№ 1089
гр. София, 06.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО II ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ,
в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Галя Митова
Членове:Валентина Ангелова
Милен Евтимов
при участието на секретаря Мариана Д. Ружина
като разгледа докладваното от Галя Митова Въззивно гражданско дело №
20221100502209 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно - по реда на чл. 17 от Закона за защита от домашното
насилие (ЗЗДН), вр. § 1 от Заключителни разпоредби на ЗЗДН, вр. чл. 258 - 273 от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 20002234 от 10.01.2022 г., постановено по гр. дело № 60024 по описа
-ри
за 2020 г., Софийският районен съд, III ГО, 92 състав, е оставил без уважение молбата
на П. Б. В., ЕГН **********, срещу К. С. З., ЕГН ********** по ЗЗДН, и отказал да издаде
заповед за съдебна защита, с която по отношение на ответника да бъдат взети мерките по
чл. 5, ал. 1 ЗЗДН, като неоснователна. Осъдил е, на основание чл. 11, ал. 3 ЗЗДН, П. Б. В. да
заплати по сметка на Софийския районен съд държавна такса за производството в размер на
25.00 лева. Осъдил е, на основание чл. 11, ал. 3 ЗЗДН, П. Б. В. да заплати на К. С. З.
разноски в размер 800.00 лева, представляващи възнаграждение за един адвокат.
Молителката П. Б. В. (въззивница в настоящото производство), е останала
недоволна от така постановеното Решение и го е обжалвала, с въззивна жалба, вх. №
25005583 от 28.01.2022 г. по описа на СРС. В жалбата се излагат оплаквания за
неправилност и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, като се поддържа, че съдът
не обсъдил всички събрани по делото доказателства, а единствено се позовал на
свидетелските показания на св. З. – баща на ответника К. З.. Неправилно
първоинстанционният съд приел, че в производството не е било установено по безспорен
начин твърдяното от молителката обстоятелство, че тя и ответникът са били във фактическо
съпружеско съжителство, поради което ответникът не попадал в кръга на лицата по чл. 3, т.
2, предл. 2 ЗЗДН. Изложени са и доводи, че изводите на съда били неправилни и в
1
противоречие със събраните по делото доказателства – декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН от
молителката, преписка от 6 РУ – СДВР и показанията на св. Сидики. Според твърденията на
въззивницита, от всички тях безспорно било установено, че тя и З. са лица, които са имали за
период от време трайни отношения и са живели на семейни начала. Освен това ответникът
имал ключ от жилището на молителката, където извършил акта на домашно насилие на
00
29.11.2020 г., около 23 часа, на адрес град София, кв.“Манастирски ливади, ул.“*******,
спрямо П. В., изразяващ се във физическо, психическо, емоционално насилие, принудително
ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права на молителката. Съобразно
изложените в жалбата доводи моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт и да
уважи молбата за защита, както и да наложи предвидените в закона санкции. Поддържа
жалбата в допълнителна молба от 02.02.2023 г. Претендира присъждане на сторените в
производството разноски.
Ответникът по молбата К. С. З. (въззиваема страна в настоящото производство) в
срока по чл. 17, ал. 4 ЗЗДН е взел становище по въззивната жалба, с което я е оспорил
изцяло, като неоснователна, по изложените оплаквания за неправилност на обжалвания
съдебен акт. Моли въззивния съд да остави в сила атакуваното решение на Софийския
районен съд. Поддържа оспорването на жалбата в допълнителна молба от 02.02.2023 г.
Претендира присъждане на направените разноски във въззивното производство.
Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН, от
легитимирана страна (молителката) при наличие на правен интерес от обжалването, като
оспореният съдебен акт е валиден и допустим, и подлежи на въззивно обжалване по
силата на чл. 17 ЗЗДН, вр. чл. 258 ГПК.
Софийският градски съд, с оглед обхвата на въззивното обжалване, като прецени
доказателствата по делото и обсъди доводите на страните, приема за установено следното:
Със сезиращата Софийския районен съд молба за защита молителката П. Б. В. е
изложила твърдения за извършен спрямо нея акт на домашно насилие на 29.11.2020 г.,
00
около 23 часа, от К. С. З., изразяващ се във физическо и психическо насилие. Молителката
е твърдяла, че с ответника се познавали от края на м. юли 2020 г., като започнали връзка и са
живели заедно на семейни начала, както в жилището на ответника, така и в нейното
жилище.
