РЕШЕНИЕ
№ 156
гр. София, 06.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 61 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:МАРИЯ Н. СТОЙКОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ Н. СТОЙКОВА Гражданско дело №
20241110100577 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от „***“ ЕООД срещу „***“
ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.1, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 123,15 лв., представляваща платена без правно основание в полза на
ответника сума по договор за кредит № ***/*** г. от страна на Н. Н. В., която последният е
цедирал в полза на ищеца по силата на договор за цесия от *** г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба – 02.01.2024 г., до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че е дружество с ограничена отговорност, чийто основен предмет на
дейност е насочен към предоставяне на информация, подпомагане и консултации на
физически лица, ползвали т.нар. „бързи кредити“. По повод на създадените между
дружеството и трето неучастващо за процеса лице - Н. Н. В. контакти, било установено, че
последният е предал на “***“ ЕООД парични суми без правно основание. Така между „***“
ЕООД и Н. Н. В. бил сключен Договор за цесия от *** г., с който договор Н. Н. В. в
качеството си на кредитор прехвърля на „***“ ЕООД вземане от „***“ ЕООД в размер на
123,15 лв., ведно с изтеклите лихви. Ищецът сочи, че е съобщил за цесията на ответника с
Уведомление от *** г., връчено на 10.07.2023 г. от куриер. Посочва, че вземанията са
дължими поради неоснователно обогатяване на ответника за сметка на цедента на ищеца.
Заявява, че цедентът изцяло е изпълнил задълженията си, погасявайки всички дължими по
него суми, включително и начислената му такса за бързо разглеждане, за която липсва
основание за задържането й, тъй като всички надплатени суми над главницата и
възнаградителната лихва са платени без основание. Твърди се договорът за кредит между
цедента и ответника, както и анекса към него да са нищожни /недействителни/ поради
противоречие със закона, заобикаляне на закона и/или накърняване на добрите нрави и
поради липса на форма и съгласие, излагайки конкретни съображения в тази насока, както и
конкретните разпоредби на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, които счита за нарушени, а именно: чл. 26, ал. 1,
пр. 1 и 2 и 3 ЗЗД, чл. 10, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и 11 ЗПК, чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр.
чл. 143, ал. 1, вр. ал. 2, т. 19 и 20 ЗЗП, и на основание чл. 23 ЗПК следва да се дължи само
главницата. Излага доводи, че допълнителната услуга за бързо разглеждане е обособена от
наличието на отпуснатия кредит и без нея предоставянето му не би било възможно, като за
нея кредитополучателят дължи възнаграждение в размер по - висок от възнаградителната
лихва, без да предоставя каквато и да било допълнителна услуга. Посочва, че таксата за
1
бързо разглеждане не е включена в ГПР, поради което същият е неправилно изчислен и
съответно непосочен, поради което претендира недействителност на договора на основание
чл. 22 ЗПК, тъй като представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.
