№ 1730
гр. София, 04.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на пети април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Ал. Алексиева
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100513094 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 31.05.2021 год., постановено по гр.дело №52735/2019 год. по описа на
СРС, ГО, 173 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„А.“ ООД срещу „С.Д.-*“ ЕООД искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 367 ТЗ
и чл. 309а ТЗ, че ответникът дължи на ищеца сумата от 968.13 лв., представляваща
възникнали в хода на превоза допълнителни разноски във връзка със сключен между
страните на 15.10.2018 год. договор за организиране на международен автомобилен превоз
по заявка №376746 от 15.10.2018 год. и сумата от 968.13 лв., представляваща възникнали в
хода на превоза допълнителни разноски във връзка със сключен между страните на
15.10.2018 год. договор за организиране на международен автомобилен превоз по заявка
№376747 от 15.10.2018 год., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.дело № 31155/2019 год. по описа на СРС, ГО, 155 с-в – 31.05.2019 год. до
окончателното им изплащане, като ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство в размер на 626.81 лв.,
както и направените разноски в заповедното производство в размер на 404.27 лв.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК възззивна
жалба от ответника „С.Д.-*“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че делото било насрочено за
разглеждане от СРС в открито съдебно заседание на 04.05.2021 год. – официален почивен
1
ден, кото определението за насрочване не било връчвано нито на ответника, нито на
процесуалния му представител. На 26.03.2021 год. пълномощникът на ответника бил
уведомен единствено по телефона, че делото е пренасрочено за разглеждане в открито
съдебно заседание на 11.05.2021 год. от 10.30 ч., т.е. за дата, различна от посочената в
определението на СРС, без наличието на съществена причина за пренасрочването.
Деловодителката била уведемана веднага, че пълномощникът е възпрепятстван да присъства
на посочената нова дата поради служебна ангажираност – участие по адм.дело №627/2021
год. по описа на АССГ, ІІІ отд., 71 с-в, насрочено за същата дата, в 09.30 ч., за което бил
призован на 11.03.2021 год., като същия ден била подадена и молба по делото за това, като в
същата било посочено, че събирането и приемането на нови писмени доказателства по
делото, насроченият оглед на фотоснимки по чл. 204 ГПК, както и провеждането на
процедурата по чл. 151, ал. 4 ГПК, за ответника е от съществена важност да бъде
представляван от овластения адвокат и било направено искане делото да бъде насрочено за
друга дата. Неправилно обаче първоинстанционният съд бил приел, че не са налице
обстоятелствата по чл. 142, ал.2 от ГПК и дал ход на делото, включително и на устните
състезания в отсъствието на процесуалния представител на ответника, при наличие на
основателни причини. Вместо делото да бъде отложено и насрочено за друга дата, СРС
провел процесуални действия – оглед на фотоснимки по чл. 204 ГПК и процедура по чл.
151, ал. 4 ГПК, като по този начин нарушил правото на защита и участие на ответника в
заседанието, при наличие на уважителни причини за отсъствието и направено изрично
възражение. На следващо място сочи, че неправилно първоинстанционният съд бил
формирал извода, че при транспорта на товара било налице разместване, без да анализира
възраженията на ответника, че не са били налице непредвидени обстоятелства при
извършване на превозите, които да са довели до доказана необходимост от заплащане на
каквито и да било разноски и без да обсъди доказателствата относно причините за това
разместване. По делото не беше доказано твърдението на ищеца, че причината за
възникването на разноските било недостатъчното укрепване на превозваните стоки.
Приложените към исковата молба фото-снимки не установявали с категоричност твърдяното
разместване на превозвания товар, нито раздуването на платнището. От разпита на
свидетелката Ц.П. ставало ясно, че тя няма познания за укрепване на товари и/или причини,
водещи до необходимост от пренареждане на дървения материал или претоварване на
превозните средства, като същата била предала дословно информацията, която била
получила от изпращача от Беларус относно укрепването на товара с колани. Не били
събрани доказателства, че действително товарът бил укрепен с колани, както и че именно
въпросните колани са довели до разместване на товара или например лоши пътни условия.
СРС бил приел, без да изложи мотиви, че поради това, че ищецът бил заплатил на
литовското дружество – превозвач възникналите допълнителни разноски, то следвало
същите да бъдат възстановени от страна на ответника. Неправило СРС бил счел, че
наличието на договор за застраховка няма отношение към основателността на исковете.