Ответникът е оспорил молбата. Твърдял е, че от лятото на 2020 г. е имал интимни
отношения с молителката, като срещите им били единствено от сексуален характер. Отделно
от това е оспорил и изложените твърдения за осъществени от него спрямо молителката
посочените в молбата насилнически действия на процесната дата. Предвид което е навел, че
не е сред кръга от лица, спрямо които молителката можела да търси защита, и не били
налице предпоставките на закона за налагане на мерки спрямо него в полза на молителката.
При постановяване на решението Софийският районен съд се е позовал на
разпоредбата на чл. 3 ЗЗДН, която определя кръга на лицата, срещу които имат право на
защита пострадалите от домашно насилие. Преценявайки относимата доказателствена
съвкупност първоинстанционният съд е обосновал, че в настоящото производство от
събраните по делото доказателства не е установено по безспорен начин твърдяното от
молителката обстоятелство, че тя и ответникът са били във фактическо съпружеско
съжителство. Или, че ответникът попада в кръга на лицата по чл. 3, т. 2, предл. 2 ЗЗДН.
Първостепенният съд е основал решението си и на практиката на Върховния касационен
2
съд. Обосновал е, че наличието на интимна връзка между страните не означава, че те са се
намирали във фактическо съпружеско съжителство. Съобразно изложеното
първоинстанционният съд е приел, че твърдяните в молбата деяния не представляват акт на
домашно насилие по смисъла на чл. 2 ЗЗДН, тъй като извършителят не попада сред
лимитативно изброените лица по смисъла на ЗЗДН.
Въззивният съд напълно споделя установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка и направените изводи въз основа на доказателствата по делото,
поради което не намира за необходимо да преповтаря тези изводи и препраща към мотивите
на обжалваното решение (чл. 272 ГПК).
Във въззивната инстанция не са ангажирани доказателства.
Съобразно с така установената фактическа обстановка, въззивният съд достигна до
следните правни изводи:
Първоинстанционното решение е правилно. Неоснователни са наведените доводи
в жалбата, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички събрани доказателства по
делото и така е постановил неправилно решение. Съгласно чл. 2, ал. 1, in fine ЗЗДН, за да се
търси защита от домашно насилие (определено като акт на физическо, сексуално,
психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие,
принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права), това
насилие следва да е извършено спрямо лица, които са били във фактическо съпружеско
съжителство. Съгласно чл. 3, т. 2, предл. 2 от същия закон защита по ЗЗДН може да търси
всяко лице, пострадало от домашно насилие, извършено от лице, с което е било във
фактическо съпружеско съжителство. В случая молителката е твърдяла, че с ответника са
живели заедно като са споделяли съжителство, както в неговото, така и в нейното жилище.
Или, тя търси защита срещу лице, което е посочила като такова, с което са били във
фактическо съпружеско съжителство. Предвид което нейна е била и доказателствената
тежест да ангажира доказателства, от които съдът по безспорен начин да достигне до
правния извод за наличието на процесуална легитимация на страните в настоящото
производство по ЗЗДН, а именно същите да са били лица във фактическо съпружеско
съжителство. Т.е., че страните са били в интимен съюз възникнал по обща воля, в
отношения на взаимност, фактическа и физическа близост в общ дом и с обща грижа за
семейството (така ППВС № 5/1969 г., което не е загубило силата си). Така, че тези лица
следва да демонстрират пред обществото и околните, че живеят като съпрузи, обитават едно
жилище, полагат общи грижи за домакинството, имат общ бюджет, правят съвместни
планове за бъдещето им. Въпреки дадените от първоинстанционния съд указания,
молителката не е ангажирала доказателства с оглед твърденията й за съвместно съжителство
с ответника и от които да се установи безспорно, че страните са живели по начин, който да
носи белезите на фактическо съпружеско съжителство в посочения по - горе смисъл. В този
смисъл не са доказани твърденията на въззивницата за наличието в процесния период на
нейни трайни отношения с въззиваемия и живеенето им на семейни начала, а дори и
въззиваемият да е имал ключ от жилището й това само по себе си не сочи за съвместно
тяхно съжителство на съпружески начала.