68д, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП. Допълва, че в случай, че възнаграждението за бързо разглеждане
бъде включено при изчисляване на годишния процент на разходите /ГПР/ по договора,
размерът му би надвишил максимално допустимия такъв, което би било в противоречие с
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Оспорва договора за потребителски кредит като нищожен поради
нарушение на изискването за посочване на ГЛП. Твърди, че липсва посочване размера на
ГЛП, което противоречи на добрите нрави. Счита договорът за паричен заем за
недействителен и поради неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като текстът
му не е написан по ясен и разбираем начин, не съдържа наличието или правото на отказ на
потребителя от него считайки за нарушени и правилата, заложени в чл. 147 ЗЗП. Моли за
уважаване на предявения иск и за присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „***“
ЕООД, с който оспорва предявения иск. Поддържа, че в договора за цесия и
придружаващите го книжа липсвала адекватна и прецизна конкретизация на вида, размера и
основанието, от което е възникнало всяко едно от вземанията. Не ставало ясно както точно е
прехвърлено с договора за цесия – част от главница, лихва, някаква такса или друг вид
разноски. Твърди, че исковата молба не съдържа информация за обстоятелствата, от които
произтича вземането, което засяга правото му на защита. Оспорва ищецът да е придобил
процесните вземания при твърденията, че приложеният договор за цесия и уведомлението
не съдържат конкретизация по вид, размер и основание на придобитите вземания. Оспорва
процесният договор за цесия да е валидно сключен, както и да е надлежно уведомен за
твърдяното прехвърляне на процесните вземания в полза на ищеца. Поддържа, че в договора
за цесия, както и в приложеното уведомление не е извършена индивидуализация на
процесните вземания. Навежда доводи за нищожност на договора за цесия поради
нарушаване на добрите нрави, липса на основание и предмет. Твърди, че договорът за цесия
не може да бъде сключен под отлагателно условие, каквито характеристики има процесния
договор. Счита, че ищецът злоупотребява с права. Оспорва договорът за цесия да е бил
валидно сключен, като се позовава на вписания в ТРРЮЛНЦ предмет на дейност на ищеца,
а именно: дружество, занимаващо се с финансиране на съдебни дела и изкупуване на
вземания. Моли за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД.
По предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД в
тежест на ищеца е да докаже в тежест на ищеца е да докаже следните обстоятелства:
твърдяното имуществено разместване - реалното предаване, съответно получаване от
ответника на претендираните суми, платени от кредитополучателя Н. Н. В. по процесния
договор за кредит № ***/*** г., валидното сключване на действителен договор за цесия от
*** г. с твърдяното съдържание, респ. прехвърляне на вземанията в полза на ищеца, за което
ответникът да е бил уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
При установяване на тези обстоятелства, в тежест на ответника е да докаже
наличието на правно основание за осъществяване на имущественото разместване,
останалите доводи за недължимост на исковата сума, както и че е погасил задълженията си в
случай, че твърди това.
С оглед становищата на страните и на основание чл. 153 ГПК като безспорно и
ненуждаещо се от доказване (с доклада) е отделено обстоятелството относно сключването на
процесния договор за кредит № ***/*** г., между „***“ ЕООД (с предишно наименование
„***“ ЕООД), в качеството му на кредитодател, от една страна, и Н. Н. В., в качеството му
на кредитополучател, от друга страна.
Съгласно Специални условия на Договор за кредит № ***/*** г., кредиторът
предоставя на кредитополучателя парична сума в размер на 500 лв. за срок от 30 дни, при
2
лихвен процент за срока на кредита – 41%, при годишен процент на разходите (ГПР) – 49,7
%, и такса за „експресно разглеждане“ – 123,15 лв., като общо дължимата от
кредитополучателя сума възлиза на 640 лв. В специалните условия е посочено, че с
договорът за кредит, който включва специалните условия на договора за кредит и Общите
условия на договора за кредит, се уреждат всички отношения между кредитора и
кредитополучателя, като кредитополучателят декларира, че получил подписани от
кредитора Общите условия на договора за кредит, съгласява се с тях и ги приема като
обвързващи, приложими и представляващи неразделна част от този договор за кредит. В
специалните условия е посочено още, че изчисленият ГПР не включва разходите, които
кредитополучателят може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните си
задължения и таксата за удължаване на срока.
Съгласно общите условия „такса за експресно разглеждане“ представлява такса за
предоставяне на допълнителна услуга по искане на кредитополучателя за експресно
разглеждане от кредитора на искането за отпускане на кредит, която гарантира експресна
обработка на кандидатурата на кредитополучателя за отпускане на кредит и/или
допълнителен кредит(и) при условия, посочени в общите условия.
В клаузата на чл. 2.2 от ОУ се предвижда, че експресното разглеждане на
кандидатурата гарантира получаването на отговор на искането за отпускане на кредит до 15
минути от изпращането му. Услугата се предоставя изцяло и без забавяне, веднага след
получаване на искането за отпускане на кредит. Съгласно чл. 2.6 от ОУ допълнителната
услуга за експресна обработка не е задължително условие за получаване на
кредит/допълнителен кредит и не повишава шансовете на кредитополучателя да получи
кредит/допълнителен кредит. Изяснява се също, че таксата за експресно разглеждане на
кандидатури се дължи от кредитополучателя само в случаите, когато
кредитът/допълнителния кредит бъде одобрен и не се дължи от кредитополучателя, ако
искането за отпускане на кредит бъде отхвърлено.
Установява се от приетата и неоспорена разписка № ***/*** г., че на 17.07.2020 г. Н.
Н. В. е заплатил в полза на „***“ ЕООД сумата от общо 643,83 лв., с посочено основание на
превода: кредит № *** в размер на 500 лв. и падежна дата – 09.07.2020 г.
От представения по делото договор за цесия № ***/*** г., сключен между Н. Н. В. и
„***“ ЕООД, се установява, че Н. Н. В., в качеството на цедент, е прехвърлил на ищеца, в
качеството на цесионер, вземания, които има към ответника „***“ ЕООД в общ размер на
2944,90 лв. В т. 6 от договора е посочено, че се прехвърля вземане в размер на 123,15 лв.,
представляваща всички платени без основание суми по договор за кредит № *** от *** г.,
сключен между „***“ ЕООД и кредитора. Страните по договора за цесия са уговорили, че
прехвърлените вземания преминават в патримониума на „***“ ЕООД веднага с всички
техни пронадлежности, включително с изтеклите лихви. С клаузата на чл. 12 от договора
цедентът упълномощава цесионера да изпрати от негово име съобщение до длъжниците за
прехвърляне на вземането в съответствие с разпоредбите на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Договорът
съдържа изрично изявление за потвърждаване на прехвърлянето на вземанията от страна на
цедента.
По делото е представено уведомление за цесия от *** г. на Н. Н. В., чрез „***“
ЕООД, адресирано до „***“ ЕООД, с което длъжникът е уведомен за сключения на *** г.
договор за цесия, с който са прехвърлени вземанията на Н. Н. В., възникнали във връзка с
процесния договор за кредит № *** от *** г.
Договорът за цесия от *** г. и уведомлението от *** г. са подписани от името на С.
А., която съгласно представеното пълномощно от 01.12.2022 г. разполага с представителна
власт да подписва договори за покупка на вземания (цесия) от името на дружеството.
По делото не е спорно, а и видно от представената куриерска разписка уведомлението
за цесия е получено от ответника на 10.07.2023 г.
3
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за липса на активна
материална легитимация на ищеца да претендира процесното вземане поради
недействителност и непротивопоставимост на сключения договор за цесия.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД кредиторът може да
прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не
допускат това; предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да
предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането,
както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне; прехвърлянето има действие
спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от
предишния кредитор. С договора за цесия настъпва промяна в титуляра на едно вземане. За
валидността на цесията е необходимо вземането да е индивидуализирано /чрез посочване на
източника – юридическият факт или правоотношение, от което произтича прехвърленото
вземане и страните по него/, и да бъда определимо, но не е необходимо то да е ликвидно и
изискуемо – т. е. да е безспорно и определено по основание и размер, или да е настъпил
падежът му. Няма спор в практиката на съдилищата, че обект на цесионната сделка могат да
бъдат само съществуващи вземания, но не и бъдещи такива, като същите следва да са
определени или определяеми към момента на сключване на договора / Решение №196 от
22.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3871/2017 г., IV г. о., ГК/. Според възприетото от ВКС
разбиране, изразено в решение № 32/09.09.2010 г., определяемостта на съдържанието на
престацията по договор за цесия, независимо от основанието на което се извършва тя, е
изискване за действителност на сделката, била тя /продажба, дарение, даване вместо
изпълнение и др./.
