№ 778
гр. София, 07.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Малоселска
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20211100513081 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника И.И.. В. срещу решение от 28.02.2021
г. по гр.д. №72913/2018 г. на Софийския районен съд, 82 състав, с което е уважен
предявеният от Ц.И. М. срещу жалбоподателя установителен иск с правно основание чл.422
ал.1 ГПК вр. чл.535 ТЗ за сумата от 15 000,00 лв. по запис на заповед от 19.12.2012 г. с
падеж на 20.12.2015 г., ведно със законната лихва от 02.10.2017 г. до окончателното
изплащане, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по
гр.д. №69554/2017 г. по описа на СРС, 82 състав, като ответникът е осъден да заплати на
ищеца разноски в исковото и заповедното производство.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно. Сочи, че поради нарушения
от страна на първоинстанционния съд по изготвения доклад неправилно съдът не е
разгледал наличието на каузално правоотношение, доколкото е въвел такова възражение.
Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение
и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Ц.И. М. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по жалбата, в о.с.з. – оспорва същата. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
1
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272
ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Записът на заповед е сделка: той е едностранно волеизявление, облечено в законно
установена писмена форма, с посочено в чл.535 ТЗ съдържание. Записът на заповед може да
се разгледа и като ценна книга - документ, който съдържа абстрактно менителнично
волеизявление за задължаване и материализира правата, които това волеизявление
материализира. Макар и абстрактна сделка, записът на заповед се издава заради конкретни
отношения между издателя и лицето, в чиято полза се поема задължението за плащане на
определена сума пари.
При установителен иск по реда на чл.415 ал.1 вр. чл.422 ГПК съдът е длъжен да
обсъди всички доводи на ответника, както абсолютните възражения на длъжника, т.е.
доводи срещу формата и/или съдържанието на менителничния документ, така и личните
възражения на длъжника т.е. доводи, основани на отношенията си с кредитора - арг. по
чл.465 ТЗ.
По делото е представен запис на заповед, редовен от външна страна - съдържа всички
реквизити, издаден на 19.12.2012 г. от ответника в полза на ищеца за сумата от 15 000,00 лв.
В процесния запис на заповед е посочено, че същият е платим на определен ден - на
20.12.2015 г. И тъй като представеният запис на заповед съдържа всички законоустановени
реквизити, същият е действителен и е породил валидно менителнично задължение.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР №4/2014 г. на ОСГТК, т.17,
предметът на делото по иска, предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК, се определя от правното
твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение
вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Вземането по запис на заповед
произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа.
При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на
вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя
задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално
правоотношение между него като поемател и длъжника - издател по повод или във връзка с
което е издаден записът на заповед. В случая ищецът не е въвел каузалното правоотношение
с издателя на менителничния ефект. С въвеждането на твърдения или възражения от
поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във
връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото
задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза в
производството по чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение
доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица
погасяване на вземането по записа на заповед. По правилото на чл.154 ал.1 ГПК за
разпределение на доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите, на които
основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното,
съответно отричаното право - за съществуването, респ. несъществуването на вземането по
записа на заповед. При липса на спор между страните относно наличието на конкретно
каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед,
съдът разглежда заявените от ответника - длъжник релативни възражения, като например: за
невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по
2
каузалното правоотношение.
Ответникът в срока за отговор по чл.131 ГПК не е релевирал твърдения за наличието
на каузално правоотношение, напротив – твърдял е липсва такова. С изтичане на
едномесечния срок по чл.131 ГПК се преклудират всички възражения, които не са свързани
със служебно приложения на материалния и процесуалния закон от съда, т.е. при които е
нужно заинтересуваното лице да направи съответно волеизявление, с оглед разпоредбата на
чл.133 ГПК. В срока по чл.131 ГПК ответникът трябва да направи фактическите си
възражения срещу иска, т.е. да се позове на правоизключващи и правопогасяващи спорното
право факти, т.е. и по отношение на фактите срокът за отговор е фатален, с оглед
цитираната разпоредба на ГПК. Съдът има задължение да дава на страните указания в
първото по делото заседание, но само във връзка с необходимостта да се ангажират
доказателства за фактите, на които страните вече са се позовали – ищецът в исковата молба,
ответникът - в отговора, и доколкото липсват твърдения за наличието на каузално
правоотношение, то и правилно първоинстанционният съд е разпределил доказателствената
тежест единствено във връзка с менителничното правоотношение.
По изложените съображения и доколкото процесният запис на заповед е съобразен с
изискванията за редовност, настъпил е неговият падеж, както и липсват доказани от
ответника абсолютни и относителни възражения за несъществуване на спорното вземане,
предявеният иск се явява изцяло основателен, т.е. налице е съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено
изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от сумата от 980,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №20054847/28.02.2021 г., поставено по гр.д.
№72913/2018 г. по описа на СРС, ГО, 82 състав.
ОСЪЖДА И.И.. В., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. „******* *******, да
заплати на Ц.И. М., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. „******* на основание чл.78
ал.3 ГПК сумата от 980,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3