РЕШЕНИЕ
№…….………
23.06.2020 г.,
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори
юни две хиляди и двадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
мл.
съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при секретаря
Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл.
съдия Йорданова в. гр.дело № 147
по описа за 2020 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 194653/16.08.2019 г., постановено по
гр.д. № 22026/2018
г. по описа на СРС, 57 състав е признато
за установено по реда на чл.422 от ГПК, че ответникът В.А.Х. дължи на ищеца „Т.С.“
ЕАД заплащането на сума, за която е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК от 06.11.2017г по ч.гр.д. №57910/2017г. на СРС , ІІ
г.о., 57- ми състав, на основание чл.79 от ЗЗД, сумата от 737,17лв., представляващи стойността на незаплатена доставена и
използвана топлинна енергия за
топлоснабден обект – гр. София, ж.к.
„Младост – 2“, бл.******за периода 01.08.2014г. – 30.04.2016г. , ведно със
законната лихва върху главницата от 737,17 лв., считано от 23.08.2017г. до
окончателното й изплащане, като е
отхвърлен искът за разликата над 737,17 лв. до пълния предявен размер от
1298,45 лв. и за периода 01.05.2013г. – 31.07.2014г., като погасен по давност и
плащане. Отхвърлени са исковете за признаване за установено, че ответника дължи
на ищеца
- основание чл.86
ал.1 от ЗЗД сумата от 256,40 лв., представляваща обезщетение за
забавено изпълнение в размер на
законната лихва за периода 15.08.2014г. – 10.08.2017г. върху главницата от
1298,45 лв.;
- на основание чл.79
от ЗЗД сумата от 54,76 лв. – главница за извършено дялово разпределение на
топлинна енергия за периода 01.05.2013г. – 30.04.2016г. ;
- на основание
чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата от 12,15 лв. – обезщетение за забавено изпълнение на
главницата от 54,76 лв. и за периода 15.08.2014г. – 10.08.2017г.
Решението е постановено при участието
на трето лице-помагач на страната на ищеца „Н.“ ЕАД.
Срещу решението в отхвърлителната част
е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Във въззивната жалба
се поддържа, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон.
Поддържа се, че вземанията на ищеца обективирани във във фактура №
**********/31.07.2014 г., съгласно общите условия на дружеството са били със
срок за плащане до 15.09.2014 г., от който момент е настъпила изискуемостта им
и съответно давностния срок за вземането, който е три години не бил изтекъл към
датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение 23.08.2017 г. Изложени са доводи за
материалната легитимация на дружеството да претендира от клиените на топлинна
енергия заплащането на сумите дължими за предоставената услуга „дялово
разпределение“, съобразно разпоредбите на Закона за енергетиката (ЗЕ) и Общите
условия (ОУ) на ищеца. Иска се отмяна на
решението в обжалваната част и присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е
постъпил отговор на въззивната жалба от ответника В.А.Х..
Въззивна жалба е подадена и от
ответника В.А.Х. срещу постановеното решение в установителната му част. Във
въззивната жалба се поддържа, че в посочената част решението е неправилно,
доколкото от ищеца, в чиято доказателствена тежест е било установяването на
този факт, не е доказано наличието на облигационна връзка между страните по
договор за доставка на топлинна енергия. Иска се отмяна на решението в
установителната част. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е
постъпил отговор на въззивната жалба от ищцовото дружество.
Третото лице-помагач не е изразило
становище и по двете подадени жалби.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав
приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество,
първоинстанционното решение е частично неправилно, поради следните съображения.
Предмет на разглеждане са кумулативно
съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във връзка с чл. 149 ЗЕ и чл. 422,
ал. 1 ГПК във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В тежест на ищеца по иска за главница
е да проведе пълно и главно доказване на наличие на обвързваща страните
облигационна връзка и количеството и цената на доставената на насрещната страна
топлинна енергия за процесния период. По иска за лихва ищецът следва да докаже
съществуването и размера на главния дълг, изпадането на ответника в забава и
размера на обезщетението за забава.