В случая съдът намира, че вземанията, предмет на цесията са в достатъчна степен
индивидуализирани чрез посочване в договора за цесия, в частност чл. 1, т. 6, на предмета на
сделката, а именно – прехвърляне на вземане в размер на 123,15 лв., представляваща
платена без основание сума във връзка с договор за кредит № *** от *** г., сключен между
„***“ ЕООД и цедента Н. Н. В..
За да произведе цесията действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4
от ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на
вземането. Целта на задължението на цедента за уведомяване на длъжника за прехвърленото
вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на неговото задължение - да изпълни
задължението си точно като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на
вземането. Уведомлението може да изхожда както от предишния кредитор, така и от новия,
стига той да е надлежно упълномощен от цедента за това (в този смисъл Решение № 114 от
7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., ТК и Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС
по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ГК).
В настоящия случай цесионерът е бил надлежно упълномощен за уведоми длъжника
за прехвърляне на вземането, което се установява от приложеното по делото пълномощно. С
оглед представеното уведомление за извършена цесия от 03.07.2023 г., подадено чрез
куриерска служба, безспорно се установява и че цесионерът „***“ ООД е съобщил на
ответника „***“ ЕООД за извършената цесия на 10.07.2023 г. (видно от представеното по
делото известие за доставяне).
Наведените от ответника възражения за нищожност на договора за цесия поради
противоречие с добрите нрави, породена от нееквивалентност на насрещните престации и
поради симулация, не следва да бъдат разглеждани. Нищожността е най- съществения порок
на сделките и на нея може да се позове всеки, включително и трето, неучастващо в договора
лице, каквото се явява и длъжникът по договора за цесия, но възможността от такова
позоваване е ограничена от наличието на интерес. Такъв е налице когато третото лице цели
да отрече съществуването на право на страна по оспорваната сделка, което е
противопоставимо на негово право, засяга или ограничава същото, или когато по силата на
4
закона сделката поражда задължение за това лице, макар и то да не е страна по нея. Такъв
интерес не може да се породи от самото сключването на договора за цесия, доколкото
единствената предизвикана от него промяна в правната сфера на длъжника е смяната на
кредитора.
Длъжникът не е легитимиран да оспори валидността на договора за цесия по иск
относно цедираното вземане, освен в предвидените в закона случаи, когато прехвърлянето
на вземането е изрично забранено или допустимо при изрично установени условия, които не
са спазени (в този смисъл Решение № 398/24.06.2024 г. на ВКС по гр.д. № 3006/2023 г. на
ВКС, I ГО; Решение № 60256/07.03.2022 г. по гр.д. № 3590/2020 г. по описа на ВКС, IV ГО.
Настоящия съдебен състав споделя практиката на ВКС, съгласно която няма
основание да се приеме, че правен субект, който не е страна по договора за цесия, може да се
позовава на нищожност, поради нарушение на добрите нрави, предвид нееквивалентност на
престациите, тъй като едната страна по цесията неоснователно би се обогатила за сметка на
другата, придобивайки вземане, което многократно надвишава по размер цената на която е
прехвърлено / в този смисъл Решение № 137 от 19.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2499/2020 г.,
IV г. о., ГК./.
На следващо място, ответникът не се явява легитимиран да оспорва представителната
власт на лицето, подписало уведомлението за цесията като пълномощник на законния
представител на търговеца, както и да се позовава на липсата на представителна власт у
лицата, сключили го от името и за сметка на страните по договора за цесия. Когато едно
процесуално действие е извършено от името на едно лице, но без представителна власт, то
се смята за нередовно извършено, но тази нередовност може да бъде отстранена, като
лицето, от чието име се действа, потвърди действието. По силата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД това
лице може както да се позове на това, че действията, извършени от негово име са извършени
без представителна власт и не са породили правни последици за него, така и да ги потвърди.
Правото на потвърждаване принадлежи само на лицето, от чието име са извършени
действията и само то може да се позовава на липсата на представителна власт на
извършилия действията пълномощник (в този смисъл т. 2 от ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк.
д. № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК)
Предвид изложеното ищецът се явява материалноправно легитимиран да претендира
процесното вземане, произтичащо от твърдяното неоснователно обогатяване на ответника.
