Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Димо Колев | |
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 350/29.03.2012г., постановено по гр.д. № 5400/2011г. В. р. с. е отхвърлил иска по чл. 108 ЗС, предявен от М. К. В. против И. Д. И. за отстъпване собствеността и предаване владението върху лек автомобил „О.О.” с рег. № * като неоснователен и недоказан. В полза на ответника са присъдени направените по делото разноски. Срещу това решение е постъпила въззивна жалба от процесуалния представител на М. К. В., в която се излагат доводи за неправилност на атакувания съдебен акт, поради нарушения на материалния закон, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Прави се оплакване, че съдът не е обсъдил постановлението на ВТРП за отказ да се образува ДП, в което изрично било отбелязано, че в хода на проверката е установено, че процесния автомобил е бил откраднат от бащата на жалбоподателя и продаден на ответника И.. Показанията на свидетелите установявали, че автомобилът е продаден и не било спорно, че е получен от ответника, в когото се намира и понастоящем. Твърди се, че в производството е достатъчно да се докаже факта на получаване на автомобила от ответника, доколкото въпроса за изпълнението на съдебното решение е част от изпълнителното производство. Отправя се искане до ВТОС отмени решението на районния съд и да върне делото за ново разглеждане на друг състав. Алтернативно се иска постановяване на решение по съществото на делото, с което да се уважи изцяло иска и се присъдят направените по делото разноски. В съдебно заседание пълномощникът на въззивника поддържа подадената жалба. В срока за отговор ответникът в производството чрез пълномощника си е депозирал отговор, в който заема становище за неоснователност на направените във въззивната жалба оплаквания и моли съда да потвърди обжалваното решение. В съдено заседание оспорва жалбата и претендира разноски пред окръжния съд. За да се произнесе, окръжния съд съобрази: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд служебно провери изцяло валидността и допустимостта на решението и намери, че същото не страда от пороци, обуславящи прогласяването на неговата нищожност или обезсилването му като недопустимо. Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 108 ЗС, чрез който ищецът М. В. иска ответникът И. И. да бъде осъден да му отстъпи собствеността и предаде владението върху лек автомобил „О.О.” с рег. № *. твърди, че е закупил процесния автомобил на 04.06.2010г. от М.К. и А.К. с договор за покупко – продажба, нотариално заверен. Поради продължително отсъствие от В. Т. оставил автомобила на паркинг и предоставил ключ от него на баща си К. В.. През месец юли 2010г. последният предоставил автомобила за временно ползване на ответника. Впоследствие ищецът поканил И. да му върне автомобила, но до настоящият момент това не е сторено. Сочи, че ответникът владее автомобила без основание и отказва да му отстъпи собствеността и да предаде владението върху него. Ответникът И. И. чрез процесуалния си представител оспорва иска като твърди, че към исковата молба не са приложени доказателства установяващи правото на собственост на ищеца. Сочи, че непознава ищеца, че никога не бил канен да връща автомобила и че този автомобил несъществува при него. От приложените по делото писмени доказателства се установява, че на 04.06.2010г. ищецът М. К. В., чрез договор за покупко –продажба, нотариално заверен от нотариус Д. Д., е закупил от М.К. и А.К. л.а. „О.О.” с рег. № *, с рама № * и двигател № *. Не се спори по делото, че докато ищецът е изтърпявал наказание лишаване от свобода, баща му К. В., е предал автомобила за скрап на ответникът И., които му заплатил за това съответната сума. Относно тези действия на К. В. във ВТРП е образувана прокурорска преписка, с В. № 2373/2010г. За установяване на релевантни за спора факти по делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите В. В. – бивша втора съпруга на бащата на ищеца и Ц. К. като показанията на първата съдът прецени по реда на чл. 172 ГПК, с оглед близките й отношения с ищецът М. В.. Показанията на В.изясняват, че ищецът през 2010г. е теглил заем за закупуване на процесния автомобил. От него и от свид. К. разбрала, че л.а. е продаден от К. В. на човек с прякор „Б.” за 300 лв. като по думи на М. последният отказвал да върне автомобила, защото го е заплатил. Сочи, че автомобила никога не го е виждала и не знае къде се намира понастоящем. От показанията на свид. К. се установява, че около преди две години бащата на ищеца е искал да продаде л.а. „О.О.” за вторични суровини, за да върне някакви заеми на М., който по това време бил в затвора. Свидетелят се обадил на ответникът И., който след като огледал автомобила, намиращ се пред Старото военно училище, заплатил на K В. сума около 300 лв. Последният обещал на И., че ще прехвърлят собствеността върху автомобила след като синът му излезе от затвора. И. не могъл да стартира двигателя на автомобила за това извикал пътна помощ, за да го транспортира. Свидетелят сочи, че никога не е виждал въпросното МПС пред дома на ответника и от случката е виждал автомобила само веднъж в сервиза на „Ф.” по пътя за с. Ш., преди около три – четири месеца. При така устан¯вената фактическа обстановка въззивната инстанция прави следните правни изводи. Уважаването на исковата претенция по чл. 108 ЗС предполага установяване от страна на