Установено било по делото, че независимо от направената по искане на ответника карго
застраховка, приета като доказателство по делото, ищецът не бил предприел действия по
2
уведомяване на застрахователя относно т.нар. непредвидени обстоятелства, а самоволно бил
разрешил предприемане на действия по допълнително укрепване и премахване на
митнически пломби, без предварително да уведоми ответника какви разноски би понесъл.
От разпита на св. Пресолска било видно, че тя била комуникирала с лицето С.Й. от „А.Л."
ООД, но не и със свидетеля Я.Ж.Г., който работел при ищеца, респективно дадените от
последния показания не следвало да бъдат кредитирани, тъй като не били основани на пряко
възприемане на обстоятелствата, което обстоятелство се установявало и от приложената по
делото писмена кореспонденция. Следователно не можело да бъдат кредитирани
показанията на свидетеля Г., че бил получил изрични писмени инструкции за укрепване на
товара с 15 укрепителни колана, нито пък че бил уведомил свидетелката Пресолска, че
дървената конструкция се е била разместила и се е наложило да се укрепва с възглавници.
Липсвали писмени доказателства по делото за подобни укрепителни мероприятия, както и
писмено уведомление до ответника в тази връзка. Неясни били и причините, довели до
разместване на товара по пътя на тежкотоварните превозни средства – за това нямало
доказателства, като не била налице никаква адекватна причина, довела до депломбирането
на второ превозно средство, при условие, че липсвали данни за разместване на неговия
товар. Свидетелката С.Й. била уведомила по електронната поща, че е организирала
депломбиране при свършен факт, след като пломбите на и на двата автомобила били
премахнати и били извършени мероприятия по „запазване целостта на превозвания товар".
Нямало никакви доказателства, че тези действия били извършени в условия на крайна
неотложност, още повече че нямало никакво разместване на товара на второто превозно
средство, което било наложила и допълнителен двудневен престой на двете превозни
средства в Украйна. Нямало и никаква връзка между давани „разпореждания" за извършване
на укрепителни мероприятия, тъй като такива никога не били давани. При извършване на
превозите били вземани решения, за които ответникът бил единствено уведомен, но не бил
давал съгласия или каквито и да било указания и/или оторизации за укрепване на товара,
още повече че били налице и сключени КАРГО застраховки. От показанията на свидетелката
Пресолска ставало ясно, че тя била уведомявана единствено за задължения за плащане на
неустойки, като тя била отправяла запитвания на какво основание същите са били
начислени. Неколкократно ищецът бил променял основанието, на което необосновано бил
претендирал заплащането на сумата от 1936.26 лв. – първоначално били изискани под
формата на „неустойки", впоследствие били наименовани „разходи за престой", а в петитума
на исковата молба вече се претендирали като „допълнителни разноски вследствие на дадени
от длъжника писмени указания". Не било налице правно основание ищецът да претендира
заплащане на допълнителни разноски за престой, за които липсвало каквото и да било
предварително уведомление. Ответникът обективно нямало как да носи отговорност за
начина на товарене, това се решавало от изпращача и транспортната фирма – освен това в
потвържденията за заявки, приложени към исковата молба, не били посочени конкретен
брой колани, с които да бъде укрепен товара. Липсвали доказателства за осъществяване
фактическия състав на чл. 16, пар. 1 от Конвенцията за договора за международен
автомобилен превоз на стоки /CMR/. Не било установено както възникването на
3
необходимост от такива разноски, така и че превозвачът или ищецът е поискал и получил
нареждания от ответника и в тяхно изпълнение са били направени твърдените разходи, в
т.ч., че такива разходи изобщо са направени от ищеца и че същите са направени във връзка с
негова молба за указания и в изпълнение на получени от ответника нареждания. Ето защо
моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „А.“ ООД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че възражението на жалбоподателя за допуснати от СРС
съществени процесуални нарушения е неоснователно. Видно било от разпоредбата на чл.
142, ал. 2 ГПК, че за съда не било налице правно регламентирано задължение за отлагане на
делото извън посочената хипотеза, а именно отсъствие на страната и пълномощника й
поради препятствие, което страната не може да отстрани. По делото не били представени
доказателства, обуславящи невъзможността на законния представител на дружеството-
ответник да се яви по делото, а отсъствието на процесуалния представител, само по себе си,
не представлявало пречка за разглеждането му. Съдебната практика по повод приложението
на посочената разпоредба била константна, като трайно се поддържала тезата, че законът
изисква едновременно и за страната, и за процесуалния й представител, да бъдат налице
уважителни причини, препятстващи явяването им, които да послужат като основание за
отлагане на делото. Оплакването относно липсата на надлежно уведомяване на ответника за
насроченото открито съдебно заседание било неоснователно. Съгласно разпоредбите на ГПК
не била налице пречка връчването на съобщения да бъде извършено от служител на съда по
телефона, в случай на непредвидени обстоятелства, като в съдържанието на понятието с
категоричност можело да бъде причислено и обстоятелство във връзка с пренасрочване на
съдебно заседание. На следващо място сочи, че по делото било установено по несъмнен
начин наличието на валидно правоотношение между страните, по силата на което ищецът
бил ангажиран във връзка с осъществяването на международен превоз на стоки, при
съобразяване със съответните указания на възложителя. Представените писмени
доказателства и заключението на вещото лице по съдебно-счетоводна експертиза
установявали наличието на плащане и осчетоводяване на фактурите от страна на ответника
във връзка с дължимото транспортно навло. Ищецът бил надлежно изпълнил договорните си
задължения, като превозваните товари били доставени съгласно указанията и без каквито и
да било вреди. Настъпилите непредвидени обстоятелства във връзка с некоректно
зададените от възложителя указания относно вида и начина на опаковане на товара обаче
били наложили своевременна реакция и предприемане на действия от страна на превозвача с
цел запазване целостта и качеството му. Това от своя страна било създало предпоставка за
възникването на допълнителните разходи по превозване на товара, които СРС правилно
приел, че са дължими от ответника. Представените по делото фотоснимки свидетелствали за
нуждата от предприемане на съответните действия за осигуряване безопасността както на
товара, така и на превозвача. Ответникът бил информиран за наличието на непредвидените
обстоятелства с уведомително писмо от 24.10.2018 год., като впоследствие му били
представени и фактурите във връзка с настъпилите допълнителни разходи. Правилно
4
първоинстанционният съд бил счел, че наличието на договор за застраховка, по силата на
който ще бъдат покрити задълженията за допълнителни разходи, няма отношение към
реализирани в хода на транспорта непредвидени разходи. Застрахователното обезщетение
щяло да е дължимо в хипотезата на загуба или повреда на превозвания товар – подобни
обстоятелства не били налице в настоящия случай. Видно било от представената
кореспонденция между страните и показанията на свидетелката Ц.П., която била предприела
действия по възлагане на международния превоз на стоки от името на ответното дружество,
че същата била своевременно уведомена за нуждата от укрепване на товара, както и относно
предприетите действия от превозвача. Задължение на превозвача било да предприеме
необходимите действия, които да обезпечат пристигането на товара до крайната точка в
цялост и без щети. Именно това задължение наложило да бъдат предприети действия по
опазване целостта на товара, след като бил установен риск от възникване на вреди за
изпращача с оглед недостатъчното укрепване на товара съгласно дадените указания.
Разместването на товара и нуждата от обезопасяването му била довела до допълнителен
престой от два дни на превозните средства за извършване на допълнително укрепване и
необходимите митнически процедури. Този непредвиден престой бил довел до претенция на
фактическия превозвач към ищеца за заплащане на допълнителни разноски. Правилно СРС
бил приел, че разходите по обезопасяването на товара били извършени в интерес и по вина
на изпращача, поради което следвало да бъде ангажирана отговорността му за заплащането
им. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 16, параграф 1 от Конвенцията CMR.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми.
Решението е и правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва се посочи
следното:
Възражението на жалбоподателя за допуснато от първоинстанционния съд процесуално
нарушение по чл. 142, ал. 2 ГПК е неоснователно, поради следните съображения:
Състезателното начало е основен принцип в гражданския процес – чл. 8 ГПК. Чрез него
се гарантира на всяка страна право да участва в производството – да участва в съдебните
заседания лично или чрез процесуален представител, за да може да извършва съответните
процесуални действия, чрез които да въздейства върху съдържанието на съдебния акт.