В тази връзка първоинстанционният съд правилно е преценил събраните по делото
гласни доказателствени средства, чрез разпит на свидетелите М..С. и С. З., давайки вяра на
показанията на св. З., като логични, последователни, вътрешно непротиворечиви и
кореспондиращи с останалите събрани доказателства по делото. Този свидетел е установил,
че страните са имали интимна връзка (което не е било спорно по делото) като молителката е
посещавала ответника общо около 7 - 8 пъти за целия период на връзката им. Ответникът е
живеел през процесния период в дома на св. З. в кв.“Драгалевци“ и рядко е посещавал
молителката. Тези показания хармонират и с изявлението на самата молителка в хода на
досъдебно производство (образувано по случая на 02.12.2020 г. ДП ЗМН № 2182/2020 г. на
3
06 РУ - СДВР) – молителката е заявила, че с К. З. са се запознали през лятото на 2020 г., като
са били в приятелски отношения, понякога са имали сексуални отношения, но не са живели
заедно. Това изявление на молителката представлява признание за неизгоден за нея факт,
който правилно първостепенният съд е преценил съобразно останалите доказателства, при
условията на чл. 175 ГПК. Показанията на св. С. също не съставляват годно доказателствено
средство, тъй като той макар и очевидец на процесния инцидент, не е установил дали
молителката е имала сериозен приятел и дали това лице е живеело постоянно на сочения
адрес в град София, кв.“Манастирски ливади, ул.“*******, където се твърди да се е случил
процесният акт на насилие. Предвид което доводите на въззивницата за противоречие на
изводите на съда със събраните по делото доказателства не могат да бъдат споделени.
С оглед изложеното, правилен е изводът на първостепенния съд, че посочените в
молбата деяния не представляват акт на домашно насилие в смисъла на чл. 2 ЗЗДН, тъй като
извършителят не попада сред лимитативно изброените лица по смисъла на ЗЗДН. Целта на
ЗЗДН е да се защитят лица, пострадали действително от домашно насилие, извършено от
ограничен кръг лица, посочени в ЗЗДН, а не се цели защита срещу всякакви форми на
насилие. При това положение, поради липсата на доказателства, от които да следва извод за
наличието на фактическо съпружеско съжителство между страните, се явява безпредметно
обсъждането на декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН и на останалия доказателствен материал
(писма, справки, СМУ и др.). При правилно приложение на материалния закон молбата е
оставена без уважение, като неоснователна, и е отказано издаването на заповед за съдебна
защита в полза на молителката срещу ответника.
По тези аргументи, обжалваното решение на районния съд е правилно и
законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.
По разноските за въззивното производство.
Въззивният съд постанови, на основание чл. 17, ал. 2 ЗЗДН, вр. чл. 11, ал. 3 ЗЗДН и
чл. 18, ал. 1, във връзка с чл. 16 ТДТКССГПК, въззивницата П. В. да заплати, по сметка на
Софийския градски съд сумата от 12.50 лева - държавна такса по въззивната й жалба.
С оглед изхода на делото, въззивницата няма право на разноски.
Предвид изхода на спора във въззивната инстанция въззиваемият К. З. има право на
разноски за въззивното разглеждане на делото, които въззивницата следва да му заплати в
размер на 700.00 лева – същият е сторил такива доказани с представения с молбата от
02.02.2023 г. договор за правна защита и съдействие от 01.02.2023 г., в който е обективирана
разписка за плащане на тази сума (л. 22 от въззивното дело). Неоснователно е релевираното
възражение в молбата на въззивницата от 02.02.2023 г. за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, претендирано от въззиваемия. То е близо до предвидения минимум,
съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималния размер на адвокатските
възнаграждения. Отделно от това пълномощникът на въззиваемия участва в настоящото
производство, с подаден отговор и допълнително становище по жалбата.
Така мотивиран, Софийският градски съд, на основание чл. 17, ал. 5, изр. 1,
предл. 1 ЗЗДН
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 20002234 от 10.01.2022 г., постановено по гр. дело
-ри
№ 60024 по описа за 2020 г. на Софийския районен съд, III ГО, 92 състав.
ОСЪЖДА П. Б. В., ЕГН **********, да заплати, по сметка на Софийския градски
съд, държавна такса в размер на 12.50 лева (дванадесет лева и петдесет стотинки).
4
ОСЪЖДА П. Б. В., ЕГН **********, да заплати на К. С. З., ЕГН **********,
сумата от 700.00 (седемстотин) лева разноски за въззивното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на въззивницата П. Б. В. за присъждане на
разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО, на основание чл. 17, ал. 6 ЗЗДН, е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5