Решение по дело №490/2022 на Окръжен съд - Добрич

Номер на акта: 20
Дата: 16 януари 2023 г. (в сила от 16 януари 2023 г.)
Съдия: Диана Георгиева Дякова
Дело: 20223200500490
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 22 юли 2022 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ
№ 20
гр. гр. Добрич, 16.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на двадесет и първи
декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Галатея Ханджиева Милева
Членове:Диана Г. Дякова

Жечка Н. Маргенова Томова
при участието на секретаря Павлина Ж. Пенева
като разгледа докладваното от Диана Г. Дякова Въззивно гражданско дело №
20223200500490 по описа за 2022 година
за да се произнесе съобрази следното:

Производството по делото е образувано по реда на глава ХХ от ГПК по
жалба рег.№ 1180/23.06.2022 год. на Ю. Б. П. ЕГН ***, гр. Т., ***, срещу
решение №39/06.06.2022 год. по гр.д.№20213250100369 /2021 год. на
Районен съд Т., с което с което са отхвърлени като неоснователни
предявените от него срещу О.-Т., с адрес гр. Т., ***, с ЕИК ***, обективно
съединени искове с правно основание чл.310 т.1 от ГПК във вр. с чл. 259 ал. 1,
изр. 2 от КТ да бъдат признати заповеди - заповед 201/30.03.2020 год.;
заповед 202/30.03.2020 год.; заповед 251/08.05.2020 год.; заповед 296/
02.06.2020 год.; заповед 5176/ 30.09.2020 год. за трудови договори и
съответно изплащането на полагащото му се трудово възнаграждение в
размер на 3638,43 лв. заедно със съответните осигурителни вноски към НОИ.
С доводи, че обжалваното решение е дълбоко порочно се настоява за
отмяната му, като въззивният съд постанови уважаване на исковата му
претенция. Страната счита за погрешни фактическите констатации на
първоинстанционния съд, че от 04.10.2006 год. и до пенсионирането си е бил
служител на О. Т., тъй като правоотношението му с нея било прекратено
1
считано от 01.04.2008 год. и създадено ново такова с ***.С оглед на горното
бил незаконосъобразен и извода, че в случая са приложими правилата на КТ
относно изплащане на трудово възнаграждение при вътрешно заместване.
При данни ,че съдебния акт е бил връчен на въззивника на дата
14.06.2022 год. ,жалба рег.№ 1180/23.06.2022 год. е подадена в срока по
чл.259 ал.1 от ГПК ,от активно легитимирана страна и носител на правото да
предяви въззивна жалба против решение №39/06.06.2022 год. по гр.д.
№20213250100369 /2021 год., предвид разпоредените от последното
негативни последици в правната му сфера чрез отхвърляне на исковите
претенции и е процесуално допустима.
Въззиваемата страна О.-Т. счита жалбата за неоснователна и настоява
да не бъде уважавана, тъй като не било достатъчно да бъде издадена от ***
заповед по чл.44 ал.2 от ЗМСМА за заместване на отсъстващ работник, а
следвало да е налице и постигнато съгласие между работодател и работник за
заместване, така също и уговорка между тях за размера на допълнителното
възнаграждение.
Правомощията на въззивният съд съобразно разпоредбата на чл. 269 от
ГПК са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на
обжалваното в цялост първоинстанционно решение, както и по приложението
на императивните правни норми ,а по останалите въпроси –ограничително от
посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на
решението.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в
рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентост
,поради което е валидно.
При служебната проверка на решението ,въззивният съд установи
пороци , които го определят като недопустим съдебен акт.
Първоинстанционният съд е постановил обжалваното решение въз
основа на фактически констатации и правни изводи както следва:
Ищецът Ю. Б. П. бил назначен в О. Т., отдел ***, на длъжността –
„***”, съгласно трудов договор от 04.10.2006 год. по чл.70, ал.2 от КТ с
изпитателен срок от 6 месеца, а след изтичането му е било сключено
допълнително споразумение към трудов договор от 14.12.2007 год., на
основание чл.119, във връзка с чл.67, ал.1, т.1 от КТ и Наредба №1/2007г.,
2
бр.99/28.11.2007 год. Поради ползване на платен годишен отпуск от
служители на О.та и необходимостта от осъществяване на вътрешно
заместване ,*** на О. Т. е издал на основание чл.44 ал.2 от ЗМСМА заповеди
с №№ 201/30.03.2020г.,202/30.03.2020г., 251/ 08.05.2020год., №296 /
02.06.2020 год. и №5176 / 30.09.2020 год., с които е задължил Ю. Б. П. да
изпълнява длъжността *** в звено „***” при О. Т. за посочените в
заповедите периоди, без да бъде отразено в съдържанието им ,че следва да му
бъде заплащано възнаграждение. По делото били събрани множество
доказателства, че заместванията били осъществени , както и че за периодите
на заместванията, ищецът е изпълнявал и задълженията по основното си
трудово правоотношение, а в съдебното заседание от 12.01.2022 год. ,съдът е
приел за безспорно установено между страните ,че основното
правоотношение на ищеца е с ***. Посочените в исковата молба основания,
касаели обективно съединените искове за заплащане на трудово
възнаграждение за заместване при хипотезата на вътрешно съвместителство
на основание чл. 259, ал. 1, предложение 2-ро от КТ, при която ищецът е
изпълнявал трудовите функции на заеманата по трудово правоотношение с
ответника длъжност, извън което е изпълнявал и работата на отсъстващи свои
колеги по заместване за определени периоди от време. Уважаването на
претенцията ,предпоставяло да е установено по делото ,при тежест на
доказване на ищеца освен постигнато между него и работодателя като страни
по трудовия договор, съгласие за заместването и постигнато между него и
работодателя съгласие за заплащане за заместването на допълнително
трудово възнаграждение с уговорен от тях размер. В този случай уговарянето
на заплащане на възнаграждение било елемент от фактическия състав на
претенцията с правно основание чл. 259, ал. 1, предложение 2-ро от КТ. В
конкретния случай именно този елемент не бил установен, тъй като липсвали
каквито и да било данни по делото, страните по трудовия договор да са се
договорили в случаите на заместване, което е установено, че ищецът е
осъществявал нееднократно, за заместването да му бъде заплащано трудово
възнаграждение.
Въпросите за правната квалификация на иска, с който решаващия съд е
бил сезиран и за вида и правната характеристика на сключения между
страните договор, са разрешени в противоречие със заявените с исковата
молба твърдения и трайната практика на съдилищата .
3
Вътрешното съвместителство предполага трудът да е полаган при един
и същи работодател. Съобразно разпоредбата на чл.110 от КТ, работникът
или служителят може да сключи трудов договор с работодателя, при когото
работи, за извършване на работа, която не е в кръга на неговите трудови
задължения, извън установеното за него работно време. Съобразно
разпоредбата на чл.259 от КТ , работник или служител може да изпълнява
длъжност или работа на отсъстващ работник или служител . Не такъв е
случаят по делото-О. Т. и *** са отделни юридически лица-чл.14 от ЗМСМА
и чл.29 ал.1 и чл.35 ал.1 от Закона за предучилищното и училищното
образование и съответно имат качеството работодатели по смисъла на § 1 т.1
от ДР на КТ.
Претенцията на Ю. Б. П. срещу О. Т. е била заявена с искова молба рег.
№ 1265/04.11.2021 год. , уточнявана с допълнителна искова молба рег.№
1381/23.11.2021 год. ,нередовностите на която са били отстранявани и с молба
рег.№4513/25.08.2022 год. Ищецът е посочил ,че няма трудов договор ,
сключен с О. Т. и няма как да има ,тъй като е зает по трудов договор с друг
работодател ***.Излагани са били твърдения, че трудовото правоотношение
на ищеца с ответника е било прекратено в края на месец март 2008 год. и
считано от 01.04.2008 год. и до пенсионирането си на дата 01.11.2020 год. е
бил зает по трудово правоотношение с *** гр. Т. ,като първоначално трудовия
му договор с директора й бил сключен за длъжността “***“, а впоследствие за
“***“. Отношенията , свързани с полагането на труд са договорни и
възмездни ,поради което настоява за времето ,през което му било наредено да
изпълнява дейност за ответника ,да му бъде заплатено възнаграждение в
размер на сумата от 3 638.43 лв. Счита ,че договорните отношения между
страните подлежат на уреждане от КТ ,който в разпоредбата на чл. 242 сочи,
че положения труд е възмезден и с оглед правната характеристика на
заповедите на *** ,с които му е наредено да изпълнява работа за него ,като
такава на трудови договори.
Съгласно чл. 62 ал. 1 КТ трудовият договор се сключва в писмена
форма. Изискването за писмена форма е въведено като условие за
съществуването на договора. В случай, че не е налице писмено обективирана
воля за сключване на трудов договор, но има писмени доказателства, в които
се съдържат изявления или индиции за наличието му, определено чрез
4
неговите съществени елементи: място на работа, наименование на длъжността
и характер на работата, както и определено трудово възнаграждение, може да
се приеме, че работникът или служителят е извършвал дейност по трудов
договор. Ако съществуването на трудово правоотношение не е установено с
писмени доказателства, съдържащи посочените съществени параметри на
трудовия договор, не може да се приеме, че има такъв договор. Съгласно чл.
1, ал. 2 КТ отношенията при предоставянето на работна сила се уреждат само
като трудови правоотношения. Труд обаче, може да се полага и по
съответните договори, уредени в Закона за задълженията и договорите. Ето
защо разрешаването на въпроса за правното основание на претендираното
възнаграждение за положен труд е в зависимост от въведените фактически
обстоятелства, на които искът се основава, а не от дадената от ищеца правна
квалификация, защото това е дейност на съда по приложението на закона.
Данните по делото сочат, че между страните не е бил сключен писмен
договор за работата, която безспорно е изпълнявана от ищеца през исковия
период. В представените писмени доказателства, които единствено са
допустими за установяване наличието на трудово правоотношение,
възникнало от трудов договор, макар и несключен в изискуемата от закона
писмена форма, е посочено, че ищецът е следвало да изпълнява длъжността
“***“ и “***“ в звено *** при О. Т. и в база на Дейност *** при О..
Следователно, два от съществените елементи на трудовия договор са
установени безспорно. Липсват обаче данни за определеното възнаграждение
за полагания труд, поради което е недоказано наличието на трудово
правоотношение между страните. Оттук обаче не следва извод за
неоснователност на претенцията за заплащане на положения от ищеца труд.
Наведената от ищеца и поддържана в хода на делото фактическа обстановка
като основание за неговата искова претенция сочи на неизпълнение на
двустранен договор, който по своята правна природа стои най-близко до
договора за изработка. Ето защо спорът за заплащане на исковата сума следва
да бъде разгледан като такъв за парично вземане, произхождащо от създадено
между страните облигационно правоотношение с източник ненаименован
граждански договор. При безспорно установения факт на изпълнение от
страна на ищеца на възложената му работа и липсата на данни на същия да е
начислявано, а следователно и да е заплащано възнаграждение от ответника, в
тежест на последния са и произтичащите от това неблагоприятни правни
5
последици, свързани с отговорността за неизпълнение на задължението да
заплати претендираното възнаграждение. Съгласно чл. 162 от ГПК ,когато
искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия
размер, съдът може да определи този размер по своя преценка или да вземе
заключението на вещо лице-така решение № 907 от 2.05.2011 год. на ВКС по
гр. д. № 3725/2008 год., I г. о. В тази насока е и решение № 117 от 4.06.2015
год. на ВКС по гр. д. № 6623/2014 год., III г. о., съобразно което ,когато
между страните не е сключен писмен договор за работа, която едната страна
изпълнява по възлагане от другата /в случая със заповеди по чл.44 ал.2 от
ЗМСМА на *** на О. гр. Т. /, но се установява, че работата е извършена, се
приема, че спорът за заплащане на възнаграждение за нея следва да се
разгледа като такъв за парично вземане, произхождащо от облигационно
отношение с източник двустранен договор. Възнаграждението е дължимо от
ответника /възложител/, а размерът му се определя съгл. чл. 162 ГПК.