Затова разпоредбите за призоваването на страните в гражданския процес съдържат детайлна
5
регламентация. Като гаранция на състезателното начало, нормата на чл. 142, ал. 2 ГПК
задължава съда да не разглежда делото, когато страната и нейният представител са редовно
призовани, но са възпрепятствани да се явят по обективни причини, които страната не може
да отстрани. Препятствието може да бъде от различно естество и подлежи на доказване от
страната. Имат се предвид внезапни и непреодолими обстоятелства, които се случват
неочаквано и непредвидимо обективно /като природно бедствие/ или субективно, засягащи
самата страна /като внезапно заболяване/.
В частност в съдебното заседание, проведено в първоинстанционното производство на
27.10.2020 год., съдебното дирене е било приключено и е бил даден ход на устните
състезания. Този съдебен акт е бил отменен на основание чл. 253 ГПК с определение от
02.12.2020 год., като съдията-докладчик се е отстранил от разглеждането на делото. Делото
е било преразпределено и е било насрочено за разглеждане от новия съдия-докладчик на
30.03.2021 год., в 10.30 лв., а с определение от 25.03.2021 год. – пренасрочено на 04.05.2021
год., в 10.30 ч. Впоследствие, след като СРС е констатирал, че 04.05.2021 год. е
неприсъствен ден, с определение от 26.03.2021 год. е пренасрочил делото за разглеждане в
открито съдебно заседание на 11.05.2021 год., в 10.30 ч., за което страните са били
призовани по телефона още същия ден – видно от направените официални удостоверявания
от деловодителя на съдебния състав върху списъка на лицата за призоваване на л. 169 от
първоинстанционното дело /обстоятелство, което ответното дружество не оспорва/.
С молба от 26.03.2021 год. първоинстанционният съд е бил уведомен за невъзможността
на пълномощника на ответното дружество да се яви в откритото съдебно заседание,
насрочено на 11.05.2021 год., в 10.30 ч., поради ангажираността му по същото време по
друго дело, а именно адм.дело №627/2021 год. по описа на АССГ, ІІІ отд., 71 с-в, за което
обстоятелство са били представени и съответни доказателства. Независимо от това
настоящият съдебен състав приема, че твърдяната пречка е била преодолима. И това е така,
тъй като когато процесуалният представител на юридическо лице е внезапно препятстван да
се яви по делото, то това не е основание за отлагането му /пренасрочването му/, тъй като
юридическото лице може да бъде представлявано и от законния си представител, който
разполага с правомощието да упълномощи друг процесуален представител. Принципът за
добросъвестност при упражняване на процесуалните права по чл. 3 ГПК изисква
съобразяване на страната с дадените от съда указания по движение на делото за
разглеждането му в разумен срок /чл. 13 ГПК/ и положена грижа за добро водене на процеса.
В случая, както вече бе посочено, ответникът е бил редовно призован за насроченото
открито съдебно заседание в първоинстанционното производство, а периодът до датата на
провеждането му е бил достатъчно дълъг, за да организира защитата си, в т.ч. чрез
пълномощник – в този смисъл виж например Решение № 65 от 15.07.2020 год. на ВКС по
гр.дело № 4304/2019 год., III г. о., ГК, Решение № 315 от 12.03.2014 год. на ВКС по гр.дело
№ 6752/2013 год., I г. о., ГК, Решение № 293 от 12.12.2018 год. на ВКС по гр.дело №
3465/2018 год., IV г. о., ГК.
Безспорно е във въззивното производство, а от съвкупната преценка на събраните
6
писмени доказателства и заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката
му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, се установява, че между страните са
възникнали валидни облигационни правоотношения по договори за международен превоз на
стоки – по заявка №376746 от 15.10.2018 год. и по заявка №376747 от 15.10.2018 год., по
силата на които ищецът се задължил да извърши превоз на стоките – дървен материал и
изделия от дървен материал по маршрут Беларус-Украйна-Румъния-България, които стоки
трябвало да бъдат укрепени с колани, с уговорена дата за товарене – 16.10.2018 год. и дата
на разтоварване – 24 – 26.10.2018 год., а ответникът да му заплати възнаграждение /навло/ в
размер на 2 000 евро /без ДДС/ по всеки от договорите. Ищецът сключил договори за
транспорт №99875 и №99877 от 15.10.2018 год. с литовското дружество UAB „TLSC“
/последващ превозвач/, в които било уговорено, че платец на услугата е „А.“ ООД, както и
че камионите, с които ще се извършват превозите трябва да разполагат поне с 15
обезопасителни колана. Превозите били извършени, а стоките – доставени и приети по
местоназначението си, като ищецът издал фактура №87474/18.10.2018 год. /във връзка със
заявка №376746/ за сумата от 3911.66 лв. и фактура №87477 от 18.10.2018 год. /във връзка
със заявка №376747/ за сумата от 3911.66 лв., които били осчетоводени от ответното
дружество и последното заплатило уговореното навло по всеки от договорите в посочения
размер на 29.10.2018 год.
Установено е също така, че последващият превозвач /литовското дружество UAB
„TLSC“/ е издал фактура №40673 от 29.10.2018 год., с посочен клиент „А.“ ООД, за сумите
от по 470 евро, дължими като допълнителни разходи по двата договора за превоз. Ищецът
заплатил сумата в общ размер на 940 евро на посоченото дружество на 06.12.2018 год.
Съгласно чл. 1 на § 1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз
на стоки /CMR/, същата се прилага към всеки договор за превоз по шосе, когато мястото за
приемане на стоката за превоз и мястото на нейното доставяне се намират в две различни
държави, от които най - малко едната е ратифицирала конвенцията. Конвенция CMR намира
приложение по отношение на сключените между страните договори за международен
автомобилен превоз на стоки, тъй като място на приемане на стоката за превоз и мястото на
доставянето й се намират в две различни държави. Посочената Конвенцията е ратифицирана
за България с Указ на ДС от 29.07.1977 г., в сила от 18.01.1978 г. и когато са налице
условията за прилагането й, тя е източник за правно уреждане на договора за международен
автомобилен транспорт на стоки. Конвенцията не дерогира нормите на вътрешното право в
специалния Закон за автомобилния превоз /ЗАП/, които уреждат по анА.ичен начин
превозния договор. Следователно, по отношение на превозните договори се прилагат както
общите правила на договорите за превоз уредени в ТЗ, така и специалните по ЗАП и
Конвенция СМR, щом става въпрос за международен автомобилен превоз.
Конвенцията СМR урежда отношенията между изпращача, превозвача и
товарополучателя във връзка с международния автомобилен превоз на стоки, отговорността
на превозвача за вреди при загубване, повреждане или закъснение при доставянето на
7
товара, отговорността на изпращача за вреди от непълното, неправилното или неточното
посочване на товара и неговото естество, от липсата, непълнотата или неточността на
придружаващите го митнически документи и от недостатък на опаковката, както и правото
на превозвача да му се възстановят разноските, направени във връзка с молбата му за
указания или във връзка с изпълнението на получените нареждания, освен ако тези разноски
не са последица от негова грешка /това право е регламентирано в чл. 16, параграф 1/.
Спорните по делото въпроси са свързани с това необходимо ли е било по време на
превоза да бъдат предприети мерки от превозвача по укрепването на товара във всеки един
от автомобилите, поискал ли е в тази връзка превозвачът указания от ответното дружество и
дали са били направени допълнителни разходи за укрепителните мероприятия в общ размер
на 1 936.26 лв.
В разглеждания случай в своята съвкупност писмените доказателства по делото –
разменената между страните кореспонденция по електронна поща, огледът по чл. 204 ГПК
на снимков материал, съхраняван от ищеца и събраните гласни доказателства чрез разпита
на свидетелите Я.Ж.Г., Ж.В.Р. и Ц.И.П., които следва да бъдат ценени като ясни,
последователни, житейски логични, безпротиворечиви помежду си и неопровергани от
останалите данни по делото, установяват, че преди да започне изпълнението на процесните
договори ответникът е дал нареждания на ищеца, че за укрепването на стоката ще са
необходими по 15 бр. фиксиращи колана на камион, които не се спори, че са били
изпълнени. Впоследствие, след натоварването на стоките, на територията на Украйна,
дървените материали в един от автомобилите се разместили и скъсали брезента, за което
ответникът бил уведомен незабавно по телефона чрез свидетелката Ц.П., а впоследствие и
писмено – на 24.10.2018 год. Била осигурена група от митничари, които извършили
разпломбиране на автомобилите, стоката била пренаредена и допълнително укрепена чрез
поставяне на възглавници. Отговор от ответника бил получен едва след като му бил
изпратен документ за направените разходи.
Правилото на чл. 14, параграф 2 от Конвенцията СМR урежда хипотеза на възникнали
по време на превоза трудности, т.е. преди пристигането на товара на предвиденото за
доставяне място /без в договора да е уговорено какво е дължимото от страните поведение в
подобна хипотеза/, които въпреки че са свързани с поемането на допълнителни разходи над
очакваните, са от такова естество, че превозът е възможен, като превозвачът е длъжен да
продължи с изпълнението и да поеме допълнителните разходи, защото иначе би било
налице неизпълнение, а по отношение на разноските, в зависимост от уговореното в
договора и причините за възникването им, би имал правото да търси възстановяването им. В
този случай превозвачът е длъжен да поиска нареждания от лицето, което има право да се
разпорежда, в съответствие с чл. 12, параграф 1 – в частност от изпращача /ищеца/, като ако
не е успял да получи тези нареждания своевременно, той взема в интерес на лицето, имащо
право да се разпорежда със стоката, мерките, които счита за най-добри.
Следователно горепосочената разпоредба поставя две кумулативни условия, за да може
превозвачът да предприеме мерките, които счита за най-добри в интерес на правоимащия,
8
т.е. действайки с грижата на добър търговец /превозвач/, който е запознат с намеренията на
правоимащия, с обстоятелствата по превоза и невъзможността за осъществяването му, а
именно: 1/ превозът да е възможен при различни условия от договорените и 2/ превозвачът
да не успял да получи своевременно нарежданията на правоимащия, които обаче преди това
трябва де е поискал от последния.
В контекста на изложеното настоящият съдебен състав приема, че са установени
предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника за възстановяването на
претендираните от ищеца допълнителни разходи. Доказано е по делото, че след приемане на
товара превозвачът е констатирал, че превозваната стока в един от автомобилите не е
достатъчно надеждно обезопасена, за което ответникът бил уведомен, респ. отправена била
молба за указания, но такива не са били дадени. Несъмнено е, че естеството на превозваната
стока, предмет и на двата процесни договора, с оглед нейните размери, форма и структура, е
податлива на повреди и липси /разпиляване/, т.е. тя не е нормално способна да издържи
риск, който обикновено се проявява при превоза /разклащане, накланяне и др./, поради което
е било необходимо при натоварването й в автомобилите да бъде надлежно укрепена.
Същевременно следва да се посочи, че нормата на чл. 17, параграф 4, б. „б“ от
Конвенцията СМR предвижда, че в съответствие с чл. 18, параграф 2 – 5, превозвачът се
освобождава от отговорност, когато липсата или повредата произтичат от особените
рискове, дължащи се на липса или дефект на опаковката, при стоки, които поради самото си
естество са изложени на разваляне или повреда, когато не са опаковани или са лошо
опаковани. В този смисъл при пакетиране, което се е оказало недостатъчно и това
обстоятелство е установено след преминаването на риска от изпращача на превозвача /т.е.
след приемането на товара като правно действие/, последният е длъжен с оглед
задължението си за опазване на товара да предприеме необходимите мерки, за да избегне
потенциалните повреди или липси. В противен случай той би носил отговорност изцяло или
пропорционално по чл. 17, параграф 5 от Конвенцията в зависимост от обстоятелствата. В
частност въззивният съд счита, че взетото решение за осъществяване на твърдените
укрепителни мероприятия по отношение на товара и в двете превозни средства, които са
били и извършени, е било в интерес на ответното дружество, доколкото е целяло избягване
и ограничаване на липси или повреди /т.е. отстраняване на опасност от погиване и
повреждане на товара/, както и безопасно осъществяване на превоза и за останалите
участници в движението.
В този смисъл ищецът се легитимира като кредитор на претенцираните вземания,
поради което и релевираните претенции законосъобразно са били уважени от
първоинстанционния съду, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното
изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Наличието на застрахователен договор срещу рисковете на превоза /карго застраховане/,
сключен от ответното дружество, е напълно ирелевантно за предмета на настоящия спор
/този договор представлява вид имуществено застраховане на вещи и има за цел да покрие
9
вредите, нанесени на превозвания товар, независимо от причините за увреждането и
наличието на вина на превозвача/.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното с нея
решение на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят
/ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца действително направените разноски
във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 438.65 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 31.05.2021 год., постановено по гр.дело №52735/2019
год. по описа на СРС, ГО, 173 с-в.
ОСЪЖДА „С.Д.-*“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.“****, да заплати на „А.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
с.Казичене, общ.****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 438.65 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10