№....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в публичното съдебно заседание на трети юни
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА ЧЛЕНОВЕ: СИМЕОН СТОЙЧЕВ
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
с участието на секретаря Алина Тодорова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Димитров в. гр. д. № 9435 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 73380/22.03.2019г., постановено по гр. д. № 59887/2018г. по
описа на Софийски районен съд, са отхвърлени
изцяло предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу В.В.Т.и Р.М.Т.
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на: сумата от 433,26лв., представляваща главница за доставена
топлинна енергия в имот с аб. № 358268 за периода м.05.2014г.-м.04.2015г.,
както и по обща фактура № **********/31.07.2015г.; сумата от 118,97лв.,
представляваща лихва за забава за периода 16.09.2015г.-29.05.2018г.; сумата от
18,00лв., представляваща главница за дялово разпределение за периода
м.05.2014г.-м.04.2015г.; и сумата от 5,28лв., представляваща обезщетение за
забава върху главницата за дялово разпределение за периода
16.09.2015г.-29.05.2018г.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищеца
срещу първоинстанционното решение. В жалбата се поддържа, че съдът неправилно е
формирал извод за погасяване по давност на вземанията за главница по обща фактура
за периода м.04.2014г.-м.05.2015г. Сочи
се, че тези вземания стават изискуеми съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ в 45-дневен
срок от изтичане на периода, за който се отнасят, тоест в случая от
15.09.2015г., поради което тригодишната давност не е изтекла. Ето защо се моли
за отмяна на решението и присъждане на сторените разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК са постъпили отговори на въззивната жалба от
ответниците, с които същата се оспорва. Излагат се съображения за правилност на
първоинстанционното решение. Моли се за потвърждаване на решението и присъждане
на сторените разноски.
Третото лице – помагач на
страната на ищеца – „Б.“ ООД не е изразило становище.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните,
намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
За да постанови обжалваното решение, районният съд е приел, че ответниците са
потребители на топлинна енергия за твърдения в исковата молба период, поради
което дължат заплащане на доставената топлинна енергия. Счел е обаче, че по
отношение на вземанията е изтекла погасителната давност, поради което е
отхвърлил предявените искове.
Настоящият
съдебен състав намира,
че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми.
Доколкото
липсват доводи във въззивната жалба за неправилно установяване на фактическата
обстановка по делото от районния съд и тъй като въззивната инстанция е
ограничена от посоченото в жалбата досежно правилността на решението – чл. 269 ГПК, то въззивната инстанция стъпва на възприетите от СРС факти.
На
етапа на въззивното производство спорното обстоятелство се свежда до това дали
вземанията по издадената обща фактура за периода м.05.2014г.-м.04.2015г. са
погасени по давност.
Действащата
през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1. на 10 равни месечни
вноски и две изравнителни вноски; 2. на месечни вноски, определени по прогнозна
консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3. по реална месечна
консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването
на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки
отделен потребител са уредени в Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването.
Анализът
на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1,
т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски
/равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по
облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по
прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените
прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на
топлопреносното предприятие. Новото “изравнително” вземане обаче винаги е
самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие за
месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски
със задна дата.
Съгласно
чл. 33, ал. 1 от Общите условия към договора за продажба на топлинна енергия,
одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, и приложими в отношенията
между страните, клиентите са длъжни да заплащат месечните вноски в 30-дневен
срок от датата на публикуването им на интернет страницата на дружеството. С
публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия размер и то има
характер на покана. По силата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че
вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало. Следователно за процесните вземания за главница за
топлинна енергия давността започва да тече от деня, в който съответното
задължение е възникнало, тоест от деня, следващ изтичането на съответния месец,
например за месец май 2014г. – от 01.06.2014г., за месец юни 2014г. – от 01.07.2014г.
и т.н. Издаването на изравнителната сметка не променя срока, в който месечните
вноски стават дължими, а следователно и момента, от който започва да тече
погасителната давност за тях.
По
изложените съображения, прогнозните месечни вноски за периода м.05.2014г.–м.04.2015г.
се явяват погасени по давност, доколкото заявлението за издаване на заповедта
за изпълнение по чл. 410 ГПК, откогато съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК се счита
предявен искът и откогато съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД се счита прекъсната
давността, е подадено на 07.06.2018г., тоест след изтичане на тригодишния
давностен срок за вземанията. Това обстоятелство не може да бъде променено от
последващото издаване на обща фактура, тъй като по делото не е доказано
възникването на ново вземане след издаването на изравнителната сметка за
отоплителен сезон м.05.2014г.-м.04.2015г., тоест в резултат от изравняването да
е възникнало задължение за доплащане, чиято изискуемост би настъпила в по-късен
момент съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия, а именно в 30-дневен срок от
датата на публикуване на фактурата на интернет страницата на дружеството.
Напротив, съгласно представените справки и съобщения по делото, след края на
отоплителния сезон за този период е имало сума за получаване от клиента в
размер на 57,33лв.
Доколкото
вземанията за лихва са акцесорни, то съгласно чл. 119 ЗЗД с погасяването на
главните вземания са се погасили и произтичащите от тях допълнителни вземания.
Други
оплаквания във въззивната жалба не се съдържат.
По
изложените съображения, първоинстацнионното решение следва да бъде потвърдено.
При
този изход на въззивното производство, право на разноски имат въззиваемите,
които претендират заплащането на адвокатско възнаграждение. Съгласно
задължителните разяснения, дадени в т. 1 от ТР № 6/2013г. по тълк. дело №
6/2012г., ОСГТК на ВКС, само когато е доказано извършването на разноски в
производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо, в
договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е
задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по
банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова
заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови
документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в
брой, този факт следва да бъде отразен в
договора за правна помощ. В настоящия случай, в приложените към отговорите
на въззивната жалба договори за правна защита и съдействие е уговорено
адвокатско възнаграждение в размер на 300лв., като в графата „начин и срок на
плащане“ е отбелязано само „платено“, без да е посочен точният начин на плащане
– в брой (това място е празно в договорите) или по банков път. По делото
липсват и други доказателства за реалното извършване на този разход. Ето защо,
съдът намира, че по делото не е доказано извършването на тези разноски, поради
което същите не следва да бъдат присъждани.
Предвид цената на исковите претенции и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението на въззивния съд е окончателно.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 73380/22.03.2019г., постановено по гр. д. № 59887/2018г. по
описа на Софийски районен съд, III ГО, 81-ви състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието
на трето лице – помагач на страната на „Т.С.“ ЕАД – „Б.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.