ищеца, с оглед тежестта на доказване по чл. 154 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки, че той е собственик на движимата вещ, в случая МПС, на соченото правно основание, че ответника към момента на подаване на исковата молба упражнява фактическата власт върху тази вещ и то без да има основание за това. В тежест на ответника е да докаже, че владее респ. държи вещта на съответното правно основание, ако е навел такива твърдения. От събраните по делото доказателства настоящият състав намира за безспорно установено, че ищецът е собственик на процесния автомобил на соченото от него основание. Собствеността върху МПС - то е придобита по предвидения в закона ред и форма /чл. 144 ал. 2 ЗДвП/ с договор за покупко – продажба с нотариална заверка на подписите на страните, което е видно от приложената по делото служебна бележка на нотариус Д.Д. Обстоятелството, че В. не е регистрирал МПС – то на свое име в КАТ, не е опорочава сделката. Вписването на автомобила в регистрите на КАТ не е част от фактическия състав по придобиване правото на собственост. То представлява отделно административно задължение за новия собственик за неизпълнението на което е предвидена съответната административна санкция. По делото недоказана обаче остана втората кумулативна предпоставка, че ответникът владее или държи МПС-то към момента на предявяване на иска. От събраните по делото доказателства се установява, че И. е получил фактическата власт върху автомобила преди около две години, но не са събрани категорични и несъмнени доказателства, че той продължава да владее и държи същият към релевантния за спора период. В показанията си свид. В. не излага свои преки наблюдение и впечатления, а преразказва чутото от ищеца и свид. К., но и в тях се съдържа информация за държане на автомобила към един минал момент. Тези показания не са източник на сведения относно настоящото местонахождение на процесния автомобил и в частност държи ли се същият от ответника. Последното обстоятелство не се установява и от показанията на свид. К., от които става ясно, че след посочения по – горе момент не е виждал процесната вещ във владение на И.. Напротив установява се, че преди около три – четири месеца вещта се намирала в автосервиз по пътя за с. Ш.. При тези доказателства по делото не може да се приеме, че ответникът по иска и понастоящем упражнява фактическа власт върху процесната вещ като е държи или владее. Наведените в жалбата оплаквания, че съдът не е взел предвид приложената по делото прокурорска преписка са несъстоятелни. Постановлението на прокурора не е задължително за гражданския съд, както присъдата респ. споразумението относно въпросите посочени в чл. 300 ГПК. Обстоятелството, че ответникът в получил владение върху процесната вещ от бащата на ищеца се установява от другите събрани по делото доказателства, а на практика, то не е и спорно между страните. От тук обаче не следва извода, че и към момента на завеждане на исковата молба автомобила се държи от ответника. Ищецът навежда доводи за това, но те по съществото си са предположения базирани на упражнявана в един по ранен етап фактическа власт върху процесното МПС. Това обаче не е достатъчно, за да се приеме за установено по категоричен начин, че към релевантния за спора момент автомобила се намира във владение на ответника. Еднозначното и несъмнено установяване на обстоятелството, че вещта се намира в държане на ответника предпоставя пасивната му легитимация по делото и обуславя задължението му да върне същата щом я държи без основание за това. Ето защо въпроса за фактическата власт на ответника върху автомобила е проблем на исковия, а не на изпълнителния процес. Само когато вещта се намира в държане на ответника, той е задължен и може да я върне във фактическата власт на правоимащия, респ. съдебния – изпълнител да я постави принудително във негово държане респ. владеене, при липсата на доброволно изпълнение. При това положение, предвид липсата на една от кумулативно предвидените в закона предпоставки за уважаване на ревандикационния иск по чл. 108 ЗС, доколкото същата не бе установена от страната носеща тежестта на доказване, процесната претенция следва да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана. Поради съвпадане на крайните правните изводи на двете инстанции решението на В. р. с.следва да бъде потвърдено изцяло като правилно. С оглед на този изход на делото претенцията на въззивника за разноски следва да бъде оставена без уважение като неоснователна. Разноски в настоящото производство следва да бъда присъдени, на основание чл. 78 ал. 3 ГПК, на въззиваемата страна, доколкото има искане за това и са представени доказателства за извършени такива в размер на 200 лв. Водим от горното и на основание чл. 271 ал. 1 ГПК, Великотърновският окръжен съд Р Е Ш И : ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 350/29.03.2012г., постановено по гр.д. № 5400/2011г. по описа на Великотърновския районен съд като правилно. ОСЪЖДАМ. К. В., ЕГН: * със съдебен адрес: гр. В. Т., ул. „В. Л.” № * адв. Ж. Д. от ХАК ДА ЗАПЛАТИ на И. Д. И., ЕГН: * от гр. В. Т., ул. „Г. Ж.” № * ал. 3 сумата от 200 /двеста/ лева, представляваща разноски за възнаграждение за един адвокат за втората инстанция. Решението е окончателно и неподлежи на обжалване, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, ДВ, бр. 100/2010 год. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |