състав, предопределя приложението на
разпоредбата на чл.83, ал.1, т.4 ГПК и ищцата не следва да заплаща такси и
разноски в производството.
По съществото на спора стои вече въпроса за установяване
в производството дали е извършено деянието, неговата противоправност и
виновността на дееца, т.е. елементите на деликтната отговорност, дали разпоредбата
на чл.300 ГПК следва да се приложи спрямо спецификите на конкретния правен спор
или установяване кумулативното наличие на предпоставките за ангажиране на
отговорността по чл.45 ЗЗД следва да се установява от гражданския съд.
Приемайки обратното, районният съд е постановил
неправилен съдебен акт, който подлежи на отмяна с последица връщане делото за
продължаване на съдопроизводствените действия с указания за приложение нормата
на чл.83, ал.1, т.4 ГПК спрямо ищцата в производството.
Мотивиран от горното, Кюстендилският окръжен съд
О
П Р Е
Д Е Л И:
ОТМЕНЯ определение
№24/17.02.2021 г., постановено от Районен съд – Кюстендил по гр.д.№1537 по
описа на съда за 2020 г.
ВРЪЩА делото на Районен съд – Кюстендил за продължаване на
съдопроизводствените действия.
Определението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.