Във въззивната жалба на ответника е
наведен единствено довод за липса на облигационна връзка по договор за доставка
на топлинна енергия между страните, който съдът намира за неоснователен по
следните съображения:
По делото е установено, че процесният
имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира
процесният апартамент/ е била присъединена към топлопреносната мрежа
Настоящият съдебен състав споделя
извода на районния съд, че от съвкупната преценка на събраните доказателства се
установява, че ответника е клиент на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Съгласно цитираната разпоредба всички собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Клиенти на топлинна енергия за битови
нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1
ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие /виж. ТР № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г.
на ОСГК на ВКС/.
Следователно, за да бъде задължено
едно лице да заплати цена за топлинна енергия е необходимо последното да е
собственик или титуляр на вещно право на ползване, или лице, което ползва за
собствени битови нужди топлоснабдения имот със съгласието на собственика,
респективно носителя на вещното право на ползване. В конкретния случай,
настоящият състав намира, че по делото са налични достатъчно доказателства, за
да се направи извод, че ответникът е клиент на ТЕ – представена е молба за вписване
на договорна ипотека върху процесния имот от ответника /л.15 от делото., вж.
също писмо от Столична община за идентичност на адреси – л.16/, въз основа на
която може да направи извод, че ответникът е собственик на имота. В допълнение,
ответникът лично е подал и заявление за откриване на партида за топлоснабдяване
до „Т.С.“ ЕАД за горепосочения адрес, същият фигурира и списъка на етажните
собственици към договора за извършване на услугата „дялово разпределение“,
сключен с „Нелбо инженеринг“ ООД /сега „Н.“
ЕАД/, като лично е подписвал и протоколите за отчет, съставяни от третото
лице-помагач / л.79 от делото пред СРС/, като автентичността на отчетите не е
оспорена от Х..
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата
на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, като в закона не
е предвидено изискване за писмена форма на договора. Съобразно изискването на
чл. 150, ал. 2 ЗЕ общите условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите. В случая общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, тъй като са били публикувани. По делото не се твърди, нито има
данни, че ответниците е упражнил правото си на възражение срещу тях в срока по
чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
Поради изложеното, настоящият съдебен
състав приема, че между страните в процесния период са били налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него
права и задължения. Доколкото други доводите за неправилност на решението не са
наведени от ответника и предвид установените по делото фактически положения,
неговата въззивната жалба е неоснователна и обжалваното решение в установителната част
следва да бъде уважено.
На следващо място, съдът дължи
произнасяне по въпроса дали в процесния имот реално е консумирана топлинна
енергия в претендирания размер и цени.
В хода на първоинстанционното
производство са изслушани и приети без възражения заключения на
съдебно-техническа експертиза /СТЕ/ и съдебно-счетоводна експертиза /ССчЕ/, на
които след преценка по реда на чл. 202 от ГПК следва да бъде дадена вяра.
Количеството на потребената ТЕ и респ.
стойността ѝ се установява от заключението на заключението на СТЕ, в
което е посочено реално потребеното количество ТЕ в процесния имота, за
процесния период. От СТЕ се установява, че в имота има две отоплителни тела с
монтирани уреди за индивидуално разпределение и един узаконен водомер за топла
вода, като отчетите са правени при осигурен от абоната достъп и са подписвани
от него / от третото лице-помагач са предоставени отчети за процесния период,
подписани и неоспорени от абоната – л.79 от делото/. За имота за начислявани и
суми за сградна инсталация, които са изчислявани съобразно действащата
нормативна уредба – Наредба № 16-334/06.04.2007 г.
От ССчЕ се установява, че е налице
плащане от 40,00 лв., което обаче е приспаднато от главницата. В ССчЕ са
направени изчисления за дължимите суми съобразно наличните в топлификационното
дружество счетоводни фактури, като относно размера на задължението следва да се
вземе предвид посоченото в СТЕ реално потребено количество ТЕ, а не посоченото
в ССчЕ, която се основава на документи на ищеца.
Настоящият състав, намира извода на
районния съд, че вземанията вкл. отразените във фактура № **********/31.07.2014 г. са погасени
по давност за правилен по следните съображения:
Действащата през процесния период
нормативна уредба - чл. 155, ал. 1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна
енергия в сграда - етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по
един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски и една дванадесета
изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни - след
изменението на ЗЕ от ДВ, бр. 74/2006 г.; 2/ на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация за сградата и една изравнителна вноска; и 3/ по реална
месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и
изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна
енергия за всеки отделен потребител са уредени в действлата през исковия период
Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна
уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ
задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или
прогнозни / не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния
отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе
на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а води до
възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното
отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски
са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При
всички случаи, обаче, това "изравнително" вземане е самостоятелно и
различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни
или прогнозни /, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите
условия, одобрени с решение № ОУ- 02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, клиентите са
длъжни да заплащат месечните вноски в 30-дневен срок от датата на публикуването
им на интернет страницата на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява
за задължението и неговия размер и то има характер на покана. По силата на чл.
114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, т. е за
процесиите главници, по отношение на които се прилагат общите условия, приети
през месец февруари 2014 г., давността тече от деня, в който съответното
задължение е възникнало, т. е. от деня, следващ изтичането на съответния месец.
Съгласно ОУ за продажба на ТЕ,
одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 14.03.2014 г., чл.
32 и чл. 33 дават следната регламентация: В чл. 32, ал. 2 от ОУ е посочено, че
след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни
известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното
количество ТЕ за отчетния период, определено на база изравнителните сметки.
Според чл. 33, ал. 2, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата
по чл. 32, ал. 2 за потребено количество ТЕ за отчетния период в 30-дневен срок
от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. Според чл. 33,
ал. 4, продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва
само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2.
Издаването на изравнителната сметка не
променя срока, в който месечните вноски стават дължими, а следователно и
момента, от който започва да тече погасителната давност за тях. Съгласно
разясненията, дадени с ТР № 3/2011 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на
ВКС, понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б.
"в" ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за
предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт,
чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по
аргумент от чл. 155 ЗЕ и цитираните по-горе разпоредби от общите условия,
вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени
признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б.
"в" ЗЗД. Следователно и вземанията на ищеца към потребителите за заплащане
на цената на използваната за битови нужди топлинна енергия се погасяват с
изтичане на 3-годишен давностен срок. Тригодишният срок, посочен в чл. 111, б.
"в" ЗЗД, започва да тече от деня, в който всяко едно месечно вземане
е станало изискуемо - чл. 114, ал. 1 ЗЗД.
По изложените съображения, прогнозните
месечни вноски за периода м. 05.2013 г. - м.07.2014 г. се явяват погасени по
давност, като това обстоятелство не може да бъде променено от последващо
издаване на нова обща/и фактура/и. Издаването на такава фактура/и не променя
настъпването на изискуемостта по отношение на месечните вноски.
С оглед изложеното, поради погасяване
на част от претендираните от ищеца суми за топлинна енергия за процесния период
по давност, крайният извод на районния съд за дължимост на сумата от 737,17 лв.
/ съобразно СТЕ/ за топлинна енергия за
периода 01.08.2014 г. – 30.04.2016 г. / от страна на ответника е правилен, като
в тази част решението подлежи на потвърждаване.
Настоящият въззивен състав не споделя
извода на първоинстанционния съд за недължимост на таксата да дялово
разпределение от ответниците в полза на ищеца „Т.С.“ ЕАД, поради липсата на
основание за претендирането им.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал.
2 от ЗЕ дяловото разпределение на топлинна енергия между клиентите в
сгради-етажна собственост, се извършва от топлопреносно предприятие или от доставчик
на ТЕ самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публични регистър по
чл. 139а от ЗЕ. На основание чл. 139б от ЗЕ клиентите в сграда-етажна
собственост, избират лице, регистрирано по реда на чл. 139а ЗЕ за извършване на
услугата дялово разпределение, като изборът се извършва с писмено съгласие на
собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в
сградата-етажна собственост, какъвто е и настоящият случай. Съгласно чл. 149б,
ал.3 ЗЕ услугата дялово разпределение се извършва от и за сметка на доставчика
самостоятелно или по сключен от него договор с лице, регистрирано по реда на
чл. 139а, а на основание чл. 36 от ОУ от
2014 г. сумите за дялово разпределение се заплащат от потребителите на
продавача („Т.С.“ ЕАД), който от своя страна заплаща цената на услугите на
дружествата за дялово разпределение.
Съгласно чл. 36, ал. 1 и 2 от ОУ от
2014 г. на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови нужди, клиентите
заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от избран от тях
търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата
на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за отчитане на
един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за
отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати
се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Редът и
начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява
по подходящ начин на клиентите.
Ищецът твърди, че за процесния имот е
била изготвена изравнителна сметка от третото лице-помагач, въз основа на
реален отчет на уредите за дялово разпределение. Въз основа на съвкупната
преценка на доказателствата по делото – отчет за уредите за дялово
разпределение, който е подписан от ответника и заключението на вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза, въззивният съд приема, че услугата дялово
разпределение е била реално осъществена. При действието на така изложената
нормативна уредба и с оглед събраните по делото доказателства, съдът намира, че
е налице основание за ищеца да претендира присъждане на суми представляващи
такси за извършване на услугата дялово разпределение.
При определяне дължимия размер на
таксата дялово разпределение, съдът намира, че следва да отчете направеното от
ответника възражение за погасителна давност, като намира се по давност да
погасени вземанията начислени до юли 2014г. вкл. при съображенията изложени и
относими за погасяване на вземанията за топлинна енергия за същия период, за
отчитането на които са направени разходите за дялово разпределение. Съгласно
приетата съдебно –счетоводна експертиза размерът на таксата за дялово разпределение
за непогасения по давност период 01.08.2014 г. – 30.04.2016 г. възлиза на
сумата от 19,36 лв., която следва да
бъде присъдена в полза на ищеца. За разликата до пълния предявен размер от 54,76
лв. и за периода м. 05.2013 г. - м.07.2014 г., искът следва да се отхвърли като
погасен по давност.
Поради изложените изводи,
първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за заплащане на
такса дялово разпределение до посочения размер следва да бъде отменено и следва
да постанови решение, с което ответникът
да бъде осъден да заплати сумата от 19,36 лв. –главница за дялово разпределение
период 01.08.2014 г. – 30.04.2016 г.
По иска за заплащане на законна лихва
върху главницата за ТЕ - по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на иска за законна лихва предпоставя наличие на главен
дълг и забава в погасяването му. По
делото се установи наличието на главен дълг за периода 01.08.2014 г. –
30.04.2016 г. По аргумент от чл. 119
ЗЗЗД лихва не се дължи върху погасената по давност главница, с оглед на което
акцесорната претенция в тази част се явява неоснователна.
По делото не са ангажирани и каквито и
да било доказателства от страна на ищеца, че ответникът е бил поставен в забава
по отношение на задълженията за заплащане на цената на доставената топлинна
енергия за периода от 01.08.2014 г. – 30.04.2016 г. /възникнали при действието
на горепосочените Общи условия на ищеца от 2014 год./, поради което и при
правилно приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение
на доказателствената тежест следва да се приеме, че релевираните претенции по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
непогасените по давност вземания за посочения период подлежат на отхвърляне. В
частта, с която акцесорния иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сума от 256,40
лв.- обезщетение за забава за периода от 15.08.2014 г. до 10.08.2017 г. е
отхвърлен, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
На следващо място, по отношение на
цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за плащане от
страна на потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в
забава след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени
доказателства за отправена покана от кредитора за плащане на това задължение от
дата, предхождаща подаването на исковата молба, поради което акцесорната
претенция и в тази част за сумата от 12,15 лв. се явява неоснователна и
решението на СРС, макар и по други съображения следва да бъде потвърдено.
Първоинстанционното решение следва да
бъде отменено в частта, с която „Т.С.“ ЕАД е осъдено за заплати на ответника В.А.Х.
сумата над 160,05 лв. до пълния присъден размер от 163,63лв. – разноски в първоинстанционното
производство, както в частта с която дружеството е осъдено да заплати на
ответника сумата над 160,05 лв. до пълния присъден размер от 163,63лв. –
разноски в заповедното производство.