По отношение процесния договор за кредит приложение намират разпоредбите на
Закона за потребителския кредит, доколкото заемното правоотношение, представлява такова
по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящия или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В случая, в процесния договор за кредит № ***/*** г. е посочен процент на ГПР 49,7
%, с което формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. В същото време обаче този размер не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – таксата
за експресно разглеждане в размер на 123,15 лв.
Настоящият състав приема, че уговорената в процесния договор „такса за експресно
5
разглеждане“ е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл.
19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България
(основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не
могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените
по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието
„общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според
която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по - специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Съгласно т. 2 „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита за потребителя.
Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/19, в понятието „общи разходи
по кредита за потребителя“ се обозначават всички разходи, които потребителят е длъжен да
заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора, включително комисионите,
които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора.
В Решение на СЕС по дело C‑714/22, в което е прието, че член 3, буква ж) от
Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги,
които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги
потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да
се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в
обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази
разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато
закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния
кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит.
Клаузата, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане, е установена и
в противоречие на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да
изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. Разходите за експресно разглеждане на искането за отпускане на потребителски
кредит са такива, свързани с усвояването на кредита. В този смисъл претенцията за
заплащане на тази такса се явява в пряко противоречие с нормата на чл. 10а ЗПК, с оглед
което и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
В случая заплащането на такса за експресно разглеждане на искането за кредит е
уговорено без да е ясна типичната насрещна престация, обосноваваща по-високи разходи за
кредитополучателя. В тази връзка следва да се посочи, че целта на таксите и комисионните
по чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият административните разходи на кредитора при
предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, но различни от
основната услуга по предоставяне на кредит. Възлагането в тежест на потребителя на
допълнителни такси, свързани с действия по усвояването и управлението на кредита, които
са част от дейността на кредитора по предоставянето на кредита, не е обосновано с
икономическия интерес на търговеца и е предпоставка за неоснователното му обогатяване.
Подобни уговорки, заобикалят изискването за оповестяване на общия разход и забраната на
6
законодателя размерът му да не надвишава пет пъти размера на законната лихва.
При това положение се налага извод, че договорът за паричен кредит не отговаря
на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният
размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита
е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето. Процесният договор е недействителен на основание чл. 22
ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. В тази хипотеза съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК
потребителят потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
Доколкото договорът за кредит е недействителен и по него потребителят дължи
единствено сумата за главница в размер на 500 лв., то останалите заплатени от него такива
се явяват платени без основание, поради което в патримониума на последния е възникнало
вземане за връщането им.
С оглед изложеното предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД се явява основателен за сумата от 123,15 лв. и следва да бъде
уважен изцяло, ведно със законната лихва от датата подаване на исковата молба – 02.01.2024
г., до окончателното плащане.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да
се присъдят сторените разноски в общ размер на 450 лв., от които: 50 лв. – заплатена
държавна такса, и 400 лв. – адвокатско възнаграждение, чието реално заплащане се
установява от приложеното по делото платежно нареждане (л. 83 от делото). Размерът на
адвокатското възнаграждение е съобразен с минималния такъв съгласно правилото на чл. 7,
ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с
оглед на което и възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, направено от ответника, е
неоснователно.
Така мотивиран, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ОСЪЖДА „***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, район
„***“, ул. „***“ № *** да заплати на „***“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, бул. „***“ № ***, ет. ***, ап. ***, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1, вр.
чл. 99, ал. 1 ЗЗД, сумата от 123,15 лв., представляваща платена без правно основание в полза
на ответника сума по договор за кредит № ***/*** г. от страна на Н. Н. В., която последният
е цедирал в полза на ищеца по силата на договор за цесия от *** г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 02.01.2024 г., до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, район
„***“, ул. „***“ № *** да заплати на „***“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, бул. „***“ № ***, ет. ***, ап. ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
7
от 450 лв., представляваща разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8