Съществуването и характерът на неформалния, консенсуален, двустранен и
възмезден договор за изработка, при отсъствие на писмена форма, се доказва
с всички допустими доказателства по ГПК . Съобразно посоченото в решение
№ 110 от 17.08.2011 г. на ВКС по т. д. № 597/2010 г., II т. о., ТК и
определение № 601/24.08.2011 год. по т. д. № 981/2010 год. на ВКС, II т. о,
фактът на извършена и приета работа налага извода за наличие на
облигационна връзка между страните. Самото изпълнение на договора
обосновава постигнатото съгласие за сключването му предвид установения по
делото факт, че извършената работа е приета без възражение от страна на
възложителя. Стойността на възложената работа може да е определена
ориентировъчно или да е определима, като с оглед принципа за
еквивалентност на насрещните престации, дължими от страните за заплащане
в посочената хипотеза подлежат фактически извършените работи по
действителни цени, стойността на които, при необходимост, може да бъдат
установена с помощта на вещи лица - по арг. от чл. 266, ал. 2 ЗЗД.
Извършването от ищеца на посочената в исковата молба работа за
ответника, сочи на облигационни отношения помежду им с източник
граждански договор, близък по характеристика с договора за изработка
Извършената работа е приета от ответника и за нея той дължи на ищеца
възнаграждение , а предявеният иск е по чл.79 ал.1 от ЗЗД ,във връзка с чл.
266, ал. 1 ЗЗД за незаплатена цена на извършената работа.
6
Районен съд Т. се е произнесъл по непредявен иск, поради което
обжалваното решение следва да бъде отменено и делото се върне за ново
разглеждане от друг състав на предявения иск.

По изложените съображения и на основание чл.270 ал.3 изр.3-то от ГПК
,съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение №39/06.06.2022 год. по гр.д.№20213250100369 /2021
год. на Районен съд Т., постановено по непредявени искове по чл. 259 ал.1
предложение 2-ро от КТ от Ю. Б. П. ЕГН ***, гр. Т., *** срещу О.-Т., ЕИК
*** , с адрес гр. Т., *** за изплащане на трудово възнаграждение в размер на
3 638.43 лв. за вътрешно заместване на основание издадени от *** на О. гр.
Т. заповед 201/30.03.2020 год.; заповед 202/30.03.2020 год.; заповед
251/08.05.2020 год.; заповед 296/ 02.06.2020 год. и заповед 5176/ 30.09.2020
год. и ВРЪЩА ДЕЛОТО на Районен съд Т. за произнасяне по предявените
от Ю. Б. П. ЕГН ***, гр. Т., *** срещу О.-Т., ЕИК *** , с адрес гр. Т., ***
осъдителни искове по чл. 79 ал.1 от ЗЗД, във връзка с чл.266 ал.1 от ЗЗД ,във
връзка с чл.258 от ЗЗД за сумата от 3 638.43 лв., съставляваща
възнаграждение за изпълнена работа по договор за пазене , охрана и
дежурство на обекти на О. гр. Т. за времето от 13.04.2020 год. до 21.04.2020
год. ,вкл.; от 24.04.2020 год. до 04.05.2020 год. ,вкл.; от 11.05.2020 год. до
11.06.2020 год. , вкл.; от 14.06.2020 год. до 20.07.2020 год. ,вкл. и от
02.10.2020 год. до 23.10.2020 год. ,вкл.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7