По разноските
При този изход на спора право на
разноски в заповедното и първоинстанционното исково производство имат и двете
страни съразмерно с уважената респ. отхвърлената част на исковете. Право на
разноски във въззивната инстанция има въззивника „Т.С.ЕАД, съразмерно с
намерената за основателна част от въззивната му жалба.
Ответникът Х. следва да бъде осъден да заплати
на ищцовото дружество още 9,07 лв. разноски в първоинстанционното производство,
съразмерно с уважената част на исковете, при общо сторени от дружеството
разноски в размер на 759,49 лв. В.Х. следва да бъде осъдена да заплати на „Т.С.“
ЕАД сумата от още 0,99 лв. – разноски в заповедното производство, съразмерно с
уважената част от исковете и при общ размер на разноските на ищеца в
заповедното производство от 82,44 лв.
Във въззивното производство въззивникът е направил разноски в размер на 200,00
лв. /100 лв. – държавна такса и 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение определено на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37,
ал. 1 ЗПП вр. чл.25 от Наредба за заплащане на правната помощ/. Съразмерно в
уважената част на въззивната жалба ответникът следва да заплати на дружеството
сумата от 4,38 лв. – разноски във въззивното производство.
Въззивникът- ответник Х. няма право на
разноски за въззивното производство, доколкото е упълномощил процесуален
представител – адв. Н. за подаване на въззивна жалба от нейно име, във връзка с която да осъществи и процесуално
представителство пред СГС /пълномощно на л.17 от делото пред СГС/. Въззивната жалба
на ответницата е намерена за неоснователна, поради което на страната не се
дължат разноски. Х. не е ангажирала доказателства за направата на разноски във
връзка със защитата си срещу подадената от „Т.С.“ ЕАД въззивна жалба. В допълнение,
съдът намира, че дори ответницата да бе направила искане за присъждане на
разноски във връзка със защитата срещу подадената от насрещната страна въззивна
жалба и бе представила доказателства за заплащането на тези разноски, такива не
следва да ѝ се присъждат доколкото не е депозиран отговор на въззивната
жалба на ищеца и ответникът не е бил представляван от процесуален представител
във въззивното производство, поради което реално не са извършени действия по правно
представителство и защита.
На основание чл. 280, ал. 3,
т. 1 ГПК настоящото решение е окончателно.
Предвид изложените
съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
194653/16.08.2019 г., постановено по гр.д. №
22026/2018 г. по описа на СРС, 57 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният
от „Т.С.“ ЕАД. ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:*** срещу В.А.Х.,
, ЕГН: **********, адрес: *** иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД във връзка с чл. 149 ЗЕ, за сумата в размер на 19,36 лв., представляваща главница за дялово
разпределение период 01.08.2014 г. – 30.04.2016 г., в частта, с която „Т.С.“
ЕАД. ЕИК: ****** е осъдено да заплати на В.А.Х., ЕГН: ********** сумата над 160,05
лв. до пълния присъден размер от 163,63лв. – разноски в заповедното производство,
както и в частта, с която Т.С.“ ЕАД. ЕИК: ****** е осъдено да заплати на В.А.Х., ЕГН: **********
сумата над 160,05 лв. до пълния присъден размер от 163,63лв. – разноски в
първоинстанционното производство.
И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА В.А.Х., , ЕГН: **********, адрес:
***, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във
връзка с чл. 149 ЗЕ, да заплати на „Т.С.“ ЕАД. ЕИК: ******, със седалище и
адрес на управление:*** сумата от 19,36 лв., представляваща главница за дялово
разпределение период 01.08.2014 г. – 30.04.2016 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
194653/16.08.2019 г., постановено по гр.д. №
22026/2018 г. по описа на СРС, 57 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА В.А.Х., , ЕГН: **********, адрес:
*** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:***
сумата от още 0,99 лв. – разноски в заповедното производство, сумата от още 9,07
лв. - разноски в първоинстанционното производство и сумата от 4,38 лв. -
разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участието
на трето лице-помагач на страната на ищеца „Н.“ ЕАД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.